МИН, РОБ НА ОРФЕЙ

ШЕСТА ЧАСТ. ЕВРИДИКА

Илия Джерекаров

web | Мин, роб на Орфей

1.

Животът в храма поглъщаше времето, с което разполагах преди това. Трудно се навлизаше в свещените тайнства на бога, трудно се изучаваха мистериите и обредите. Благодарение на наученото от баща ми и знанието на писмените знаци, напредвах бързо и един ден получих правото да нося жреческо наметало, украсено със златен грозд - знака на Дионис.

За Ананке се сещах рядко. Чуството ми към нея бе много силно, но многобройните задължения в храма не позволяваха да ме овладеят сериозни мисли. В един разговор казах на жреца, че не остава време дори да помисля за обичта си. Той ми обясни това така:

- Човек може да прави добре само едно нещо. Ако иска да прави няколко неща едновременно, той ги прави зле. Не може да вникваш в същината на божествените тайнства и да мислиш за една жена. Или правиш едното, или другото. Оставиш ли ума си бездеен, то мисълта за жената ще те завладее напълно. Едва когато постигнеш знанията и уменията, към които се стремиш, ще можеш да я вземеш за съпруга и да отделяш достатъчно време за дома си.

Жрецът не подозираше, че щом се появи Орфей, моята служба в храма ще свърши и аз ще сменя жреческото наметало със сивата дреха на освободен роб. Думите му обаче просветлиха ума ми за едно нещо. Докато бях роб при Креонт, често търсех жените. Умът ми нямаше друга работа и се подчиняваше на телесните желания. От момента, в който се посветих на Орфей и неговото дело, само веднъж се сетих, че имам мъжки желания и влечение към жена. Това за мен обясни и незаинтересоваността на Орфей от някаква жена. Лошото е, че това желание незабелязано се трупа и в един момент жената измества всичко останало на този свят. Така се случи и с мен. Щом постигнах целта си да стана жрец, мисълта за Ананке ме овладя напълно.

Жрецът е прав. В такъв случай не остава нищо друго освен да вземеш жената за съпруга. Жената пък иска дом, в който да отглежда децата. Това не можех да й предложа и то правеше нощите ми дълги и безсънни. Принудих се да принеса жертва на Дионис и да оставя нещата в неговите ръце. Не получих кой знае какво облекчение, но все пак вярвах, че богът ще уреди всичко.

Тревожеше ме и липсата на вести от похода. Лятото отминаваше, а никой не можеше да каже какво става с Орфей. Жрецът Евмед беше прекратил безкрайните си скитания и живееше в Делфи. Родопското светилище го държеше там да следи за спазване на договора между светилищата.

Един ден научих, че Хераклес се върнал от похода до Темискира, столицата на амазонките. В Атина това се почувства най-добре на робското тържище, където се появиха част от робите, пленени от Хераклес. Самият той се бе прибрал направо в Тиринт, готов да изпълни следващите планове на Евристей. Сигурен бях, че му ги внушава Делфи или да бъда по точен, Дамаст. Това, което ме учуди, бе подаръкът на Хераклес за Тезей. В боя с амазонките пленил най-силната от съюзничките на Хиполита, войнствената царица Антиопа. Поискал да я вземе за наложница, но веднага срещнал коравите й ритници. Изгонен по този начин от леглото й, вместо да я убие, решил да я даде на Тезей.

Демофонт прие подаръка за баща си, но посрещна робинята като дошла на гости царица. Настани я и й даде многобройни слуги и робини. След това устрои пир, на който събра само най-близките си приятели. Бях сред поканените, благодарение на Акамант, който не пропускаше случай да ме заведе у дома си. Разгледах добре царицата. Красива, силна и смела.

Когато виното развесели пируващите гости, те поискаха да разберат наистина ли владее така добре бойните изкуства или само я хвалят. Предизвикана, тя взе един лък и излезе пред дома. В небето се виеха морски птици. Изпрати три стрели и три птици паднаха, пронизани на земята. Това предизвика всеобщо уважение към нея.

Използвах случая и поисках от Демофонт да не дава повече въоръжени мъже за войската на Хераклес. Той бе храбър и силен мъж, макар да не можеше да се мери по ум с баща си. Разчитах да ме послуша, но той отказа.

- По договора, сключен от аргонавтите, преди да отплават, ако с Язон се случи нещо, Хераклес поема командването на войските. Понеже тези войски са тук, а Язон и баща ми неизвестно къде, той смята, че договорът му дава право да ги командва. Ако откажа да пратя атиняните, веднага ще ме нападне и ще присъедини Атина към владенията на Евристей.

- Поискай това от съда на амфиктионите. Те знаят, че няма право да командва войските.

Демофонт безпомощно разпери ръце.

- Съдът на амфиктионите ще му признае това право, защото той дава на Делфи богати дарове. Ще създам излишни неприятности на баща ми, когато се върне. Освен това, пак ще ме задължат да пратя мъжете с Хераклес, а Атина ще бъде изложена на опасност от нападение. Това, което искаш, е невъзможно, драги Мин!

Не бях съгласен с това, но като размислих, се убедих, че по този начин може да стане голяма война за надмощие между Атина и Микена. Тезей би могъл да води такава битка, но Демофонт не. Това ме накара да се откажа от плановете си.

Известих Евмед за всичко това, като се надявах на неговата подкрепа. В края на краищата какво от това, че ахейците ще се сбият помежду си. Тъкмо ще престанат да завладяват други племена. И те, и боговете им не могат да живеят без битки и вражди.

Евмед ми прати навосъчена дъсчица с няколко думи - "Не прави нищо без мое съгласие!" Трябваше да се примиря с нещата, но вече привикнал на действие, исках да ускорявам събитията.

Направих най-безобидното. Отидох при Ананке и й казах, че рано или късно ще бъде моя съпруга. Дионис явно ми бе взел ума въпреки богатите жертви, които му принасях.

Няколко дни по-късно се разчу, че Хераклес отново тръгва на поход. Този път на запад до остров Еритея, на който пасели неизброими стада, пазени от великана Герион. Никой не знаеше къде е този остров, но Дамаст очевидно бе решил, че е време да завладее земите до края на света.

Когато бягахме по Истрос от колхидците, един жрец от местните племена бе казал, че ако се стигне до изворите на Истър и се продължи още нататък, земята свършва при големия океан и това е края на света. Тогава не обърнах внимание на думите му, но сега това ми се видя знак за дълъг поход, в който всичко можеше да се случи. Тамошните племена били многобройни и както казваха, нападали чужденците, без да търсят повод.

След още няколко дни въоръжените мъже се качиха на корабите в Истъм и потеглиха в незнайния си път за подвизи и плячка. Отдъхнах. Колкото по-далеч бе Хераклес, толкова повече мир щеше да има по земята.

2.

Есента донесе и други добри вести.

Бях слязъл до тържището да се поразсея и видях в множеството едно обърнато с козината навън, късо кожухче. Така се обличаха кентаврите, та все ги описваха като коне с човешки глави. Настигнах го и се оказа, че е кентавър. Почнах да го разпитвам има ли много оцелели след набега на Хераклес и той ми обясни, че по същото време от север и изток ги заплашвали други враждебни племена. Изпратили голяма войска там и в селищата останали малко мъже.

Когато Хераклес нападнал, никой не очаквал подобно нещо. Все пак, децата забелязали навреме войската, която ги обкръжавала, и повечето жени и деца успели да се скрият в горите. Най-пострадала Хироновата школа. Тази година нямало нито един ученик ахеец в нея. Траките дружно излезли да се бият с Хераклесовите разбойници и били избити. Учителите също. След това ахейците запалили и разрушили школата.

