МИН, РОБ НА ОРФЕЙ

ВТОРА ЧАСТ. ГРИЖИ И ВЯРНОСТ

Илия Джерекаров

web | Мин, роб на Орфей

1.

Да бъдеш роб на цар и да имаш положение на грамотен управител, който надзирава и се грижи за имотите му, е най-доброто, което може да пожелае един роб. Поне така си мислех, преди Хераклес и Креонт да ме пребият с юмруци и ритници. При това, без да се интересуват как съм се сдобил с малкото си богатство. Мога спокойно да призова сияйния Ра за свидетел, че не съм откраднал нищо от Креонт или Хераклес. Всичко, което притежавах, бе придобито от подаръци за оказани услуги или цена, по-висока от тази, която е искал Креонт за добитъка, храните и робите, продавани чрез мене.

Сега имам възможност да размишлявам върху всичко това и стигнах до извода, че и сам Зевс, комуто те се кланят, да ми бе дал всичко, което ми взеха, те пак биха се държали по същия начин. Робът затова е роб, защото няма нищо. Има ли собственост, престава да е роб. Следователно, за да запазят властта си над него, те трябва да му отнемат всичко, което има.

Пиша това, облечен в нови дрехи, върху чудесен тракийски кон и препасал торбичка със златни монети. Пак роб, но роб по мое желание, защото Орфей наистина иска да ме освободи.

Когато потеглихме от Делфи, той ме повика при себе си и ме запита какво смятам да правя като негов роб. Бях доста учуден от въпроса и отговорих кратко:

- Робът е длъжен да се грижи за господаря си и да предугажда желанията му.

Орфей се засмя, развеселен от отговора ми.

- Тогава, робе Мин, познай какви са моите желания!

Признах, че не зная. Той стана сериозен.

- Ахейците имат роби, но ги използват за тежкия труд в полето. Така робът е полезен на господаря си и помага да се умножат богатството и властта му. Чувал съм, че египетските и някои други царе, ползват робите си дори да ги обличат и събличат. Аз нямам нужда от роби да обработват земите ми, нямам нужда и от роб да ме съблича и облича. Каква е ползата от такъв роб? Ето защо, питам, какво ще правиш ти?

Знаех, че обича сериозните разговори и затова се заех да му обясня нещата, така, както ми ги бе предал моят баща.

- Египетските царе и върховните жреци единствени имат право да общуват с бога закрилник на държавата. Те не могат да извършват нищо сами, защото това ги изравнява с обикновените смъртни. Затова робите им ги събличат и обличат, измиват телата им, мажат ги с благовония, приготвят и поднасят храната им. Аз мога да се грижа за даровете, които получаваш, да преписвам песните ти, да се грижа за храната ти. Винаги има полза от един роб, ако си достатъчно богат, за да не гладувате заедно.

Той се замисли. Пътят се извиваше край бистроструйна река. От двете й страни се редуваха градини, ливади, маслинени горички... Тук-там пасяха стада от крави и овци. Слънчевите лъчи приятно топлеха в свежия утринен въздух.

- Тогава египетските царе са много богати!?

Пак отговорих с думите на баща си.

- Египетските царе са пълни господари на имота и живота на поданиците си. Имат право да убият, когото пожелаят, и да вземат имота му. Всички данъци, събирани в държавата, отиват в хазната на фараона. Това е така, защото чрез неговата уста говорят боговете, неговите желания са желания на боговете. Фараонът плаща и се грижи за своите войници, строи храмове, дворци и канали. Той, по волята на боговете, е този, който създава законите и следи да бъдат изпълнявани от неговите поданици.

Орфей отново помълча. Яздех хубав кафяв кон край неговата двуколка. Зад нас бавно пристъпваха няколко крави и петнайсетина овци. Най-отзад се чуваше веселият разговор на петимата му приятели китароди и тримата траки, които бяха и слуги, и стражи. Те го придружаваха навсякъде.

Думите му ме смутиха.

- Давам ти дар - този кон, Мин. Вземи си от торбичката и десет златни пари. Така ще знам, че си край мен не защото си мой роб, а защото искаш да бъдеш край мен! Ако си отидеш, няма да те преследвам и може да считаш, че си свободен.

Този път замълчах аз. Не разбирах нито мислите му, нито постъпките му.

2.

Откакто напуснахме Делфийското светилище, се намирам в друг свят, свят изпълнен с музика и поезия, с философски мисли и съзерцание на земната природа и безкрайното небе... От това животът ми при Креонт в Тива изглежда жалък и безсмислен. Съкровището, което бе цел на всичките ми мечти и стремежи, вече не предизвиква никакъв трепет в душата ми. Безкрайна е благодарността ми към боговете, че мога да бъда до Орфей, да слушам песните и музиката му, да се уча от божественото му слово.

Станахме преди разсъмване и боси, по росната трева се изкачихме до върха на един от околните хълмове, където вече ни чакаше Орфей. Бе сложил бялото си жреческо наметало и приканваше с Дионисовия тирс в ръка да посрещнем заедно изгрева на слънцето. При първите му лъчи, огрели челата ни, Орфей запя химн в чест на великата природа и ние подехме песента след него.

Когато посрещането на изгрева свърши, слязохме обратно и с апетит изядохме храната, приготвена от слугите. После потеглихме и сред звънливите песни на птиците всеки премисли за себе си неговите думи. Всеки сложи в душата си нещо добро и светло като зората и изхвърли нещо от лошото, което притежава.

Движехме се бавно. Задържаше ни добитъкът, който водехме, а и до истмийските игри, където щяхме да ходим, имаше още много време.

Още в Делфи имахме уговорка с Навбол, един от царете, търсещи предсказанията на Пития, да се срещнем в град Панопея. Това, че се отдалечавахме от Истъм, никак не тревожеше Орфей. Разбирах добре, че не иска да се връща отново в Тива и да се среща с Хераклес. Затова след гостуването при цар Навбол, щяхме да преминем морето и да стигнем до Истъм през Пелопонес.

