МИН, РОБ НА ОРФЕЙ

СЕДМА ЧАСТ. ПРОЗРЕНИЕТО

Илия Джерекаров

web | Мин, роб на Орфей

1.

Храмът на Кабирите ни посрещна гостоприемно. Царят на Самотраки искаше да бъдем негови гости, но за да бъдем по-близо до храма, се съгласи да ни настанят в къщата на един от жреците. Орфей вече се хранеше нормално и още на другия ден стоя дълго време в храма, подготвяйки се за общуването с боговете.

Изпратих вест на Евмед, че сме пристигнали на острова. Докато чаках връщането на вестоносеца, вместо да прекарвам дните си в безделие, отново се заех с военните изкуства. Стрелях с лък, хвърлях копие и се сражавах с дървен меч. Бързо възстанових уменията си и почнах като кентаврите да правя тези неща върху гърба на бързо препускащ кон.

Ананке се радваше на успехите ми и скоро стрелите и копията ми почнаха безпогрешно да улучват целта, а всички, които ме учеха, отстъпваха пред меча ми.

Орфей не се интересуваше какво правя. Понякога не излизаше от храма два или три дни. Връщаше се изтощен, нахранваше се и лягаше да спи. Дори да го питах за нещо, или не отговаряше, или равнодушно казваше да правя каквото реша сам.

Жреците също се задържаха за дълго в храма. Оттам долитаха ту песни, ту глухо думкане, та дори проехтяваха гръмотевици под тихо и ясно небе. Наближаваха празници и подготовката на шествията и обредите за тайнствата отнемаше много време.

Най-сетне вестоносецът се върна и аз веднага го настаних на трапезата да се нахрани и да разкаже всичко видяно и чуто, а не само известието на Евмед.

Ето какво разказа той.

Още преди похода до далечна Колхида, ахейските градове почнали да богатеят. Заедно с това растяла и военната им сила и почнало съперничество между Атина, Микена, Тиринт, Пилос и Тива. Атина и Микена бързо изпреварили другите градове и те почнали да се боят, че в края на краищата ще бъдат принудени с битка да отстояват свободата си.

Когато Хераклес станал стратег на Евристей, Тезей почнал да готви града за тежки битки. Познавал добре и Евристеевото властолюбие и алчност, и дивата необузданост на стратега му. При това имали и стар спор за Истъм.

След като Хераклес избил кентаврите, Атина решила, че е дошъл нейният ред, но дори Хераклес с тъпия си мозък разбирал, че всички други градове ще й се притекат на помощ и ще разбият войската му. Тезей пък обявил, че когото и да нападне Хераклес, Атина ще прати своите въоръжени мъже да го защитават.

Евристей си спомнил предсказанието на Пития, според което Хераклес трябвало да извърши дванадесет големи подвига. След като донесъл колана на Хиполита, трябвало отново да го прати някъде. Посъветвал се в Делфи и му наредил да отиде при Герион, някъде на края на света, и да доведе неговите крави.

Хераклес се справил и с това. Домъкнал много роби и богата плячка.

Евристей, плашейки се да не би той да му заеме престола, отново го пращал да извършва подвизи. Този път трябвало да убие Немейския лъв. Хераклес бързо се справил със задачата си и покрай лъва подчинил град Немея на Евристей. Същата съдба сполетяла и град Лерна, където отишъл да се справи с лернейската хидра.

Сега се готвел да отплава за остров Крит и да доведе критския бик. Разбира се, след това критяните ще плащат годишен данък на Микена и ще се подчиняват на Евристей. Така Евристей разширявал държавата и увеличавал богатствата си, а опасният стратег нямал възможност да завладее трона му.

В Делфи Дамаст се грижел аедите да възпяват подвизите на Хераклес и затова непрекъснато устройвал надпявания и надсвирвания. Давал все по-високи награди, защото тракийските аеди отбягвали да посещават Делфи освен на Дионисовите празници. Никой от тях не можел да прости на Хераклес избиването на кентаврите, та камо ли да възпява подвизите му.

Въпреки съперничеството между Атина и Микена, Делфи вървял уверено към целта си - да обедини под една власт всички ахейци.

Дамаст се боял само от едно. Троя, построена върху разрушения Илион, под ръководството на умния и енергичен цар Приам бързо набирала сили и при един съюз с цар Рез и другите тракийски племена в Родопа и егейското крайбрежие, можела да нападне ахейските полиси по море и суша.

За да избегне това нападение, му били нужни тракийските аеди и най-вече Орфей. Появата му в Делфи би върнала и аедите, и мира с траките. По тази причина непрекъснато говорел, че той е равен на боговете и давал богати награди на аеди, разпространяващи неговите песни и химни. Жреците не можели без него, защото той им дал знания и песни за обредите, химните за прослава на боговете и реда на процесиите.

Засмях се, платих щедро на вестоносеца и го пратих да си върви. Страшно умен и подъл мръсник бе този Дамаст. Само богинята на раздора можеше да се изравни с него по коварство.

Евмед не бе казал какво да правя, но аз разбрах защо бе тази дълга история. Орфей трябваше да се върне и създаде школата си. Приам, Рез и другите тракийски царе трябва да свършат останалото.

След няколко дни идваше голям празник на божествата и много хора пристигаха на острова да принесат жертва и измолят закрила за начинанията си. Жреците усилено се готвеха за мистериите.

Разказах на Ананке какво донесе пратеникът от Делфи. Тя се замисли и после заяви твърдо.

- Не бива да разказваш тези неща на Орфей. Той веднага ще тръгне за Делфи. По-важно е да се върне при Еагър и основе школата си. Щом мине празникът, трябва да тръгнем обратно.

- Казваш това, което мисля аз, но той може да тръгне и за Делфи, и за Египет. Никога не знам как ще постъпи.

- Тогава го излъжи! Постъпи като ахейските богове, а не като него.

Познавах го по-добре от нея. Ядосах се и сложих край на спора.

- Случвало ми се е да премълча нещо, но да го излъжа е невъзможно. Боговете са отредили да му служа и ще правя това, което иска той, а не ние с теб.

Тя, обидена, замълча, а аз принесох жертва на Дионис. Призовах го да помогне на себе си чрез откриването на школата. Това, вместо да оправи настроението ми, го влоши още повече. Неизвестността ме мъчеше.

Дойде и празникът. Принесоха се жертви, хората пируваха, размахваха факли в шествията и пееха обредните песни. Глухо биеха тъпани при мистериите и се чуваха гласовете на божествата...

Ананке вземаше участие във всичко, но аз лежах и не излизах никъде. Бях уморен и отново се борех със стария страх от хората и от боговете.

Най-после всичко свърши и Орфей, изтощен, се прибра. Хапна набързо и легна да спи. Чаках да се събуди и гледах как се разотиват хората и търговците, а около храма остава само отъпканата трева, върху която мършаво куче лакомо хрускаше изхвърлен кокал.

Ананке приготви богата трапеза и аз почнах да й помагам в подреждането. Докато се справим с това, Орфей стана и дойде при нас.

- Приготвили сте храна за тялото. Ще ми помогнете ли да запишем на папирус нови песни и други полезни неща за безсмъртието на душите?

Ананке засия, а аз почувствах облекчение

- Готови сме да пишем до края на живота си.

Напълнихме чашите с вино и почнахме да пируваме. Прошепнах благодарствени слова към Дионис, който бе чул молбата ми.

2.

Още на следващия ден почнахме да записваме. Отново се разнесе гласът на Орфей и пръстите му изтръгваха вълшебни звуци от златната лира. Това непрекъснато навяваше спомени за Евридика. Не споменавахме за нея. И в песните я нямаше любовната омая на онези дни, възторжените химни към боговете, радостта от живота... Записвахме думи за светилищните тайнства, тайните на обредите, тайните на земята и земетресенията.

Песните навяваха скръб и тъга. Бяха молби към боговете да опазят душите на мъртвите от страховете и ужасите на подземното царство, да ги подкрепят в дългото им блуждаене, преди да се слеят с божеството и станат безсмъртни. Наставления за светилищните тайнства и мистерии, за общуването с боговете, за магически камъни и билки.

Това беше друг Орфей. Излъчваше знания и състрадание, но немееше пред радостите на живота, отнети му от боговете със смъртта на Евридика. Нямаше я тази омая и буен живот на песните, които преписвахме заедно с нея.

Това не пречеше да съм щастлив с Ананке. Самите ние се учехме от това, което пишехме.

Бяхме приключили със записването и Орфей караше жреците от храма да заучат всичко това, когато неочаквано пристигна вестоносец от Еагър. Каза, че царят молел боговете да върнат сина му. Нямал достатъчно сили да управлява както преди. Някои племенни царе използвали това и се обявили за самостоятелни. Отново почнали да воюват поради дребни вражди и обиди.

Молеше го да се върне и построи школата, та чрез нея да обедини и разшири тракийското царство.

Пет дни трябваха на Орфей да реши какво ще прави. Чрез пратеника обясняваше, че му трябва още време да завърши записването на знанията си. После трябва да ги предаде на аедите. Затова ще посети Акамант в Атина, който най-лесно ще ги събере. Едва тогава ще се върне да поеме управлението на царството.

За школата изобщо не спомена.

Ананке му се разсърди.

- Ти, който жалиш и помагаш на всички, не желаеш да помогнеш на собственото си царство. Еагър беше прав като казваше, че няма на кого да го остави. Дионис ми е свидетел, че говоря истината. Искаш да живееш при Акамант, при посветените в тайнствата на учението ти ахейци, а траките, за които мислиш, че се бориш, не зачиташ. Казвам ви и на двамата, че тръгвам с вестоносеца, за да живея в дома си и да родя детето си там. Ще помагам колкото мога на Еагър. Ще работя като всички тракийки, за да се храним с плодовете, които ни дава земята. Евридика искаше да отвори школа, та да бъдеш у дома си. Искаше Тракия, а не Делфи, Атина или Микена да бъдат мястото, където всички идват да се учат от учителя и да се възхищават от богатствата на владетеля. Ще отида при Еагър и ви казвам, че ако се опитате да ми попречите, ще се убия, но няма да остана тук или да вървя отново при ахейците.