Враждебните племена разбрали за това и нападнали войската. Не успели да я унищожат напълно, но ги принудили да отстъпят част от земите си. Това било условието да сключат мир.

Сега останалите живи се върнали, вдигали отново разрушените си къщи и търсели добитък, защото разбойниците изклали и отвлекли всичко, което останало след Хераклес.

Тук дошли неколцина души и като купили добитък, потеглили обратно, но той останал да разбере какво се говори в Атина. Дали ахейците не се канят отново да ги нападнат и този път да не оставят нито един жив кентавър.

Въздъхнах с облекчение. Кентаврите имаха славата на непобедими заради страшната си конница. Те воюваха само на коне и това ги правеше така уверени в силата им.

Същия ден от пристигнал кораб научих, че и синът на Лаомедонт, Приам, отново издига стените на Илион, но вече градът се нарича Троя. Помагали му и всички съседни племена. Търговците вече възобновили търговията, а ахейците пак не смеели да влизат в пролива.

В радостта си помислих, че остава само Рез да превземе и изгори основания от Хераклес град Абдера и от подвизите му няма да остане нищо. Върнах се в храма и принесох благодарствена жертва на Дионис.

Казват, че лошото никога не идва само. Това е вярно, но и доброто не обича да е самичко. Няколко дни след тези новини, в Атина пристигнаха Тезей и Орфей. Походът обиколил морето, и след ред премеждия пристигнали здрави и читави в Йолк. Тезей и Орфей оставили Язон и Медея да искат обещаното им царство, а те продължили за Атина.

По този повод целият град почна да пирува и да се весели. Разбира се, веднага заех мястото си до Орфей. Пратих вест на Евмед в Делфи и зарязах храма на Дионис.

Пирът се проточи. Двамата разказаха за дългото пътуване и всички, захласнати, слушаха. Амазонката Антиопа не сваляше поглед от Тезей сякаш за пръв път в живота си срещаше мъж. Той самият бе в плен на хубостта й. Да си призная и двамата трудно биха могли да намерят с кого така да си подхождат.

Песните и виното изглеждаше, че никога няма да свършат, но аз намерих време да разкажа на Орфей всички добри новости.

Гостуването и пируването у Тезей продължи десетина дни, а след това още три за това, че взе Антиопа за съпруга. Явно Ерос не бе поразил само мен.

Дойде и Евмед. Мълчалив и незабележим със суровото си загоряло от слънцето и вятъра лице. Казах му за срещата си с кентавъра. Той ме изслуша и тъжно се усмихна.

- Той не ти е казал всичко, Мин. Тази зима повечето от тях ще умрат от студ и глад. След нападението на Хераклес нямат нищо. Нямат добитък, нямат покрив и покъщнина, нивите им са изгорени или изтъпкани. Нямат и оръжие, та с битка да си върнат нещо от ограбеното. Нямат и царе, които да ги поведат срещу враговете им.

Съседните племена се настаняват на земите им и ако те се опитат да ги защитят, безмилостно ги избиват. Свършено е с кентаврите. Човекът ти е казал това, което иска да бъде, а не това, което е.

- Орфей знае ли това?

- Казах му.

Принесе жертва на Дионис и го призова да накаже жестоко тези, които са виновни за станалото.

Замълчах и той продължи.

- Поисках от Дамаст Хераклес да не напуска ахейските земи. Това бе достатъчно да го прати в далечен поход. Бои се да не го убият и остане без стратег, а жаждата му да владее света е безгранична. Много време трябваше, за да разбера, че ахейците са като боговете си. Лъжат, крадат, отмятат се от думата си, измислят всякакви коварства. Може ли Дионис със своята доброта да се справи с тях? И ако боговете покровителстват ахейското коварство, как ние, смъртните, да им противостоим? Ние, траките, сме много повече от тях и ако се обединим, ще ги смажем без усилие. Но кой да направи това? Учителят Хирон го няма. Еагър може да събере войска да се отбранява, но не и да напада. Рез е готов да воюва, но и той не може да събере войска за далечен поход. От запад и север ни връхлитат чужди племена, тръгнали да търсят по-добри земи.

Думите му ме поразиха. В гърдите ми кипна гневно чувство.

- Ще убия Дамаст. И Мопс! Като се върне Хераклес, и него!

Евмед дори не се усмихна.

- Това съм го мислил и аз, но то е невъзможно. Не бива да предизвикваме гнева на хората и боговете. По-добре отиди и се стягай за път. В родопското светилище ви чакат!

3.

Орфей също бързаше да тръгнем. Само че, преди да отиде в Родопа, искаше да мине през Делфи. Аз пък се разкъсвах заради Ананке. Не знаех какво ще каже, но се принудих да му обясня всичко. За моя изненада, той не ме укори.

- Редно е да бъде твоя съпруга, Мин. Ще пратя известие на баща ми да ви даде къща, земя и добитък. Не искам да се разделям с теб, но нямам право да преча на щастието ти. Ти напълно заслужаваш да направя това.

Някаква буца в гърлото ми попречи веднага да му отговоря и помълчах, докато я преглътна.

- Ти си безкрайно добър към своя роб, но не мога сега да се разделя с теб. Нека тя отиде и ме чака.

Той помоли Акамант да й дари свободата, или да ми я продаде. Разбира се, Акамант засия, че учителят му е пожелал нещо, и ми я подари. Върнах й свободата, а Орфей написа дълго послание до баща си Еагър и с охрана от четирима траки я изпратихме в Родопа.

Освободен от моите грижи, поех всекидневната си работа. Евмед отново тръгна пред нас. Обеща да ни чака в Делфи.

Там веднага усетих колко са се променили нещата. Щом пристъпихме в земите на храма, ни спряха и ни принудиха да оставим всичкото оръжие. Всеки пристигнал обясняваше подробно за какво идва и след това чакаше долу на поляната кога ще го допуснат до храма или до Пития.

Дамаст ни посрещна със сияещо лице, лично се зае да ни настанява като най-скъпи гости и непрекъснато наричаше Орфей "най-великия певец, равен на Аполон". Около него непрекъснато се разхождаха трима едри и яки мъже, които въпреки храмовата забрана, не се разделяха от мечовете и лъковете си.

Забелязах и друго. На всички места, откъдето можеше да се изпрати смъртоносна стрела, стояха тежко въоръжени стражи. Делфи приличаше на крепост, а не на храм. Запитах Дамаст от какво се бои. Той веднага обясни:

- Тук, в Делфи, има големи богатства от даровете за храма. Принудени сме да увеличим стражата поради страха от разбойнически нападения.

Приех обяснението. Орфей също. Безсмислено бе да се спори.

Вечерта Дамаст устрои пир в чест на Орфей. Беше събрал всички жреци. Аз също се накиприх с жреческото си наметало. Дамаст се намръщи, като ме видя с него, но жрецът на Дионис обясни, че съм посветен в Атина.

Орфей изпя един приветствен пеан и химн в чест на Дионис, а след това, без да се съобразява с обичаите, запита:

- Кажи, Дамасте, как уредихте нещата така, та Хераклес да се върне и да предприеме поход до Темискира? Защо, без да сте предизвикани, съсипахте Илион, царството на Диомед и племената на кентаврите?

Дебелакът Мопс, който бе успял да пристигне преди нас, веднага почна тревожно да върти хитрите си очички. Явно не бяха очаквали така открито да се поставят въпросите, но Орфей винаги постъпваше по този начин. Настръхнах и аз в очакване да чуя какви ли не измислици за оправдание на тези злодейства.

Дамаст преспокойно отпи глътка вино.