Нямаше опасност да срещнем неприятели, защото повечето от тези царе на ахейците и на траките бяха изучили свещените тайнства на науките и изкуствата за водене на борба, стрелба с лък, хвърляне на диск и копие, надбягване с колесници и всичко друго, което помага да се води война, както и да се управлява едно племе при най-мъдрия между мъдрите, кентавъра Хирон.

Майката на Орфей, Калиопа, жрица от светилището на Дионис, насърчена от покровителството на бога, помогнала на Хирон да уреди школата си и по съвета на прорицателките по-богатите царе изпращали на обучение децата си там. По този начин повечето царе от Пелопонес до далечната Хеброс и от Итака до Илион са учили в тази школа и ако не са станали приятели, то поне добре се познаваха.

Както ми обясни самият Орфей, това извънредно много спомогнало да се намалят войните между отделните царе и да се развие търговията между тях.

Точно това си мислех на втория ден след излизането ни от Делфи и се чудех как тези довчерашни приятели ту се избиват, ту пируват заедно. Веднъж си отвличат стадата и водят война, друг път жените и пак водят война, а после се помиряват и се кълнат в боговете, че са приятели до гроб.

Трябваше да спрем за нощувка в селище от десетина къщурки, сгушени в ливадите между стръмния склон на един хълм и малко бистро поточе.

Виждайки нашия керван, жителите му побързаха да залостят добре вратите, няколко деца побягнаха в гората и в селището всичко замря. Само един старец безстрашно ни чакаше, облегнат на дълъг овчарски кривак.

Когато стигнахме при него, се оказа, че не е толкова стар, но дрипавите му дрехи и дългата брада го състаряваха. Поздравихме го според обичая и той отвърна на поздрава. След това Орфей поиска да му каже кой е старейшината на селището, за да се разбере с него да преспим в някоя къща.

Човекът отвърна, че старейшината е той, и запита на свой ред що за хора сме ние.

Когато разбра, че има работа с мирни китароди и жрец на Аполон и Дионис, ни поведе към една от къщите.

- Ще бъдете мои гости, място ще се намери. Само с храната сме зле. Минаха стражите на Навбол, който владее тези места и събраха данък. Преди да минат стражите, разбойници отвлякоха стадата ни. Ходихме да ги гоним, но те бяха по-силни и само напразно изядохме боя. Оплакахме се на Навбол, но той ни рече, че лъжем, за да не платим данък и веднага прати стражите си. Те обраха каквото бе останало и сега имаме само две кучета, ама и те са по гората да търсят нещо да се нахранят.

Докато ни каже това, стигнахме до оградата от натрупани тръни и клони и влезнахме в двора. От къщата излезе жена, с изпито и понабръчкано загоряло лице, и ни загледа със страх и любопитство. Старейшината й каза нещо и тя влезе обратно.

Запитах Орфей какво да правим. Да чакаме да ни нагостят, както е обичаят, или да заколим някоя овца.

Той посочи добре угоен бик.

- Заколете го, да има за всички.

След това се обърна към старейшината.

- Донесете дърва, нека се нахраните добре тази вечер. Кажи на жените да помагат на слугите. Каквото остане, ще си го разделите.

Човекът вдигна ръце да му благодари, но Орфей не му позволи.

- Не на мен, а на Дионис трябва да благодариш, че ни забави и трябва да нощуваме тук. Иначе щяхме да сме гости на Навбол и нямаше да знаем какво се е случило.

Щом слугите и жените почнаха да приготвят вечерята, влезнах в къщата да видя как е мястото за спане. Докато огледам малкото опушено помещение, ме нападнаха бълхи. Побързах да изляза и избера място да опънем шатрата, която носехме с нас.

В това време от гората излязоха трима мъже и седем-осем младежи. Някое от децата, избягало при появяването ни, ги бе намерило и те се връщаха готови да защитават къщите си. Останалите мъже и младежи лежаха из къщите, пребити от разбойниците и стражите.

Както и да е, докато се опече месото, опънахме и шатрата. Занесоха храна на болните, насядахме здравите и почнахме да се храним. Старейшината хвърли в огъня парче от бута и благодари на Зевс, че е чул молбите му. Музей, с любопитство в гласа, запита:

- Казваш, че си тракиец, а принасяш жертва на Зевс, вместо на някого от нашите богове. Защо сте почнали да принасяте жертви на чужди богове?

Човекът преглътна залъка си и учуден от въпроса, отговори:

- Нима не знаеш, че Зевс и Херос са един и същи бог? Жреците от светилището в Делфи, обясниха защо е така, макар че не запомних нищо от това.

- Думите ти са истина, но ахейците го наричат Зевс, а не траките. Нима искате да бъдете ахейци?

Старейшината се разсмя.

- Ние сме траки, но живеем тук с ахейци и над тези места царува ахеецът Навбол. Те казват, че Зевс е техен покровител и затова властват над нас. Понеже Зевс не признава Кибела, те почитат заедно с нас Дионис, а ние с тях Зевс. Така избягваме постоянните разпри, с които живееха бащите и дедите ни.

Решил, че с това всичко свързано с боговете е обяснено, доста по-подробно ни разказа, че мъжете и младежите отивали да отвлекат добитък от някое по-далечно селище, защото нямало никаква надежда да върнат поне част от отвлечените си стада.

Тамирис, който с интерес ги наблюдаваше, се наведе към Орфей и му подшушна:

- И тези ще си крадат добитъка и ще се бият, докато не остане никой годен да краде.

Като не получи отговор, взе лирата и засвири, а след това запя весела песен и скоро на трапезата зацари безгрижно веселие.

Сутринта, едва бяхме успели да закусим, видяхме четирима стражници да приближават към нас. Старейшината ги посочи на събралите се мъже и те веднага хукнаха към домовете си, за да залостят вратите.

Началникът на стражата, едър и як мъж, видя малкото стадо на двора и отдалече се провикна:

- Заклевам се в Аполон, тези траки си мислят, че са излъгали Навбол и той няма да разбере.

