МИН, РОБ НА ОРФЕЙ

ТРЕТА ЧАСТ. ЕГИПЕТ

Илия Джерекаров

web | Мин, роб на Орфей

1.

Още с качването на кораба, търговецът и Орфей влезнаха в спор. Вината бе моя, защото го бях наел, но не бях уточнил откъде ще минем, за да стигнем до Египет. Търговецът искаше да плуваме по най-лекия път, от остров към остров до отсрещния бряг на морето и оттам, без да изпускаме от очи сушата, до Египет, а Орфей по най-краткия, покрай остров Крит. От спора търговецът спечели няколко златни монети, а Орфей правото да определя накъде да плуваме и къде да спираме. Така или иначе гребците налегнаха веслата и след няколко часа пристанището престана да се вижда.

В този сезон морето често е бурно, но боговете, на които принесохме богати жертви, бяха благосклонни към нас и след кораба оставаше дълга диря по гладката повърхност. Вторият кораб с лекота ни следваше. Към пладне се появи попътен вятър, който позволи да вдигнем платното и да увеличим скоростта си.

Едва се нахранихме и чухме как бича на надзирателя изплющя по нечии гръб, а след това се чуха глухи удари, тропот на падащо тяло и ужасният рев на надзирателя. Търговецът, моряците, аз и Орфей веднага се затичахме да видим какво се е случило.

Оказа се, че надзирателят ударил с бича си един от гребците, понеже му се сторило, че не набляга на греблото. Направил голяма грешка, защото грамадният на ръст, мускулест роб, без да се замисли, пуснал греблото, хванал надзирателя и с два-три удара го бе проснал, окървавен и безпомощен между гребците. Търговецът вдигна ръка към моряците да го убият, но Орфей се намеси.

- Този човек, както и целият екипаж и ти самият сте наети от мен да ме превозите до Египет. Ако ти го убиеш, нарушаваш условията на договора, а няма откъде да вземеш друг гребец. Значи ще трябва да ми платиш за това, че си убил нает от мен човек.

Смаяният търговец се хвана с две ръце за главата.

- Той е мой роб и аз съм дал злато за него.

Орфей доближи до него и се засмя.

- Действително той е твой роб, но и ти, и той, като твой роб, сте наети от мен и следователно, не можеш да му направиш нищо без мое разрешение. Ако не си съгласен, не остава нищо друго, освен да се върнем назад и да поставим въпроса пред съда.

Търговецът едва ли щеше да отстъпи, но Орфеевите стражи се бяха изправили с ръце върху мечовете и той се смири.

- Боговете са ми свидетели, че не си прав, но не мога да го докажа. Обясни ми обаче, ако всеки роб почне да бие надзирателя си, какво ще стане на този кораб. Никой роб няма да гребе и ще стоим тук, докато се извие буря и ни прати на дъното.

В това време надзирателят с охкане се бе изправил и плюеше в морето избитите си зъби. Орфей го изгледа и отново се обърна към търговеца.

- Всеки има право да наказва роба си, ако той се провини, но първо трябва да разбере каква е вината му и тогава да го накаже, според извършеното.

В това време гребецът роб, който през цялото време гледаше учудено Орфей, се провикна:

- Познах те! Ти си Орфей, син на Ойагър.

Орфей се обърна към него.

- Не си спомням къде сме се срещали, но по говора ти разбирам, че си от племето Сарди.

Тракът се опита да пристъпи към нас, но веригата на крака му го спря и той с досада отстъпи крачка назад.

- Името ми е Обий и съм вожд на племе от Сардите, край Ойскос в подножието на Скомброс. Теб съм виждал при учителя Хирон. Щях да уча при него, но убиха баща ми и трябваше да се върна. А станах роб, защото се скарах със слугата на този търговец. Дадох му злато срещу железни брадви, но слугата му ми даде бронзови. Скарахме се, аз го ударих малко по-силно и той веднага умря. Дойдоха стражите и набързо ме осъдиха на пет години робство за убийство. Търговецът пък, ме купи със златото, което получи от мен за брадвите. Така станах гребец на кораба му само че, дори да съм роб, той пак ми дължи златото, срещу което не съм получил нищо.

Орфей се намръщи.

- Ако и в бъдеще говориш с юмрук вместо с език, дори боговете не могат да те избавят от робство.

Преди тракът да каже нещо, запита търговеца:

- Истина ли е, че си го купил с неговото злато?

Търговецът се разтрепери от гняв.

- Щом е мой роб, то и цялото му имущество е мое! И с мое злато да го бях купил, пак неговото щеше да бъде мое.

На Орфей това се видя смешно. Пристъпи напред и каза поучително:

- Преди да го продадат, е трябвало да му върнеш златото. Ти обаче си го присвоил и понеже то е било негово, излиза, че просто си го откупил от робството, на което е осъден. Той е купил сам себе си и сега е свободен човек.

Търговецът съвсем побесня.

- Да те погълне земята с хитроумния ти език, който...

Не можа да се доизкаже, защото непредпазливо бе пристъпил близо до трака и той го хвана и затисна устата му.

- Нареди бързо да ме отвържат от веригата, иначе ще те хвърля за храна на рибите.

Търговецът от страх намокри палубата под себе си и със заекване нареди да го освободят. Веднага двама души го освободиха от тежката верига, която не му позволяваше да се отдалечи от греблото.

Щом се видя свободен, Обий пристъпи към Орфей и заяви:

- Ти спаси живота ми и аз ще бъда твой телопазител. Дано по този начин заслужа храната, която ще ми даваш. Като се върнем в Тракия, когато и да ме повикаш, ще дойда заедно с всичките мъже от племето, да воюваме на твоя страна.

Така свитата на Орфей се увеличи с още един човек, а търговецът бе наказан за лакомията си.

Попътният вятър не спираше и корабите бързо се движеха.

За денонощие бяхме отминали няколко острова, без да спираме никъде. Търговецът се плашеше да не срещнем морски разбойници. Обикновено няколко кораба тръгват заедно, за да могат да се защитават. Нашите два кораба бяха примамлива плячка за разбойниците, но боговете ни закриляха.

Най-сетне в далечината се показа остров Тир и корабът обърна нос право на юг. Вятърът вече не ни помагаше и гребците дружно отмятаха веслата в такт с монотонния глас на кормчията.

Влажният морски въздух и горещината на вдигналото се над главите ни слънце притискаха дошлите от прохладната Родопа траки към оскъдните сенки на окачените им по въжетата зейри. Орфей с интерес, често цели часове, наблюдаваше играта на дошлите да разгледат кораба делфини или полета на морските птици, които безстрашно кацаха на мачтата и си почиваха.

Нямаше какво да правя и помолих Орфей да ми разкаже нещо за остров Крит. Исках да знам дали неговият разказ ще се различава от разказа на моя баща.

Ето какво ми разказа той.

- Минос, последният критски цар, бил много богат. Викал всички прочути архитекти, скулптори, живописци и занаятчии, карал ги да работят в дворците му и им давал много богатства. Корабите му, владеели огромното море, много острови и дори част от Пелопонес. Никой в морето не оспорвал властта му.

Боговете оспорвали своята. Започнали битка и не пожалили царството му. Подземните сили изхвърлили огън, дим, нажежени камъни и пепел. Това унищожило всичко, построено от критските царе и целия критски народ.

Още неизстинали, пепелта и камъните, един от тримата му сина, Девкалион, който по чудо се спасил заедно с жена си Пира, призовал всички млади мъже да се заселят на острова. Пира пък призовала девойките. Така, много скоро островът отново се заселил, а сега искам да видя как Девкалион управлява тази голяма страна, в която вече няма критяни, а пришълци от други страни.

Замислих се. Баща ми никога не бе споменавал името Девкалион. Всъщност може и да не е ставало дума за това. В края на краищата сигурно този Девкалион с нищо не се е отличавал, за да го спомене в разказите си.

Понеже Орфей мълчеше, запитах:

- Че какво ще правим на острова, щом всичко е унищожено?

- Казват, че нищо не напомня за могъщата Атлантида. Все пак може да има развалини от дворците, повалени статуи, човек, който да разкаже нещо за тази държава. Освен това ще опитам да направя светилище на Дионис, въпреки че тук едва ли го тачат.

Бях сигурен, че ще направи светилище. Много малко са хората, които не пият вино, а по тези острови лозите дават още по-сладък плод.

Островът бавно се издигаше пред нас. Постепенно почнаха да се различават и подробности. Плодни дръвчета имаше само край струпаните по няколко на едно място къщурки. Около тях се виждаха обработените ниви и по-нататък всичко бе храсталаци и ниски гори, сред които пасяха многобройни стада. Това ме учуди, но бързо се засмях на собствената си несъобразителност. Никой не можеше да краде стада добитък, защото нямаше къде да ги отведе. Колкото и да е голям, островът си е остров. Няма и хищници, които да ги изяждат или да служат за оправдание на крадците.

В това време вече влизахме в залива и гребците вдигнаха веслата, докато корабът бавно се долепи до пристана. Вторият кораб бе изостанал малко, но и той се доближаваше до брега. До нас се доближи едър, як юноша на тринадесет-четиринадесет години. На широк кожен колан бе окачил хубав бронзов меч. Спокойно пристъпи към Орфей и запита дали той е собственикът на кораба и какво иска да прави на неговата земя.

Орфей му обясни, че иска да се срещне с Девкалион, че е жрец на Аполон от Делфийския оракул и му посочи собственика.

Младежът го изгледа критично.

- Не приличаш на ахеец. И защо носиш лира? Не съм видял жрец да носи лира.

Намесих се, защото ми се искаше по-скоро да приключим с това посрещане и да отидем в къща, дето подът не се люлее под краката ми.

- Той, освен че е жрец, е и велик аед. Но ти побързай да видиш собственика на кораба, а ние ще потърсим Девкалион.

Юношата разпери ръце.

- Баща ми умря, така че ще бъдете мои гости, щом този тук е аед. Само да се разбера със собственика на кораба дали иска да търгува и какви стоки носи.

В това време търговецът бе дошъл до нас и заяви ядно:

- Нямам стока за продан. Ще купя само храна и щом този трак свърши гостуването си, ще отплавам за Египет. Същото ще направи и корабът, който сега пристава. Там има ахейски жрец също от Делфи.

Юношата го изслуша и без да му отговори, извика един човек, комуто предостави продажбата на необходимата храна. Понеже в това време жрецът на Делфи се присъедини към нас, ни покани навътре в острова, за да му гостуваме.

2.

Останах да се пазаря и купувам храна, защото търговецът отказа да вземе нещо за нас.

- Наели сте ме да ви закарам до Египет и по-точно до града Мемфис. Не сме говорили, че трябва да ви давам храна.

Правото бе на негова страна, защото дотук ние си имахме собствени запаси и аз карах траките да приготвят на Орфей храната, с която бе свикнал.

Задържах се до късно, за да огледам добре храните, които купувам и да ги кача на кораба под охраната на траките. Обий бе преценил, че при мен ще е по-полезен и с негова помощ, когато се показаха първите звезди, имахме и храна, и вода.

На здрачаване пристигна и друг кораб. Египетски. Собственикът на втория кораб му се зарадва. Познаваха се и оживено заговориха. Това не се хареса на Обий.

- Погледни гребците. Не са оковани и носят колани. Остава само да закачат мечове.

Помислих малко, преди да отговоря.

- Тук сме в безопасност. Все пак имаме два кораба и законите на гостоприемството.

Обий сви рамена.

- Ако питаш мен, нареди на стражата да дежури цяла нощ. Аз отивам при Орфей.

Задържах го.

- Орфей има нужда от слуга, а не от стража.

- Аз мога да му прислужа не по-зле от тебе, но ти едва ли си страж като мен.

С тия думи мина по дъската към брега и изчезна в тъмнината. Обърнах се и наредих на траките да дежурят цяла нощ. След това отидох на кърмата и се проснах до шатрата на Орфей. Бях уморен и исках да спя.

Орфей се върна малко пред разсъмване. Обий вървеше след него, понесъл огромен куп дарове. Стовари ги до мен и се засмя.

- Тези хора цяла нощ и цял ден биха играли и слушали. Само да им пее някой. Прибери тези дарове, а стадото ще докарат после. До Египет ще ядем само хубаво месо.