- Очаквах въпроса ти, Орфее, и ще му отговоря веднага. Знаеш, че по едно старо предсказание на Пития, Хераклес трябва да служи при Евристей. Понеже никой не знае кога ще се изпълни волята на боговете, Хераклес потегли с вас. Боговете единствено имат вина за това, което се е случило с Кизик, и ти го знаеш. Никой не ви е карал да го връщате. Пък и като се върна, боговете му взеха ума да избие собствените си деца, та по този начин го принудиха да изпълни волята им да служи на Евристей. Битката с Илион е станала, понеже не са го пускали да влезне в Хелеспонта. Това, което е естествено за тебе, е било невъзможно за него и той е трябвало със сила да проправи пътя си, за да изпълни волята на Зевс. Диомед пък, когато Хераклес му предложил да купи конете, отказал и го предизвикал да се сражават. Победата срещу него е била толкова трудна, та Хераклес в нейна чест е основал град Абдера. А за кентаврите е виновен единствено Хирон. Когато седнали да преговарят, цар Фол е приел условията на Хераклес. Хирон и особено Нес се възпротивили и Нес нападнал Хераклес. Разбира се, веднъж почнала, войната се води до край. Както виждаш, всичко е станало по волята на боговете и по ваша вина. Всички победени са търсели битка. Тук, в Делфи, ние се мъчим да спрем битките и да престанат тези страшни кръвопролития. Дори, както много добре знаеш, не сме построили храм на страшния бог на войната Арес. Ти си жрец и сам разбираш. Делфи е светилище на Аполон и Дионис, които покровителстват науките и изкуствата и след това на останалите богове.

В този момент ми хрумна да преброя жреците. От двадесет и трима само девет бяха на Аполон и Дионис.

Дамаст плесна с ръце и един слуга внесе нещо, увито в мек плат.

- Ето, Орфее, знак за признателността на Делфи, към твоите усилия да направиш по-добри хората с песните, омаяли дори и боговете. Този дар е изработен по внушение на самия Аполон и затова го приеми като дар от него.

Посегна, взе предмета от ръцете на слугата и го отви. Беше великолепна лира, богато украсена със злато и сребро. Подаде я на Орфей и се усмихна доволен.

- Нека чуем звуците, достойни за самия Аполон.

Орфей може би щеше да възрази на Дамаст, но подаръкът го трогна и моментът бе изпуснат. Взе лирата, обтегна струните и запя химн за Дионис и пролетната омая.

4.

На другия ден поехме към Родопа. Нямаше какво повече да правим в Делфи.

Яздехме само двамата. Зад нас вървяха два коня, натоварени с храна. Листата на дърветата почваха да жълтеят и нощите ставаха по-тъмни и дълги. Утрините ни караха да се увиваме в дебелите зейри, докато слънцето не се вдигнеше високо, за да ни стопли с лъчите си. В планината имаше светлина и спокойствие. Неволно те обземаше желание да спреш, да се отпуснеш и дълго да се вслушваш в тишината, без да мислиш за нищо.

Орфей бързаше. Спирахме само колкото да се нахранят и поотпочинат животните. Може би това не бе неговата планина, този простор, който те слива с небето и с боговете. Може би търсеше час по-скоро мъдростта на родопското светилище или топлината на бащиния дом? Не знаех, а не го и питах. Чаках да се свлече от мен коварната отрова на Делфи и жреците му. Да се прояснят мислите и стане възможно да се възприеме истината за битките и боговете.

Навлезнахме в земите на кентаврите. Тук-там имаше селища, но на ахейски родове от съседни племена, заселили се веднага на останалите без владетел земи. В няколкото селища на кентаврите мизерията и гладът бяха ужасяващи. В едно от тях дори нямаха кремък и огниво да си запалят огън.

Бях се запасил с няколко кремъка и огнива и голямо количество прахан. Поисках да им ги оставя, но с тъга в гласа си Орфей ме спря.

- Остави само две огнива, Мин. Не се знае какво ще срещнем по-нататък.

И отново неудържимо забърза.

Спряхме за по-дълго при остатъците от Хироновата школа. Купчина камъни и черни угаснали въглени. На края на поляната белееха непогребаните кости на учениците траки, дали живота си да я защитят.

От опушените камъни направихме малък жертвеник и принесохме в жертва единия от конете, който вече не ни бе нужен. Оставихме месото на двайсетината жители на селището. Орфей призова Дионис да помогне на хората и приеме в себе си душата на Хирон.

Аз тихо го призовах да накаже виновните за това зло и да ми прати знамение, че ще изпълни молбата ми.

Вместо знамение срещнахме Евридика. Беше наредила няколко камъка на една полянка край пътя за жертвеник и слагаше отгоре венци и букети цветя.

Като видяхме жена, сама в планината, далече от всякакво селище, от удивление спряхме конете. Тя се обърна към нас без никакъв страх и ни загледа учудено. Беше стройна, висока почти колкото Орфей и за наша изненада на наметалото й имаше извезан грозд. Беше жрица на Дионис.

Усетила изненадата ни, тя се усмихна. Лицето й светна и Орфей застана до коня си, изумен от красотата й.

- Ти трябва да си Орфей, нали?

Той смаяно я изгледа.

- Как позна?

Лицето й отново грейна.

- Преди време минаха траките от стражата ти. Казаха, че си отишъл в Атина. Няма кой друг да мине оттук. Дори разбойниците напуснаха тези места, като няма кого да ограбват. Освен това съм те виждала в светилището. Още не бях посветена и не смеех да те заговоря.

- Можехме да минем по друг път. Може някой от околните селища да те нападне.

Тя сякаш не го чу и загрижено каза:

- Трябва да ви нагостя, но нямам нищо. Само диви круши и лешници.

Без да питам, свалих торбите от коня. Постлах две зейри на тревата и подредих трапеза.

Докато се занимавах с това, тя се обърна към Орфей.

- Ще ми изсвириш ли нещо? Всички казват, че си най-великият аед.

Той кимна утвърдително и като вадеше лирата от торбата, запита.

- Все пак, преди това ми кажи коя си, от кое племе и род. Не мога да си представя какво може да прави една жена, па макар и жрица, сама в тези опустошени места.

- Тук живееше моето племе и всичко ми е познато. Царят е мой роднина, а това ми позволи да отида в светилището и да ме посветят за жрица. Дойдох да огледам и видя може ли светилището да помогне на останалите живи. Като отида там, ще им разкажа какво съм видяла.

Нахранихме се, след това изслушах няколко песни и разбрах, че Дионис ги е оплел в мрежата на любовната омая. Сигурно боговете правят това, за да облекчат бремето на тежките мисли.

Наказват ни, вместо да се радваме от благополучния край на похода, да страдаме от чужди злодеяния. След това ни пращат утеха с нежната красота на любовната забрава. Така, внезапно като светкавица в мрачна нощ, дойде любовта ми към Ананке, така идва тя и при Орфей. А може би искат да ни подскажат, че освен големите дела, внушени от боговете, има и други, не по-малко чудесни и добри. Че има щастие в това да създадеш свой дом и отгледаш децата си, както правят всички живи същества.

Разпределих товара и дадох третия кон на Евридика. Двамата яздеха пред мен плътно един до друг и разговаряха. Нарочно изостанах да наловя риба от един пенлив буен поток.

Когато ги настигнах с уловената, изчистена и осолена, готова за печене риба, разбрах, че не са забелязали отсъствието ми.

5.

Два дни след това пристигнахме в родопското светилище. Посрещнаха ни доста сдържано. Главният жрец Есак дори не ни попита как сме пътували. Съобщи ни, че свиква голям жречески съвет и Орфей трябва да обясни защо е взел участие в похода.

Очаквах Орфей да му отговори, както трябва, но той от всичко разбра само, че Евридика също участва в съвета. Другото мина покрай ушите му.