Орфей стана с тъмночервено лице.

- Никой до сега не ми е говорил толкова много обидни думи. Дори баща ми, който има право да ми каже каквото иска. Призовавам боговете за свидетели, че не желая повече да слушам думите ти и да виждам лицето ти.

Ананке съвсем побесня.

- Кои богове? Тези, които пратиха змията на Евридика, или тези, които позволиха на Хераклес да убие брат ти, децата си, учителят ти Хирон и още много други със същата вина?

Изплаших се.

- Не хули така боговете, защото ще те накажат жестоко.

Тя се обърна към мен.

- Боговете на моето племе са други и ако трябва, ще ми помогнат. Не обиждам тях с думите си.

И отново се обърна към Орфей.

- Защо мълчиш, Орфее? Или в думите ми има лъжа?

Този път от страх коленете ми се подкосиха. Орфей бе скрил побледнялото си лице с длани и мълчеше. Очаквах да избухне и да ни изгони и двамата завинаги от себе си и от сърцето си.

Хванах Ананке за рамената и се опитах да я изведа навън, но тя рязко се дръпна.

- Няма да мръдна оттук, докато не чуя какво ще ми отговори. Докато не разбера за своето племе ли се грижи, или за ахейците и коварните им богове.

Щях да я изведа насила, но ме спря тихият глас на Орфей.

- Остави я, Мин. Не само тя мисли така. Малцина са тези, които не виждат враг във всеки човек, щом е от друго племе. Кажи, Ананке, по какво си приличат и по какво се различават хората? Защо всяко племе смята, че другите племена трябва да бъдат избивани или поробени? Египет иска да пороби Асирия, Асирия иска да пороби Египет. Ахейците искат да избият траките, а траките да избият ахейците. Защо? Племената във всяко от тези царства също враждуват помежду си и се избиват за най-дребни неща. Нима всички те не живеят от плодовете, които им дава земята? Нима не почитат боговете си, царете си и родителите си? Дионис, който покровителства висшите знания, божествените тайнства, изкуствата и занаятите, много пъти ми е давал знак, че покровителства това, на което уча хората. Покровителства всички, възприели това учение, защото не иска хората да се избиват един друг без причина, иска всички да живеят добре - в мир, без битки и коварства, та всеки спокойно да се радва на плодовете от труда си и да отглежда децата си без страх от разбойническо нападение. На този бог съм се врекъл да служа и само смъртта може да ме спре. Мин знае колко съм постигнал. Ахейците почнаха да почитат Дионис в Тива, в Атина, в Истъм, в Елевзин, на островите, та дори и в самата Микена има хора, които го тачат и му принасят жертви. Тези хора не правят разлика между трак и ахеец. Не убиват безсмислено и мразят коварството. Чрез тях Дионис ще премахне войните и царете мирно ще управляват племената си.

Ананке се бе окопитила и слушаше внимателно, но нямаше намерения да отстъпва. Очите й блестяха и дори гласът й се промени.

- И аз можех да възприема твоето учение, преди да се превърна от принцеса в робиня. Не и сега. Когато станах робиня, почнах да се бунтувам и за наказание ме хвърлиха на стражите. Първият, който ме взе, бе от нашето племе, минал на страната на нападателите. Хвана ме, повали ме на земята и се провикна с кискане - "Боговете ме награждават за усърдието ми, та ми пратиха принцесата да преспя с нея!" Тогава си спомних, че и аз съм правила същото с непокорните робини, без да се интересувам кои са и откъде са, ще умрат или ще оживеят. Проклех боговете и престанах да им вярвам. Станах по-коварна от змия, по-злобна от вълк, но колкото по-лоша ставах, толкова по-добре живеех. Промених се отново, защото срещнах Мин, защото пожелах да имам свой дом, деца и живот без коварни замисли и дела. Сега виждам, че това е невъзможно. Виждам, че няма място под небето, без някой да иска да вземе имота ти, да продаде в робство децата ти и да убие съпруга ти. Сега ще отида в твоето царство и ще помагам с каквото мога на баща ти. Ще се грижа да няма евпатриди и роби, както ти и приятелят ти Тезей желаете, а само свободни хора, каквито са траките. Ще се грижа това да продължи достатъчно дълго, та целият ми живот да мине в тази радост.

Тя млъкна. Орфей гледаше някъде през дебелата стена. Аз също мълчах. Какво можех да кажа? Че искам да си вървя у дома? Или че искам да я оставя сама?

Стресна ме гласът на Орфей.

- Отиди при баща ми. Не е по-силите на една жена да изпита толкова много нещастия. Мин, ако желаеш, тръгни с нея. Не искам да сте разделени заради мен. Нека всеки следва пътя, който му подсказват боговете.

Бях изправен пред най-тежкия избор в живота си. Всичко в мен искаше да тръгна с Ананке, да се радвам чрез нея на къщата си и плодовете на земята си.

Дионис проговори с моята уста.

- Ще дойда с теб, Орфее, и ще се върнем заедно при Еагър.

Казах това и изведох Ананке. Не исках повече да обижда Орфей. Исках да успокоя и нея, и себе си. Не разбирах упорството й да се върне при Еагър, но тя ми го обясни само с две приказки.

- Чакам дете, Мин. Нашето дете.

Зарадвах се и я прегърнах. Тя се засмя през сълзи:

- Преди малко бе готов да ме набиеш, сега се радваш.

- Тогава слушах какво говори езикът ти, но не знаех какво има в корема ти.

Тя притисна лицето си до гърдите ми.

- Когато се роди детето, ще вали сняг. Бял, чист като душата на Евридика. В селището ще мирише на топъл хляб, на добитък, ще звънтят наковалните, децата ще се радват и ще си играят. Жените ще се съберат да се порадват, че се е родил човек и ще поплачат за мъките, които му предстоят...

На другия ден я изпратих. Качи се уверено на кораба и ми махна, когато вятърът изду платното и го понесе към Тракия. Размахах ръка и аз. Сърцето ми трептеше неспокойно.

Орфей не дойде да я изпрати. Не бе сърдит, но бързаше да се убеди, че жреците са възприели новите тайнства и мистерии, преди и ние двамата да отплуваме за Атина.

Прибрах се мрачен и неспокоен. За да не мисля, изпих чаша неразредено вино. После още една. Третата ме повали и заспах.

3.

Тезей ни посрещна по-сърдечно от всеки друг път. Даде ни добре подредени приятни помещения, изпрати роби да ни прислужват. Измиха косите и телата ни, сресаха ни, оставиха ни да починем и в това време подготвиха великолепен, действително царски пир.

Най-радостната среща на пира бе с Музей и Аристей. Музей престанал да обикаля света и се заселил в Пиерия, в подножието на планината Олимп. Там почнал да записва песните си и да управлява малкото си тракийско царство. Два пъти в годината слизал до Атина, записвал си всичко за станалите през това време войни, а после се оттеглял да прецени дали си струва да съчини песен за подвизите на този или онзи цар или стратег.

След ослепяването на Тамирис, не стъпил повече в Делфи, въпреки настойчивите покани на Дамаст.

- След като Хераклес уби Хирон, изстина сърцето ми, а след като ослепя Тамирис, не ги приема и душата ми. Не мога да спя спокойно, когато съм на ахейска земя. Записвам песните си, та внуци и правнуци да знаят какво се е случило, какви герои и певци е имало и да им бъде поука всичко това.

Аристей бе още по-категоричен.

- В Делфи почитат само лунния Дионис. Единствено Аполон признават за покровител на изкуствата. Отидох там, след като избиха кентаврите и Хирон. Дамаст веднага почна да говори, че тракийските аеди възпявали подвизите на Хераклес. Кентаврите били нарушили споразумението и битката станала по тяхна вина. Само не каза отде са се взели въоръжените ахейци, щом не са нарушили споразумението да не идват с оръжие. Виждам, че е по-полезно да уча хората как се отглеждат пчели, та да имат някаква полза от мен. Тамирис също се върна в царството си и повече не е отворил уста да запее.

Орфей замислено ги слушаше и аз реших да се намеся в разговора. В края на краищата, макар и освободен роб, щом съм поканен на царската трапеза, мога да кажа мислите си или да задам въпрос.

- Не мислите ли, че така напразно ще се загубят песните ви? Не е ли добре да се основе нова тракийска школа на мястото на Хироновата и Дионис отново да учи траките на висши знания и божествени тайнства? Еагър е готов да построи такава школа и при него се пазят преписи на всички Орфееви песни. Ще се препишат и вашите, ще дойдат учители...

Тезей ме прекъсна.

- Говориш така, защото не си проумял нещата. Истина е, че много от царете са учили при Хирон, но също така е истина, че в последната година там нямаше нито един ахеец. Малкото ученици бяха траки и то от отдалечени племена. Говоря това, не защото одобрявам походите на Хераклес или постъпките на Дамаст, а защото смятам, че такава школа може да се създаде само в могъща и богата Атина. Държава, която има връзка със света и може да храни ваятели, аеди, жреци и гости. Има и друго. Единствено Дионис от тракийските богове закриля науките и изкуствата, но не само Аполон, а и Зевс, и Хера, и Атина, покровителката на града и още богове също ги закрилят. Доказателство за това е, че събрани тук на пир, обсъждате свободно постъпките на смъртни и богове. Останете при мен и школата е създадена. Ще предложа да се издигне сграда за нея и славата ви ще се разнесе по целия свят.

Усетих, че Орфей се обиди от последните му думи. Отпи внимателно глътка вино и изгледа всички.

