НЕЩО, КОЕТО...

Илия Джерекаров

web

Мръкваше. Магазините опустяваха и само многоцветните искрящи витрини говореха, че днес е последният ден на двадесети век. Близо до гигантската елха на големия площад довършваха украсата на импровизирана естрада и пробваха мощната озвучителна уредба. Часове ни отделяха от новия двадесет и първи век.

Отминах равнодушно всичко и раздрънканият автобус ме докара до панелния комплекс. Слезлите пътници бързо изчезнаха между блоковете. Аз вървях бавно. И тази година не успях да емигрирам в Европа или Щатите. Дано новата година ми донесе я зелена карта, я някое наследство или поне работа за достатъчно пари...

Унесен в мисли, тръгнах да пресичам обширното празно пространство между сградите. Не се виждаше никой. Нямаше ги дори глутниците бездомни кучета.

Изведнъж, като че изпод земята, пред мен се появи едно момиче.

- Господине, извинете, че ви спирам, но трябва да ви помоля за една услуга.

Огледах се уплашен. Сега ще изкочат двама-трима, ще ме пребият и ограбят. Обаче не се виждаше никой. Само прегърбена старица бавно крачеше край един блок. Поуспокоих се и дрезгаво казах:

- Какво искате?

Момичето пристъпи към мен.

- Изглежда съм забравила или изгубила фиксатора на автотрона. Моля ви да ми услужите с вашата златна халка. Само за няколко секунди.

Вдигна ръка и ми показа продълговат уред. Вместо него погледнах очите й. Излъчваха светлина, сякаш нещо ги осветяваше от вътре. Ами да. Като извънземните от снощния филм. Този път изпитах истински ужас. Никой не може да ме спаси. Ще ме режат, облъчват и ще ме превърнат в злобно чудовище, помагащо им да унищожат човешкия род.

Припряно почнах да дърпам халката от пръста си.

Момичето направи още една крачка към мен.

- Внимавайте да не си причините болка!

В гласа й прозвуча нещо успокояващо. Трескаво запитах:

- Да не сте извънземна?

Момичето кимна.

- Да! Не биваше да узнаете, но нямах изход, а и никой няма да ви повярва.

Измъкнах пръста си от халката и й я подадох. Тя я сложи до половина в прорез на уреда и той тихо забръмча. Все повече се успокоявах. Явно нямаше лоши намерения. Може дори да ми помогне с нещо. Поне да ми плати за услугата. Нищо не й коства. Само да разбера какви са й възможностите.

Прокашлях се.

- Значи, наистина на Земята има извънземни?

Тя все така спокойно, но неохотно обясни:

- Наблюдаваме всички планети с разумни същества в Галактиката, докато станат космични цивилизации.

Машинално произнесох:

- Трябва да установите връзка с нас! Длъжни сте да ни помогнете!

Извънземното дори не се усмихна.

- Невъзможно е. Вие сте изключително агресивни. Хиляди от вас, дори да получат само този уред, веднага ще опитат да станат господари на планетата.

- Вие няма да допуснете такова нещо!

Уредът тихо звънна и спря да жужи. Момичето извади халката и ми я подаде.

- Благодаря ви за услугата. Що се отнася до агресивността ви, тя е ваша работа. Не може да ви заставим да приемете нашия начин на мислене и живот. Имаме съвсем други закони и друга култура. Вашите трябва да се развиват самостоятелно. Налагането на една-единствена култура води до застой и много тежки последици!

Почнах да упорствам.

- Ние можем да ви предложим много неща. Най-малко суровини, които сигурно при вас са изчерпани отдавна. Ще печелите и вие, и ние.

Тя огорчено каза:

- Типично земно мислене. Добро е само това, което носи пари. Ние не ги отричаме, но имаме други ценности. Разсъждаваме по друг начин.

- Не познавам друго мислене! Щом някой не печели, значи е боклук. Всичко има цена!

Усетих, че държа халката в ръка и пъхнах пръста си в нея. Момичето изчака да я сложа и заговори:

- Нашата философия изхожда от това, че природата е заложила в живите същества агресивност. Разумните могат при подходящо възпитание и обществено устройство да я пренасочат вместо да прави зло, да работи в полза на обществото.

Айнщайн е невероятно агресивен, но към науката. Хитлер - към хората!

При нас няма тайни, а вашето общество е оплетено в държавни, банкови, фирмени, военни и какви ли не още тайни. Те помагат чрез парите да се прави зло. Махнете тайните и контролирайте парите. Казвам ви най-важното условие да се превърнете в космическа цивилизация.

В това ние не можем да ви помагаме и не го искайте от нас! Всяка цивилизация трябва сама да изстрада и създаде бъдещето си!

Разбрах, че няма намерение да ми даде нещо и се нервирах.

- Говорите глупости. Важното е всички да имат пари. Имаш ли пари, имаш всичко. Що се отнася до тайните, очевидно ви е изгодно да нямаме тайни. Щом при вас нямате тайни, дайте ми този уред. Все някак ще го платя, поне принципа му на действие и енергията, с която работи. Разбира се, отговорът ви ще бъде, че това е тайна.

Освен това, щом сте на земята, уважавайте законите й. Направих ви услуга и, както разбирам, доста голяма. Чакам да ми платите по някакъв начин!

Пристъпих заплашително напред и отведнъж тя изчезна. Безшумно, без нещо да трепне.

Огледах се. Градинката бе пуста. Бездомен пес се надигна от земята, изгледа ме и отново легна.

Минаха десетина секунди, докато проумея, че изпуснах шанса си. Златният шанс, който идва само веднъж в живота. Трябваше просто да дръпна уреда от ръката й. Сега щях да бъда милиардер, да владея света, да имам всичко, което пожелая...

Махнах ядно с ръка и нещо подскочи. Мрежичката с новогодишния подарък за жена ми. Чехли! Най-евтините възможни, за да не ходи боса из дома ни.

Сърцето ми тежко туптеше и не ми достигаше въздух. Седнах на една пейка и се помъчих да овладея нервите си.

Няма да кажа на никого за случилото се. Бях неподготвен и то използва това.

Почнах нервно да се смея. Айнщайн и Хитлер. Използва пръстена ми и избяга.

Махнете тайните! Ще ги махнем и Втората световна война ще ни заприлича на детско боричкане. Идиотка! Контролирайте парите... Ами дай ми ги, де! Дай ми ги тези пари!

Най-после сърцето ми се поуспокои и тръгнах към дома си. Мъчех се да не мисля повече за случилото се. Може би е било просто някакъв сън.

Ще вечеряме набързо и ще отидем на площада да посрещнем новия двадесет и първи век. Точно в дванадесет часа ще се целунем и ще си пожелая той да ми донесе пари. Много пари. Нали това е единственият път към щастието?

И все пак. Някъде в мен като неясен въпрос заседна нещо от думите на извънземното. Нещо, което...

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2006, № 12 (85)

Други публикации:
Илия Джерекаров. Нещо, което... София, 2000.