За разлика от Делфи тук бе достатъчно да сложа жреческото наметало, за да присъствам на съвета. Събрахме се петнадесетина жреци и жрици. Както винаги почнаха с незначителни неща. Насечени ли са достатъчно дърва за зимата, има ли храна за добитъка... След това дойде ред на Евридика. Тя, със сериозно изражение огледа всички, преди да заговори.

- Обиколих всички племена на кентаврите. Видях едно и също. Навсякъде са избити както царете и жреците, така и целите им родове. От племето на Хирон са останали петнайсетина души, повечето жени и деца. По-голямата част от земите им вече са заети от родове на съседните ахейски племена. Не е възможно да се възстанови нито школата, нито знанията, написани върху кожи. Не е останал и нито един кентавър, който познава писмените знаци. Според мен трябва бързо да се пратят жреци, които да отнесат храна и сечива в селищата, иначе всички ще измрат през зимата. Школата не може да се възстанови. Трябва да се основе нова, най-добре тук, за да има кой да обучава тези, които ще дойдат в нея.

Оказа се, че не може да се направи нито едното, нито другото. Подготвените жреци бяха заминали за новите храмове на Дионис в Атика и на островите. Нямаше кой да обучи и учители, а това е многогодишен труд. Говориха много, но не успяха да стигнат до решение.

Накрая дойде ред и на Орфей. Трябваше да обясни защо не е изпълнил волята на светилището. Всички бяха вперили погледи в него. Огледа ги. Сурови и строги лица. Само Евридика го гледаше със сияещите си очи и се усмихваше насърчително.

- Всички тук познават висшите науки и тайнствата при общуването с боговете. Точно така ги познават и в Делфи. Ние искаме да дадем на ахейците могъществото и закрилата на Дионис с неговата омраза към битки и проливане на кръв, те искат да признаем Аполон и Зевс. Ние искаме да защитим племената на траките с техните богове и обичаи, те искат същото за ахейците. Това поражда съперничеството и води до тежки сражения. Ахейците бяха поставили под водачеството на Язон почти сто и петдесет големи кораба, всеки с повече от сто въоръжени мъже. И вие тук, и тези в Делфи, ме съветвахте да не тръгвам с корабите. Това означаваше тежка и кръвопролитна война. Война на живот и смърт между траки и ахейци. Истина е, Язон и Тезей говореха, че без мен няма да тръгнат за далечна Колхида. Също така е истина, че Язон не можеше да остане тук против волята на Зевс, а Тезей щеше да тръгне с останалите царе и герои. Двете големи светилища искаха да не вземам участие в похода. И двете бяха решили това на жречески съвет и не се бяха допитали до оракула ден-два преди похода, както става в такива случаи. Нямах време да дойда нито тук, нито в Делфи. Единствено Тамирис потърси предсказанието на Пития, но то дойде до ушите ми, когато корабите вече плаваха По това разбрах, че Дионис ме закриля и не желае да почне голяма война между траки и ахейци. Хераклес разруши Илион, но синът на Лаомедонт, Приам вече издига стените на града и го е нарекъл Троя. Хераклес уби Диомед и основа град Абдера, но той скоро ще падне под ударите на Рез. Най-гибелно е избиването на кентаврите и разрушаването на Хироновата школа, даващи на всички траки и ахейци наука и изкуства. Все пак, това не е тази страшна война, която ни заплашваше. Непокътнати са храмовете на Дионис и ще се увеличават още повече. Това искам да ви кажа и вие сами отсъдете кое е добро и кое зло. Кое е истина и кое лъжа.

След тези думи почнаха безкрайни спорове, които измъчиха всички. Накрая стана Евридика и предложи да принесат жертва и да искат предсказание от пророчицата.

Веднага заклаха огромен угоен козел. Пророчицата, възрастна съсухрена жена, внимателно наблюдаваше всичко. След това влезна в храма, сложи билки върху раздухани въглени, почна да обикаля бавно около тях, произнасяйки неразбрани заклинания и накрая се просна по очи пред статуята на Дионис. Лежа така доста време, преди да се изправи и изрече предсказанието.

Дръзнеш ли да търсиш път към светлината,
тръгват срещу теб злодействата на мрака.

След това се свлече на земята и заспа, оставяйки ни да гадаем какво означават думите й.

6.

Каквото и да означаваше пророчеството, с нищо не промени нещата. Жреците в светилището явно се бяха разделили на две. От една страна, Орфей, Евмед, Евридика и още трима жреци, от друга, всички останали, начело с Есак.

Ако не бе Евридика, Орфей вероятно би променил нещата, но сега те минаваха покрай него и единственото, което го интересуваше, беше тя.

Евмед, който най-добре познаваше жреците в двете светилища, изпрати човек до тракийските царе с молба да пратят поне по един от роднините си, желаещ да стане жрец на Дионис. Запитах го защо не са направили по-рано това.

- Всичко бе обмислено добре, Мин. В школата на Хирон тридесет и седем млади жреци усвояваха висшите науки, с които да навлезнат в свещените тайнства. Както знаеш, те са убити заедно с царските синове в битката за Хироновата школа. Петнадесетина от най-добрите жреци изпратихме за новооткритите храмове. Младите трябваше да заемат местата им. Тук останаха малко жреци на утринния Дионис и това позволи на Есак да стане върховен жрец. Ако Хераклес не бе избил всички ученици на Хирон, сега щяхме да изберем друг за върховен жрец на светилището и щяхме да открием още храмове. Коварството на ахейските богове помогна на Дамаст и сега трябват години, за да възстановим загубеното.

Позволих си да запитам:

- Няма ли от това да последват още по-големи загуби?

- Това знаят само боговете. Аз знам, че във всяка борба може да бъдеш повален в праха. Истинският борец намира сили и мъжество да се изправи на крака и да продължи. Него може да спре само смъртта, а ние сме живи!

След този разговор почнах да го уважавам и да му се доверявам, но в този момент не можех да мисля за продължаване на борбата. Мислите ми ме водеха при моята мургава Ананке, а Орфей още повече засили желанието ми да я видя, като обяви, че взема Евридика за своя съпруга. Жрецът Есак възрази, че не може да направи това, без да е съобщил на баща си. Освен това, макар и от царски род, тя е останала без роднини и трябва отново да свикаме съвета на жреците, за да решат дали да му я дадат.

Орфей го изслуша и сухо му отвърна:

- Забравяш, че ти си главен жрец, когато баща ми Еагър или аз не сме тук. Аз мога сам да реша кое е добро за нас и кое не.

Все пак изпрати вестоносец да обади на Еагър, че взема Евридика за своя съпруга.

По този случай направихме малък пир и по съвета на Евмед, решихме да отидем при Еагър. Имахме нужда от почивка и обич след всичко преживяно, а и както каза Евмед, дали ще стоим в светилището или не, нищо няма да променим.

Орфей отново взе в ръка лирата, този път подарената му от храма на Аполон, със златни и сребърни украси, и смълчаните, огрени от звезди, върхове на Родопа, изпращаха далече ехото на дивните му песни.

Когато потеглихме към бащиния му дом, снегът вече бе поставил бели калпаци на заоблените била, но боговете ни пратиха тихо и слънчево време. Само за три дни стигнахме до селището на Еагър.

Посрещнаха ни, както само траки умеят да посрещат. Отрупаха ни с късни есенни цветя, устроиха сватбен пир с музика, песни и танци.

Тук усетих най-хубавото на тракийската музика. Тя не ме измъчваше с тъга, не предизвикваше долни желания, не водеше към буйство. Не, тя караше всички да чувстват човека до себе си свой брат и да отвръщат със същото чувство.

Евридика пееше и танцуваше. Сякаш бе живяла години в този дом, подреждаше, напътстваше и било жена, било мъж, непрекъснато идваха хора да донесат подарък, да се посъветват или просто да поговорят с нея.