Разтърках очите си да се разсъня и повиках един от траките да приберем даровете в трюма на кораба. Не ми харесваше това пътуване. Непрекъснато имах чувство, че ще се случи нещо лошо. Дионисовият жрец Евмед ме накара да разделя даровете и хората на ахейци и траки, та дори тук, на брега, двата кораба сякаш бяха случайно срещнали се в морето. И стражите не бяха спокойни и се държаха нащрек като мен. Дори когато почиваха, не се разделяха с оръжията си.

Докато приберем даровете, дойде и стадото. Два грамадни угоени бика и осем овце. Стражите веднага ги заклаха и почнаха да ги дерат. Реших през това време да се окъпя и отидох малко встрани към кораба на египтяните. Потопих се до шия в прохладната вода и изпитах облекчение от тежкия задух. Отпуснах се неподвижно и чух тих оживен разговор. Бяха египетския търговец и собственикът на втория кораб.

Говореше египетския търговец:

- ...Най-лесно беше на островите. Слизаме и ако преценим, че сме по-силни, нападаме и пленяваме селището. След това гребците стават надзиратели, а робите гребат обратно. Сега се научиха. Видят ли кораб, изпращат въоръжени мъже и не можем да ги изненадаме. Казват, че на остров Тир продават евтини роби. Ще се опитаме да купим за фараона. Строежите искат много роби.

Нашият човек мързеливо се прозя.

- Аз пък возя един ахейски жрец и хората му. Ще платят добре. Като ги върна в Атина, разбира се. Ще ми уредят да докарам пълен кораб евтини роби. Мисля, че печалбата ще е голяма.

Без да искам се възмутих от лъжата му. Първо, всичко му бе платено предварително и второ, никой не бе говорил нещо за връщане и за роби.

Другият го погледна изпитателно.

- Сигурно носят богати дарове?

Последва тихо кискане.

- Богатите дарове са на другия кораб. Иначе... Ама там има тракийска стража. И всички със железни мечове и копия.

Египтянинът присви и без това тесните си очи.

- Тогава да се договорим?!

Последва къс отказ.

- Не съм тръгнал да ме ядат рибите!

Въздъхнах с облекчение. Явно, нашият човек се страхуваше и от египтяните, които всъщност бяха обикновени морски разбойници, но най-много се боеше от нас. Все пак, реших да удвоя стражата в останалата част от пътя. Траките умееха да се бият, но един съюз между египтяните и другия кораб можеше да ни изненада. Гребците там не бяха само египтяни. Имаше и финикийци, и жители на островите.

Излязох от водата и разказах на Обий какво бях чул. Той внимателно погледна двата кораба.

- Тук ще се справим, защото тези от острова ще ни помогнат, но в морето?

Тупна ме по рамото и аз приклекнах под тежката му ръка.

- Стой тук и чакай да се върна!

Скочи от кораба върху пясъка и изчезна към селището.

Траките довършваха осоляването на месото от заклания добитък и го носеха в кораба. Над буен огън се варяха вътрешностите, а набучени на шишове лакомства очакваха да се събуди Орфей, за да ги опекат. До тях двама траки стояха с мечове на поясите си и с натегнати за бой лъкове в ръце. И другите траки не сваляха мечовете от поясите си, макар че им пречеха.

Когато всичко бе готово, стражите удариха няколко пъти с мечове по щитовете и Орфей се събуди.

Наредих да сложат трапезата и да занесат изобилна храна и на гребците. Орфей принесе жертва на боговете и поръси всички с печен ечемик и гъсто червено вино. Насядахме и почнахме да се храним.

Бях необичайно гладен и споделих учудването си от това с Орфей, който също се хранеше с апетит и по-често от друг път посягаше към месото. Той веднага ми разясни защо е така.

- Ще се разваля времето. Дори египтяните, които са привикнали на такъв зной, изнемогват, а се хранят лакомо. Не разбирам от мореплаване, но ще има буря.

- Тогава да изчакаме бурята тук!?

Орфей погледна египетския кораб.

- Мисля, че в морето ще бъде по-безопасно. Този залив е прекалено открит и плитък.

В това време се появи Обий. Имаше доволен вид. Не каза нищо, а направо седна да се храни и чак като изяде един бут и го поля с ритон вино, запита:

- Готови ли сме да отплаваме?

Орфей ме погледна.

- Намери търговеца и му нареди веднага да вдига котва. И не му казвай, че очакваме буря. Той е длъжен да знае.

Намерих търговеца на египетския кораб и му предадох думите на Орфей. Те очевидно му допаднаха, защото се разбърза и надзирателите поведоха гребците към местата им. Египтяните също изглеждаха доволни и това ме уплаши. Запитах техния кормчия скоро ли ще отплуват. Той се ухили.

- Първо ще погостуваме в селището, а после може да ви настигнем.

Прибрах се на кораба и веднага отплувахме. След нас на стотина крачки бе и вторият кораб. Обий ме побутна.

- Онези пирати имат лош късмет. Поканили са ги в селото, а то вече е оградено от бойци на съседните селища. Щом се опитат да нападнат и да плячкосват, ще ги избият до един. И без нас мислеха да направят това, понеже са им разказвали за този кораб, но сега е сигурно. Можем спокойно да си поспим. След няколко часа ще се развилнее бурята и трябва да сме отпочинали добре.

След тези думи легна на палубата и аз го последвах. Гребците, доволни от добрата храна, ритмично гребяха и пееха.

Горещината и задухът ме унасяха, но не ми даваха да заспя. Можех да сляза в помещението под палубата, но там бе още по-задушно.

Все пак трябва да съм заспал, защото, като погледнах към острова, който напуснахме, не го видях. Мрачна сива завеса под черни облаци, осветявани от беззвучни мълнии, ни настигаше и бе скрила всичко. Кормчията бе наредил да свалят платното и в доста бързо темпо отмерваше загребванията, тласкащи кораба напред. Преди да се скрие зад мрачните облаци, слънцето ми показа, че сме се отклонили от пътя, за да пуснем бурята покрай нас.

Въпреки бързия ход вятър и дъжд ни свалиха в помещението под палубата. Вълните заливаха всичко и имах чувството, че това ще бъде краят на пътуването. Молих се на сияйния Ра, при когото отивахме, на Борей, на всички богове, които знаех.

Най-после вятърът утихна и вълните станаха заоблени и гладки. На небето се показаха звезди и само далече се виждаха беззвучните светкавици на отминаващата буря.

Излязох на палубата и видях Обий да се взира в мрака. Застанах до него и също се загледах назад. Не видях нищо освен море и небе. Корабът с даровете от Делфи бе изчезнал.

Орфей веднага разпита собственика на кораба, може ли да се върнем да ги потърсим. Ако вълните са ги потопили, някой сигурно плуват в развълнуваното море. Търговецът категорично отказа.

- Ако са потънали, няма да намерим никого, защото не знаем къде да ги търсим. В морето няма пътека, по която може да се върнеш обратно и само боговете знаят къде ги е отнесъл вятърът. Ако пък не са потънали, ще пристигнат в Египет най-късно един ден след нас.

Орфей се съгласи с него и корабът продължи пътя си.

3.

Мемфис ни посрещна равнодушно. Едва завързахме кораба и на него се качи чиновник, придружен от писар. Поиска да му покажем товара, който носим. Обясних му, че не носим товар, освен подаръци за храма на Ра и фараона. Тогава ме разпита подробно за страната, от която идваме. Знаеше, че ахейците и траките са отлични като роби, но нито имената на Атина и Микена, нито светилищата на Делфи и Дионис му бяха познати. Най-накрая равнодушно обяви:

- Няма да слизате от кораба, докато не получите разрешение от управителя. Преди това ще трябва да платите пристанищната такса и таксата за влизане в Египет.

Прибра златото, писарят записа нещо и край кораба почнаха да се разхождат четирима египетски стражи.

Собственикът на кораба веднага поиска да му се плати за всеки ден, преминал в очакване на разрешението. Мислех да не му плащам, но Орфей намери това за справедливо. При това, както каза той, трябваше да чакаме втория кораб.

Бях убеден, че повече никога няма да видим нито делфийските дарове, нито кораба. За малко не се изпуснах да му кажа това и да си навлека гнева на Дионис.

Разрешение да слезем на брега получихме едва на третия ден, когато ни бе омръзнало да гледаме камилите и полуголите носачи на пристана. Донесоха го двама жреци. Поискаха да видят даровете и ни обясниха, че ако искаме да се срещнем с фараона, трябва да съобщим на върховните жреци от коя държава сме, кой цар ни изпраща, кои богове ни закрилят и какъв договор имаме или искаме да сключим с Египет. Исках да превеждам думите им, но единият от тях говореше доста сносно езика на островите и Орфей макар и трудно се разбираше с тях.

Каза им, че иска да се срещне с номарха на Мемфис и той да съобщи на фараона за пристигането ни.

Жреците дори не се усмихнаха.

- Номархът не може да разговаря нито с теб, нито с фараона, ако фараонът не пожелае сам това. Единственото, на което може да разчиташ, е среща с някой от жреците.

Орфей се изправи.

- Наистина нашият народ има многобройни царе, които още не са се обединили, но той е по-многоброен от египетския, а светилищата на Дионис и Делфи тълкуват волята на боговете в земи много по-обширни от египетските.

Жреците усетиха обидата на Орфей и по-възрастният поучително каза:

- Едно е да тълкуваш волята на боговете, друго е да си върховен повелител на народа. Това, което разказахте и което ние знаем за вашата земя, показва, че не можете да сключвате договори с Египет и следователно, синът на слънцето, великият фараон изобщо няма да ви допусне до себе си. Най-добре е да разговаряш с някого от върховните жреци. Доколкото знам, жрец на Дионис е обучаван в жреческото училище на бога Тот. Той е помогнал, чрез знанието на писмените знаци, да се осведомим за тези далечни страни. Вероятно жреците ще те приемат в жреческо училище, за да изучиш писмените знаци и да бъдеш полезен на боговете.

Орфей с царски жест посочи към мен:

- Дори моят роб, когото ми дадоха без пари, понеже е некадърен, владее тайните на писането и смятането и умее да дели земя и да строи сгради.

Гласът му бе придобил някаква особена звучност, която ме караше да не пропускам нито дума и да го гледам като малка птичка змия.

- Понеже сте велика държава, може да говорим за тайните на управлението, за висшите науки и тайнства на природата. Доказателство за това и силата на нашите богове е, че вие не можете да станете от местата си, докато не ви дам разрешение за това. Този отговор ще отнесете на вашите жреци и вашия господар - номарха.

По-младият веднага се опита да стане, но не можа да се повдигне. Безпомощен, обърна очи към по-възрастния, а след това отново се загледа в Орфей.

По-възрастният за миг се намръщи, а след кратко мълчание бавно изрече:

- Това, което правиш, е познато сигурно на върховните жреци. То е доказателство, че трябва да съобщя за твоето пристигане. Ще трябва да изчакаш решението им.

Орфей благосклонно кимна.

- Станете и знайте, че ние идваме в името на боговете, които искат от нас, жреците, правилно да тълкуваме техните думи, изказани чрез прорицалищата и по този начин да помагаме на хората и царете.

Двамата жреци се изправиха и мълком си тръгнаха. Орфей не мръдна от мястото си. Аз се уплаших. Бяхме в чужда страна, сред чужди богове. Кой би ни защитил, ако поискат да ни убият или да ни продадат в робство?

Трябваше да сляза веднага на брега и да потърся къща, в която да се настаним, но в уплахата си само безсмислено се суетях и сновях напред-назад из кораба, докато не ядосах търговеца.

- Ей, ти, най-мързелив от робите. Върви и наеми жилище за господаря си. Омръзна ми да се занимавам с вас.

Това малко ми помогна да се овладея и като взех от него имената на двама египтяни, които можеха да ни дадат подходящ дом, слязох на египетска земя.

От кораба се виждаха само складовете около пристанището и няколко постройки с грозни плоски покриви. Мемфис почваше с тях и продължаваше навътре в сушата с многобройни улици и улички. Уплаших се да не се загубя. За първи път попадах в такъв голям град, пълен с храмове, дворци и много най-различни къщи и градини.