- Казваш, Тезее, че тук свободно се обсъждат постъпките на смъртните и боговете. Щом е така, кажи ми за кои богове става дума? Кои са ахейските богове? Приехте Загрей и стана Зевс, приехте Бендида и стана Деметра, приехте Кибела и стана Хера... Да изреждам ли повече? Сега приемате Дионис и го правите на Аполон. Нашето тракийско светилище Питон стана Делфи на Аполон и център на света. За тези неща никой ахеец не желае да говори. Те се пропускат. Хераклес унищожи школата на Хирон и племената на кентаврите. Сега искаш да превърнеш тази школа от тракийска на ахейска. Искаш Атина да бъде покровител на школата и града, та отново ние, траките, да възпяваме и прославяме ахейските герои и техните богове. Никога не съм правил разлика между ахеец и трак. Винаги съм учил, че хората не трябва да се избиват, че трябва да живеят в мир, за да развиват изкуствата и науките. Това се мъчеха да постигнат и Тамирис, и Музей, и Аристей. Дионис дойде в Делфи със своята доброта и сърдечност. И какво стана? Вместо доброта и сърдечност срещна коварство и завист. Съвсем скоро обидих умен и добър човек. Укори ме, че постъпвам винаги в полза на ахейците и пренебрегвам траките. Знаех, че мнозина мислят като него, но аз самият не се бях замислял колко истина има в това. Кажи ми, Тезее, готов ли си да приемеш една тракийска, а не ахейска школа, защото вие се учите от нас, а не ние от вас.

Тезей не се смути ни най-малко от думите му. Откъсна няколко листенца от розовия венец на главата си и ги пусна в чашата на Орфей.

- Мога, Орфее, да говоря дълго, но преди това погледни кой е поканен на тази трапеза. Убеди се сам, че тук има повече траки от ахейци. Трябва ли друго доказателство, че в Атина почитат еднакво всички? Казах свободно това, което мисля, както и ти свободно ми отговори. Не бива да се обиждаме, а да бъдем заедно. Не искам един стратег и един жрец да развалят приятелството ни.

Всички шумно одобриха думите му и нахвърляха толкова розови листа в чашите им, та Орфей не издържа и за пръв път от много време се разсмя.

- Заради думите ти, Тезее, ще ям рози вместо да пия вино.

Почувствах, че остава нещо недоизказано, нещо, което продължава да разделя Тезей от Орфей. Сигурно и другите го чувстваха, но не можеха да открият нужните думи и затова почнаха да говорят за други неща.

До късно продължи царският пир, но едва на другия ден, като излязох да се разходя до пристанището, разбрах колко хитър бе Тезей.

Имаше доста кораби, най-вече от островите. Забелязах и финикийци, и египтяни. Виковете и суетнята на товарачите и търговците показваха, че търговията върви добре. Горещото слънце и прахът ме принудиха да потърся отмора и с чаша вино да прочистя гърлото си. Влезнах в една пивница и се настаних удобно до един търговец, който тъкмо прибираше табличката със сметките си и очевидно доволен от печалбата, също поръчваше вино.

Заговорихме и той ми обясни, че е от островите, а после заговори и за събитията, които ме интересуваха най-много.

Ето какво научих от него.

Докато ние преписвахме песни и крояхме да открием школа, Тезей бе принудил по-голямата част от Атика и остров Евбея да му плащат годишен данък и по този начин бе разширил много царството си. Въпреки това се страхуваше от Евристей и Хераклес, а още повече от траките. И едните, и другите имаха достатъчно причини да го нападнат. Ако траките решеха да отмъстят за кентаврите и Илион, първо биха превзели Атина и едва тогава Микена. Дори да успееше да отблъсне нападението, Евристей и Хераклес веднага биха използвали случая, та ако не постигнат друго, поне да завладеят Истъм. Това бе причината да не забелязва обидните думи и да се кълне във вярност на траките. За това и на трапезата му траките бяха повече от ахейците.

Помислих да споделя тези мисли с Орфей, но се уплаших. Можеше да помисли, че и аз като Ананке го укорявам. Пък и той виждаше много повече в мислите на събеседниците си. Щом аз, простият роб, съм го проумял, той е проумял и много други неща, недостижими за моя ум.

Прибрах се уморен и заварих Музей, Аристей и жреца на елевзинския Зевсов храм Евмолп да разговарят пред кратер с ароматно вино. Орфей като домакин ме покани да се присъединя към тях и аз, след като ги поздравих, с удоволствие поех пълната чаша.

Евмолп, който бе прекъснал думите си при моето влизане, продължи да говори.

- Има и други причини да искам преписани химните и всичко за тайнствата и мистериите, но най-важното е жреците да ги научат. Ако се намери човек, който познава писмените знаци и е съгласен да препише всичко, храмът може да му плати богато. Това ще позволи по-добре да разбираме боговете и да тълкуваме думите на предсказателите.

Музей недоволно го прекъсна:

- Прав си, Евмолпе, но искаш това само за Зевс и храма, в който му служиш. Щом те нападне Хераклес и превземе града, макар че се смята за син на Зевс, първата му работа ще бъде да унищожи всичко. Дори това да не стане, пак няма полза изкуството да стои затворено в храма. Песните, химните и описанията на битки и подвизи са за всички. А би ли ми казал как ще събереш и накараш аедите да повтарят дума след дума преписвача? Тамирис няма да дойде в храма на Зевс. Аз си имам достатъчно работа у дома и нямам време да се занимавам с преписвачи. Аристей ще ти каже, че предпочита да учи хората как се отглеждат пчели, вместо да възпява ахейските царе и стратези. Мисля, че никой не може да прости унищожаването на Хироновата школа.

Аристей стана и почна да се разхожда край трапезата. Загледахме го и той посочи към Орфей.

- Като ви слушах, си мислех защо Делфи и Акамант така настояваха да имат записани песните и поученията на Орфей, а не ги поискаха от нас. Има само една причина. Без поученията му за извършване на тайнствата и мистериите, за обредите, с които се съпровожда всяко събитие в живота на човека, за природата и божествата и какво ли не друго, делфийските жреци не могат да съперничат на родопското светилище. Точно с това делфийският храм на Аполон се превръща в хранилище на знания, както Хироновата школа и родопското светилище. Не може нито Евмолп, нито някой от нас или всички заедно да свършим такава работа. Ние сме като пчелите, носим мед в кошера, но ако никой не се грижи за него, отлитаме в гората и медът остава без полза. Ти, Орфее, по право си първият жрец на Дионис след баща си Еагър. На теб се пада да събереш и запишеш в светилището знанията и песните, та децата и внуците ни да не ги откриват отново.

Орфей като трескав потри челото си с ръка.

- Разбирам, Аристее, правотата на думите ти. Лошото е, че и аз, както каза, съм една пчела, която носи мед. Трябва ни стопанин на кошера. За Хироновата школа работеха и майка ми Калиопа, и баща ми. Ако бе жива, Евридика, щеше да вдигне отново школата, да намери учители, да събере всичко, написано на кожа и папирус. Много време живях в храма на Самотраки като в мрачното подземно царство. Заклинах боговете, изпращах душата си да ги моли да ми върнат Евридика. Търсех сянката й и се мъчех да я изведа на белия свят. Напразни мъки. Щом стигнех границата на светлината и се обърнех назад, боговете я връщаха обратно. Мога ли да намеря друга Евридика? Може ли да се родят друга Калиопа и друг Еагър?

Млъкна, изтри внезапно бликналата пот от челото си и с трепереща ръка взе и допи виното от чашата си.

Музей също отпи от своята.

- Да не говорим повече. Нека принесем жертва на Дионис и поискаме да просветли умовете ни.

Така и направиха. Сутринта с първите слънчеви лъчи заедно с дима от жертвеника полетя и призива им към бога. Мълчаливо почакаха да им прати знак, че ще изпълни молбата им.

Напразно.

Когато се върнахме, Орфей каза кратко както винаги, когато тръгвахме на път.

- Докато се сбогувам с Тезей, приготви конете. Евмолп е наредил да ги доведат тук. Заминаваме за Делфи!

4.

Конете бяха от храма на Дионис. Евмед, както винаги бе предвидил и подготвил всичко, което може да дотрябва по пътя ни. Учуди ме само, че слугата бе довел четири коня.

- Четвъртият е за жреца Евмолп - кратко обясни той и си тръгна.

Докато ги огледам и окача торбите с храна и малкия сандък с папирусите, Орфей и Евмолп дойдоха. Тезей им даде малки, но скъпи подаръци за раздяла и ни помаха, когато конете затрополиха с копита по каменистия път.

Евмолп, по пътя до Елевзин, все пак уговори Орфей да запише наставленията, необходими за неговия храм. Това ни отне три дни. Бях неспокоен и бързах. Укорявах се, че съм станал по-страхлив от заек, но не можех да прогоня чувството, че нещо се е променило и въпреки обичайното радостно посрещане, има неща, които липсват.

Когато поехме пътя от Елевзин за Делфи, разбрах какво липсва. Почти не бяха останали тракийски селища по пътя ни. Тези, които до вчера се наричаха траки, макар и не възприели ахейския език, почитаха Зевс и Аполон. Някои се бяха изселили да търсят по-гостоприемна страна и на тяхно място бяха дошли ахейци. Навсякъде се срещаха жреци на ахейските богове, малки храмове и многобройни жертвеници.

Хората, с които разменяхме по няколко думи по време на кратките почивки, нито веднъж не споменаха името на тракийски бог. Най-често произнасяха името на войнствената покровителка Атина, също на Зевс и Аполон.

Не знаех дали Орфей забелязва всичко това. Може би, вглъбен в мислите си, не виждаше нищо. Не разговаряхме, а и не спирахме в селищата, освен да се осведомим за пътя и времето, нужно да стигнем до следващото. Едно преспиване бе достатъчно, при този бърз ход, да стигнем до целта си - Делфи. Той непрекъснато подканяше конете да бързат и мислите му сигурно бяха при баща му. Аз не изоставах. Вярвах, че скоро ще поеме управлението на царството си и ще заживеем спокойно. Всяка крачка ме приближаваше към моята Ананке и спокойствието на дома ни.

Спряхме да обядваме под сянката на вековен дъб. Освен нас, там пладнуваха овците на възрастен овчар. Разбра кои сме и жадно зачака думите на Орфей.

Докато подреждах трапезата, слушах какво си говорят. Човекът два-три пъти спомена Зевс и Атина. Орфей го запита, не зачита ли тракийските богове, та споменава само ахейските. Обяснението беше просто.