Ананке сияеше в новите си дрехи, подарени й от Еагър. Веднага ме заведе да видя къщата, добитъка и земите, подарени пак от него. В очите й напираха сълзи на щастие.

- Когато бях царска дъщеря, малкото ни племе ми се виждаше жалко. Мислех, че щастието може да дойде с приказен цар, който да покори света и да ми го подари. Боговете ме наказаха. Станах робиня. Само човек, опитал робския камшик, може да оцени щастието да си свободен. То не е в задоволяването на безумни желания, а в любовта и доверието. В безкористната подкрепа на този, който върви до тебе, в щастието да имаш дом за децата си.

Не й отговорих нищо. Притиснах я до себе си и я целунах, а след това я поведох към дома ни.

Аз, робът Мин, имах свобода, имах дом, имах съпруга и можех да кажа, че Тракия е моето отечество.

7.

Зимата тази година бе снежна, без люти студове и бури. Мислех, че спокойно ще се радваме на живота, без да се стремим към нещо, но Дионис бе решил друго.

Скоро след заминаването на Евмед, дойде пратеник от него. Донесе цял товар папируси и дълго послание, в което обясняваше положението в Делфи и молеше Орфей да запише химните и обредните песни и да му ги прати за нуждите на храмовете и светилищата. Много от аедите начело с Тамирис и Музей искали това. Акамант, синът на Тезей от Атина, също желаел да има записани словата при мистериите. Искал ги и остров Самотраки. Дамаст смятал да устрои голямо надпяване на пролетните Дионисии и също настоявал да запише песните си, та всички да могат да ги чуят.

Евридика веднага каза, че ще помага в записването. Ананке призна, че познава писмените знаци и се присъедини към нея. Орфей бе готов да ни пее и свири. Взе лирата и същия ден почнахме да записваме.

Еагър, бащата на Орфей, учуден, че сме се затворили в къщата, дойде при нас и като разбра каква е работата, почувства и радост, и тъга.

- Сърцето ми се пълни с гордост от славата на моя син и с тъга, защото не виждам кой ще управлява царството след мен.

Евридика стана, отиде при него и го хвана за ръката.

- Мислиш така, защото нямаш помощник и вършиш всичко сам. Аз ще бъда винаги до Орфей и ще му помагам. Не забравяй и Мин, и Ананке, които също ще помагат в управлението на имотите и държавата. Не бива да тъжиш, а само да се радваш, че синът ти е постигнал най-голямата слава между смъртните.

Орфей също застана пред него.

- Всичко, което правя, е за прослава на боговете и Тракия, а то може само да засили едно царство, но не и да го съсипе.

Не можех да преценя доколко са прави думите им, защото траките много трудно възприемат някои неща. Например робството, което Орфей смята за естествено и нужно за държавата. С когото и да говорех за ползата от роби, неизменно получавах един отговор.

- Докато стоя край него и го карам да работи, ще си свърша работата по-добре. От земята получавам едва да храня себе си, а робът няма да изкара и това.

Ако се ядосах и казвах, че Еагър не работи и има най-много, отговорът бе кратък и уверен:

- На бог и на цар се дава!

За сметка на това не пропускаха да пеят и играят. Каквото и да се случеше, за всичко имаха песен и определен танц. Странстващият певец, получил известност, беше нещо между бог и цар. Песните му веднага се запаметяваха и още на другия ден всички ги запяваха. Едно е обаче да си аед, друго - да си цар!

Докато записвахме песните, Орфей ги пееше и скоро за моя изненада чух да пеят някои от тях. Казах му и той се засмя.

- Слугите, щом чуят, запаметяват и разнасят.

Непрекъснато го викаха да пее и свири. За роден, за умрял, за празник, за пир, за какво ли не. Понеже не отказваше никому, песните бързо се предаваха от уста на уста и никой не знаеше колко далеч са отишли.

Всичко това превръщаше записването в постоянна радост и никой от нас не усещаше умора.

Когато снеговете омекнаха и почнаха да се топят, бяхме записали десетки песни, призиви към боговете при мистериите, заклинания на прорицателите, за походи и битки, за мъки и радости от премеждия, предизвикани по волята на боговете, за наказание на непокорните и поука за всички.

Изпратихме папирусите и Орфей се зае да помага на Еагър в държавните работи. Пролетта нахлуваше със светлината на слънцето, с песните на прелетните птици. Земята почна да се покрива с цветя...

8.

Всъщност, държавните работи се свеждаха до преброяването на добитъка. Част от данъка на подвластните племена. Останалата част щеше да дойде есента във вид на храни, кожи, злато, сребро и всевъзможни други предмети. Това не отнемаше кой знае колко време и можехме да обсъждаме идеята на Евридика за основаване на школа като Хироновата.

Тя поиска това през снежната зима, когато преписвахме химните и песните на Орфей. Сега почна да настоява.

- Нуждата от такава школа е най-голяма за теб, Орфее. Имаш нужда от ученици, които да те слушат, та после да разнасят песните ти. Царските синове ще се обучават и на всичко както при учителя Хирон. Ще идват много царски синове и после ще си отиват, носейки със себе си и светлината на Дионис. Ще съберем отново всички знания в едно хранилище, записани на кожи. Такава школа е нужна на цяла Тракия.

Орфей не бе съгласен с всичко.

- Права си, че трябва да има школа, но не тук. Кой ще изпрати сина си на място, където половин година не може да се стигне през снеговете на планината? Помисли, че цяла зима не е дошъл вестоносец и не знаем какво става в Делфи, в Атина и Микена. Търговците идват едва един път в годината все по същата причина. Как ще дойде тук аед, ако знае, че половин година не може да се върне обратно. Това може да стане, ако възстановим старата школа и дори я преместим още по-близо до Делфи и Атина.

Еагър се намеси спокойно.

- Според мен, това не може да се реши от двама или трима души. Трябва да се обиколят царете, да се чуе какво мислят, да се допитаме до предсказателката в родопското светилище, да се поканят аедите и да видят харесва ли им земята ни. Ще ви дам земя и ще построя всичко нужно за такава школа, но първо трябва да знаем ще дойдат ли ученици.

Аз мълчах. Още през зимата бях усетил, че тук се живее много спокойно и много хубаво, но нещо липсва. Постепенно осъзнах какво. Липсваха вестите от света, за битки, за царе и богове. Липсваше шума на оживените тържища, на веселите царски пирове. Най-вече не достигаха тези разговори за природата и боговете, при които човек сравнява, оценява и се убеждава в правотата на една или друга постъпка, на едно или друго учение.

Еагър бе богат и щедър, но с никакви богатства не може да се купи това общуване между царе, жреци и аеди, при което човек се извисява в мислите си до най-съкровените тайни на природата и битието.

Ананке беше щастлива в къщата си, със сигурността, че никога чужди племена няма да я разрушат и отвлекат в робство.

Евридика искаше да направи това царство център на света за своя любим.

Орфей беше жаден. За нови хора, за нови знания, за нови страни.

Беше пратил вест в родопското светилище на жреца Есак да наложи някои ограничения, въведени още от майка му Калиопа, при пролетните празници за шествията на менадите и посвещаването на младите момичета. По-точно, искаше младите момичета и жените да излизат на веселите шествия със своите женихи или съпрузи. Есак му отвърна, че служи не на Орфей или Зевс, а на Дионис.

Орфей веднага пожела да тръгне за светилището, но Еагър, който бе истинският върховен жрец на царството, го спря.

- Ще отида аз, Орфее. Ще го изгоня от светилището и пределите на царството ми. Обидата не е толкова срещу тебе, колкото срещу мен и майка ти Калиопа.