Наближаваше обяд и жегата бе прогонила хората от улиците. Дебелият слой горещ прах влизаше като вода в леките ми сандали и пареше до болка. Миришеше на развалена риба, на гнило... И в сенките на палмите нямаше прохлада и свежест. Залая ме куче и побягна, щом се наведох да потърся камък.

Най-после намерих единия египтянин. Той ми показа двуетажна къща от печена на слънце глина и аз, без да се пазаря, му дадох предплата.

Върнах се на кораба мокър от пот и отидох при Орфей, да му кажа какво съм направил. Той ме изгледа учудено.

- Ние не сме обикновени пътници, за да отсядаме, където намерим. Жреците ще имат грижата да ни дадат жилище.

Бях свикнал вече да казвам повечето от нещата, които мислех.

- Ти ги уплаши! Сигурно мислят как да ни изгонят обратно.

Отвърна ми с лека досада, но спокойно.

- Просто им показах, че наистина съм жрец на прочуто светилище. Върви и приготви всичко за слизане.

- А предплатата за къщата?

- Разбирай се с египтянина.

Знаех, че почне ли да отговаря така кратко, е отегчен и затова се качих на палубата. Настаних се да почивам на сянка под вдигната на копия зейра. Яд ме беше за предплатата, която нямаше как да си взема обратно. Реших да подремна, докато мине жегата, но един от траките се провикна:

- Я виж! Цял керван роби идва насам. Водят ги трима с бръснати глави и престилчици на черти.

Погледнах натам. Действително идваха трима жреци и голям брой роби с носилки за багажа. Изправих се и отидох при Орфей.

- Ти си прав. Идват жреци и роби с носилки.

Оказа се, че гостоприемство ни предлага бог Тот, покровител на писарите. Натовариха даровете на носилките и след половин час бяхме в една просторна постройка, собственост на божеството.

Орфей веднага тръгна с жреците за храма да поднесе дарове на непознатия бог и по този начин да си осигури закрилата му. Поисках да отида и аз, но един от жреците ме върна.

- Негово достойнство, жрецът Маи не е споменал нищо за тебе. Освен това видът ти е повече на роб, отколкото на жрец!

Имаше право, защото щом се скриха от очите ми, постъпих като роб. Опитах се, поучен от Делфи, да обиколя храма. Един страж ме видя и докато разбера какво става, ме удари няколко пъти с юмрук, а след това продължи с дръжката на копието.

Успях да избягам обратно с разбит нос, подуто око и синини по гърба. Тук изобщо не разговаряха с робите или по-точно разговаряха с юмруци и тояги. Добре платих за този урок.

Орфей се върна късно в задушната нощ. Изглеждаше измъчен и уморен. Докато му поливах да измие потта и праха от тялото си, не каза нищо. Едва когато се разхлади и се настани пред трапезата, заговори.

- Египтяните са велико царство. По нищо не приличат на нас. Силата им е в науките, които записват на папирус. Всеки, който разбира писмените знаци, може да научи всичко. Ние пишем на навосъчени дъсчици и след това забравяме какво е написано там, защото то бързо се заличава. По тази причина, знанията се губят и децата ни трябва отново да откриват тайните на забравеното. Висшите знания не може да се предават само по памет, Мин. Нашите пратеници заустяват това, което трябва да се предаде и го пеят като песен. Техните носят свитък папирус и прочитат всичко, дума по дума. Дори пратеникът да не познава знаците, този, който получава посланието, го прочита и е доволен.

Това не ми се видя убедително.

- Че за какво им е на Креонт или Хераклес да познават писмените знаци? Знаят и робите си, и добитъка си, и хората си. Знаят и имотите си и всички знаят това.

Орфей се ядоса.

- Че колко хора има да речем Хераклес? Нали ги брои с пръстите на ръцете си, все разбойници като него. Само номархът на Мемфис управлява повече хора, отколкото ние с теб сме видели през целия си живот. Той не ги познава и не му трябва да ги познава. Те са записани на папирус и когато някой му потрябва, поглежда в папируса и вижда какви хора има. Ами фараонът? Или смяташ, че може да знае какво има в една страна, в която трябва два месеца да пътуваш по Нил, за да стигнеш другия й край?

Не можех да го разбера. Познавах знаците, защото ме бе научил баща ми. Но щях ли да съм повече или по-малко роб от това, че така е записано на папирус? А ако Креонт победи някое племе, не се интересува колко добитък има и дали е записан на папирус, а какъв данък да му наложи и нищо повече.

Орфей се поуспокои и посегна към храната. Беше изпратена от храмовите служители. Житени питки, варена риба и непознати сладки плодове. Опита я, намръщи се, но не каза нищо.

Хапна малко и отново се обърна към мен.

- При фараона няма да ни пуснат. Не за друго, а защото нямаме договор, написан на папирус, в който да пише, че фараонът и нашият цар разрешават да влизат търговци, които ще плащат определена такса за търговията си, че ще връщат обратно избягалите роби и какво ли не още.

Синините от боя ме боляха, затова казах с плаха надежда.

- Значи си отиваме?!

- Отиваме в египетска Тива. Там има жреческо училище. Искам да разбера как един човек управлява това грамадно царство. Жреците на бога Тот ще уредят пътуването.

Изчаках го да си легне и също се проснах в постелята. Не можех да заспя. Баща ми мечтаеше да се върне в тази страна. Аз изпитвах страх от нея. Нима може да се живее в такава задушна горещина, с тази непозната храна? С хора, които имат други обичаи?

4.

Докато чакахме жреците да уреждат нещата, скучаехме. Траките стражи пазеха поред къщата не от нужда, а просто да имат какво да правят. Опитаха да се разсъблекат като египтяните, но краката им изгоряха от немилостивото слънце и не смееха да излизат. Дори неуморният Обий по цял ден лежеше под сенките и забележимо отслабна.

Не издържах и отидох до тържището. Въпреки задушната горещина на всички ни се бе прияло месо. Истинско печено месо от добре угоена овца или коза. Докато търсех подходящо животно, видях хубави сандали и без много да се замислям, си купих и ги сложих на краката си. Бяха леки и удобни. След това взех и една овца и доволен си тръгнах.

По пътя ме спря един офицер от градската стража.

- Ти какъв си, бе?

Обясних. Той гледаше ту мен, ту овцата, ту сандалите ми.

- Води ме при господаря си! Май си го ограбил и искаш да избягаш!

Поведох го с мен, изтръпнал от страх. Безпокоеше ме не овцата, а сандалите. Не бях поискал разрешение от Орфей, а знаех, че робът няма право на собственост. Тук не бях видял роб и дори обикновен египтянин с обути крака. Това бе право на богатите. Добре, че не ме отведе направо на робското тържище.

Всичко се размина благополучно. Офицерът гледаше в Орфей като замаян. Обясни всичко, което знаеше за устройството на държавата Египет, и на свой ред заразпитва за живота при нас. Изслуша ни внимателно и въздъхна:

- Боговете са ми свидетели, че никога не съм чувал такива неща. Ако не бяхте под покровителството на Тот, щях да сметна, че искате да предизвикате размирици. Добре, че сте дошли да се учите, но не говорете това на друго място. Боговете ще ви накажат.

Че боговете в Египет действат бързо и решително, разбрах след два дни. Орфей ме изпрати на пристана да видя не е ли пристигнал другият кораб. Естествено, кораб нямаше, но случайно срещнах отново този офицер. По лицето му имаше синини, а едната му ръка висеше на превръзка. Опитах се да го заговоря, но той побесня.

- Махай се от очите ми, мръсен робе. И ти, и господаря ти. Дано ви изядат крокодилите. Заради вас ме пребиха така.

И без да чака отговор, ме удари със здравата си ръка.

Избягах и се прибрах отвратен от тукашните хора. Не исках повече да живея в Египет. Очите ми бяха възпалени от потта и праха. Жегата и комарите не позволяваха да спим. Синините от боя ме измъчваха...

Орфей също бе разстроен след последното посещение на храма.

- Ще трябва да се грижим сами за всичко. Жреците ми обясниха, че няма да пътуват до Тива. И къщата трябва да напуснем. А още не сме научили нищо важно за нас.

Не се сдържах.

- Аз научих най-важното. Колкото по-бързо си отидем, толкова по-малко ще патим.

5.

Всички бяха отслабнали и изтощени от престоя в Египет, затова Орфей бързаше с отплуването за Тива. Преди да тръгнем, събра на пир трима от жреците на Тот, главния писар на града и две-три контета от аристокрацията на Мемфис. Както винаги, следях слугите да не сбъркат нещо и поднасях ястията на господаря си. Тракийското вино бързо им развърза езиците и веселието се усили. Непознатата музика ги караше смешно да подскачат, опитвайки се да уловят такта й, а това допълнително усилваше смеха и доброто настроение. Разбира се, умората и жегата надвиха. Насядаха и Орфей почна да ги разпитва за това, което го интересуваше най-много - държавното устройство и политиката на Египет.

Един от въпросите му бе по повод факта, че египтяните, макар и голяма, богата държава, не строят флот, за да се защитават или нападат по море. По-възрастният жрец на Тот се усмихна снизходително.

- Египет - каза той - се нуждае само от силна сухопътна армия. Неговите врагове са силните азиатски царе. Никой не може да го заплаши по море. Още с влизането в устието на Нил той ще бъде разбит. А и в морето, като изключим финикийските търговци, има само диви племена, неспособни да подготвят армия, годна да ни заплаши.

Орфей поклати глава неодобрително.

- А търговците ви не се ли нуждаят от закрилата на военни кораби. Те много често стават жертва на морските разбойници.

Жрецът предпазливо отпи от ритона глътка вино. Явно търсеше подходящ отговор.

- Египет наистина става все по-беден, но не от това, че не търгува с дивите племена, а от това, че няма достатъчно роби. Тези, които търговците докарват от задморските страни, са силни, издръжливи, сръчни и не умират лесно, но са много скъпи. Армията докарва безплатни роби за фараона, минавайки през пустинята, или от Азия. Робите оттам са много и макар че не умеят да правят нищо, задоволяват нуждите.

- Това може да е така, но вие нямате дървен материал, а задморските племена могат да ви го доставят и то много евтино, могат да ви доставят олово, мед, желязо, сребро и злато, вино, добитък...

Жрецът отново отпи голяма глътка вино. Лицето му бе зачервено, но езикът му още не се преплиташе

- Ти, чужденецо, си овладял висшите науки и тайнствата на боговете, но не познаваш Египет. Моят баща ми говореше за негов роднина, човек изключително умен и способен, който мислел като тебе. При това имал и основания, защото в морето имало могъща държава, чиито кораби редовно посещавали Египет и въртели търговия. Само че колкото и да била голяма флотата й, Египет не й обръщал внимание. Не можел да я покори, но и тя не можела да му направи нищо.

Роднината му, за когото става дума, бил млад жрец на Ра. Очаквало го блестящо бъдеще, но макар че не владеел още висшите тайнства и науки, упорито се стремял да прокара идеята си за строеж на мощна морска флота и търговия с дивите племена и задморски държави. Дори се осмелил да говори за това със самия престолонаследник.

Тогава го извикали жреците на Ра в Тива и го попитали какво иска. Той отговорил, че желае да изучи тайните на корабостроенето и корабоводенето, за да може Египет да владее не само сушата, а и моретата. Ра му внушил да отиде при тези островитяни и там да изучи тези науки.

Жреците му позволили да замине, но скоро тези острови били погълнати от морето и той повече не се върнал. Много негови роднини и приятели, подкрепящи неговата идея, също загинали от различни причини. Богатствата му били дадени на неговите наследници и аз съм може би първият, който сега си спомня за него.

Разказвам ти тази история, за да разбереш, че в Египет става само това, което реши Ра, чрез фараона и първожреците. Всеки, който мисли и говори друго, бива наказан. Ако този млад жрец от най-знатен род и с огромни богатства е служел на боговете, а не на собствените си мисли, би се издигнал близо до самия фараон и щеше да живее дълго и щастливо.

Не чух по-нататъшния разговор, защото се разтреперих и ръцете и краката отказаха да ми служат. Това бе разказ за живота на моя баща. Отидох в съседната стая и се проснах на една рогозка. Жрецът, без да иска, ме предупреждаваше и предупреждението бе страшно.