Друг от стражите също така гръмливо допълни:

- Да ги набием, както трябва, и да ги откараме на Навбол, докато не е заминал роботърговецът за Истъм. Тъкмо ще преспим и с жените им. Да не помисли търговецът, че са ялови.

Гръмлив смях посрещна дебелашката заплаха и те забързаха към нас, но Орфей се изправи с наметалото на делфийски жрец, а зад него със стрели на лъковете се наредиха траките.

- Спрете и отговаряйте каквото ви питам!

Стражите, объркани от появата му, спряха и началникът им на свой ред сърдито запита:

- А ти кой си, та заповядваш в земите на цар Навбол? Ние идваме да проверим защо тези хора не си плащат данъците и да ги откараме в Панопея, където ги чака роботърговецът!

Орфей мрачно отговори:

- Ще вървим заедно и ако си излъгал, още довечера ще се отзовеш в тартара, където ти е мястото.

След кратка препирня, ги оставихме да си свършат работата, както им бе наредил цар Навбол.

Хванатите на тясно хора от селището не оказаха никаква съпротива, но не пророниха дума през целия път. Забелязах, че поне половината бяха успели да се скрият, защото стражите гледаха да претупат нещата, а траките на Орфей с удоволствие биха избили ахейците, ако имаше и най-малък повод за това.

Стигнахме при цар Навбол още преди обед. Той радостно приветства идването ни, но Орфей бързаше да уреди нещата с вързаните траки.

- Твоите стражи искаха да нападнат и ограбят селището на тези хора. Понеже не мога да заповядвам вместо тебе, оставих да ги вържат и докарат тука. Все пак, питам в името на Дионис, какво е тяхното провинение, та искаш да ги продадеш в робство?

Лицето на Навбол помрачня, но уважението му към Орфей бе твърде голямо.

- Тези хора, както си разбрал вече, са траки, а те никак не обичат да плащат данъци. Когато стражите отишли при тях, те казали, че разбойници ги нападнали и отвлекли стадата им. Тогава наредих на стражите отново да се върнат и да видят дали наистина са ги нападнали разбойници, или просто са скрили добитъка в гората. Ако отново не могат да платят, както е законът, ще ги продам в робство. Стражите са изпълнили това, което им е заповядано. Приветствам решението ти да не им пречиш, защото ние изпълняваме волята на боговете.

Неочаквано се намеси Музей.

- Не искам да се бъркам в твоите работи, Навболе, но те моля да помислиш добре. Ако ти пратиш стражата да хване разбойниците, хем ще имаш кого да продадеш в робство, хем ще имаш кой да ти плаща данъци, хем няма да има кой да краде. Ако продадеш тези тука в робство, губиш двойно, защото ще имаш разбойници и няма да имаш кой да ти плаща данъци.

Лицето на царя стана съсредоточено и той доста помисли, преди да отговори, но отговорът му бе царски.

- Ти, Музее, добре ме съветваш да си направя сметка и това, което казваш, е самата истина, но ако река да търся всичкия откраднат добитък, ще трябва да събера войска като за тежка битка и ще ми излезе още по-скъпо. А ако те скрият стадата си в гората и ме карат да ги търся там, дето ги няма? Ще стана, Музее, за смях на всички. Всеки е длъжен да пази своята къща и нивите, и добитъка си. Затова ще ги продам, та да знаят останалите, че цар Навбол добре почита законите, дадени ни от боговете.

Като изрече тези думи, махна на стражите да отведат вързаните траки и ни поведе към един навес, където слугите вече бяха подредили всичко за един пир.

Понеже трябваше да се погрижа за нашия добитък, тръгнах да търся управителя на Навбол. Наложи се да изчакам преминаването на вързаните траки.

Докато минаваха край мен, една от жените се развика:

- Ето го, дано го погълне земята и Зевс да го изгори с мълнията си. Ето го крадецът, дето ни отвлече добитъка!

С тези думи посочи към богато облечен гражданин, запътил се към портата на Навбол.

Това ядоса един от стражите.

- Затваряй си лъжливата уста, крадлива кучко, и не се опитвай да обвиняваш един почтен търговец!

Понеже думите му бяха придружени от няколко ритника и юмручни удари, жената млъкна, но се разплака.

Огледах се назад. Гостите вече се настаняваха под навеса. Явно никой не бе чул малката разправия.

Докато се върна, китародите бяха изпели своите пеани в чест на Навбол и гостите с апетит посягаха към куповете печено месо, пълнеха ритоните си от голям бронзов кратер, събиращ колкото кози мех и весело разговаряха.

От робството ми при Креонт знаех, че царете никак не се грижат за слугите си и не им позволяват да ядат от царската храна, та те са принудени да се задоволяват с остатъците от трапезата, ако преди това господарите им не са ги хвърлили на кучетата.

По тази причина и поради това, че Орфей винаги даваше на стражите и слугите от храната си, а често и сядаше с тях на една трапеза, дадох една овца да я опекат за слугите. След това се върнах да видя какво правят гостите на царската трапеза и дали са поднесли всичко, което трябва, на Орфей.

Навбол тъкмо разпитваше и него, и другите аеди за царете, с които са учили при Хирон. Особено се интересуваше за Асклепий от Епидавър, който по думите му бил построил голяма сграда в родния си град и там лекувал болните, идващи от далечни страни.

Красавецът Тамирис въздъхна.

- Голяма слава постига Асклепий, защото наистина лекува тялото, но още по-голяма би получил, ако лекуваше и душата.

Навбол възрази:

- Душата е неотделима от тялото. Щом лекуваш едното, значи лекуваш и другото.

Намеси се и един от гостите, някакъв местен цар.

- Чувал съм в Питон да казват, че душата е безсмъртна. Тогава защо тялото умира?

Въпросът явно бе зададен към Орфей, който се отделяше между другите с жреческото си облекло.