Само час подир това, конете понесоха него и свитата му към планината.

Евридика прегърна Орфей и тихо каза:

- Не допускай гняв да овладее сърцето ти. Още учителят Хирон казваше, че невежият оценява само виното, умният живее в светлината на поученията, но само ти си разкрил истинската същност на Дионис и чрез това си отворил път към познанието на природата и божествените тайни.

Орфей погали косата й и въздъхна.

- Думите ти премахват гнева ми, но защо тъкмо тези, които са навлезли във висшите науки и познават свещените тайнства, тъкмо тези, които могат да разпрострат волята на Дионис, не разбират това и ме признават само като велик аед. Защо пред радостта от живота предпочитат кръвопролитните битки и грабежа? Само те ли им носят радост и щастие?

9.

Аз и Ананке при всеки случай принасяхме жертви на Дионис и го призовавахме да закриля нас, Орфей и Евридика. Тайно принесох жертва и на сияйния Ра. Египет бе далече, но неговият лик всеки ден минаваше по небосвода. Бояхме се от гнева на боговете. Бяхме минали много изпитания и искахме най-сетне да живеем спокойно.

Десетина дни трябваха на Еагър да въдвори ред в светилището и да се върне. Донесе известие от Евмед.

На едно надпяване в чест на Аполон, всички признали, че само сребролъкият може да надмине Тамирис с майсторството си. Един от Аполоновите жреци коварно го запитал дали би се състезавал със самия бог, за да докаже, че свири по-добре и от него. Аедът, без да се замисля, опиянен от славата си и виното, с което го черпели по случай победата му, отвърнал, че ако богът дойде, с удоволствие ще се състезава с него.

На следващия ден, когато се разотивали, страшна буря посрещнала музиканта. Той се скрил под едно дърво, но разяреният от предизвикателството Аполон поразил с мълния дървото и Тамирис веднага ослепял и загубил дарбата си да свири и пее.

Така богът наказал възгорделия се Тамирис.

Младият жрец, който предал това известие на Еагър, го обяснил по друг начин.

Певецът изпял песен, в която възпявал съпругата на Кизик, Клейто, самоубила се, за да не се разделя с любимия си съпруг. Гадателят Мопс с кисело лице казал, че му е омръзнало да слуша хвалебствия за тракийските добродетели. Тамирис му отвърнал, че щом е така, ще изпее песен за коварството на Зевсовите жреци.

Намесил се самият Дамаст, върховният жрец. Станала голяма разправия, изрекли се много обидни думи и Тамирис в гнева си напуснал Делфи, макар да виждал наближаващата буря. Скрил се под едно дърво, но и там боговете го видели и го поразили със светкавицата си.

Мразех боговете, но сега това чувство още се усили. Защо не накажеха Хераклес за убийството на Лин, за убийството на неговите и на брат му деца? Защо не наказаха Медея и Язон за непредизвиканото убийство на Медеиния брат Абсирт?

Защо тези богове оставиха да загинат кентаврите, школата на Хирон, събрала и разпространяваща тракийските науки и изкуства?

Тамирис бе от най-верните приятели на Орфей. Той пееше и разпространяваше песните за раждането на Дионис, за душата, която, очистена чрез добри дела, се слива с божеството и става безсмъртна...

Боговете наказват всеки дръзнал да даде на хората познание, та животът им да стане по-добър.

Това си мислех още когато минавахме край бреговете на Скития, където, както казват, се чували стоновете на окования титан Прометей. Сега бях уверен, че е така.

Отново ме обзе чувство на неясна тревога. Страх от капризите на боговете и желание да се скрия.

Орфей, като чу какво е станало с Тамирис, поиска веднага да тръгне за Делфи. Еагър се възпротиви.

- Няма да постигнеш нищо. Тези хора са по-коварни и от боговете си. Сега най-важното е да има отново тракийска школа за висши науки и изкуства. Не оставяй съпругата си да плаче.

Нямаше какво да се възрази на тези думи и още същия ден бързи коне понесоха вестоносци към ахейски и тракийски царе, към храмове и светилища. Всички носеха единствения въпрос къде да бъде новата, вече Орфеева школа.

Няколко момчета, почти деца, привлечени от изкуството на Орфей, още през зимата бяха дошли в селището и всеки ден се събираха пред дома му с надежда да чуят песен или музика. Евридика бе помолила Еагър да им даде подслон и храна, защото мръзнеха, измършавели от глад.

Когато времето почна да се затопля, двамата с Орфей слизаха при тях, разговаряха за висшите науки и изкуствата, учеха ги да свирят и пеят. Постепенно и другите жители свикнаха да идват и всяка вечер се водеха оживени спорове, разнасяха се музика и песни.

Веднъж на въпроса къде да бъде школата, едно от момчетата отвърна:

- Там, където е Орфей!

Евридика засия при този отговор.

- Самият Дионис говори с неговата уста. Ето кой каза истината. За искащите да стават аеди, школата вече съществува. Отпразнуваме ли Дионисиите, ще почнем да правим хранилището за записаните знания и всичко, което е необходимо на учителите и учениците.

Еагър, развълнуван от това, нареди да доведат добре угоен козел и го принесе в жертва на Дионис. Благодари на бога за съпругата на сина си и призова винаги да я покровителства.

10.

Не знам дали смъртен е бил по-щастлив от нас. Орфей пееше на своята Евридика. Всеки ден погледът на щастливите й очи изтръгваше от него нова, нечувана дотогава песен. Понякога - по две или три. Беше пълен със знания и готов да ги предаде на хората. Може би в съня си се сливаше със самия Дионис и после през деня ни изпяваше наученото от него.

Евридика неусетно подготвяше изграждането на школата. Изпрати вест до всички племенни тракийски царе да помогнат - кой колкото може.

Щом снегът почна да се топи, почнаха да пристигат кервани с дарове. Тя ги посрещаше и изпращаше, принасяше жертви за благодарност.

Едва Хеброс успя да стопи и отнесе зимните ледове, подранил търговец донесе новина, която зарадва всички.

Цар Рез, разбрал, че Хераклес е заминал в далечен поход, събрал много мъже и поискал кораби от Исмар и Троя. Никому не казал какво смята да прави. Все пак събрал петнадесет кораба с по осемдесет души всеки и голяма войска на суша.

Повел ги и обкръжил Абдера, града, основан от Хераклес. Когато превзел стените му, уплашените ахейци се качили на лодки и кораби да се спасяват по море, но там ги чакали бойните тракийски кораби.

Изклал всички. Не пожалил нито жени, нито деца. Сам съсякъл дори жреца на Дионис пред подпаления храм. После обяснил защо.

- Хераклес съсипа едно племе, за да основе свой град на чужда земя. Всеки ахеец знае, че живее на заграбена земя. Жрецът на Дионис е служил не на своя бог, а на Хераклес. Затова не пощадих никого. Ако не вървяха след Хераклес, а живееха мирно в земите си, нямаше да има кого да нападам!

След това, изгорил и разрушил стените на града, та дори камъните хвърлил в морето. Нищо не останало да напомня, че тук са живели хора.

Орфей каза, че е постъпил както трябва, но беше тъжен заради пролятата кръв. Принесе жертва на Дионис. Искаше да спре тези кръвопролития.

След тази победа, оставаше само да се възстанови школата и окончателно да се заличат следите от походите на кръвожадния Хераклес.

Върнаха се и вестителите. Донесоха отговорите на царе и жреци. Тракийските царе и жреци искаха школата да бъде или при Еагър, или близо до родопското светилище, но на място, удобно за отбрана от ахейците.

Ахейските царе и жреци или смятаха, че такава школа не е нужна, или искаха да бъде в Делфи.

Евридика сияеше.