- Ние си знаем боговете, но няма нито един жрец. Нито на Херос, нито на Бендида, нито на друг бог. В Делфи има жреци на Дионис, ама и те се грижат само за Дионисиите и лозите. Иначе си знаем обичаите и ги спазваме. Само да ти кажа и Зевс, и Загрей не се различават в обредите. Също и Бендида и Деметра. Само имената са им различни, пък с това бързо се свиква. А и времената се промениха. Преди години имаше жреци и от ахейските, и от тракийските богове. Имаше и много битки. Това племе откраднало добитък, онова откраднало мома, друг пуснал стадото да опасе житото... Враждувахме непрекъснато. После Тезей прати стражи и нареди, вместо да се бием, да казваме на неговите хора да ни разсъдят. Прогони разбойниците и полека-лека хората се умириха. Сега е по-спокойно и тежи само данъкът, ама се живее.

- А какво стана, та няма жреци на тракийските богове?

Овчарят сви рамена.

- Знам ли? Едни остаряха, други се пръснаха... Не идват нови... Храмове нямат, а не може само с жертвеници. Това ти трябва да знаеш по-добре. Нали си жрец. И на Аполон, и на Дионис. Казват, че си най-великият аед на земята. И жреците все твои химни към боговете пеят. Ние сме прости хора и искаме боговете да ни покровителстват, та земята да ражда и да не седим гладни. А кой и защо... това не разбираме.

Орфей помръкна. Едва посягаше към храната и с труд преглъщаше залците. На мен също ми се отяде. Не се сдържах и се намесих.

- А не ви ли притесняват стражите на Тезей. Нали са ахейци?

Човекът учудено ме загледа.

- Стражите идват да прибират данъка или ако е станала пакост. За какво да ни притесняват? А да ти кажа, не си прав. Повечето стражи са траки. На Тезей му е все едно какъв си. Дай си данъка и живей. Щом му служиш добре, няма от какво да се боиш.

Орфей съвсем помрачня. Стана и почна да се разхожда край нас.

- Време е да тръгваме, Мин. Искам да стигнем Делфи преди залез!

Не бях задоволил още глада си, но не смеех да му противореча. Станах и заприбирах трапезата. Овчарят ми помогна да прибера и вържа нещата. Когато се качвахме на конете, вдигна ръка.

- Да сте живи и здрави и да ви закрилят Зевс и Аполон!

Орфей гневно срита коня и полетя напред. Аз безпомощно го изгледах. Конят с товара не можеше да препуска.

Настигнах го след няколко извивки на пътя. Беше спрял и ме чакаше. Приготвих се да ме укори за изоставането, но той бавно тръгна до мен.

- Кажи сега, Мин, разбра ли колко прости и глупави са хората? Продават боговете си за парче хляб. Вдигат храмове на ахейските богове, но не и на своите. Затова няма и жреци. И за какво водя тази борба? Кому е нужно Дионисовото единство? Да ни закрилят Зевс и Аполон! Какво от това, че го няма Хирон, че утре ще забрави не само боговете, а и езика си и племето си? Важното е да яде повече!

Не разбирах с какво овчарят така разгневи Орфей. Какво иска от човек, който може само да пасе стадото си и да се моли на боговете да го закрилят от разбойници и болести. Едва ли гневът му е само за това, че ни пожела закрилата на Зевс и Аполон. Нали той самият е жрец на Аполон?

За кой ли път съжалих, че съм се родил роб и никога няма да разбера напълно мислите му. Не знаех какво да отговоря, но той продължи:

- Когато убеждавам някой да си вземе роби, които ще работят вместо него, той отвръща, че едва изкарва храна за себе си, а робът ще работи по-малко и трябва да го храни без полза. Когато казвам, че в Египет данъците са големи, за да имат силна войска, отвръщат, че ако стане нужда, всички отиват да се бият. Ако имахме войска като египетската, Хирон щеше да е жив. Илион нямаше да познае грабежа и разрухата...

Трябваше да го успокоя по някакъв начин. Казах предпазливо:

- Забравяш, че става това, което са казали великите Мойри. Наистина те вещаят съдбата на отделния човек, но неговата съдба е част от съдбата на племето му, а от това следва, че и битките са предсказани от тях.

Думите ми като че подействаха.

- Прав си, Мин. Това винаги забравяме, когато отправяме укори. Все пак, ако Мойрите са решили някой да умре в битка, битката трябва да се състои! Не бива да стоим с отпуснати ръце и да чакаме съдбата си. Тя трябва да се изживее.

Това вече го разбирах добре и охотно се съгласих с него.

5.

Пристигнахме в Делфи, преди слънцето да се скрие. Щом влезнахме в двора на храма, един от стражите хукна да каже на Дамаст, че сме пристигнали. Друг, видял недоумението ни, побърза да обясни.

- Чакат ви от три дни. Ако и днес не бяхте дошли, щяхме да ходим да ви търсим.

Нямаше време да му задаваме въпроси, защото се зададоха Дамаст, Мопс, Евмед и други непознати жреци. Дамаст прегърна Орфей и го поведе към жилищата на жреците.

- Щастлив съм да те видя отново в Делфи, Орфее. За трите дни, които те чакаме, получих много укори, че не съм пратил стража да те съпроводи от Атина дотук.

Орфей се усмихна.

- Нима има хора, които смеят да нападнат един жрец?

- Ако нямаше, и храмът би съществувал без стражи!

Повече не чух, защото слугите свалиха багажа и аз тръгнах след тях да видя къде ще ни настанят. Щом се убедих, че всичко е направено както трябва, отидох да се присъединя към почналия пир. За моя изненада ми бяха оставили място до Орфей. От другата му страна се бе настанил Евмед. Гребнах си вино и взех голямо парче печено месо. Приветствах пируващите домакини и доволен от себе си, отпих голяма глътка.

Дамаст изглежда бе запитал Орфей защо толкова време не е посетил храма и той спокойно разказа къде сме ходили. Мопс едва го дочака да спре.

- Време е да се заселиш в Делфи, Орфее. Тук пазим всичките записи на песните ти, а от думите ти разбирам, че носиш записи за обредите и тайнствата. Редно е най-обичаният от Аполон жрец да живее при храма му.

Орфей равнодушно отговори:

- Аз съм жрец на Дионис, покровителя на изкуствата и природните тайнства, а на Аполон служа само да избегна враждата между тях. Вашите богове винаги търсят вражда с някого.

Дамаст изгледа злобно Мопс и той уплашено се сви.

- Какво значение има дали служиш на Дионис, или на Аполон. И двамата покровителстват науките и изкуствата. Ти, който си не само велик аед, но си разкрил много от тайнствата и начините за общуване с боговете, имаш закрилата им напълно заслужено. Пелопонес, Атика и Тракия не познават друг, направил толкова много да спрат враждите между хората.

Орфей изправи глава. Жреците, повече от тридесет души, прекратиха разговорите си.

- Принуждаваш ме, Дамасте, да повторя, че служа на Дионис - бога на пролетната омая и животворното начало. Богът, който забранява на хората да се избиват един друг. Не мога да служа на бог, който очиства човек от убийство на собствени деца и му предсказва безсмъртие, ако извърши дванадесет големи подвига. Подвизите, които е извършил досега, са най-вече избиване на невинни хора. Всички знаете какво стана с Илион, какво стана с Диомед и какво стана с Хирон и племената на кентаврите. Лоша слава носи служенето на такъв бог.

Дамаст почервеня, докато слушаше думите му, но бързо се овладя.

- Това са обвинения за пред висшия съвет, Орфее. Сега сме се събрали да те посрещнем с весел пир. Утре ще събера съвета и нека той изслуша всичко, което ще кажеш.

- Целият съвет е тук. Тук са и останалите жреци. Понеже преди време ми дадохте право да вземам решения от негово име, казвам да обсъдим нещата сега. Нека всички вземат участие в това.

Мопс се надигна да каже нещо, но Дамаст властно го натисна с ръка.

- Приемам решението ти, Орфее, защото почитта ми към теб е голяма. Ще се опитам да ти отговоря и защитя нашите богове и нашите герои. Знаеш, че разните народи имат разни богове. Вашите, тракийските, съществуват сами за себе си. Не враждуват, не делят нищо и не се подчиняват никому. Тракийските богове нямат цар, който да ги наказва и съди. Ахейските имат свой цар, Зевс, и му се подчиняват така, както хората се подчиняват на царя си. Много пъти Зевс не е съгласен с техните постъпки и те се стремят да ги скрият от него, поради страха от наказание. Безсмъртието не им пречи да страдат. По тази причина, те приличат на хората, които им подражават, но нямат право да обсъждат постъпките им. Хераклес, макар да не назова името му, става дума за него, бе очистен от пролятата кръв в храма на Зевс. Това стана, след като се принесоха жертви и гадателите установиха, че има поличба за очистването му. Едва след това Пития повтори старото си предсказание, че той ще служи при Евристей и ще извърши големи подвизи. Какви ще бъдат тези подвизи никой не може да предскаже. Повече нито Евристей, нито Хераклес са идвали в Делфи за съвет от Пития или да принесат жертва на боговете.

Орфей подигравателно го прекъсна.

- Излиза, че в Делфи са разбрали за подвизите му, едва когато всичко е било свършено. Искам да ти кажа, Дамасте, че срещу Илион стратегът е събрал около сто кораба и поне тридесет царе. Всеки от тях е поискал съвет от Делфи дали да тръгне с Хераклес, или не. Всички са получили благоприятно предсказание от Пития. Без това и самия Зевс не би ги накарал да участват в този поход. След връщането си всеки от тях е отделил част от плячката за светилището. Същото, само че без кораби, е било и при нападението срещу кентаврите. Знаеш, че двете хиляди въоръжени мъже на Евристей, не биха могли да победят дори едно отделно племе от тях. Прав си, когато оправдаваш боговете си, но опитай да оправдаеш жреците си!

Всички около трапезата бяха вперили погледи в Дамаст. Повечето бяха яки касапи, умеещи да въртят меч не по-зле от жертвения нож. Само един жест и нямаше да видя нито Ананке, нито детето си.

Естествено не можеше да се опровергае истината, но да ни убият, означаваше война на живот и смърт. Не знам какво е помислил върховният делфийски жрец, но думите му бяха съвсем неочаквани.

- Кажи какво желаеш и да не говорим повече за това!