- Душата е безсмъртна, но е затворена в човешкото тяло. Тя боледува заедно с тялото, но не умира с него, а се освобождава и дълго и мъчително блуждае, тъй като влиза в друго живо същество, дори животно и само след много мъки може да стане свещена. Всеки човек трябва да се стреми да направи душата си свещена и чрез нея да получи безсмъртие. За това не бива да убива, не бива дори да яде месо от убити животни, не бива да се прекалява с вино или каквито и да е други удоволствия, трябва да се стреми да овладее науките и изкуствата. Човек, постигнал всичко това, ще се слее с бога и ще направи свещена и безсмъртна душата си.

Естествено, започна спор кой може и кой не може да постигне това. Реших, че съм чул най-важното и отидох при слугите, за да не остана гладен.

Слугите и робите, които не са така просветени, че да говорят за тайнствата на науките, изкуствата или постъпките на боговете, като господарите си, обсъждат не мислите, а действията им.

Пъргав ахеец, доволен от добрата храна, говореше на тримата Орфееви траки.

- Чувал съм да казват, че в Тракия никой не плащал данъци. Царете нямали стражи, които искат и да ги хранят и да им се плаща. Всеки трак при нужда отивал при царя си и воювал с него, а после делели плячката по равно. Сигурно затова тукашните траки, които инак са добри хора, не обичат да плащат данъци и крият добитъка си из горите, а храната заравят в глинени делви. Не мога да ги разбера, защото за тези им постъпки ги продават в робство, а оттам малко хора се връщат и то, ако не е много дълъг срокът. По тази причина добитъка го изяждат дивите животни, а храната изгнива и се връща в земята.

Против жегата бях изпил един ритон неразредено вино и затова казах, без да му мисля.

- Една от тракийките обвини ей онзи търговец, че е откраднал добитъка им. Сега той има добитък, Навбол злато, а Египет роби.

Ахеецът равнодушно погледна човека, когото му посочих.

- Не е тукашен, макар че го познавам. Виждал съм го в пристанището на Криса. Той е доставчик на стоки за светилището в Делфи и е много богат.

Усетих, че разговорът става опасен, и затова казах колкото мога по-небрежно.

- Всичко става по волята на боговете. Затова не е наша работа да обсъждаме делата им. По-добре ми кажи мисли ли господарят ти да участва в истмийските игри?

Ахеецът веднага почна подробно да ни осведомява какво смята да прави господарят му и всички заговориха за това, а аз отново се върнах на царската трапеза.

Навбол беше един от четиримата царе, които чакаха пророчествата на Пития пред храма на Аполон в Делфи и също бе минал през школата на Хирон заедно с Орфей и приятелите му китароди. Орфей му бе дал отговор на въпроса, при това напълно ясен и разбран. Затова царят му предложи всичко, което може да предложи един цар.

Орфей прие почестите с достойнството на повелител и накрая го помоли да му даде кораб, с който да премине в Пелопонес. Навбол с радост прие да изпълни молбата му, но веднага се заинтересува какво ще прави там.

- Отивам на истмийските игри, но не ми се искаше отново да се връщам в Тива при цар Креонт. Затова реших да ти гостувам и задоволя желанието ти, което изказа, преди да се разделим в Питон, както ние наричаме Делфи.

Зарадваният Навбол засия.

- Изпълни молбата ми, Орфее, и бъди мой гост, докато стане време да тръгнем за Истъм. Да пътуваме заедно ще бъде най-голяма радост за мене и спътниците ми!

За мое неудоволствие Орфей не прие поканата, защото искал да посети още някакъв цар, с когото учили при Хирон. Навбол помръкна, но се утеши с мисълта, че ще се срещнат на игрите.

Между гостите бе и единият от двамата жреци на Дионис, с когото вече се бяхме срещали в Делфи.

Нямах право, понеже бях роб, да се храня с всички, затова го издебнах, когато стана за малко и запитах ще дойде ли с нас.

Жрецът, развеселен от виното, се засмя.

- Навбол така обича тракийското вино, че вече не признава друг бог освен Дионис. Помоли ме да въведа обичаите и тайнствата на бога в неговото царство. Ако не пукна от преяждане и препиване, защото от уважение към бога ме тъпчат като гъска за угояване, ще ги посветя в обредите му..

- А на истмийските игри няма ли да има жреци на Дионис?

Това още повече го развесели.

- А кой ще весели всички тези царе и герои? Кому ще принесат жертви, за да не възникват раздори при пиршествата? Където има веселие, там е и най-веселият бог Дионис, макар че богинята на раздора се стреми да вземе своя дял.

Оставих го да продължи веселбата си и зачаках да свърши пиршеството.

Когато гостите се разотиваха, видях нещо неочаквано. Орфей го спря и жрецът извади и му даде дъсчица с писмени знаци. След това получи подобна и като размениха няколко думи се разделиха.

Колкото и да мислих, не разбрах какви са тези дъсчици, нито какво пишеше на тях, защото Орфей заглади внимателно неговата, щом прочете написаното.

3.

Навбол удържа думата си и ни изпрати чак до отсрещния бряг на морето. Освен това прати човек да извести на царя, с когото бяха в добри отношения, за нашето пристигане.

Боговете на траките и ахейците са много и всяко селище има свой бог покровител. Всеки от местните царе пращаше хора да ни кани, щом научеше, че ще минем край владенията му. Кажи-речи, всички бяха, кой повече, кой по-малко, почитатели на Дионис, щом ставаше дума за пиене.

Понеже Орфей рядко отказваше да гостува, когато го канят, пътят ни приличаше на мравешко блуждаене. Навсякъде ни посрещаха с големи почести, навсякъде слушаха песните му и тези на неговите спътници аеди.

Вечер, край запаления огън, след като се нахранехме добре, китародите почваха да си задават въпроси и да влизат в горещи спорове помежду си, в които, също така разпалено, участваше и Орфей.

Музей, най-любопитният между тях, макар и значително по-млад, обичаше да пее за миналото, за героите от стари времена, за страшните битки на боговете, изгорили и покрили с пепел могъщата някога Атланта.