6.

Сутринта станах късно. Болеше ме не само главата, а цялото тяло. Затътрих се при стражите, защото не смеех да се появя пред Орфей. Както винаги, те проверяваха остри ли са мечовете и стрелите им, дали е опъната достатъчно тетивата на лъковете и правеха това грижливо, сякаш след час ни чакаше сражение.

Началникът им го нямаше. Отишъл на пристанището да каже на наетия кораб, че няма да пътуваме. С него беше и Обий.

Ща не ща, застанах пред Орфеевите очи. Като ме видя се усмихна.

- Налей си ритон вино да дойдеш на себе си. Ще ходим да видим царските гробници и Сфинкса. Щом се върнат стражите, тръгваме.

Зачерпах от кратера ритон разредено вино и го изпих на един дъх. То приятно загря жилите ми и ме ободри.

- Там е забранено. Особено за чужденци.

- Главният жрец на Тот, Маи, ще вземе разрешение от номарха на Мемфис. Ще дойдат всички, които посрещахме снощи.

Въздъхнах. Не ми се ходеше никъде. Изпитвах страх от погледа на жреца, страх от живота в Египет, страх от всичко, което ме заобикаляше. Помъчих се да го обясня на Орфей. Помолих го да остана вкъщи. Той отказа.

- Ти си не само мой роб, но и мой приятел, Мин. Искам да научиш някои неща. Първото е, че много лесно можеш да попаднеш в беда и от богат и уважаван гражданин да се превърнеш в роб. Много трудно е обаче от роб да се превърнеш в богат и уважаван гражданин. Това е като изкачването на високо гладко дърво без клони. С много усилия стигаш върха, но е достатъчно за миг да отпуснеш ръце и се сгромолясваш. Второто е, че има разлика в държането на роба и господаря. Никога няма да станеш господар, дори да ти дадат най-големи богатства, ако се държиш като роб. Робското държание в теб е придобито, защото, въпреки че си се родил роб, баща ти е бил свободен човек и би трябвало да се държиш като господар. Не успееш ли, никога няма да станеш свободен.

Не разбрах смисъла на думите му, но усетих, че ме освобождават от страха пред Египет. Гласно произнесох:

- За първи път чувам такива думи. Така може да говори само един бог! Ти премахваш страха в сърцето ми и даваш смелост на мислите ми. Все пак не разбирам, какво отличава един роб от господаря му освен богатството, което ги разделя?

- Ще се опитам да ти обясня. Ти си управител на стражите и слугите ми. Когато им нареждаш какво да правят, винаги казваш, Орфей иска, Орфей нарежда. Никога не си казал, аз нареждам, аз искам. Правиш само това, което съм наредил или съм дал по някакъв друг начин да разбереш, че желая. Това е робското. Ти сляпо служиш на господаря си. Ако свободен човек заеме същата длъжност, ще нарежда от свое име, тъй като длъжността му дава право на това.

- Искаш да кажеш, че не ти служа добре? Нима не съм изпълнил всичките ти желания?

Орфей въздъхна и помълча няколко мига.

- Не, Мин! Не! Ти ми служиш, както едва ли друг би успял. Все пак помисли добре върху думите ми. Не за това дали ми служиш добре или зле, а дали си мой верен роб, или мой верен приятел! А сега се стягай, защото ще ме придружиш заедно със снощните ни гости да видим Сфинкса и строежа на фараоновата гробница.

За да избистря мислите си и да събера повече смелост, изпих още един ритон разредено вино. Това ме накара, в пристъп на дързост, да се облека като свободен човек. Накиприх се с ново наметало, сложих леките си хубави сандали и в този си вид се явих пред компанията, дошла да вземе Орфей.

Слънцето в ранния следобед бе твърде силно дори за привикналите египтяни. Всички бяха сложили кърпи на главите си и леки наметки, спиращи слънчевите лъчи, но пропускащи едва доловимия полъх на вятъра. За миг помислих, че няма да ме вземат, защото бяха на коне. Оказа се, че са довели кон и за мен. Яхнах го и потеглихме.

Най-отпред яздеха двама стражи, а на няколко конски дължини след тях Орфей и Маи - жрецът на Тот. Останалите се движехме в безпорядък. Всеки бе намерил с кого да води разговор. При мен дойде един от младежите и съчувствено ме попита как съм след снощното напиване. Преди да му отговоря, ми обясни надълго и нашироко как се премахва махмурлук. Аз пък му обясних други начини и така не забелязах кога се озовахме пред стражите, охраняващи гробниците на фараоните и строежа на последната царска гробница. Това не бе пирамида - отдавна в Египет са спрели да ги строят. Обикновена гробница, скрита под земята, за да не я ограбят въпреки стражите.

Пропуснаха ни с дълбоки поклони и ние се качихме на едно по-високо място, откъдето се виждаше Сфинкса, пирамидите и робите, докарващи каменни блокове за гробницата.

Гледката бе величествена и аз, за да виждам по-добре робите, гъмжащи като мравки край красиво обработена каменна колона, се приближих твърде много до Орфей и жреца на Тот. Това ми позволи да чуя обясненията на жреца.

- Египетската държава е като пирамида. На върха е вечно живият син на сияйния Ра, фараонът. Под него са сановниците и жреците, на които той благоволява да възлага изпълнението на своите решения и които следят за спазването на законите, събирането на данъците, командването на войската и управлението на номесите, на които е разделен Египет. Под тях са управителите на номесите, които пряко чрез своите подчинени събират данъците и ги пращат в хазната на фараона, определят кои са годни да служат във войската, налагат законите и чрез съдиите, назначени от тях, съдят провинилите се. Много писари се трудят да запишат кой какви данъци дължи, какъв имот притежава, кой какво престъпление е извършил и как е наказан. Още по-надолу са земеделците и занаятчиите. Те произвеждат всичко, от което се нуждае държавата. Храна, орала, оръжия, съдове и украшения и какво ли не още. От тях се вземат и войниците за войската. Най-отдолу са робите. На тях е отредена най-тежката работа. Изграждат строежите на фараона и храмовете на боговете, прокопават новите и почистват старите канали за напояване на земята. Всичко това позволява на жреците да се грижат за науките, да предсказват разливането на водите, да чертаят планове за строежи и напояване и да отдават дължимите почести към боговете закрилници на египетската държава.

Орфей мълчаливо го изслуша и внезапно се обърна към мен.

- Разбра ли защо Египет е богата и могъща държава, Мин?

Очевидно слънцето не бе изпарило виното от главата ми, затова отговорих, без да се замислям.

- Могъща и богата е, защото има един фараон и една войска. При нас може и двадесет племена да се съюзят срещу общия враг, но щом нищо не ги заплашва, почват да воюват помежду си. Ако пък някой почне да забогатява и да увеличава силата си, веднага няколко племена се съюзяват, нападат го и го разоряват. По този начин оставаме слаби и не можем да се похвалим нито с такива храмове и строежи, нито с така уредена държава, нито с такава армия.

Жрецът внимателно ме погледна и устните ми пресъхнаха. Бях се държал недопустимо дръзко. Никога повече няма да пия вино през деня.

- Какъв си ти, който така добре разбира силата на държавата? Жрец на някой от вашите богове или цар на племе?

Преди да размърдам пресъхналата си от страх уста, Орфей отговори:

- Син на богат човек, жрец, пленен от разбойници и продаден в робство. Откупих свободата му и искам да върна и богатствата му.

Събрах сили само колкото да се поклоня и на Орфей, и на жреца. Сърцето ми биеше до пръсване. Бях почти издаден. Още една дума и ще се разбере кой съм, а тогава не се знае какво ще се случи.

Жрецът някак сухо каза:

- Вярвам, че боговете ще ви помогнат и като се върнете в родината си, ще осъществите и замислите си.

Орфей безгрижно отклони разговора.

- Всеки цар иска да увеличи царството, богатствата и армията си, но това може да стане само с помощта на боговете, а ти, достойни Маи, дори не спомена за тези неща. Мисля, че ако родствените племена имат един цар на всички богове, с едно светилище и един върховен жрец, то богът лесно ще помогне на някой от царете да обедини всички под своята власт.

Жрецът равнодушно обясни:

- Боговете също се борят за власт и ние смъртните трябва да се поучим от тях. Все пак те първи са постигнали обединението си и се подчиняват на една върховна сила. Ако в Тива останеш в жреческото училище, ще ти обяснят как се управлява държава като Египет.

Орфей още по-равнодушно му отвърна:

- За това не е необходимо да посещавам Тива. Там няма да науча нищо повече от това, което знам. Ние сме жреци на всезнаещи богове. Всеки ден посещавам храмовете на боговете ви и още не съм видял нещо, което ми е неизвестно. Действително в науките сте малко по-напред от нас, но в тайнствата разликата е само в това, че вашите всяват свещен страх пред решенията на божеството, а нашите вяра, че богът наистина ги закриля.

Жрецът поглади с длан бръснатата си глава.

- Колкото по-голям е страхът от бога, толкова по-богати са даровете, които хората му поднасят и толкова по-лесно се подчиняват на властта. Самата власт е дадена по волята на боговете и никой бог не закриля този, който не спазва законите на държавата или противоречи на властта.

- Значи вие се интересувате от богатствата и подчинението и използвате за това науките и тайнствата, чрез които богът общува с хората?

Маи събра цялото си достойнство:

- Египет има силни врагове и е длъжен да поддържа могъществото си, за да не го поробят. Всичко се върши по волята на боговете, предавана на вечно живия син на слънцето, фараона, от върховните жреци. Не може народът на една държава да не се бои от боговете и властта. Няма ли страх, няма подчинение, няма силна власт и държавата загива. Когато поемеш властта над народа си, ще разбереш това!

Боговете явно ме бяха намразили, защото се обадих отново и при това, без да ме питат.

- Когато племето се бои от царя си, то посреща с радост нападателя и му помага да премахне омразния цар.

Почувствах, че жрецът се разгневи страшно. Доближи до нас и направо изсъска:

- Който не се подчинява на царя си, е мразен от боговете. Който насъсква други против него, още повече. Наказанието им никога не закъснява! Дори фараонът не може да върви против решенията на боговете. Доказателство за това е прокълнатия от Ахетатон. Той се обявил против властта на жреците и признавал само бога на слънцето Атон. По волята на боговете държавата почнала да запада и враговете й почнали да я нападат. Едва когато се възстановила жреческата власт и народът почнал да се подчинява и бои, както е необходимо, спрели заговорите и размириците.

Този път наистина бях пред припадък от страх. Струваше ми се, че отнякъде ще изскочи Сфинкса, ще повдигне лапа и ще ме смаже с нея. Напевният говор на Орфей ми върна дъха.

- Достойни Маи, видяхме долината на царете и аз съм благодарен за това, което видях и научих. Най-вече за твоето желание да ни покажеш и разкажеш всичко, което знаеш по волята на боговете. Трябваше да стигнем до самите пирамиди, за да почувстваме величието на Египет, но увлечени от твоите думи, закъсняхме. Не е ли време да си тръгваме?

Жрецът ни погледна като събуден от сън човек и неочаквано отговори добродушно:

- Великият Тот ми е свидетел, че никога досега не съм срещал човек, с когото е така приятно да разговарям, та винаги времето минава, без да забележа това. Да тръгваме, защото в храма ме чакат!

Яхнахме конете и тръгнахме обратно. Контетата по време на разговора бяха успели да се почерпят и имаха отлично настроение. Само аз още потрепвах от преживяното.

7.

Същата вечер Орфей с връщането си от храма на Тот обяви, че си заминаваме. Радостта бе всеобща и всички зарязаха приготовлението на вечерята и почнаха да стягат вещите си. Орфей се засмя и каза, че ще трябват поне един-два дни да намерим кораб и да съобщи на жреците, че си отиваме.

Това ни върна при вечерята и миризмата на печено почна да дразни стомасите ни. Разредих вино в кратера и го поставих на трапезата. Обий измъкна дълга дървена свирка и гръмогласно заяви:

- Радост без музика не може. Ако ти, Орфее, не искаш да свириш, то позволи на мен, макар че пред теб аз съм безпомощно дете, едва научило да прокарва пръст по струните.