В първия миг не успях да възприема мисълта му. След това неочаквано разбрах, че сме победени. Орфей наистина бе работил за ахейците. Беше им дал всичко. Боговете, обредите, тайнствата, песните. Съдът на амфиктионите бе укрепил ахейските градове. Подкрепата, която оказваше на Тезей, създаде Атина...

Хирон бе научил племенните им вождове как да станат царе. Беше ги научил да строят, да ценят красотата, музиката и поезията.

Какво може да се поиска срещу това? Богатства? Власт? Може би, да разгласят истината? Ще се съгласят и на това, но няма да го изпълнят. Те са силните, те са победителите.

Погледнах крадешком към Орфей. Беше взел изящния сребърен ритон с вино и внимателно го разглеждаше. Евмед бе навел глава със затворени очи.

Мълчанието ставаше непоносимо.

Дамаст спокойно и уверено продължи:

- Обмисли добре всичко, Орфее. Когато решиш какво да поискаш, ще го кажеш. Сигурен съм, че ще задоволим желанията ти. Сега, както казах, нека пируваме в твоя чест. Искам да почувстваш, че Делфи е нещо повече от родния ти дом!

Всички зашумяха и почнаха да вдигат чашите и ритоните.

Пирът продължи. Пир, в който ограбеният, победеният и унизеният бе честван като победител.

6.

Дни наред се чувствах като след боя, който ми стовариха Креонт и Хераклес. Хранех се без апетит, не излизах никъде без нужда и не исках да мисля за нищо.

Единственото, което желаех, бе да се отзова при Ананке и да потъна в дребните радости на домашния покой. Не смеех да го кажа на Орфей. Сигурно и той искаше да намери спокойствие и подкрепата на любимата жена. Него съдбата бе лишила и от тази възможност. Вкъщи го очакваха само тежките грижи на царството и мъчителния спомен за Евридика.

Виждах как се прави, че чете някой папирус, а щом се отдалеча, го отпуска и отправя невиждащ поглед към планината.

Отстрани изглежда това не се забелязваше. Светилището живееше със своето ежедневие. Идваха хора да се допитват до Пития, принасяха се жертви, честваха се боговете с нужните обреди и тайнства.. Орфей изпълняваше задълженията си на жрец. Произнасяше магическите заклинания, пееше химните за прослава на бога. Всичко звучеше кухо - това бяха действия на тялото, а не на духа му.

Поиска да направи Евмед върховен жрец на Дионис в Делфи, но той отказа.

- Аз съм пълномощник на родопското светилище и имам повече права от върховния жрец да се намесвам в работите на Делфи. Мога да върша каквото пожелая, без Делфи да ми държи сметка. Защо искаш сам да си налагам ограничения?

Орфей равнодушно се съгласи с него. Разбрах, че не е мислил има ли полза от това. По-скоро бе желание да отправи искане към Дамаст и да види дали той ще го изпълни.

Самият Дамаст изглежда се стремеше да разнесе славата на Орфей по цялата земя. Непрекъснато канеше певци и музиканти, викаше Орфей да ги напътства, говореше, че самият Аполон говори с неговата уста, че чрез Делфи изкуството му ще завладее света.

Събираше жреци и пак Орфей им обясняваше силата на заклинанията, значението на обредите, тайнствата и мистериите. Разбира се, Дамаст не пропускаше да допълни, че чрез Делфи, целият свят ще приеме ахейските богове.

Това ме дразнеше, но не смеех да му го кажа. В края на краищата бях много повече негов слуга, отколкото приятел и съмишленик.

Евмед нямаше за какво да мълчи.

- Неприятно ми е да ти говоря за такива неща, Орфее, а на теб ще бъде неприятно да ги слушаш, но искам да знам дали служиш на Дионис, или на Аполон? На родопското светилище или на Делфи? На траките или на ахейците? Жреците на Дамаст говорят за кентаврите само като за получовеци, полуконе. За Хирон споменават само че бил възпитал Язон и бил приятел на Хераклес. Всеки трак в Атика и Пелопонес научи от жреците и аедите колко добре се разбират траки и ахейци. Разбират се, защото самият върховен жрец на Дионисовото светилище в Родопа е дошъл в Делфи и служи на Аполон! Ако утре Рез поведе траките да отмъстят за Илион и кентаврите, тук няма кой да го подкрепи. Ти правиш траките да не могат да отвръщат на ахейците, а Хераклес вече тръгва с голяма флота да плячкосва и завладява островите. Силата може да се спре само със сила, а не с отказ от проливане на кръв. Помислил ли си за това?

Орфей не се развълнува от гневните му думи.

- Не мога самичък да променям нещата, Евмеде. Дионис отдавна не ми е пращал знамение, че ме подкрепя, но дори да е така, пак няма да направя нищо, което води до проливане на кръв. Вярвам, че и той не желае това. Не мога да реша, дали Дамаст е толкова коварен или боговете са подредили нещата. Ще принеса жертва и ще се допитам до оракула.

Ядосаният Евмед излезе, без да каже и една дума повече.

Кой знае колко щеше да продължи така, ако не бе дошла вест от Еагър. Съобщаваше, че успял да се справи с отделилите се от царството племена, но чувствал, че е време да предаде властта на сина си. Ананке родила момиче и била много щастлива. И той, и тя чакали да се върнем. Чакали вест кога ще стане това, та да направят посрещане, подобаващо на цар.

Животът в Орфей неочаквано се върна. Изслуша пратеника, но вместо да му каже нещо, се обърна към мен.

- Приготви коне и кажи на Дамаст, че заминавам за Тракия. Утре тръгваме.

Сърцето ми радостно затуптя и без да кажа дума, хукнах да изпълнявам заръката. Натъкнах се на Евмед, който ме спря, учуден от необичайното ми бързане.

- Къде си забързал така, Мин?

Обясних му, че Орфей е наредил да приготвя всичко за заминаването ни. Евмед ме дръпна настрани от пътеката. Огледа се да не ни чуе някой и ме хвана за рамото.

- Като се стъмни, ела при мен. Ще ти дам да отнесете всичко, записано от Орфей. Достатъчно много сме дали на ахейците. То ще е нужно за школата, която ще основем при Еагър! На Делфи няма да оставя нищо!

Обзе ме съмнение.

- Това е добро, но има записани химни при Акамант, обреди при Евмолп.

- Това са само частички от записаното, което се пази в Делфи. Оставим ли Делфи без тези записи, няма откъде да се поучат и много скоро храмовете ще западнат!

Зарадвах се и като се уговорихме как ще стане отнасянето на ръкописите, весело забързах да си свърша работата.

Дамаст ме разпита най-подробно за вестите от Еагър и за решението на Орфей. Казах му какво предаде вестоносецът. Той помисли малко и после разпореди не само да ни дадат всичко за път, а и да взема достатъчно злато за разходите, ако не отидем направо в Тракия. Мразех го с всичката сила на разума и сърцето си. Мразех го, защото чувствах, че каквото и да направи Орфей, то е в негова и на Делфи полза. Ако стои в Делфи, работи за ахейците, ако стане цар в Тракия, значи никой да не ги заплашва с война и Хераклес да завладява и плячкосва безнаказано, каквото пожелае.

Изпитвах желание да извадя меч и да пробода сърцето му. Възпря ме само съзнанието, че това няма да промени нищо. Сподавих чувствата си. Робското в мен му се усмихна и благодари за грижите му.

Евмед ми донесе записите и ми помогна да ги покрием в багажа, та дори и Орфей да не знае какво отнасяме от Делфи. Щях да ги оставя в дома на Еагър и той едва ли щеше да се досети, че сме изтръгнали силата на Делфи.

Когато конете зачаткаха с копита по каменистия път, ядът ми попремина, но озлоблението остана. То се усили, когато още в първото селище ни посрещнаха и познали Орфей, се струпаха с молба да им изпее нещо. Знаех, че е достатъчна една дума против Хераклес и Дамаст и нито траки, нито ахейци биха тръгнали след тях. Само една дума, която той не можеше, или не искаше да произнесе.

Неусетно в мен зрееше решение, приберем ли се в Тракия, да не тръгвам повече с него в безкрайни странствания. Исках да живея в къщата си, да се радвам на жената и децата си, на плода от нивите си.

Вървяхме, без да разговаряме. Орфей и преди не обичаше да говори, винаги обзет от мислите си, но сега по цели дни не произнасяше и дума.

Когато стигнахме пътя, на който срещнахме Евридика, отвори уста.

- Ще отидем в Йолк.

Нямаше какво да правим там. Язон и Медея не бяха получили желаната царска власт и можеше само да създадем неприятности, но знаех, че е безсмислено да му противореча. Освен това разбирах колко ще му бъде тежко да мине по пътя, извървян с Евридика.

В Йолк дори не спряхме да се нахраним. Преди някой да разбере, че сме пристигнали, наехме малък кораб, изоставихме конете и отплувахме към Тракия.

Беше някакво лудешко пътуване, в което можехме по цели дни да стоим на някоя горска поляна и той да гледа как пълзят и подскачат буболечките в тревата, а стигнехме ли селище, да пришпорим конете. Можеше цял ден да се взира и пита кога ще стигнем крайморско селище и когато пристанем, да моли корабовладелецът час по-скоро да отплуваме.

Когато пред нас се изправиха зелените върхове на Родопа, очаквах да тръгнем по най-краткия път към дома, но отново се излъгах.

- Отиваме в светилището!

Пратихме вестоносецът да каже на Еагър, че ще се забавим и поехме пътя сами.

7.

Бяхме пратили човек да съобщи на главния жрец, че пристигаме, но ни посрещнаха като обикновени гости, дошли да принесат жертва и да се допитат до оракула. Един от низшите жреци ни отведе в помещенията, отредени за нас. Орфей не запита защо никой не излезе да го посрещне. Не ми позволи да оставя багажа и нареди да ни отведат в предишното му жилище. Жрецът безмълвно се подчини.

Влязохме в необитаваното след него помещение и аз оставих торбите. В това време Орфей нареди да извикат главния жрец. Вбесен от студенината и пренебрежението, с което ни посрещнаха, му казах, че сигурно няма да дойде или в най-добрия случай ще прати някой слуга да пита какво искаме. Орфей седна пред помещението и загледа зелените борове.