Красавецът Тамирис, вместо да спори, предпочиташе да пее и свири и често самият Орфей се прекланяше пред неговото изкуство. В такива случаи песните на двамата се носеха до късно през нощта и запалваха божествения огън на доброто в многобройните слушатели, налягали наблизо в тревата и вперили очи в чудната красота на звездното небе.

Аристей пък обичаше да събира земеделците около себе си и да им обяснява как да си направят пчелни кошери и като хванат пчелен рой, да го заселят там, та пчелите да ги хранят със сладкия благоуханен мед.

Слушах всичко, което се говореше, най-внимателно и смятах, че съм полезен на Орфей.

Във всички селища и сборища ни даряваха най-вече с добитък, който иска грижи, и затова го принасяхме в жертва на боговете при всеки удобен случай. Въпреки това стадото зад нас непрекъснато се увеличаваше.

Реших, че боговете няма да се разсърдят и започнах да го продавам. Това е трудно, но в торбичката ми натежа злато. Търговията повече е разменна, защото парите са рядкост. Даже не всеки храм има пари да купи това, от което се нуждае. Жреците, понеже се грижат повече за себе си, отколкото за храмовете, имат. Търговците, които купуват и продават роби, също имат пари, защото ги получават най-вече от презморските държави. В земите на ахейците робите са твърде малко, но доста хора отиват в робство. Далече не всеки цар може да си позволи да има роби, но траките охотно продават децата си поради това, че не са сигурни дали са техни бащи. Като се разорят, продават и себе си и жените си с надежда, че след като са успели да платят дълговете си, ще могат да се върнат и от робство. Почти всички роби заминават за Египет. Тези, които са се продали доброволно, отиват за една или повече години, но не издържат на тежкия труд и не съм срещнал някой да се е върнал оттам.

Орфей не ми пречеше. Въобще не говореше за пари. Не знам дали съзнаваше значението им. Имаше всичко, което пожелае. Можеше да съчинява песните си, да прави музика за тях, да разсъждава и спори с приятелите си и царете. При това бе син на могъщ тракийски цар, жрец на Дионис и Аполон, на Дионисовото и Делфийското светилища. Можеха ли за него парите да имат значението, каквото имат за един обикновен смъртен или роб? Правех това, защото задължението да пазя и умножавам всичко, което притежава, беше мое, защото не знаех по какъв друг начин бих могъл да му служа.

4.

Тезей, синът на Атинския цар Егей, бил отгледан от дядо си, мъдрия Питей, цар на Арголида в град Троизена. Когато възмъжал и навършил шестнадесет години, той заминал при своя баща в Атина, като по пътя извършил редица подвизи. Един от тях е победата му над разбойника Синид, който убивал всички минаващи през Истъм. Синид превивал два бора, връзвал нещастния пътник за тях и ги пускал да се изправят. При изправянето си те разкъсвали пътника и той загивал.

Тезей надвил Синид и постъпил с него по същия начин. Така разбойникът намерил смъртта си, а пътниците спокойно почнали да преминават през провлака. Оттогава почнал да расте и град Истъм, който владее провлака.

В чест на своята победа, Тезей основал истмийските игри, които се провеждат всеки две години. За тях пристигат най-добрите копиеметци, хвъргачи на диск, състезатели с колесници, борци и бегачи, майстори на юмручния бой.

Разбира се, пристигат и аеди, жреци от различни светилища, търговци, занаятчии със своите произведения и най-много, хора, дошли да разменят нещо, да се повеселят, да се видят с далечни роднини, да видят най-силните мъже на различните племена и държави и да говорят за чутото и преживяното до следващите игри.

Към Истъм вървяхме и ние. По пътя към нас се присъединяваха все повече и повече хора. Колесници, теглени от яки бикове, возеха мед и восък, мехове с гъсто тракийско вино, кожи за ремъци и щитове, старателно изрисувани съдове от червена и жълта глина, добитък, ечемик, накити и благоухания за жените и какво ли не още. Тракийски мечове, копия, щитове, пъстроткани дебели вълнени зейри, пазещи от студ и от дъжд, маслини и зехтин от Атина, златни и сребърни украси от Микена...

Най-многобройни в пъстрото множество бяха траките. Щом зърнеха Дионисовото жреческо облекло на Орфей и красивите коне, с които се придвижвахме, те тръгваха след нас. Конете ги привличаха най-вече затова, че тук бяха редки животни. На юг от Олимп, в Атика и Пелопонес малцина отглеждаха коне, защото биковете орат по-добре от конете, а никой не бърза толкова, че да му е необходим кон. Само царете и най-богатите си позволяваха да имат колесници, впрегнати в коне.

Всичко това и развличаше, и уморяваше.

5.

Най-после стигнахме широкото поле край Истъм, където щяха да се проведат игрите. Жреците на многобройните богове бяха успели да издигнат жертвениците си и събираха около тях всички, търсещи тяхната закрила.

Търговците, подредили стоките си край изпрегнатите коли, приканваха любопитните да си купят или разменят нещо.

Орфей веднага откри жертвеника на Дионис и ни посочи място за настаняване близо до него. След това ме остави да се оправям, както знам, с добитъка и багажа, а той и приятелите му се изгубиха в тълпата.

Разбира се, при толкова много хора, все ще се намери някой, който те познава. Така стана и сега. Мнозина тиванци бяха дошли да видят или вземат участие в търговията или игрите и част от тях се бяха разположили близо до жертвеника на Дионис. Някой ме позна и се заприказвахме. Така узнах, че Креонт бе останал в Тива, но буйният Хераклес се готвел да участва в боя с юмруци, а също в хвърлянето на диск и мятането на копие.

Тук бяха и Тезей от Атина, Евристей от богатата Микена, Полидевк от Спарта, Мелеагър от Калидон, Язон от Йолк и мнозина, на които не запомних имената.

След като наситих любопитството си, поведох една овца към жреците, да я заколят и одерат, но те като разбраха, че е за Орфей, просто ми дадоха заклано и одрано животно, без да искат нищо. Да я набуча на шиш и да я опека, бе приятно.

Орфей се върна късно, уморен от многото разговори. Учениците му не бяха с него. Всеки бе намерил свои земляци и бе останал там. Докато се хранеше, ми разправи новостите.