Орфей му отговори с радостно любопитство в гласа:

- Музиката, Обий, е различна при различните племена и народи. Чувал съм песни от твоя край и, да си призная, те много се отличават от песните, които се изпълняват на състезанията в чест на Аполон. Най-много ги отличава необикновената им игривост. Малко танцьори успяват да играят при техните звуци. Ще бъда доволен да науча нещо ново, защото, макар да не свириш като Тамирис, все пак знаеш добре мелодията. Не чакай повече, а започвай!

Траките шумно го подкрепиха и почнаха да вдигат ритоните. Навсякъде полетяха винени капки и пожелания за леко и бързо завръщане.

Обий, макар и смутен от присъствието на Орфей, долепи устни до свирката си и игривите звуци на весела мелодия почти веднага накараха траките да станат и заиграят. Орфей слушаше внимателно, после стана и като взе форминкса, почна предпазливо да приглася. Всеобщото веселие обхвана и мен. Станах и се опитах да играя с дружно подскачащите траки. На третата стъпка краката ми се заплетоха и се повалих на земята. Това предизвика гръмлив смях и ритоните отново почнаха да се изпразват. Обий хитро ме погледна и засвири друга мелодия, още по-коварно препъваща. Нея дори стражите не успяха да изиграят.

Орфей седна до Обий и след няколко опита се нагоди към мелодията. Така двамата изсвириха още няколко песни и Обий остави свирката си.

- Не знам други. Пък и да знам, пречат да ям и да пия. Не обичам студено месо и топла нилска вода.

Засмяхме се и се нахвърлихме на храната и виното. Заговориха за връщането, за тракийските планини и полета, за бързоногите бели коне, за добре охранените стада и веселия живот у дома. Аз мълчах, защото нямах къде да се върна. В родната Тива ме очакваха юмруците на Креонт и Хераклес, а след това, ако остана жив, робство. В Египет, родната земя на баща ми, ме очакваше същото.

Изпих ритон с вино и се постарах да остана отзад. Да поднасям на Орфей, но да не ме включват в разговора. Нямах друг дом освен неговия, нямах и друг път освен неговия.

8.

Следващите два дни минаха в усилена дейност. Аз разпитвах за кораб, идващ от Атина или заминаващ за там. Орфей отново прекарваше времето си в храма на Тот. Стражите се стегнаха, приготвиха багажа за пренасяне, почистиха помещенията и всички бяхме в прекрасно настроение.

Докато разпитвах моряците за кораб, разбрах, че много рядко се случва търговец да тръгне направо за Атина. Посъветваха ме да пътуваме от остров до остров, докато стигнем града, за който сме тръгнали.

Разказах това на Орфей и той се замисли.

- Никой ли не се съгласява да пътува направо за Атина.

- Никой от тези, които разпитвах.

- Утре може да намериш този, който ни е нужен. Не се отказвай!

Мина и другият ден, но подходящ кораб нямаше. Най-накрая и Орфей загуби търпение.

- Намери кораб докъдето и да е. Само да е по-далеч от Египет!

Всъщност истинската причина да не изчаква повече, бе в едни разбунтувани роби, които веднага бяха избити и телата им хвърлени за храна на крокодилите в мътната вода на Нил. Протестирали, че не ги хранят достатъчно, за да могат да работят. Имали право, защото били осъдени на различни срокове робство, но не били роби по рождение. Орфей бе изразил недоволството си от това на жреците, но те естествено само се усмихнали. Това ми го каза той, защото освен него не допускаха никой друг за разговори в храма. Беше възмутен и огорчен.

- Египетските богове закрилят само тези, които имат власт. И ги закрилят срещу тези, които са им подчинени. Имат много знания и много тайнства, но ги използват, за да има страх от боговете. Аз искам хората да обичат своя бог, а богът да ги закриля, за да няма убийства и непрекъснато проливане на кръв!

Изслушах го, принесох жертва и отидох на пристанището. Дионис се смили над нас, защото попаднах на не голям, но бърз тракийски кораб от далечен Илион. Собственикът му, почернял от слънцето жилест трак, преди да назове цената, ме разпита най-подробно какви сме, закъде пътуваме, защо сме били в Египет, защо ще ходим в Илион...

Отговорих, доколкото можех. Мислех, че името Орфей ще му направи впечатление, но той никога не го бе чувал.

- Може би царят знае нещо или жреците.

След това назова една смешно ниска цена и поиска рано сутринта да сме на пристанището, за да отплаваме. Дадох му предплата и въпреки жегата, забързах да съобщя новината. Изказах учудването си пред Орфей от цената за пътуването. Той веднага ми обясни защо е така.

- Морето е пълно с разбойнически кораби. Ако се срещнат два кораба, по-големият често напада по-малкия и го ограбва, а после го потопява. С нас увеличава силата си. Десет опитни тракийски бойци на борда успокояват душата му.

Засмях се.

- Че тогава да ни плати като на стражи?!

Разсмя се и Орфей.

- Сметката ще стане много сложна!

9.

Пътуването се проточи. Тракът бе взел стока за финикийския град Тир. Както ни обясни, не смеел да се отдалечава от брега, особено при лошо време, защото освен по слънцето или северната звезда не можел да узнава пътя. Това правели само опитните финикийски мореплаватели, но и те много често бъркали и губели време да намерят пристанището, което им е нужно.

Жрецът Маи знаеше къде отиваме и бе дал папирус на Орфей с молба да го предаде на тамошния жрец на бог Тот. Това също щеше да ни забави, но щяхме да видим нови и интересни неща.

Все пак, отивахме си у дома и всеки удар на веслата ни приближаваше до родната земя. Доброто настроение не ми попречи да забележа, че Орфей стана по-мълчалив след дните, прекарани в египетските храмове. Почти не се докосваше до лирата, но с часове разучаваше някой папирус, изваден от големия ковчег, пълен до горе със свитъци. Понякога ме викаше да уточни някой писмен знак, а веднъж ми показа странна фигура от преплетени триъгълници, опиращи в пет еднакво отдалечени една от друга точки на една окръжност.

- Прилича на козел - казах удивено аз.

Той мълчаливо я извъртя и видях, че заприлича на човек с разперени ръце.

- Ето една от загадките, дадени от боговете. Предполагам, че тя обяснява връзката между тайнството на божественото и света на хората с техните изкуства и науки. Външният кръг е на божественото, а вътрешният на човешкото. Виж как са свързани петте върха. Може да вървиш, към който искаш връх, да обиколиш всичките, без да минаваш два пъти по една и съща линия, или да вървиш по окръжността. Така блуждаят и душите ни - ту към човешкото, ту към божественото - докато станат безсмъртни и се слеят с божеството.

Не разбрах много нещо от думите му, пък и моята душа няма да получи безсмъртие. Прекалено обичам месото и богатството. Освен това бях посветен на Ра и той едва ли би позволил безнаказано да се измъкна от властта му. Достатъчно бе, че излизах невредим от Египет.

Неочаквано ни връхлетя буря. Беше късен следобяд и кормчията обърна кораба срещу вълните, по-далече от брега. Попитах защо не потърси някой залив, в който да изчакаме по-добро време. Той ме изгледа недоволно, но все пак обясни:

- По тези места брегът е нисък и няма тихи заливи, където да се крием. По-добре да отидем навътре в морето и да загубим един или два дни да търсим брега, отколкото да останем без кораб.

Бурята не бе много силна, но отмина едва през нощта. Сутринта видяхме близо до нас голям кораб с три реда весла. Движеше се бързо и за по-малко от час щеше да ни настигне.

Капитанът заповяда да свалим платното и да обърнем носа на кораба към триерата. Скоро тя ни доближи и извъртя лявата си страна към носа на нашия кораб. Гледаха ни петнадесетина човека, въоръжени с къси бронзови ножове и мечове. Един от тях се провикна:

- Ей, вие! Дръжте края на въжето и идвайте при нас. Оставете оръжието. Бързо, че робският пазар ви чака!

С тези думи хвърли края на едно въже. Едновременно с него Орфеевите стражи вдигнаха лъковете и девет стрели поразиха девет души. Останалите почнаха да бълват проклятия и да размахват мечове, но още девет стрели не оставиха никой прав на палубата. Някой изкомандва гребците, изплющя бич и те с всичка сила налегнаха веслата. Само една стрела долетя при нас, но се заби в дъските на палубата, без да нарани някого.

Всичко това стана толкова бързо, че нямах време да оставя подноса с орехови и лешникови ядки, който носех на Орфей. Самият той гледаше с недоумение сцената. Началникът на стражите отиде при него и му обясни:

- Искаха да ни плячкосат и продадат в робство. Ако отиват в Тир, ще си имаме работа с тях. Имат поне петнадесет мъртъвци на борда.

Собственикът на кораба също бе угрижен.

- Ще се оплачат на номарха, че сме ги нападнали и ще ни осъдят на робство. Ако бяхме по-бързи, можехме да ги изпреварим и първи да се оплачем.

Орфей мълчаливо отиде на носа на кораба, разпери ръце и призова Дионис да ни помогне. Хвърли във вълните шепа печен ечемик и изля ритон вино. След това отново се обърна към бога и поиска знак, че ни дава закрилата си. Всички стояхме мълчаливо и чакахме да видим какво ще се случи. Внезапно един от гребците се наведе и измъкна нещо зелено от водата.

Беше лист от лоза.

10.

Един ден подир тази случка пристигнахме в Тир и първото, което видяхме, бе триерата. Там изглежда ни познаха, защото няколко души се разтичаха по палубата, двама слязоха на брега и всичко утихна.

При нас се качи писарят, записа какво носим и откъде идваме и вече се канеше да си ходи, когато се появи Орфей.

- Запиши, че с този кораб пътува жрец на Тот от храма в Мемфис и ще посети храма на Тот, както и номарха на Тир.

Погледнах го изумен. Беше сложил бялото наметало с пурпурни ивици като жрец на Дионис, но на гърдите му висеше и позлатената плочка на Тот - знак, че принадлежи към неговите висши жреци.

Писарят се стъписа още повече. Записа всичко и си отиде с ниски поклони. Малко след него на борда се качи цяло отделение стражи. Началникът им се изпъчи като угоен пуяк и изрева колкото можеше по-силно:

- Срещу този кораб има повдигнато обвинение, че е нападнал триерата, за да я ограби и продаде екипажа й в робство! Всички да тръгват пред мен...

На това място спря, защото се появи Орфей и редом с него Обий. Другите стражи бяха сложили ръце на мечовете си и чакаха развоя на събитията.

Орфей доближи до него и не много високо го попита:

- Кой е този, който обвинява кораб, плуващ под закрилата на всезнаещия Тот в разбойничество?

Офицерът се уплаши. Очите му се въртяха на всички страни, после направи дълбок поклон.

- Обвинението бе повдигнато преди малко от собственика на онзи кораб. Сигурно е сбъркал. Днес трябва да отплава. Не виждам как би могъл такъв голям кораб да се бои, като може и да избяга, и да ви победи, понеже има много повече мъже на борда си. Все пак, ще трябва един от вас да дойде пред съдията. Такъв е законът!

- Ще се явим пред съдията, но не под стража. Преди това ще отидеш при уважаемия жрец на Тот Ихернофрет и ще му съобщиш, че е дошъл пратеник от негово достойнство Маи.

Офицерът не знаеше какво да каже. Пристъпваше неловко ту крачка напред, ту крачка назад.

В това време на съседния кораб се разнесе звън на вериги, плясък на бич и рязка команда. След това някой отряза въжето, с което бе вързана котвата, и гребците налегнаха веслата. Пристанищният писар се развика:

- Ей, мръсни разбойници! Спрете да си платите таксите! Да ви изгори Ра с лъчите си, да ви ядат рибите, когато потънете. Да загубите пътя и разбойници да ви продадат в робство.

Докато той крещеше така отчаяно, четирима души наблюдаваха внимателно какво става на нашето корабче. Щом ни отминаха на петдесетина стъпки, един от тях вдигна лък и изпрати стрела към нас. Още преди да отпусне тетивата, двама от траките закриха Орфей с щитовете си, а началникът им по-пъргаво от котка се извърна и почти едновременно с него пусна една стрела.