- Родопското светилище не е Делфи, Мин. Там никой цар няма право да се разпорежда, а тук моят баща е цар и върховен жрец. Веднага след него съм аз. Ако главният жрец не дойде, ще го изгоня и ще сложа друг.

Спомних си как Еагър изгони Есак.

- Значи всяко царство си има свое светилище.

- Всеки цар е и първожрец. Един на Херос, друг на Бендида или някой друг от боговете. По тази причина тук царе идват само когато трябва да се допитат за нещо много важно. При ахейците не е така. Много малко са царете жреци и Делфи има възможност да се противопоставя на царете чрез жреците си.

Главният жрец дойде. Беше доста възрастен, с бели коси и брада. Спря пред Орфей и спокойно го загледа в очите.

- Прощавай, че не те посрещнах, както подобава, Орфее, но имаше човек с въпрос към оракула.

Орфей намръщен отвърна:

- Знаеш колко те уважавам, Хилее, но искам да ми кажеш защо не ме посрещнахте като върховен жрец, а като човек, дошъл да иска очистване за престъпление?

Жрецът спокойно даде обяснението си:

- Когато Еагър изпрати първото си послание до теб с молба да се върнеш в царството му, дойде и поиска съвет от оракула. Не зная какво му е казала. Бяха само двамата. Това той има право като върховен жрец и цар. След това обяви светилището за независимо от властта на царете и остана само цар, а светилището вече не му е подчинено, въпреки че е в царството му. Ти беше върховен жрец по право, когато него го няма. Сега това право е изчезнало и макар и жрец, не можем да ти отдадем почести. Дойдох при тебе от уважение, а не от нужда. Може да ми кажеш какви са желанията ти и аз ще се опитам да ги изпълня.

Орфей побледня. Помислих, че ще му прилошее и се изправих да му помогна. Той отблъсна протегнатата ми ръка.

- Оставете ме. Донеси ми малко вино, ако намериш, Мин.

Стана и с походка на грохнал старец влезе в помещението. Жрецът ме погледна.

- Ела! Ще наредя да ви дадат всичко, което ви е нужно.

Тръгнах с него и се заоглеждах. Светилището бе доста оживено. Когато бяхме тук, край храма, се въртяха няколко жреца, а сега имаше поне двадесетина млади ученици. Жрецът усети учудването ми и продължи мисълта си.

- Жреци вече могат да бъдат не само царски синове и дъщери. Сега взимаме ученици, които имат наклонност към науките и тайнствата. Това ще ни даде възможност да имаме жреци във всички ахейски градове и да знаем какво става по света.

След като каза това, викна един минаващ жрец и аз му казах от какво имаме нужда.

Върнах се с всичко необходимо и почнах да подреждам трапеза. Орфей лежеше, вперил поглед в тавана.

- Мин, кажи ми какво би направил ти на мое място?

Сипах вино и вода в кратера и почнах да ги бъркам.

- Или ще се върна да царувам над племето си, или ще основа школа, за да оставя някому знанията си.

Той стана и си наля малко вино в един ритон.

- Когато майка ми, Калиопа, ме доведе тук, запита оракула за съдбата ми. Той отговори:

Безсмъртие носи божествената слава,
плътта ни загива, делата остават.

Много пъти съм се замислял върху това предсказание. То не казва, че ще имам тази слава. По-скоро говори за славата на божеството, което почитам и на което служа. Следователно става дума дали то ме закриля и подкрепя постъпките ми, или не! До смъртта на Евридика Дионис винаги ми е пращал поличби за подкрепата си. Оттогава ме изостави. Винаги съм се мъчил да прозра същината на светлото начало, което носи той, да го изтълкувам и предам на хората. Правил съм всичко за отваряне на нови храмове, за посвещаване на още хора във великите му тайнства. Правил съм всичко, за да предотвратя кървави битки... Евмед, а и не само той ме обвиняват, че връщането на Хераклес е довело да избиването на кентаврите, разрушаването на Илион и издигането на ахейска Абдера. Обвиняват ме, че траките неусетно се превръщат в ахейци, че всичко, което правя, е от полза само на Делфи. Ако не го бях върнал, щяха да ни избият, преди да минем Симплегадите. Тогава никой не би могъл да спре Рез и баща ми да избиват ахейците. Но те имат не само Хераклес. Познавам повечето от тях и мога да те уверя, че такава битка би била най-страшната, която са виждали хората досега. Едно съм сигурен, че сбърках. Трябваше да има отделен храм на Дионис в Делфи. Не поисках поне това от Дамаст. Боговете замъглиха ума ми. Най-страшното е друго. Каквото и да направя, битките не стихват, а виновен излизам аз. Дионис не ми праща поличби. Единственият, който още не ме е изоставил, си ти, Мин. Реших да се подложа на страшно изпитание. Ще отворя разума, сърцето и душата си пред магьосницата гадателка Мена. Тя ще ми каже истината.

Налях си малко вино и отпих две глътки.

- Каквото и да направиш, аз ще ти остана верен. Не можеш да загубиш сянката си, а твоята сянка съм аз!

Орфей не помръдна и не даде вид, че е чул думите ми.

- Тук, където сме сега, ме доведе майка ми. Тук изучавах писмените знаци. Тук откривах тайните на музиката. Всяка сутрин славех Дионис и съчинявах песни и химни. Прониквах в тайните на природата и сливането с бога. Денят и нощта не стигаха да запиша мислите си. После отидох при Хирон. Научих се да убеждавам, да говоря пред много хора... Аеди, царе и стратези станаха мои добри приятели. Сега съм като пресъхнал извор. Никой не идва при него, защото няма с какво да освежи напуканите от жажда устни.

Спря да говори и жадно изпи виното от ритона. Забелязах, че му е студено и го завих внимателно с дебелата зейра. Той уморено затвори очи и изтощеното му лице бавно почна да се отпуска. Разбрах, че заспива и тихо излязох навън.

Когато се върнах, го намерих отпочинал. Хранеше се с изстиналото печено месо. Покани ме да се храним заедно и аз се настаних до него.

- Щом се нахраня, отивам при Хилей. Ще му обясня какво искам. Нека Мена, магьосницата, прочете мислите ми и разбере желанията ми. Тя може да вижда бъдещето и ще каже какво да правя. Ако трябва, ще говори със самия бог.

Неволно си помислих, че аз не бих се решил магъосницата да прочете мислите ми. Не се боях от делата си, но много богохулствах и това едва ли ще се хареса на боговете.

- Само двамата ли ще бъдете?

- Не! Искам Хилей да види и чуе, а също и ти. Евмед не е тук, но ще му разкажете. Мисля, че след това изпитание, пак ще бъдем дружни и ще си вярваме.

Сложи още един залък в устата си и стана.

- Отивам. Много време загубих без полза.

Изпратих го до вратата и се загледах след него. Слънцето огряваше косата му и тя приличаше на златен венец. Крачеше бързо и уверено.

8.

Изпитанието трябваше да стане след пет дни, определени за очистване. Орфей се хранеше само с житени питки и плодове. Сутрин се качваше на някой от околните върхове и с часове стоеше усамотен с мислите си. Почти не говореше и аз прекарвах времето си на поляната край жертвеника. Идваха доста хора да се допитват до предсказателката и там винаги бе оживено.

Видях и гадателката магьосница Мена. Беше застаряваща жена, но нищо не я отличаваше от другите жрици. Заговорихме и аз й казах, че не прилича на магьосница. Тя ме покани да седна.

- Защо мислиш така?

- Познавам една магьосница. Медея. Само като я погледнеш или се влюбваш в нея, или изпитваш страх. Очите й блестят и усещаш, че погледът й прониква в тебе. Веднага те подчинява със силата си. С теб ми е приятно да разговарям, а с нея ме е страх. Непрекъснато ме гложди мисъл, че може да ми направи нещо лошо.

- Знам за нея. Иска да получи много и то със зла сила. Няма да свърши добре. И боговете ще я намразят и преследват.

Не се стърпях.

- А ти можеш ли да омагьосаш Хераклес. Да стане добър и да не мисли за битки.

Тя добродушно се разсмя.

- Мога, но ако дойде тук и сам поиска това.

- Тогава направи му зло, та да се стресне и спре!

- Това не мога. Дионис не позволява. Неговите служители могат да правят само добро.

- Да, ама той наказва тези, които не го почитат.

- Той е бог! Ние, смъртните, не можем да го съдим.

Този разговор ме поуспокои относно изпитанието, което предстоеше. Казах на Орфей, че Мена е добра магьосница и той замислено каза:

- Много неща съм научил от нея, Мин, но има и такива, които се дават от боговете и не могат да се постигнат с учение, нито да се обяснят със знание. Нека мине изпитанието и ще говорим повече.

В уречения ден стана рано, изми цялото си тяло и след това се изкачи на върха над светилището. Простря ръце към изгрева и изпя химн в прослава на Дионис. Гласът му ясно се чуваше край храма и неколцината млади жреци замряха да не пропуснат нито звук. След химна, бавно почна да слиза надолу. Жреците тръгнаха към селището и пред храма останахме само Хилей и аз. Мена бе вътре и се подготвяше за тайнството.

Орфей влезе съсредоточен, без да каже нито една дума. Ние го последвахме и застанахме до вратата. След бялата светлина на утринното слънце, едва забелязахме жрицата, застанала пред жертвен триножник, на който имаше силна жарава. И тя, и Орфей бяха с бели наметала.

Орфей застана на три крачки от триножника и замря. Мена поръси жаравата с листа от билки и от дима им се разнесе приятна леко лютива миризма.

- Готов ли си да отвориш пред бога разума си, чувствата си и мислите си, Орфее?

- Готов съм.

Магьосницата хвърли кафеникав прах в огъня, който силно задимя. Наведе се и вдъхна от дима.

- Пристъпи напред и отговаряй. Какво измъчва душата ти?

Орфей направи една крачка и димът се устреми към него. Усетих тежката му сладникава миризма.

- Не разбирам за добро или лошо извършвам делата си. Дионис не ми праща поличби, както някога.

- А ти желаеш ли делата ти да носят зло на хората?

- Не! Всяко зло ми е противно.