Тезей и Евристей спорели за Истъм, макар че той бил свободен град. Тезей бил убеден, че победата над разбойника Синид му дава право да владее провлака, но Евристей възразявал, че Истъм е съюзник на Микена.

Царят на Истъм смятал, ако някой от тях го нападне, да повика на помощ другия.

Евристей предложил на Хераклес да бъде стратег при него, но Хераклес отказал, за да не се скара с Креонт, който е баща на съпругата му Мегара, а всъщност защото мрази царя на Микена.

Язон уговарял всички да участват в похода до далечна Колхида. Царете искали да върнат на Зевс символа на царската му власт, но никой нямал достатъчно бойни кораби и то големи, способни да издържат дългия път. За всеки случай, Тезей обещавал да почне строежа на такива кораби и това накарало няколко царе да се заемат със същата работа, та да осигурят превоза на участниците.

След като се нахранихме, Орфей легна да спи, а аз останах да будувам и сменям стражите.

Сутринта, уморен и недоспал, му казах, че ни трябват още слуги или роби, защото не мога да се оправям сам с всичката работа и да пазя по цяла нощ. Боях се да не ми се скара, но той най-сериозно се обърна към мен.

- Слугите и стражите ще бъдат тука до обяд.

Видя учудването ми и добави:

- Когато тръгвах с приятелите си, имах намерение да гостувам на четири-пет царе и не ми бяха нужни много слуги и стражи, преди да потегля за Египет. По пътя се забавих и пратих вест да дойдат слугите и стражите тук, защото царе трябва да посрещам, както подобава на цар, а не на странстващ аед. Щом дойдат, ще те сменят да се наспиш.

С тези думи излезе и ме остави да чакам.

Не бях убеден, че слугите и стражите ще променят нещо в отношението на царете към него, но това ме освобождаваше от много грижи.

Докато се нахраня, хората, изпратени от баща му, могъщия Еагър, пристигнаха. Водеха цял керван. Разпънаха грамадна шатра с отличителни знаци не само на цар, но и на двете светилища - Дионисовото и Делфийското. Стражите яздеха превъзходни жребци, оръжието им бе украсено богато от тракийските майстори. Не водеха добитък, но имаха няколко торби злато, за да купуват при нужда.

За мен остана малката походна шатра. Пъхнах се вътре и заспах.

6.

Когато се събудих, състезанието на китародите бе завършило. Вече нямах определена работа и поисках да се разходя и да чуя какво се приказва. Стражата ме спря.

- Ти си тоя, дето ограбил господаря си Креонт! Да не смяташ, че може и при нас да правиш това?

Казах ядно.

- Първо, това не е ваша работа, и второ, Орфей ми е разрешил да правя, каквото пожелая.

Това ги разсмя. Единият от тях ме хвана за рамото и завъртя с лице към другите.

- Вижте го тоя роб, дето иска много да знае.

Дръпнах се, да се освободя от ръцете му, и торбичката със златото падна на земята.

Стражникът се наведе, взе я и смаян се провикна:

- Вижте, бе! Сега ще го заколя!

При тези думи ме блъсна силно и аз се проснах на тревата.

Кой знае как щеше да завърши тази история, ако отнякъде не се бе явил Аристей. Гласът му спря стражата, която очевидно добре го познаваше.

- Какво правите тук? Стани, Мин!

Изправих се и почнах да оправям облеклото си, докато стражникът обясняваше поведението си.

Аристей недоволно го погледна.

- Това злато му го даде Орфей пред очите ми. Не го закачайте повече, а като се върне Орфей, ще ви каже какво да правите.

След това ни каза, че в състезанието по свирене и петимата са получили награди, всеки за различен инструмент. Голямото състезание с песни и музика било за последния ден на игрите. Сега щяло да има състезание с колесници. За него пристигнал и тракийският цар Рез.

Не бях чувал за него и попитах къде е племето му. Аристей обясни.

- Рез царува в земя, съседна на земите, владени от Еагър, бащата на Орфей. Има най-хубавите и бързи коне в цяла Тракия. Понеже и земите му са плодородни и има много равни места в тях, то и по богатства не му отстъпва.

- И е дошъл от толкова далече само да покаже бързината на конете си?

Аристей се засмя.

- Всеки иска да получи венеца на победителя, но един цар има и други грижи. Язон и него е поканил да участва в похода до Колхида, а това си е просто война за плячка и роби. Доколкото разбирам, Рез е противник на този поход. Мрази ахейците и иска да убеди Орфей да му се противопостави. Това е истинската причина да дойде тук. Той е най-младият между тракийските царе и най-буйният.

Казах предпазливо:

- Че Орфей даже не е поканен да вземе участие в похода.

- Язон е хитър. Ако Орфей откаже, походът изобщо няма да се състои, защото влиянието му е много голямо, а и самият Язон прекрасно знае, че без него, преди да стигне до Симплегадите, всички ще бъдат избити от траките. Ще го покани едва когато получи съгласието на достатъчно царе, за да не може Орфей да откаже.

- Че Орфей не знае ли това?

Аристей стана сериозен.

- Орфей ненавижда войната. Смята, че проливането на кръв е против човешката природа. За съжаление всеки, който забогатее, иска да увеличи владенията си. Ахейските полиси бързо богатеят от търговията с презморските държави. Египетските търговци плащат със злато, железни оръжия, хубави тъкани, красиви съдове и украшения. И дават всичко, за да получат роби за строежите си. Ако не е той, Язон бързо би обединил ахейските царе, за да завладее земите до Родопа, а Рез би съюзил траките да унищожат ахейците. Това ще доведе до тежка и продължителна война. Ахейците много добре знаят това. Не случайно приеха всичко, което Орфей искаше в Делфи. Направиха тройната богиня съпруга на Зевс и приеха Дионис, но с виното и вакханките, а не само като покровител на науките и изкуствата. Не случайно му дадоха и права, които никой друг жрец, дори самият Дамаст, няма. Страхувам се, че тази му омраза към войната ще го качи на Язоновите кораби. В противен случай война между траки и ахейци е неизбежна! Ахейските полиси се нуждаят от нея, за да увеличат владенията си. Като не могат да воюват с нас, траките, тук, ще нападнат земите отвъд Хелино море. Златното руно на Зевс кара ахейските царе да участват в похода, но истинската причина е в това, което ти казвам.