Стрелата от отминаващия кораб улучи един от хората на офицера в ръката, а стрелата на трака шията на разбойника.

Орфей спокойно се доближи до втрещения от случилото се офицер.

- Точно така ги нападнахме и в морето. Отвърнахме на стрелите им. А сега помогни да извадя стрелата от ръката на този страж.

Крясъците на писаря, стражите и разменените стрели за минути събраха на пристана множество любопитни хора. Всеки обясняваше какво се е случило, спореше и отстояваше думите си.

Офицерът се ядоса и заповяда на войниците си да изгонят любопитните. Те се нахвърлиха върху хората с ритници, юмруци и ругатни. Това веднага очисти пристана. В това време Орфей превърза раната на войника и отново нареди на офицера да съобщи за пристигането му.

Офицерът тръгна да събира хората си, но внезапно се върна към Орфей.

- Твое достойнство няма защо да ме праща някъде. Идва писарят на управителя и той ще реши всичко.

Действително, от една уличка се зададе носилка, носена от четирима роби и един роб с ветрило, крачещ отстрани, за да разхлажда господаря си. Отзад двама роби носеха друга носилка с подаръци. Писарят бе добре угоен за тези горещини човек. Още преди да стигне до нас, ни огледа и се провикна към офицера:

- Какво става тук. Тези ли са нападнали кораба на моя приятел Яхмос?

Офицерът изтича и падна на колене пред него.

- Изслушай ме, твое достойнство, и ако в думите ми има капка лъжа, нека онемее устата ми и да не виждат очите ми. Твоят приятел, търговецът Яхмос отплува внезапно, без да си плати таксите и рани със стрела един войник, тъкмо когато бях на кораба, който той обвинява, че го е нападнал в открито море. Нека боговете просветлят ума ти, за да разрешиш тази загадка. Той избяга, а в кораба, който обвинява, е пратеник на негово достойнство Маи, жрецът на Тот от Мемфис. Как мога аз да реша кой е виновен, когато този, който обвинява, бяга, а този, когото обвиняват, че е разбойник, е пратеник на достойния Маи.

Писарят на управителя понечи да слезе от носилката, но му се видя твърде мръсно и даде знак на робите си да го качат на кораба. Слезе на палубата и изпъчи дебелия си корем. Офицерът дотича и застана до него.

- Защо не си завързал тези хора? Кой от тях е ранил човек от стражата?

- Ти не ме разбра, господарю. Не от този кораб, а от кораба на твоя приятел, уважаемия търговец Яхмос, дойде стрелата, след като внезапно вдигнаха котва и отплаваха, без да си платят таксата.

Писарят отново недоумяващо се огледа. Орфей не издържа и пристъпи към него.

- Аз съм Орфей, жрец на Дионис, Аполон и Тот. Идвам от Мемфис по поръка на негово достойнство Маи, жрец на Тот. Изпрати човек да съобщи на жреца Ихернофрет, че съм пристигнал!

Писарят погледна образа на Тот и най-сетне проумя случилото се. Вдигна ръце към небето и призова боговете да накажат лъжливия търговец, а след това се поклони на Орфей.

- Бъди мой гост, за да очистиш дома ми от лъжите на разбойника Яхмос, дано се отвори морето да го погълне заедно с кораба му и лъжливата му уста.

11.

Домът на писаря бе просторен и богато подреден. Въведоха ни в зала, където за всеки двама гости имаше отделна масичка, отрупана с храна, а подът бе направен от мозайка, изобразяваща животни, които никога не бях виждал. Сръчни роби наливаха вино, разнасяха красиви подноси с храни и почистваха трапезата от остатъците. Имаше много сладки блюда с непознати аромати, от които едва успях да хапна и ми стана тежко на стомаха.

Беше дошъл не само жрецът на Тот, Ихернофрет, но и самият управител на града. Имаше жреци на други богове и богати граждани и търговци.

Масичките бяха подредени близо до едната стена и всеки можеше спокойно да разговаря със съседа си, но недоумявах защо по-голямата част от залата е празна.

След като се вдигнаха чашите и се произнесоха задължителните приветствия, всички почнаха да се хранят, без да бързат, и с видимо удоволствие оценяваха храната и вината.

Неочаквано писарят плесна с ръце и в залата влезнаха трима музиканти, които подхванаха непозната мелодия с тръстиковите си свирки. Щом почнаха да свирят, влезнаха и почнаха да танцуват пет момичета, обвити в прозрачни воали, през които се виждаха голите им тела.

Орфей отначало ги погледна с изненада, но бързо се отпусна и заслуша песента им. Когато спряха, взе свирката на един музикант, избърса я в дрехата си и засвири. Всички се втренчиха в него. Музикантите нерешително заразглеждаха свирките си сякаш се чудеха, че от тях могат да излизат толкова красиви звуци. Мелодията се прекърши и почна да изпълва всички с желание да правят нещо, да покажат какво могат. Чуха се тежки въздишки и ритоните бързо се изпразниха до дъно. Тогава последва ново пречупване и не се разбра кой стана пръв да играе. Всички се смесиха, танцьорки, жреци, музиканти и търговци. Всеки изпитваше желание да чувства човека до себе си, да направи някакво добро и светло нещо. Дори робите подскачаха в такт с музиката, застанали до стената на залата.

Мелодията внезапно прекъсна с остър звук и изморените от играта гости грабнаха ритоните с възторжени възгласи. Музикантите изчакаха малко и по знак на домакина отново подеха своите мелодии, танцьорките почнаха да извиват телата си, но вече никой не им обръщаше внимание. Всички обсъждаха мелодиите, така неочаквано възбудили чувствата им и чудесата на презморските страни.

Управителят, писарят и жрецът на Тот, доближиха масичките си до тази на Орфей и го заразпитваха за Тракия и светилищата на Дионис и Делфи. Той пък се интересуваше от боговете им, от управлението на града, от занаятите и изкуствата...

Не запомних точно дори част от разговора, защото танцьорките, като видяха, че никой не им обръща внимание, престанаха да танцуват и една от тях седна до мен.

- Ще ми позволиш ли да хапна и да пийна малко вино?

Погледнах към роба, който ми прислужваше, и той с видимо доволство побърза да й поднесе храна и вино.

- Коя си ти?

Тя преглътна залъка си, преди да отговори.

- Танцьорка съм в увеселителния дом на писаря. Той е близо до пристанището. Всеки ще ти го покаже.

От устата ми неволно се изплъзна:

- Значи робиня!

Тя утвърдително поклати глава.

- Да, но съм по-добре от другите роби. Не ни бият много, за да не загрозяват телата ни. Лошото е, че ни държат малко гладни, за да не надебелеем.

Засмях се и побутнах блюдото към нея.

- Яж! Додето не са се усетили.

Момичето натъпка устата си и профъфли.

- Ти ли си приятелят на онзи магьосник?

- Аз.

Тя внезапно прихна.

- Негово достойнство Маи, писал да ви омаем с песни и игри, за да има свои хора във вашите храмове. Ама стана обратно. Магьосникът ни омая.

Засмях се и аз.

- Друго не е ли писал?

- Писал да ви смаят с богатствата на тези, които управляват. Ти мислиш, че това е домът на писаря, но е домът на управителя.

Това ме развесели окончателно.

- А ти откъде знаеш всичко това?

Тя ме погледна недоверчиво, но отговори.

- От робите на техни достойнства. Робът винаги чува повече от това, което му се полага да чуе.

Това го знаех и без нея. Имах достатъчно опит при Креонт.

- А какво те кара да ми го кажеш?

Тя тихо промълви:

- Винаги, когато посрещат някой така и го уверяват в приятелството си, обмислят как да поробят и разорят страната му. Ти минаваш за приятел на магьосника, но си негов слуга. Дори разбрах, че си негов роб. Затова го казвам на тебе. Слугите и робите не се издават един друг, но могат да предупредят господарите си, ако пожелаят.

- Прекалено си умна!

Отговорът й бе пълен със злъч:

- Защото прислужвах на глупавата дъщеря на писаря и още по-глупавата й майка.

- Заслужаваш да ти дам златен пръстен.

Тя отново натъпка устата си и изпи на един дъх половин ритон вино.

- Каквото й да ми дадеш, не ме радва, защото ще отиде у писаря. Радват ме само добрата храна, вярното приятелство и свободата, от която ме лишиха египетските войници.

В това време се чу тихо пляскане с ръце и танцьорката отново се втурна да танцува под звуците на тръстиковите свирки.

Безгрижно продължихме да пируваме.

12.

Преспахме там, сутринта пиршеството продължи със закуска и поднасяне на дарове, каквито не бях виждал в Тракия. Прозрачни воали, тежки пурпурни платове, благоуханни масла за тялото, златни украшения... При поднасянето на всеки подарък получавахме уверения в приятелството на Египет и желанието му да вижда повече "приятели от далечна Тракия".

Имаше нещо, което ме караше да се чувствам като роб на тържище, но не можех да разбера какво.

Едва към обяд отидохме до кораба, който ни чакаше готов да отплува. Писарят прегърна и разцелува Орфей, след което стоя на пристана, докато не се отдалечихме в морето.

Когато най-после всичко свърши, Орфей разгледа даровете, отдели един пръстен, който му хареса, и повика стражите да си изберат подарък. Траките явно не харесваха ярките шарени платове, но взеха по нещо, а останалото дадохме да си го подели екипажът.

Най-накрая останахме сами и аз веднага му разказах за странните думи на танцьорката.

Той се усмихна и с удоволствие ми обясни нещата.

- Всеки човек иска да знае какво става около него, от кое да се бои и кое е добро. Когато човек е цар, независимо дали на малко племе или голяма държава, също иска да знае какво мислят съседите му, не се ли готвят да го нападнат, с кого може да се съюзи, за да се отбранява. Това още повече важи за големите светилища като Дионисовото и делфийското. Те са светилища не само за царя, в чиято земя се намират, а за всички сродни племена, имащи нужда от предсказанията на гадателите. Колкото повече знаят, толкова по-лесно могат да разтълкуват думите на прорицателките и следователно да изпълнят правилно волята на боговете. В храма на Тот, бога на писарите, сега знаят много неща за тракийските земи и може би това ще ги подтикне към търговия с нашите царе. Ние не можем да ги заплашим с война, но и те не могат, защото им пречи морето. По суша трябва да минат през много държави и затова са гостоприемни и дружелюбни. Делфийското светилище най-много от всички се стреми да знае какво мислят царете и дори фараона на далечен Египет. Дамаст иска да ръководят държавните работи в цял свят, за което са поставили омфалоса, камъкът, който според тях е пъпът на света. Въпреки всичко това, колкото и много да знаят за държавите и техните намерения, нещата в края на краищата се решават от боговете. Научих някои неща от свещените тайнства, които ми бяха непознати. Видях колко много са развити науките и изкуствата. Сега трябва да разпространяваме учението на великия Дионис, защото само той може да прекрати взаимното избиване на хора по света. Когато робинята ти е казала, че с такова посрещане почват подготовката за война, е имала предвид съседните държави съперници на Египет, които правят същото с египтяните. Ти дори не си се сетил да я питаш какъв е произходът й.

Слушах, без да го прекъсвам, както подобава на един роб, но не можех да се избавя от чувството, че не ме е разбрал, че има нещо неясно и ако той го прозре, и боговете, и хората ще бъдат доволни.

Не му казах нищо, защото кой би обърнал внимание на брътвежите на една робиня или един роб. Пък и как да му обясня, че откак сме напуснали Атина, непрекъснато изпитвам страх от нещо, което не знам какво е, и откъде може да дойде. Може би вината е в онзи жрец Евмед, който като сянка се движи пред него и ме накара да разделя Орфеевите хора от делфийците.

Да търся помощ от боговете е глупаво. Ра нито ми помогна, нито ми направи нещо в Египет. Дионис и с жертви, и без жертви, също не дава знак, че ме покровителства. Пък и защо ли? Той покровителства Орфей, а следователно и мен, защото съм негов роб и верен слуга. Нали, когато му принесе жертва в морето, веднага сложи лозово листо на греблото? Но дали щеше да го сложи, ако аз бях потърсил закрилата му?

Богохулни мисли, но самият Орфей веднъж каза, че дори боговете не могат да знаят мислите на човека.