Жрицата хвърли още нещо върху жарта и храмът съвсем се напълни с дим. Главата ми се замайваше и същевременно ясно възприемах всичко, което става около мен. Гласът на гадателката почна да произнася заклинания, смисълът на които не разбирах, но чувствах, че нещо ме сковава и дори да поискам, не мога да мръдна от мястото си. След това в дима почнаха да ми се виждат неясни фигури и чух как си шепнат.

Сепна ме гласът на магьосницата.

- Ето, виждам разума ти и неговата сила. Виждам всичко, събрано в него. Знанията ти и уменията ти. Ето и бога, комуто служиш.

При тези думи от жаравата бликнаха рой искри и ярък пламък освети за миг храма.

- Ето богът издигнат над смъртните и ти до него - смъртен, но застанал при безсмъртните.

След тези думи отново хвърли нещо върху жертвения огън и почувствах, че олеквам. Сякаш бях на земята и същевременно летя във въздуха. Новото заклинание ми даваше чувство за пълно спокойствие и безразличие към делата на смъртните.

- Ето, виждам чувствата ти. Вярата ти и любовта ти, радостта и страданието. Виждам те, излъчващ светлина, за да прогониш мрака. Успокой сърцето си и отвори мислите си!

Последва ново неразбираемо заклинание и внезапно почувствах тежка умора.

- Ето ги. Виждам и мислите... Стигат до бога... Виж! Те са до него! С него е силата...

Отново заклинание, а след него жрицата дълго се взира в сините пламъчета на жаравата. Тя бавно потъмня и се покри с пепел, а димът успя да се разсее, когато гласът й прозвуча безжизнено.

- Върви, Орфее, и следвай пътя на мислите и желанията си.

Орфей пристъпи крачка към нея.

- Къде да вървя?

- Все едно. Богът винаги е край тебе.

- А какво ме очаква?

- Не знам. Казах ти всичко. Пред теб е светлина и пътят ти навлиза в нея.

Орфей побледня и залитна. Спуснах се да го подкрепя, но той се удържа без моя помощ.

- Кажи още нещо, Мена! Кажи какво видя в разума ми, в мислите ми, в чувствата ми! Какво идва с утрешния ден?

- Видях най-светлия човек на земята, Орфее. Най-чистите мисли, най-богатия разум. Не мога да видя пътя на смъртен, равен на боговете! Сега върви и следвай пътя си.

Орфей бавно се обърна и тръгна към изхода на храма. Преди да го последвам, отново погледнах за миг гадателката. Лицето й бе разкривено и от очите и течаха сълзи.

А може би така ми се бе сторило, или бе от дима на триножника, над който се бе надвесила. Слънцето вън топло грееше и въздухът разнасяше свежестта на планината.

Прибрахме се и аз веднага сложих богата трапеза. След изпитанието чувствах страшен глад. Орфей също почна да се храни с апетит. Когато се насити, отпи глътка вино и въздъхна.

- Мена не видя нищо лошо в постъпките ми, Мин, но не ми каза какво ме очаква.

Възразих.

- Каза, че не може да види пътя на смъртен, равен на боговете. Това според мен значи, че каквото и да направиш, жреците не могат да ти противоречат. Само боговете и ти сте неподвластни на съд от смъртни и никой не може да предскаже пътя, по който ще тръгнете.

Той помълча доста време, преди да отговори:

- Може би си прав, Мин. Прекалено съм уморен и не мога да съобразя нищо. Да вървим при баща ми и при Ананке. Трябва да почина и реша кое е правилно и кое не. Жреците вече няма да ме укоряват, но Мена ми подсказа, че трябва сам да мисля за делата си.

Мислех да му кажа, че откакто сме заедно, не знам да се е допитвал до боговете, освен да измоли закрилата им при опасност, но премълчах. Беше успокоен и въпреки че неистовата жажда да твори и да върши нещо, го бе напуснала, утрешният ден ми се виждаше по-ведър.

Докато разсъждавах така, дойдоха Хилей и Мена. Поканихме ги на трапезата и те се настаниха пред нас. Жрецът като Орфей изглеждаше уморен, а Мена едва се движеше. Изпи две глътки неразредено вино и това сякаш я поободри.

Хилей се заинтересува от положението на нещата в Делфи.

- Евмед ни прати вест, че Аполоновите жреци са поели грижата за науките и изкуствата, а на Дионисовите не се казва нищо. Жреческият съвет се събира тайно от тях и никой не ги зачита.

Орфей се замисли.

- Едва ли ще научиш много от мен, Хилее. Бях там и ми засвидетелстваха голяма почит, но и аз не съм бил на жречески съвет. Евмед ме обвини, че работя за ахейците. Аз се скарах с Дамаст. Обвиних го за разрушаването на Илион, за избиването на кентаврите и за основаването на Абдера. Той дори не се опита да се оправдае. Само ме попита какво искам да получа, та да не говорим повече по тези неща. Нямах какво да му отговоря. Никой не може да върне мъртвите. Пък и какво да поискам? Той дава съвети на Хераклес и Евристей в Микена, но не може да им нареди нищо. Голяма мъка беше. Правят се, че не забелязват недоволството ми, но защо, не мога да разбера.

Мена въздъхна.

- Усещам укора в думите ти, Орфее. Питаш се защо не съм предсказала какво ще се случи. Ще ти кажа защо. Дойде ли човек при мен и ме запита за нещо, дето засяга само него, виждам ясно какво го чака. Сватба ли, смърт ли, разорение или богатство. Всичко това го виждам и му казвам. Опре ли питането до важни събития, случва се всичко да видя, но повечето неща или не се явяват ясно, или изобщо нищо не виждам. Ще ме запиташ още, защо не ти казах какво те чака. Не видях нищо, Орфее. Имаше пред тебе широк бял път и всичко блестеше в светлина. Така блестеше, та дори пътят се виждаше само на един разкрач. Богът не позволява да виждам всичко. Това е истината!

Хилей спокойно се намеси.

- Аз това го приемам така. Каквото сами наредим, това ще стане. Богът ни оставя да се справяме сами. Ние и за това сме дошли, да питаме какво смяташ да правиш.

- Не знам още, Хилее. Мисля утре да тръгна и отида при баща ми. Много кръв се проля и много загуба имаме от ахейците. Трябва да намеря смисъла на всичко и тогава да реша. Ще поседя при баща ми, ще му помагам и като намисля нещо, ще дойда при вас. Много пъти човек с неразумно поведение предизвиква боговете. Трябва да разбера имам ли вина за победите на Хераклес или не. Направил ли съм това, което трябва, или не. Мена и на това не отговори. Каза, че съм чист и светъл човек. Ако е така, защо всички изразяват несъгласие с мен? На това трябва сам да си отговоря и тогава да реша какъв ще бъде пътят ми.

Видях, че този разговор го измъчва. Сипах вино на всички и вдигнах ритона.

- Боговете са ми свидетели, че от тези мисли боли глава. Хайде да поговорим като орачите. Добре орахме, добре засяхме. Кой може да каже какво ще се роди? Само боговете. Нека и ние имаме търпение и почакаме да се роди това, що е засято.

Всички се засмяха, похвалиха ме и като отпиха, почнаха да се хранят.

9.

Еагър ни посрещна с всичкото изобилие и гостоприемство на тракийската земя. Беше се попрегърбил и състарил, но очите му бяха живи и умът бърз като преди. Пет дни продължи пирът и веселието. Племената пращаха тези дни данъка от ожънатите ниви и къщата непрекъснато бе пълна с племенни вождове, дошли да се издължат на своя цар. Всички те искаха да видят и чуят Орфей, да отнесат частица от мъдростта му.

Успях незабелязано да сложа взетите от Делфи ръкописи на Орфей при тези, които останаха от времето на Евридика. Може би трябваше да ги оставя в родопското светилище, но там не улучих момент да поговоря с Хилей, а магьосницата Мена едва ли би погледнала с добро око на това, което направихме с Евмед. Поне бях убеден, че не бива да бъдат в Делфи, а тук все ще дойде време да свършат работа. Да мине малко време и ще поискам да пратим преписи в светилището. Атина се учеше от тях, от Елевзин, от Делфи. Не може всичко свързано с Дионис да бъде там, а не в неговото светилище!

Ненаситно търсех ласките на Ананке, захласвах се пред люлката на детето ни, радвах се на спретнатата гиздава къща, на добитъка, на всичко, което бе станало мое притежание. Не се насищах на радостта, че аз, робът, съм истински свободен човек.

Най-сетне вождовете си заминаха и останахме сами. Почнах да се занимавам със земята и добитъка си, а Орфей помагаше на баща си. Вечер се събирахме всички, обичай, въведен от Еагър заради Ананке. Ето какво разказа той по този повод.

Точно когато Ананке дошла при него и му разказвала какво правим на остров Самотраки, дошъл един от племенните вождове и казал на царя, че се отделя от него и вече няма да плаща данъци. Еагър го увещавал да не прави това, но онзи бил горд и непоколебим. Станал и си тръгнал. Ананке, без да каже и дума, взела със себе си двама от слугите, яхнала кон и тръгнала след него. Настигнала го сред нивите и наредила на слугите да го вържат и набият с камшици. Вождът се съпротивлявал, но слугите били яки и му надвили. След това почнали да го бият с камшиците и той ги заплашил, че ще се оплаче на Еагър. Ананке спокойно казала.

- Преди малко се отдели от царството му и рече, че сам ще се оправяш с разбойници и други племена. Виждаш, че не можеш да се оправиш дори с една жена, щом си сам. Ще те бият, докато не отидеш да го помолиш отново за покровителството му и не платиш голям откуп за глупостта си.

Тракът крещял и я заплашвал, но слугите удряли силно и нямали намерение да спрат. Най-накрая разбрал, че сам си е виновен, върнал се при Еагър и поискал прошка.

Тази случка се разчула и повече никой не пожелал да се отдели от царството му, а тези, които вече се отделили, побързали отново да поискат закрилата му.

Оттогава Еагър не сядал на трапезата без Ананке.