- Виждаш ли, Орфее, аз съм права. Ще строим школата тук. Почти цяла година може да се плува по Хеброс до морето и оттам до островите, които са тракийски. Оттук ще стане обединението на траките в единна тракийска държава.

Когато се поуспокоихме, Орфей изрече какво го вълнува.

- Евридика е права в желанието си да построим нова школа. Ахейците искат да завладеят морето, та като финикийците да поемат търговията и да станат много богати. Ако им го дадем, ще загубим много. Въпросът е какво да правим. Дали да се грижим за висшите науки и тайнства, или за походи, битки и търговия?

Неочаквано се обади Ананке.

- За походи, битки и търговия се грижат царете, а жреците и певците им помагат. Ако тракийските царе си стоят при жените, скоро Орфеевата школа ще бъде унищожена като Хироновата. Дори преди да е събрала ученици. Висши науки и тайнства има само в силни държави с могъщи богове, закрилящи царете, тръгнали да завладяват чужди земи. Погледнете Египет, погледнете Асирия.

Орфей бавно поклати глава.

- Сигурно имаш право, Ананке, но светът трябва да бъде завладян не от войнолюбивия, кръвожаден Арес, а от щастието, с което ни дарява Дионис. Нека царете мислят за царствата си, а аз ще продължа да разнасям светлината на знанията, с които ни дарява той.

Повече не говорихме. Почувствахме се още по-единни от преди и продължихме усърдно да работим.

Един чудесен пролетен топъл ден, Евридика с още момичета тръгна да бере цветя, с които да украсят жертвеника на бога. Пръснали се по поляните край реката и всяка надавала радостен вик, щом зърнела хубаво цвете.

Евридика отишла към склона на планината, когато едно от момичетата я извикало да берат заедно намерените от нея цветя. Зарадвана, тя затичала през храсталака към нея и някакъв трън или шипка убол крака й. Не обърнала внимание на случката и набрали чудесен букет. След това се събрали всички и почнали да плетат венци. Надпреварвали се коя ще направи по-хубав венец или букет.

Отведнъж Евридика паднала на земята и почнала да се свива от болки. Дишала трудно и сочела крака си. Момичетата го погледнали и видели две малки кървави петънца. Ухапала я изпълзяла на слънце след дългия зимен сън отровна змия.

Завайкали се, заплакали и като я взели на ръце, затичали към Орфей да търсят помощ.

Донесоха я вече мъртва. Поставиха я в една стая, затвориха изпълнените със страдание очи и зачакаха Орфей. Той дотича, втурна се в стаята и хвана ледената й ръка. Пусна я, погали светлото й лице и замря. След това издаде някакъв гърлен звук и се строполи на пода до нея.

Свестихме го. Той се изправи бавно и отново се върна при любимата си. Гледаше със сухи, невиждащи очи, мърдаше беззвучно устни и трябваше насила да го отнесем, за да почнат приготовленията за погребението.

Еагър побеля пред очите ни. Наведе се над Евридика с буйни тъмни коси и брада. Изправи се побелял старец. Устните му мърдаха, но трябваше да доближа ухото си, за да чуя шепота му.

- ...Калиопа, после Лин, сега Евридика... С кого воювате, богове? С кого?...

11.

Орфей не проронваше нито дума. Очите му бяха сухи и възпалени. Стоеше или седеше пред трупа на Евридика и не можеше да се разбере дали въобще е възприел това, което му се говори. Ако го отведяхме в стаята му, покорно вървеше с нас, но щом се освободеше от ръцете ни, веднага се връщаше обратно и впиваше поглед в безжизненото лице.

Еагър заповяда да се избърза с погребението. Докараха огромен куп дърва за погребалната клада. От тънки клони до дебели дънери направиха пирамида, висока три човешки боя. След това поставиха Евридика отгоре в снежно бяло облекло и я покриха с жреческата й мантия.

С първите лъчи на слънцето Еагър принесе жертва на боговете. Десет угоени бика, много овце и кози. С това почна погребалният пир. Няколко непознати аеди свиреха и жално възпяваха краткия й живот. Стотици траки със семействата си се разположиха близо до кладата и жертвеника. Хранеха се без апетит и отпиваха неохотно гъстото, ароматно вино. Оплаквачки изреждаха мъките, от които я е спасила смъртта.

Скоро, нахранени добре, неколцината царе направиха състезание с колесници. След това се надбягваха с коне, състезаваха се в стрелба с лък... Еагър даваше награди на победителите, но мъката личеше във всяко негово движение или дума, а победителите отнасяха наградата без обичайната радост.

Когато почна да мръква, жреците за последен път принесоха жертви и призоваха боговете да приемат душата на мъртвата. Конници със запалени факли устроиха състезание и след това почнаха да обикалят около кладата.

Трябваше Орфей да поднесе факла и подпали погребалния огън, но той все така стоеше, вперил неразбиращи очи в малката бяла фигурка на върха.

Еагър пристъпи и подпали кладата от пет страни. Досетих се, че по този начин показва почитта към сина си.

Огънят бързо се вдигна нагоре и накара всички да отстъпят далече от него.

Отведохме Орфей. Пламъците от грамадната клада, макар и далече, цяла нощ осветяваха околността и траките не спираха да пируват. Сутринта това бе огромен куп, нажежени до бяло въглени.

Три дни не можехме да приближим до кладата. На четвъртия боговете изпратиха пороен дъжд, който я загаси.

Отидох да видя какво ще стане по-нататък. Огледах загасналия огън, но не видях никаква следа от Евридика. Само малко недогорели въглени. След това дойдоха жреците и хвърлиха от пепелта в полето, в реката. След тях дойдоха траките. Всеки вземаше малко пепел да я пръсне в своите или на племето си земи.

Остана широк кръг сивочерна, изгоряла земя. Неволно си помислих, че така е изгоряла и душата на Орфей.

Аз и Ананке поехме грижата за него и един от нас непрекъснато се грижеше да го нахрани. Той слагаше залък в устата си и дълго не го сдъвкваше, за да го глътне. Щом преглътнеше, Ананке веднага му поднасяше друг и чакането се повтаряше.

Заспа едва на четвъртия ден. Въздъхнахме с облекчение. Мислехме, че това ще го върне към живите, но нищо не се промени. Почна да се храни сам едва след месец. Тогава почна и да се движи. Излизаше пред дома и сядаше на припек. После почна да отива до близкия хълм. Седеше с часове неподвижен, вперил невиждащ поглед в пълното с живот поле.

Проговори едва когато лятото почна да отминава.

- Искам да отида на остров Самотраки, Мин. Ще ме придружиш ли или ще останеш с Ананке?

Хванах ръцете му.

- Нито аз, нито тя ще те оставим сам. Отиваме, където кажеш.

Той дори не се усмихна.

12.

Еагър болезнено преживя раздялата със сина си. Побелял и прегърбен, с нищо не напомняше предишната могъща фигура, излъчваща смелост, доброта и спокойствие.

- Замине ли, няма да го видя повече. Кому ще оставя царството? Кой ще продължи това, което започнахме с Калиопа? Ще създаде ли школата, за която така се бореше Евридика?

Не знаех какво да му отговоря и замълчах гузно, сякаш вината бе в мен.

Момчетата, дошли да изучат песните му и да се поучат от умението му да свири, бяха напуснали селището. Хората, които идваха да чуят мислите му и да поговорят за тях, не идваха. Нямаше при кого.

Най-сетне намислих какво да отговоря.

- Трябва, както пожела, да отиде в храма на Кабирите от Самотраки. Те са от най-старите божества и може би ще му помогнат отново да се радва на живота, отново да стане най-великият аед на Тракия.

Еагър поклати глава.