Гребците дружно отмятаха веслата, слънцето весело грееше и любопитни птици внимателно ни разглеждаха, размахали криле над кораба.

Казах, че съм го разбрал, и потътрих крака да се погрижа за обяда.

13.

Движехме се бързо. Боговете ни пратиха лек попътен вятър, синьо небе и ясно слънце. Само за един ден траките, въпреки че имаха някои различия в обичаите и езика си, се сприятелиха и стражите охотно сядаха да гребат, а гребците се учеха от тях на изкуството да водят бой. Пътувахме сами и често срещахме по-големи кораби, но никой не се опита да ни нападне.

Орфей дълго стоеше на носа на кораба, загледан в играта на съпровождащите ни весели делфини. След това сядаше пред навосъчените дъсчици или разучаваше някой папирус, а често вземаше лирата и омайваше всички с песните си.

Тракът изглежда бързаше като нас, защото спирахме само да вземем прясна вода и храна. Така отминахме острова на Афродита, Кипър, сетне Родос...

Орфей слезе от кораба едва когато стигнахме остров Самос. Тук имаше малък храм на Зевс. Близо до него имаше светилище на тройната богиня. Влезнахме в Зевсовия храм и намерихме възрастен жрец с недоверчив поглед. Обяснихме кои сме и Орфей го запита знае ли, че тройната богиня е призната от Зевс за негова съпруга под името Хера, а Дионис за негов син.

Жрецът ни изгледа учудено

- Отдавна нямам вести от Делфи.

Принесохме жертва на Зевс и слязохме при царя на острова, Ифис. Щом видя Орфей, той го прегърна и нареди да се подреди залата за пиршество. Още докато слугите подреждаха трапезата, разбрах, че се представя за весел, но някаква грижа го мъчи. Още след първата песен Орфей насочи разговора към грижите на хората и Ифис веднага почна да ни разказва какво го измъчва и не му позволява да се весели от сърце с гостите си.

- Имам спор с един от фригийските царе, Есак. Преди година той поиска да му помогна във войната със съседния му цар Лигдус. Двамата ми бяха приятели и отказах да тръгна с войска. Тогава той се съюзи с други племена, победи Лигдус и превзе земите му, а него уби. Не е забравил обидата от отказа ми и идва с войска да превземе и Самос. Хората ми са малко, а нямам време да искам помощ от съседните острови. Пратих бързи лодки да доведат войска, но едва ли ще успеят да го изпреварят. Могат да пристигнат утре малко преди обяд, но дотогава ще бъдем разорени.

Орфей за миг сбърчи чело, после въздъхна.

- Виждал съм този Есак при цар Кизик. Водеше търговци и ми се видя умен. Кога го чакаш да те нападне?

- Чакахме корабите му да се появят днес, но утре при изгрев слънце сигурно ще ги видим на брега.

- Когато се покажат, ще отплувам да ги посрещна. Ела да принесем жертва на Дионис и да поискаме покровителството му.

Слисаният Ифис веднага тръгна с нас, нареди да доведат тригодишен, добре угоен козел и Орфей извърши жертвоприношението. Когато всичко свърши, се обърна към царя.

- А сега да идем на пристана при корабите. Искам да премисля всичко добре.

Взе лирата си и почна да пее химни за могъществото на Дионис. Това веднага промени нещата. Щом дръннаха струните и се разнесе мощния мелодичен глас, почти всички жители на града дойдоха на пристана. Ще не ще, трябваше да продължи.

Докато се носеха звуците на песните, обяснявах на дошлите, че това е тракийският певец Орфей, жрец на Дионис и Аполон, син на най-могъщия тракийски владетел Еагър. Хората пълнеха ритони с вино, ръсеха и възхваляваха изкуството на певеца. Много жени успяха да заплетат венци, за да окичат него и лирата му, а мъжете му даряваха добитък и мехове с вино.

14.

Сутринта едва успяхме да закусим, и видяхме корабите на хоризонта. Единадесет кораба, пълни с яки, добре въоръжени мъже, тръгнали за богата плячка. Да си призная, обзе ме страх, но без да показвам това, седнах в бързата лодка, приготвена от вечерта. Обий се самопокани за гребец.

- Хем ще отидем по-бързо, хем ще се размърдам. Виното, колкото повече лежи, толкова е по-хубаво, човек обратно, става негоден за нищо.

Засмяхме се и потеглихме. Лодката леко се хлъзгаше по вълните, а Орфей с бялото, обшито с пурпур жреческо наметало, приличаше повече на бог, отколкото на човек.

Когато стигнахме кораба, който водеше останалите, от палубата му се надвеси войн и извика силно:

- Кои сте вие и къде отивате?

Орфей спокойно отговори:

- Аз съм аедът Орфей, жрец на Дионис и Аполон. Идвам да видя цар Есак и да разговарям с него!

Войнът се дръпна навътре, извика нещо и гребците спряха да гребат. Още преди корабът да спре съвсем, на негово място се появи друг мъж с боен шлем.

- Добре дошъл на моя кораб, Орфее. Бъди мой гост и ти, и всички, които водиш!

С тези думи ни подаде края на едно въже да вържем лодката за кораба и да се качим при него.

Корабът бе доста голям и возеше повече от сто души. Качихме се на палубата и Есак веднага постави мех с вино и храна пред нас.

- Не мога да те посрещна така, както подобава на изкуството ти, но ти се радвам от цялото си сърце.

С тези думи вдигна ритона и го изпи на един дъх. След това продължи:

- Виждам, че идеш от Самос. Сигурно носиш вест, че цар Ифис е готов да ми предаде властта си и да напусне острова.

Орфей весело се засмя.

- Аз съм само аед и жрец, Есак. Такива вести носят войни вестоносци. На мен приляга да ти предам волята на боговете или да ти разтълкувам казаното от някоя пророчица. Ти обаче изглежда не си питал боговете, когато си тръгвал насам или този, който е тълкувал волята им, не я е разбрал, щом водиш тези мъже за плячка и подвизи.

Есак се намръщи.

- Виждам по знаците, които носиш, че си станал главен жрец на Делфийския Аполон и на Дионис. Затова ще ти кажа, че съм принесъл жертви и съм получил уверение в благосклонността на Великата майка Кибела и ще й принеса още по-богати жертви, когато оплячкосам този остров.

Орфей го изгледа презрително.

- Това е първата част от предсказанието, Есак. Ще победиш, ще плячкосаш и после ще почнете да ядете и пиете в чест на спечелената битка. Тогава ще дойде страшното. А това са съседните острови и съюзните на Самос племена, които ще дойдат да върнат острова на Ифис. Понеже са много по-многобройни от вас и много по-добре умеят да плават в морето със своите кораби и лодки, никой от вас няма да се върне жив.

Лицето на царя се вкамени и той изрева.

- Кой ти е казал всичко това?

- Вчера принесох жертва на Дионис, син на Зевс гърмовержеца. Той прати знамение, което може да се тълкува само така - влезнеш ли в бой, друг ще те убие. Дойдеш ли с мир, ще станеш прочут!

- На мен тълкувателят каза, че влезна ли в бой, ще стана прочут!

- Сигурно ще спечели добре, ако те убият.

Това подейства неочаквано силно.

- Разбрах. Преди мен идваха други за прорицание. Те биха дали половин царство, ако някой ме убие.

Орфей неумолимо го притискаше.

- Значи толкова много те мразят. Сигурно си плячкосал и изгорил посевите и къщите на племе, което им е сродно, а мъжете си продал в робство.

Очите на Есак кръвясаха.

- Така е, но винаги съм се допитвал до боговете!

- Допитвал си се до тройната богиня, защото не си знаел, че Зевс я е признал за своя съпруга. Тя не може да знае или да попречи на нещо, което той е решил.

Видях, че положението почва да става опасно. Царят бе хванал дръжката на меча си, готов да го извади и да се бие. Обий бе сложил ръката си върху едно гребло, забравено на палубата. Налях неразредено вино в доста голяма глинена каничка и я пъхнах в ръцете на царя. Той я вдигна и без да сваля поглед от Орфей, я изпи точно както ми се искаше, до дъно. След това я хвърли в морето.

- Ако си дошъл да ме убеждаваш, че не бива да нападам острова, сбъркал си. Дори и да е вярно това, което казваш, пак ще го превзема и плячкосам, защото тук властва великата майка, а не Зевс и аз ще слушам нейните жреци, а не един аед.

Орфей остави жреческия жезъл и бавно отпи глътка вино.

- И като жрец, и като аед, аз не мога да бъда съюзник никому, както не мога да бъда и враг никому. Това, което мога да направя, е да те предупредя. Дори боговете не могат да променят това, което са решили великите мойри при раждането на човека. Следователно, каквото и да направиш, няма да избегнеш съдбата си. Затова избери това, което ти предвещава дълъг живот.

В това време при нас дойдоха другите двама царе, вземащи участие в този поход. Искаха да разберат защо неочаквано бяха спрели насред морето. Есак се поуспокои и накара Орфей да повтори думите си. Това пък накара царете сериозно да се замислят. Заразпитваха за похода на Язон, за Атина, Микена и Делфи. Явно не бързаха да стигнат богатия остров и да влезнат в битка.

Боговете решиха вместо тях. На хоризонта се показаха множество лодки и кораби, които дружно гребяха към Самос.

Есак се отпусна на колене и протегна ръка към Орфей.

- Признавам, че си велик жрец и тълкувател. Но как да се спасим, като не можем да избягаме?

Орфей стана, вдигна го и го прегърна.

- Цар Ифис очаква приятеля си, цар Есак, да го навести и да вземе участие в празника, уреден от него за новия храм на Дионис.

Изпитах огромно облекчение. Обий се усмихваше, махнал ръката си от греблото. Двамата царе засияха. Единият пристъпи напред.

- Додето съм жив, Орфее, ще славя името ти и ще бъда най-щастлив, ако мога да изпълня това, което ти пожелаеш.

Цар Есак даде команда и корабите отново потеглиха към Самос. На красивия извит нос на кораба, стоеше Орфей и пееше химни за Дионис и великите тайнства на природата.

15.

Следващият остров, на който спряхме, бе Хиос. Тук ни посрещнаха наистина по царски. Понеже островът се славеше с хубавото си вино, то и Дионис отдавна бе на почит и имаше храм и жреци. Не по-малко почитаха и Зевс, но кой знае защо нямаха намерение да се отказват и от почитта си към великата богиня, камо ли да я признаят за жена на Зевс и пазителка на семейното огнище. Това никак не можех да разбера. Хем богинята майка, хем Зевс. Все пак Гърмовержеца бе надделял. Изглежда Дионис по някакъв начин ги помиряваше. Затова пък имаше повече роби и богатите хора изобщо не си правеха труд сами да работят.

Царят Арней твърдеше, че присъствал в Питон, когато Орфей бил признат за най-голям певец и музикант в състезанията, уредени от Аполоновия храм. Още тогава почнал да почита Дионис и затова лозята на Хиос давали толкова ароматно вино.

Бях се отпуснал доста и си позволявах да разговарям с царете и стратезите като с равни на мен хора, затова между другото поисках да ми обясни, щом почитат Зевс и Дионис, защо не приемат Хера. Той хитро се засмя.

- Делфи е много далече, а амазонките много близко. Хиос печели от търговия повече, отколкото би спечелил и от най-победоносната война.

Понеже като си отворя устата, не мога да не кажа някоя глупост, веднага запитах:

- А ако походът на Язон мине през Хиос?

Арней презрително ме погледна и сухо отговори:

- Вино има за всички гости на острова.

Впрочем и тук, както и в Самос, предстоящият поход се обсъждаше като нещо любопитно, но без значение за островите. Орфей пък изобщо отбягваше да говори за това. Неочаквано за мен обяви, че ще се забавим тук и ние си взехме багажа от кораба.

Отидох при собственика да уредя сметката за пътуването, но той отказа да вземе пари.

- Ако знаех кого ще возя, нямаше да искам и предплата.

В ръката си държеше свитък от папирус. Знаех, че не познава писмените знаци и затова се заинтересувах за какво му е папируса. Той го напъха в пазвата си и гордо отговори:

- Даде ми го Орфей, да го предам на Лаомедонт, царя на Илион.