Не задавах повече въпроси. Явно не разбирах много неща. Ако всичко става по волята на боговете, защо хората не се допитват само до тях? Защо трябва да се уговарят, да се лъжат, да се бият? Но, от друга страна, не постъпват ли боговете точно като хората? Крадат се, лъжат се, бият се за власт...

Аристей прекъсна мълчанието.

- Аз също мразя войната. Искам хората да се занимават със земеделие и търговия, за да няма гладни и бедни. И не мога да разбера как нещата се подреждат така, че войната става неизбежна и щеш не щеш, трябва да воюваш.

Неволно казах:

- Може би такава е волята на боговете, която ние не разбираме.

Аристей мрачно махна с ръка.

- Най-добре е нищо да не разбираме и да не си навличаме гнева на боговете.

Докато разговаряхме, стражите и слугите обсъждаха качествата на тези, които щяха да се състезават с колесници. Все пак единодушно бе мнението им, че Рез ще победи.

Щом се успокоиха по този въпрос, започнаха да разискват качествата на участниците в другите състезания. Споменаваха и Хераклес, и Мелеагър, и Идас, и много други познати и непознати имена.

Това, след разговора с Аристей, ме отегчи и тъй като стражата вече не ме спираше да изляза, тръгнах да се поразходя.

Както се разхождах и оглеждах пазара, една тракийка с насълзени очи привлече вниманието ми. Като че я бях срещал някъде. Беше доста красива и това ме подсети, че има мъжки желания, които от време на време трябва да задоволявам. Приближих до нея и й показах торбичката със златото. Тя моментално ме разбра и аз я заведох в храстите край близкия поток.

Когато и подадох златната пара, тя широко отвори очи и след това избухна в смях и сълзи.

- Велика Бендидо, ще те тача и ще ти принасям жертви до края на живота си. Майко Бендидо, ти спаси и мен и децата ми от робство в далечни страни.

Не виждах какво общо има богинята с моето злато и затова я прекъснах.

- Защо ще те продават и теб, и децата ти?

Тя отново се разплака.

- Хераклес, проклето да е името му. Докара стражите си и обяви, че не сме си платили данъците. Казахме, че сме ги платили. Той ни обясни, че сме платили на Креонт, а не на него. Затова трябвало да платим отново. Прибра двата бика с колесницата и ние пролетта не можахме да засеем. Тогава дойдоха стражите на Креонт и поискаха данъка. Нямахме какво да дадем. Мъжът ми реши да продаде децата и дойдохме тук, но за да се платят данъците и да купим два вола, трябваше да продаде и мен. Сега го чакам с търговеца да ни отведе.

Ядосах се.

- Защо не отидохте при Креонт да се оплачете?

- Стражите ни набиха и ни изгониха.

Явно бяха предизвикали с нещо Хераклес и той ги съсипваше по най-лесния начин. Сетих се и кога съм я виждал. Точно когато стражите ги изгониха. Настояваха да отидат при Креонт и стражите почнаха да им подвикват и да я опипват. Мъжът й ги заплаши, че ще се оплаче и от тях, и тогава набиха и изгониха и двамата.

Съжалих за златото, защото Хераклес пак ще им вземе всичко и пак ще попаднат при роботърговеца.

Както и да е, бях платил добре, за да задоволя желанието си, и съвестта ми бе чиста. Затова я зарязах и тръгнах да гледам състезанията с колесници. Слънцето отиваше към залез и жегата бе понамаляла.

Намерих място, отдето се виждаше добре полето за надбягвания. Няколко души, жреци и царе, неучастващи в състезанието, се въртяха край наградите на победителите.

Върху дебел, равно отсечен дънер, се качи едър мъж с царска мантия. Огледа хората, поглади къдравата си руса брада и се провикна с мощен глас:

- Аз, Тезей, цар на Атина, призовавам всеки, който има бързи коне, впрегнати в колесница, ако желае да получи награда, нека дойде и покаже колко са бързи конете му и колко добре ги управлява. За победителя давам бойна колесница, направена от изкусни майстори. За този, който пристигне втори, цар Евристей от Микена дарява кожен щит, направен от микенски майстори и украсен с мед и сребро. За този, който пристигне трети, наградата е тригодишен бик. Нека богиня Атина закриля тези, които тръгнат да мерят силите си.

Веднага напред излезе лека колесница, теглена от снежнобели коне. Беше тракийският цар Рез. Високо, жилесто момче със суров поглед. До него се подредиха още десетина колесници, все царе от различни краища Слугите им подадоха запалени факли, които бяха длъжни да носят до края.

Тезей им напомни условията и вдигна ръка. Всички обтегнаха поводите на конете и те нервно почнаха да рият земята с копита. Тогава махна рязко и колесниците се понесоха през равното поле.

Множеството от хора ревна с все сила. Всеки окуражаваше своя цар и призоваваше бога закрилник да му помогне и попречи на останалите състезатели.

Всъщност състезание за първото място нямаше. Рез още с тръгването се отдели пред другите и затова не видя как две колесници в желанието си да се изпреварят, заплетоха колелата си и двамата царе се намериха на земята, предизвиквайки доволния смях на множеството. Друг пък размахваше факлата пред очите на конете от изпреварващата го колесница и затова получи удар по главата с факела на изпреварващия цар.

Всички се смееха и викаха, докато Рез не пристигна и сложи край на състезанието.

Тезей му връчи наградата и слугите веднага я повлякоха към неговия стан.

Мъчеха ме жажда и глад. Оставих тълпата да реве и приветства победителите и се върнах в шатрата.