- Калиопа ми остави двама сина, два големи аеда, които подкрепях да продължат започнатото от нас. Той какво има? Една лира, подарена от Делфи!?

- Не съм съгласен с теб, царю. Има теб, има мен и Ананке, има хилядите сърца на тези, които са чули песните му и възприели учението му. Където и да отиде, всички го почитат и уважават, всички са жадни да чуят думите му.

Еагър тъжно наведе глава.

- Има едно разбито, мъртво сърце. Сърце, което не може да накара вече другите да туптят като него. Казвам ти, Мин, нямаме нищо. Нито той, нито аз. Все пак, щом боговете са му внушили да отиде там, вървете с него. Може би сърцето му ще затупти отново!

Нямаше какво да отговоря на това, но почнах всеки ден да принасям жертви на боговете, дано се смилят и променят нещата.

Един топъл ден, когато житата бяха узрели и жените усърдно събираха тежките класове, потеглихме на път. Бяхме само тримата. Орфей не искаше никой да знае къде отиваме.

- Където и да стигнем, не искам никой да ме познава. Не знам какво търся и не знам какво ще намеря. Нека боговете се погрижат за нас като за обикновени пътници. Храмът на Кабирите ще ни даде подслон и боговете може би ще отговорят на въпросите ми.

Това ме радваше. Щом има въпроси, човек търси нещо. Щом търси нещо, значи се бори. Без да му казвам, взех жреческото му облекло и позлатената лира. Взех и препис от всичко, което бяхме записали през миналата зима.

Никой не ни изпроводи, никой не знаеше къде отиваме. Лодкарят, възрастен жилест човек, дори не знаеше кой го е наел за такъв дълъг път. Усърдно оттласкваше лодката с дълъг прът и тихо си тананикаше някаква песен. Заслушах се. Беше един от химните на Орфей.

Помолих го да изпее отново по-високо същото, но той отказа.

- Не е добре да се вика по реката. Вярно е, че Еагър преследва разбойниците, но все се намира по някой. Виждам, че не сте богати хора и ако ви ограбят, ще трябва да се върнете обратно. А песента е хубава. Моят син я чул, та я запаметил, когато караха данъка на Еагър. Синът му е голям певец и музикант. Няма равен на себе си в Тракия. Учел хората само на добро. Като го слушали, всички били така омаяни, та забравили за добитъка. Ама и животните, уж животни, не мръднали. Такава магия имало в песента му. Ако той беше тук, никакви разбойници не са страшни. Само да запее и те завинаги ще се откажат от разбойничеството. Казват, че ходел навсякъде, където го канели, ама как да го поканим, като не можем да го посрещнем? За такъв човек трябват големи дарове! Не, че той ги иска, веднага ги принасял жертва на боговете и всички ядели и пиели, но нали е срамота да не можеш да го посрещнеш, както трябва. Казват още, че самият Дионис го пратил да направи по-добри хората и спре битките между тях. Той пък си взел съпруга с неземна красота и от любов към нея, решил да остане в царството на баща си и да се радва на ласките й. Добре, ама орисията й била да умре млада. Отровна змия я ухапала и тя веднага умряла в страшни мъки, а той спрял да пее. Казват, тръгнал да търси душата й. Да я вземе от царството на мъртвите. Намерил входа на подземното царство и влезнал. Оттогава никой не го е виждал. Само че едва ли ще успее. Ама кой знае. Нали от музиката му и боговете забравят кои са и къде са. Дано богът на подземното царство изпълни молбата му. Казвам ви го, както съм го чул, но и вие не може да не сте чували за него!

Разбрах, че Орфей ни слуша. За първи път на лицето му се появи усмивка. Тъжна, изпълнена с отчаяние, но усмивка.

Вечерта спряхме да преспим в едно селище край реката. Докато постилах рогозка върху сламата, неочаквано изрече бавно и замислено:

- Колкото и да те обичат и уважават хората, не могат да ти дадат тази сила, която ти дават любовта и подкрепата на съпругата, станала част от тебе и част от борбата, която водиш. Загубиш ли я, дори да виждаш необходимостта да продължиш делото си, губиш силата си и вярата в успеха.

- Боговете ще ти върнат и силата, и вярата!

Той легна, покрих го с дебелата зейра и едва тогава отвърна тихо:

- Боговете. Та нали те ми я отнеха!?

Бях говорил пред Еагър за остров Самотраки, но все повече се убеждавах, че желанието на Орфей е най-правилното... Не би понесъл нито ежедневните грижи и свади на племената, нито любовната омая на остров Лемнос, нито безкрайните разсъждения на атинските евпатриди за величието на града им и подкрепата на боговете. Само старото светилище на кабирите можеше да го върне към науките и изкуствата с мъдростта и спокойствието от общуването с боговете. Преди да тръгнем, още веднъж попитах не предпочита ли друго място. Той ме погледна недоумяващо, помъчи се да помисли и като не успя да реши, отвърна:

- Все едно. Само да няма битки и много хора.

Пътуването връщаше живота в тялото му. Хеброс беше пълен с живот. Едри риби шумно пляскаха по тихите разливи, многобройни птици плуваха или летяха, за да търсят храна. Рибари вадеха мрежи, пълни със сребристи риби. Това събуждаше живота в него и почна да се храни по-добре, да спи по-дълго. Все още не се интересуваше от нищо. Дори двойка птици помрачаваха деня му, на бледото му лице почна да си връща бронзовия загар и очите му да забелязват какво става наоколо.

Втората вечер бяхме спрели за нощувка в малко крайречно селище. Този ден хората честваха местен бог и на полето край реката се бяха събрали много траки. Запалиха огромна клада и жреците принесоха обичайните жертви. След това няколко музиканти почнаха да свирят на пируващите. Непознатите песни привлякоха вниманието на Орфей. Стана и аз го придружих до огъня. Като ни видяха, гостоприемно ни поканиха да вземем участие в пиршеството. Не го познаха, а и той не каза кой е.

Докато се хранехме, непрекъснато хвърляха дърва в огъня и скоро се образува дебел слой изпускащи синкави пламъчета въглени на ширина три-четири разкрача и на дължина десетина. Тогава музикантите почнаха да свирят непознат танц. Петнадесетина жени станаха и почнаха да играят, осветени от червеникавата светлина на жаравата. Хората притихнаха. Тъпаните глухо думкаха, а пискливите звуци на свирките събуждаха непознати и неясни желания.

Неочаквано една от жените тръгна към огъня и танцувайки, поведе останалите през жаравата. Една по една всички минаваха, играейки с босите си крака върху синкаво червената жар. Правеха не голям кръг и отново стъпваха в огъня.

Знаех какво могат жреците на Египет, знаех, че халдейските жреци могат да висят във въздуха, но това беше съвсем невероятно. За нищо на света не бих повярвал, че е възможно да се танцува с боси крака по жар, ако не го виждах с очите си.

Когато танцът свърши и жените се разотидоха при роднините си, приближих до най-близката и я помолих да ми покаже ходилото си. Тя разбра, че не съм тукашен и с присмехулно предизвикателство в очите го обърна към мен. Кожата беше съвсем здрава. Нямаше и следа от изгоряло. Отдръпнах се недоумяващ и отидох при Орфей.

- Тези жени сигурно са велики жрици на непознат огнен бог.

Той поклати глава.

- Обикновени жени от селището, Мин. Жени, които вярват в силата на своя бог. Наричат ги нестинарки.

- Не правиха заклинания и не хвърляха магьоснически билки в огъня.

- Заклинанието е в музиката и вярата, че могат да го направят. Аз също не разбирам как минават през огъня, но това е силата на тракийските богове. Сила, недостижима за останалите племена по света.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.05.2005
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. София: ИК "Еос", 1998.