Останах да се чудя какво е това послание, но същата вечер видях Орфей да дава такива свитъци на двама жреци. Единият отиваше в Делфи, а другият - в Дионисовото родопско светилище. Видял недоумяващия ми поглед, той обясни постъпката си:

- Писах в Илион да се въздържат от война, ако никой не ги напада. Писах в Делфи, че всяка война ще води до нова война и такъв поход трябва да е с мир и добре премислен. Писах и на Дионисовото светилище - да пратят жреци в Самос и още веднъж да принесат жертви и да се допитат до Дионис дали наистина това е подвигът, който трябва да извърши Язон.

Изразих недоумението си гласно:

- Нищо не разбирам. Защо просто не се спре подготовката за този поход?

Орфей се отпусна на твърдото легло в стаята, а аз седнах до него.

- Ще се опитам да ти обясня. Ахейците са дошли от далечни места. Минали са през нашите земи, защото ние, когато не ни нападат, отбягваме войната. Така са стигнали до Пелопонес и видели, че пред тях има само море. Заселили се там и почнали да нападат местните хора. Нямали достатъчно добитък, земя и други богатства. После почнали да изграждат градове и в края на краищата взели цялата власт. След това, тръгнали на север и минали през Истъм. Така се заселила Атина, Тива... Те имат върховен бог Зевс, но фактически се подчиняват на предсказанията на Делфийския Аполонов оракул. Мнозина от тези, които не успели да намерят място сред своите, а това са и траки, и ахейци, след загиването на Миноското царство се заселили по опустошените острови. Така заселили голяма част от морето. Там се чувстват силни и свободни и не се подчиняват дори на Делфи. Атина, Микена и Йолк бързо богатеят и имат нужда от търговия. Видя скъпите подаръци от Тир. Те съблазняват ахейците, но търговията с Финикия и Египет става отвъд морето и най-вече чрез Илион, откъдето тръгват търговските кервани по суша и кораби по морето. По същата причина, Илион владее и търговията с Тракия. Самият Илион е на тракийско племе и затова търгува с нас, но отблъсква ахейците, които искат да се заселят и да въртят търговия. Чу какво казват и царете на островите. Атина е далече, а сушата близо. Язон всъщност иска да основе полиси край Евксинския понт и да търгува с нас. Това е сигурна война. Преди всичко Рез ще ги нападне и едва ли някой ще се върне да разкаже какво е станало. Илион за нищо на света няма да ги пусне в Хелеспонта. А не виждам как да ги спра.

Спомних си думите на приятеля му аед Аристей - "...боя се, че омразата му към войната ще го заведе на война...". Бяха произнесени като пророчество точно по повод на този поход. Казах му ги и той се замисли. Мълча дълго, преди да отговори:

- Никой не може да избегне определената му съдба, Мин. Всеки се бори да живее по-добре, но често пъти с това сам навлича нещастия върху себе си, тълкувайки неправилно предсказанията и знаменията. Боговете не позволяват да се оспорва волята им!

Знаех, че мисли за това, което знаеха всички. Имаше само един начин да се спре войната и той бе най-противният за Орфей. Трябваше да вземе участие в похода.

Помълчахме малко под светлината на звездите и той тихо каза:

- Искам да мина през Илион, а после по Хеброс да отида и видя баща си. Да се кача на някой слънчев връх и да се слея със синьото небе. Да не мисля за нищо. Да се грижа за царството и семейството си и да бъда щастлив като всички хора. Ще позволят ли боговете да стане това или ще продължа да странствам за щастието или нещастието на хората?.

Не знаех какво да кажа. До този момент смятах, че е най-щастливият между хората. Сега го видях уморен и нещастен. Не биваше да се предава на тези чувства. Гласно изрекох:

- Имаш право да вземаш решения от името на Делфи. Можеш да решаваш и от името на Дионис. Зад теб е баща ти с голямото си царство и богатства. Зад теб са всички, които са слушали песните ти. Нареди на Язон от името на двете светилища да спре подготовката на похода!

Той поклати глава.

- Казах ти вече, Мин. Не светилищата, а боговете решават какво да стане.

Внезапно пред очите ми изплуваха загорялото сурово лице на Дионисовия жрец Евмед и корабът с даровете от Делфи. Не посмях да му кажа това. Не от страх за мен, а от страх за него. И може би сгреших!?

16.

Гостувахме на остров Хиос повече от месец. Двата кораба с пратениците се върнаха, но не донесоха ясен отговор на посланията. Язон още не бил почнал да подготвя похода.

Търговците, с които разговарях аз, бяха на друго мнение. Атина строяла големи кораби, Микена и Тива също, в Йолк довършвали девети кораб. Почти всички крайморски градове стягали флотилии. Излизаше, че само светилищата не знаят нищо.

Известията на жреците изглежда успокоиха Орфей. Той отново почна да пее на тържището, а ние събирахме даровете, които непрекъснато му поднасяха. Аз също се чувствах добре, но стражите явно с нетърпение чакаха деня, когато ще отплуваме към устието на Хеброс, за да се озоват в родната си Родопа.

Напусна ни и Обий. Тъй като бе получил златото, заради което стана роб, той все пак купи нужните му железни брадви и отплува с един рибарски кораб. На прощаване каза на всички:

- Който и да е от вас, изпадне ли в беда, нека си спомни, че има верен приятел край планината Скомброс. А ако ми дойдете на гости, ще видите как пирува и се весели Обий!

Най-накрая тръгнахме и ние. Спирахме за ден-два при всички царе от островите, пирувахме и се веселяхме. Задържахме се по-дълго при цар Лаомедонт в дебелостенния Илион. След тридневното пируване и веселие, дойде ред и на сериозните разговори. Лаомедонт бе твърдо убеден, че ахейските племена се готвят да нападнат Илион.

- Те искат да завладеят Илион и островите, които не се подчиняват на никого, но предпочитат нас, та по този начин да разделят на две тракийските племена. Ние ще извикаме на помощ сродните ни фригийски царе, но те може точно тогава да воюват с карийци или с някой от източните народи. Може да призовем и сродните ни племена край Хелеспонта. И Амик, и Рез, и Кизик, и всички тракийски царе веднага ще дойдат на помощ. Тогава веднъж завинаги ще се справим с ахейската напаст. Никой няма да се върне обратно в Пелопонес или Атика!

Изглежда тези думи накараха Орфей точно в този момент да вземе решението за участие в този поход.

- Сигурен съм, Лаомедонте, че никой няма да те нападне, защото аз ще тръгна с тях и няма да позволя да има толкова въоръжени мъже, че да могат да воюват с теб. Не става дума за война, а за търговия. Нека покажем, че и тракийските, и ахейските кораби могат да плуват мирно в морето, без да се избиват, щом се срещнат.

Лаомедонт разпери ръце.

- Вярвам на думите ти, Орфее, и съм сигурен, че щом ти си на корабите, няма да допуснеш безсмислени битки, но не желая да приемам ахейци в Илион. Дори да идват с най-добри намерения, никой няма да им повярва и едва ли ще мине без война. Твърде много неотмъстени лъжи и кръв пречат да се разберем. Мога само да ти обещая, че няма да ги нападам, без да са ме предизвикали с обиди или отвличания на хора и добитък.

Повече от това Орфей не успя да постигне. Но и то не бе малко. Илион имаше дебели стени и на тях винаги имаше тежко въоръжена стража. Имаше и многобройни роби, а по богатство едва ли отстъпваше на Тир. Корабите му пътуваха по всички острови. Заинатеше ли се Лаомедонт, никакъв ахейски кораб нямаше да влезе в Хелеспонта. А за богатствата му съдех по това, че корабът, с който тръгнахме за Тракия, едва побра богатите дарове.

По пътя Орфей непрекъснато стоеше пред странния знак, който веднъж ми бе показал. Изряза му го от дърво един жрец в Илион. Ту съзерцаваше козльовата глава, ту човешката фигура или пък безкрайно търпеливо провеждаше заострена дървена пръчица по линиите, съединяващи върховете на триъгълниците. Веднъж ми обясни защо тези фигури го интересуват толкова много.

- Чрез тази фигура, която може да се начертае от по-сръчен човек без прекъсване и без повтаряне на линиите, е изразена същността на Дионис. Изображението напомнящо човек е неговата светла божествена същност, а изображението на козела - титаничното начало. А пък външният и вътрешният кръгове включват между себе си блуждаенето на душата, напуснала мъртвото тяло, до нейното сливане с божественото, за да стане безсмъртна.

Помъчих се да помисля върху това. Нали щеше да е добре и моята душа да получи безсмъртие. Вече бях далече от Египет и се смятах за свободен човек, управител на най-великия аед и първожрец на две могъщи светилища, наследник на голямо царство, Орфей.

Боговете явно не желаеха да ме допуснат до божественото обезсмъртяване. Отначало ме заболя главата, а след това се изви силна буря. Кормчията призоваваше всички богове на помощ. Орфей принесе жертви на Дионис, Борей и Посейдон, но напразно. Бурята нямаше намерения да стихва. Почти цяло денонощие вълните ни подмятаха и всеки път обръщаха и стомаха ми наопаки.

Проснат на палубата, с ръце здраво хванати за перилата и заливан от вълните, сигурно съм бил жалка гледка, но никой не ми обръщаше внимание. Накрая се сетих какво да направя. Свалих от пръста си един златен пръстен, същия, който се канех да дам на робинята в Тир и го хвърлих на морските богове. Призовах ги да се смилят и да ни спасят.

Златото изглежда ги омилостиви. Вятърът почна да стихва, вълните скриха белите си гребени и небето от запад почна да просветлява. Бяхме спасени.

Скоро след това забелязахме суша и кормчията обърна носа на кораба към нея, тъй като нямаше представа къде ни е отнесла бурята. Оказа се, че това е тракийският остров Самотраки.

Орфей веднага отиде в храма на местните божества - кабирите, които покровителстваха и спасяваха рибарите и корабите в морето. Принесе жертви и благодари на боговете за спасението ни. След това остана да гостува на жреците и те почнаха да го посвещават в техните тайнства. Това продължи цяла седмица. Ние, спътниците му, се разхождахме по пристана, разговаряхме с местните жители и чакахме търпеливо светлата му приветлива фигура да се появи пред храма.

Дойде уморен, но щастлив. Веднага вдигнахме котва и потеглихме. Когато си почина, изказах учудване, че губи толкова време за незначителни божества. Това предизвика смеха му.

- Драги Мин. Тези божества са създали най-чудесните тайнства, чрез които може да се слееш с божественото и проумееш поне част от себе си и това, което те заобикаля. Трудно е човек да вникне в тайните на великата природа, на звездите и подземния свят. Толкова малко знаем за същността на света около нас, за постъпките на богове и хора. Дори най-великите прорицатели не винаги могат да обяснят нещата, които виждат и ни предсказват. Човек трябва непрестанно да се учи и да размишлява върху наученото, ако иска да проумее поне малко от тайните, които боговете крият от нас.

Спомних си главоболието и последвалата буря, когато почнах да мисля и примирително заявих:

- Така е, както казваш, но трябва боговете да ти позволят да разсъждаваш върху всичко това. В противен случай изливат гнева си върху тебе. Не всекиму е дадено да вниква в тайните им. Само се питам, след като тук почитат най-много тези Кабири, няма ли Дионис да ти се разсърди?

Орфей си наля малко разредено вино и отпи глътка, преди да отговори:

- Прав си. Един от титаните, Прометей, по волята на Зевс е прикован към скала в далечна Скития, защото дал на хората от свещения огън на знанието. И боговете като хората обичат да имат тайни, с които да държат в подчинение другите, и се мъчат да накажат тези, които ги откриват. Дионис би ме наказал, ако се опитам да скрия нещо полезно за свещените тайнства и науките. Какво от това, че то е служило на Кабирите? Важното е да служи на Дионис и хората, та да станат по-добри и чрез знанията да живеят по-добре!

С тези думи извади тайнственият петоъгълник, съставен от триъгълници, и почна отново да го разглежда с интерес.

Оставих го да мисли и се заех с ежедневните грижи. На хоризонта се виждаше земята на траките.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.05.2005
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. София: ИК "Еос", 1998.