Много весели неща си разказвахме и светилниците често горяха до първи петли. Само Орфей продължаваше неотстъпно да мисли за нещо свое и често, запитан за мнението му, молеше да повторят въпроса, защото не го бе чул. Знаех какво мисли, бях говорил за това и с Ананке, и с Еагър, но никой от нас не можеше да отговори на тези въпроси.

Една вечер говорехме за предстоящите празници на Дионис. Необичайно за това време откъм планината духаше горещ южен вятър, този вятър, който пролетно време събуждаше свещения бяс у менадите и подбуждаше дърветата да се разлистват, а цветята да цъфтят. Дори сега, когато в планината листата почваха да жълтеят, полъхът му ободряваше и събуждаше пролетни копнежи.

След един ден почваше гроздоберът и хората търсеха Орфей да вземе участие в празника на Дионис. Той не искаше. Опита се да ни обясни защо.

- През цялото време мисля за похода и разорението след битките, водени от Хераклес. Не мога да реша, виновен ли съм, или не. Ако не бях повел ахейците, огромната флота щеше да отплува и Илион, разрушен. Рез бе готов да съюзи траките и да избие и разори ахейците. По тази причина ги поведох. Мислех, че щом с нас са най-силните ахейски царе, няма кой да води битка. Разбра се, че не е така. Разбрах също, че каквото и да поискам от Делфи или ахейските царе, не мога да върна нищо и те са победителите. Всичко това съм го правил като жрец на Дионис и то доведе до проливане на много кръв. Трябва да се очистя от това замърсяване, да просветля мислите си и тогава да поучавам хората.

Ананке недоволно го прекъсна.

- Не обвинявай само себе си, Орфее. Ето защо. Дедите ви са пуснали ахейците да минат и те са стигнали до Пелопонес. Отначало са живели мирно и тихо, но после почнали да пращат синовете си при Хирон, да ги научи как се управляват царства и как се печелят битки. Посветили сте ги в науките и изкуствата, в божествените тайнства и мистерии. Всеки от вас им е дал по нещо. Хирон едно, аедите като Лин, Тамирис, Музей друго, Орфей трето. Като по-прости и невъздържани от вас, те са тръгвали на война, ако им откажете нещо. Вие пък, за да не проливате безсмислено кръв, сте отстъпвали. Така сте им дали дори и светилището Питон, та днес е на Аполон и е Делфи, центърът на света. Дали сте им и богове и обреди и какво ли не. Сами сте ги направили това, което са сега. Ако не бяхте изучили царете им и жреците им, нямаше да има ахейски, а само тракийски царства. Бил си в Египет, Орфее, и знаеш, че там смазват всичко, което не е египетско. Боговете им са жестоки, но царството им е силно. Вашите богове са добри и царствата са ви слаби. Няма друг народ по света, освен тракийския, който така да търпи чужденци, ако не го нападат. Те използват това, настаняват се в земите ви и после ги обявяват за свои. По тези причини, не бива да обвиняваш себе си. Ако боговете не защитават тези, които им вярват, един човек не може да ги защити. Не поемай върху себе си това, което не са направили боговете. Само те знаят целта на постъпките си. Живей, както си живял, и бъди отново великият аед и жрец, Орфей!

Помълчахме доста, преди Орфей да изправи глава.

- Разумът ми приема правотата на думите ти, Ананке, но душата ми се разкъсва. Ето, ти си набила с камшици един вожд и той се е покорил, а покрай него и други. Постъпила си, както трябва, но така постъпват в Асирия и Египет, а не в Тракия. Не мога да приема силата вместо разума. Страшно е да се помисли какво ще стане, ако всеки цар почне със сила да подчинява племената и да ги превръща в роби, както правят Асирия и Египет. Ще потекат реки от кръв и стенания, и плач ще заглуши гласа на боговете. Човек трябва да става роб, но само ако не може сам да управлява имота си и по-способният се погрижи за него, както за добитъка си. И ти, и Мин сте били роби. Нима и вие не ме разбирате?

Влезнах в ролята си на слуга и сипах вино, за да проясни умовете им. Спорихме до разсъмване, но никой не се съгласи с другия, макар да признаваше правотата му.

Когато се разотивахме, Орфей, възбуден от разговорите и от пролетния полъх, бавно тръгна към Хеброс. Искаше сам да премисли казаното през нощта в светлината на утрото.

Пратих Ананке да поспи, а аз минах да проверя дали е издоен добитъкът, кой го е извел на паша и още дреболии, необходими за една къща. Не ми се спеше. Забавих се доста и слънцето вече се бе вдигнало високо, когато видях едно от овчарчетата да тича с всичка сила към дома на Еагър.

Спрях го. От очите му течеха сълзи и то трепереше от страх.

- Орфей! Киконските менади го нападнаха. Търсят мъже.

Не помня как съм препасал меч и съм взел лъка и колчана със стрелите. Видях оседлан кон. Яхнах го и се понесох към брега на реката. Не беше далече, но от лудия бяг конят се покри с пяна.

Жените бяха събрани край брега. Размахваха тирсове и с пиянски кикот хвърляха нещо в средата на широката река. Край тях пристъпваше мъж в жреческо облекло. Щом ме видя, побягна и аз го познах. Есак. Изгоненият от Дионисовото светилище жрец. Знаех, че се е върнал при племето на Киконите и станал жрец на Кибела, тройната богиня.

Без да мисля какво върша, опънах тетивата на лъка. Стрелата го прониза и той падна. Видях как ръцете му скубят тревата.

Жените също се разбягаха. Бяха едри и яки гърдести жени, разгонени като кучки от насъскванията на жреца и югозападния вятър. Последната пусна в тревата царското наметало на Орфей. Беше омазано с кръв.

Изтеглих меча и почнах да сека. Глави, ръце... Когато падна и последната от жените, скочих от коня и продължих да кълцам. После някой ме хвана и ме разтърси. Изпуснах окървавената ръкохватка и мрак покри очите ми.

Свестих се мокър от водата, с която ме поливаха. Не бе минало много време, но край брега на Хеброс вече се събираше огромно множество. Чуваха се гневни викове, приканващи всички да тръгнат и избият племето на киконите. Други разпореждаха на пратеници да викат родствените племена. Над всички се извисяваше могъщата фигура на стария Еагър, който ги призоваваше да не разпалват безсмислена битка.

- Стига кръв! Не оскърбявайте душата му!

Учудих се отде взима сили този вожд, загубил и жена си, и синовете си. Стегнах се, с мъка се изправих на треперещите си от преживяното напрежение крака и тръгнах към него. В това време край тръстиките се разнесоха яростни викове и яки ръце измъкнаха скрилата се там, уплашена до смърт, менада. Щяха да я разкъсат, но Еагър успя да я спаси.

- Нека каже какво е станало! Кой доведе тези жени тук!

Изправиха я пред нас и тя, хлипайки, заговори:

- Есак. Жрецът. Поведе ни за Дионисиите. Нали всяка година идваме. Не сме мислили това. Беше весело. Имаше вино и песни. Снощи пихме и той пожела една от нас. Почна да пее за свещения бяс и полека-лека Кибела разпали кръвта ни. Танцувахме цяла нощ. Една каза, че не е време за това, но Есак й отговори, че празникът е на Дионис и той не забранява да се срещаме с мъже, щом желаем това. Само че нямаше мъже. Сутринта видяхме един мъж бавно да идва насам. Есак ни го посочи и почна да ни насъсква. "Ето го женомразецът, дето спира мъжете да дойдат при вас. Яхнете го и изцедете всички наслади, дадени от Дионис и Кибела!" Не го познавахме. Обградихме го и почнахме да го предизвикваме. Той се мъчеше да ни отблъсне, но това почна да ни разгневява. Съборихме го на земята и почнахме да късаме дрехите му. Той се бореше, а Есак викаше да разкъсаме него, щом не зачита Дионис. Обезумяхме и го разкъсахме, а след това почнахме да хвърляме парчетата от тялото му в реката. Неочаквано Есак побягна и видяхме един конник. Пусна стрела и го уби. След това извади меч и почна да ни сече. Успях да се скрия в тръстиката.

Еагър искаше да каже нещо, но не успя. Нечии ръце дръпнаха жената и след миг бе повалена, разкъсана и стъпкана.

Слънцето неочаквано се скри и духна студен пронизващ вятър. Заблестяха светкавици и тежък тътен им отвърна. Ниски черни облаци скриха небето и планината. След това рукна пороен дъжд. Уплашени, хората се разбягаха да търсят подслон.

10.

Три дни не спря проливният дъжд. Три дни десетки лодки плуваха по прииждащите мътни води на Хеброс и търсеха неговите останки. Три дни природата го оплаква.

В полето, на същото място, където изгоря Евридика, отново се издигаше клада. Край нея се събираха хиляди хора, идващи да почетат своя цар, жрец и певец. Нямаше го обичайният шум. Чуваха се само проточените жални гласове на оплаквачките и безпомощното блеене и мучене на жертвения добитък.

Обичайните състезания не вълнуваха никого и победителите взимаха наградите си с наведени тъжни лица.

Бързи вестоносци идваха от далечни места да известят скръбта на царете и принасяха от тяхно име жертви на Дионис.

Еагър посрещаше всички мълчалив, с невиждащи очи.

Най-сетне царят пристъпи със запалена факла до кладата. На нея бе поставено окървавеното наметало на Орфей. Единственото останало от него.

Мокрите дърва дълго време пушеха и не желаеха да пламнат. В настъпилото мълчание се чуваше пращенето на подхвърляните сухи съчки. След това, сред гъстия дим се появи кървавочервен пламък, избухна рой искри и огнено кълбо се издигна високо към облаците.

Душата на Орфей потегли към боговете.

Мракът все повече се сгъстяваше. Плътните облаци криеха небето. Еагър хвърли в огъня ненужната вече факла и наведе глава.

Долових отчаянието в тихия му шепот.

- Изгоря! Душата на Орфей. Душата на Тракия. Изгоря!

Протегна ръце към огъня и падна. Беше мъртъв Сърцето му не издържа и тръгна след душата на сина си.

Над Тракия се спускаше мрачна нощ. Безкрайно дълга, мрачна нощ.

29.09.1997 г.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.05.2005
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. София: ИК "Еос", 1998.