Заварих дебел едър жрец от Делфи да се храни с апетит. Познавах го от няколкото му срещи с Орфей. Той също ме позна и ми обясни защо е дошъл.

- Дамаст, ти го познаваш, върховният жрец, предложи на висшия съвет, тъй като Орфей заминава за Египет, да бъде пратеник на Делфийския оракул и да поднесе богати дарове от името на Делфи. Не е редно само Дионисовото светилище да поддържа връзки с Египет. Жреците се съгласиха с това и изпроводиха по мене подобаващи дарове.

Реших да го подразня.

- А ако Орфей откаже да носи даровете?

Дебелакът се задави от учудване. Като се откашля, заяви непоколебимо:

- Не е възможно първожрецът на Аполон Делфийски да откаже подобно нещо. Аполон няма да понесе такава обида и ще го накаже жестоко.

Доводът му бе убедителен, но на мен това ми бе крайно неприятно. Дамаст просто заставяше Орфей да свърши нещо, което не е мислил, а вероятно и не иска да върши. Запазих това за себе си и почнах да му разказвам за игрите.

Вече привършвахме храненето, когато се появи Орфей. С него бяха Тезей от Атина и Евристей от Микена. Зад тях вървеше единият от двамата жреци на Дионис, подготвили идването му в Делфи.

Слугите поднесоха храна и вино и гощавката почна. Като поутолиха глада си, Орфей пожела да види даровете за Египет. С нищо не показваше недоволство от решението на Делфийския жречески съвет.

Поставиха ги край нас. Бяха великолепни. Ритони и съдове за възлияния, златен кратер, побиращ цял мех с вино, гледжосани съдове от Микена, чудесна конска сбруя от Тракия, украсена със златни пластини, всяка представляваща ловна или бойна сцена.

Докато ги разгледат, дебелият делфийски жрец, уморен от пътя и изпил доста от гъстото тракийско вино, което явно предпочиташе неразредено, заспа. Разбраха, че няма да го събудят и слугите го отнесоха в постелята.

Поговориха за състезанията през деня и неусетно разговорът премина на друга тема.

Евристей категорично отричаше нуждата от поход до Колхида.

- Язон смята, че цар Еет защитава тройната богиня, понеже царството му граничи със земите на амазонките и така смята да запази златното руно при себе си. Знае се, че Еет има малко племе и голямата войска е нужна не против него, а против траките. Заради тях, никой не може да си позволи война, толкова далече. Половината, а може би и всички, ще загинат, преди да са достигнали владенията на Еет. И каква ще бъде ползата? Ще почнем да воюваме с Илион, а той никога не е разчитал на помощ от Еет. Стигат му родствените траки от Фригия, които веднага ще му се притекат на помощ. А като се върнат, ако изобщо се върнат, ще избухнат разпри за плячката и ще почнат войни между царете, участници в похода. Знам, че златното руно трябва да се върне, но първо трябва да премахнем Илион от пътя си! Трябва да покорим племената край морето, за да сме спокойни за войската си.

Тезей, на възраст колкото мен и Орфей заедно, възрази:

- Сам Зевс е приел тройната богиня, ненавистна на всички, за своя съпруга. Трябва да му помогнем да укроти жена си. Тя черпи сила от приношенията, които й правят неразумните племена начело с амазонките. Вземем ли златното руно от Еет, основем ли полиси по пътя дотам, нещата ще се променят. Аз обаче също съм съгласен, че за такъв поход е рано. Нека построим достатъчно силна флота, нека уредим добрите си отношения с траките и дебелостенния Илион не застава на пътя ни. За да постигнем това, ни трябва време да подредим и обогатим градовете, които владеем. Да построим бойни кораби не по-лоши от тракийските и финикийските. Ние увеличаваме търговските си връзки с Египет и Финикия, но техните търговци са повече от нашите. Траките не само ходят толкова далече, но са отлични рибари и търговията им минава през Илион, а всички знаят какво става, ако някой ги нападне. За да забогатеем по-бързо, Евристее, трябва да разбереш, че хората се делят на четири категории - евпатриди, които имат богатства и власт и управляват племето си, хора, угодни на боговете; геомори, земеделците които са свободни, но са длъжни да обработват земите си; демиурзи, които също като геоморите са свободни, но са длъжни да работят занаятите си, и накрая роби, които нямат повече права от обикновения добитък. Ако всички приемат това разделение, то евпатридите ще могат спокойно да управляват и да поддържат войска, с която да пазят както племето си, така и волята на боговете. Демиурзите и геоморите, подпомагани от робите, ще увеличат състоянието си, ще плащат повече данъци и ще сме в състояние да водим войни, с когото пожелаем.

Евристей се ядоса.

- Ти, Тезее си говориш ей така, да ти минава времето. Мнозина благородни според теб евпатриди са много по-бедни от някои богати занаятчии и земеделци. И кои богове са ти внушили мисъл за такова деление? Вземете пример от златна Микена и всички ще станете богати, без да се делите на такива и онакива и да има излишни вражди. Всеки богат земеделец или занаятчия струва десет пъти повече от един бедняк, който е благороден само защото е твой роднина и е потомък на царски род. Няма благородни и неблагородни, а само богати и бедни. Половината царе, които са дошли тук, не могат да купят дори мечовете си, ако не са ги получили от бащите или дедите си. Ти самият си пратил на робското тържище поне десетина такива благородни. Пратил си ги, защото не са достатъчно силни и богати да се отбраняват, да ти плащат данък или да те победят, та и ти самият да разбереш какво значи робство.

Слушах внимателно, без да се намесвам. Един роб не може да говори като равен с господаря си. Орфей ги погледна и се усмихна.

- Ти, Тезее, искаш да създадеш хора силни с потеклото си и по този начин да създадеш богатството им. Евристей пък иска богати хора, без да се грижи за потеклото им, и по този начин пак разделя хората на бедни и богати. И двамата създавате силни полиси, защото неравенството идва не от хората, а от боговете и богатството. И при тях управлява най-силният и богатият и всички му се подчиняват. Язон замисля далечен поход и аз разбирам желанието му да наложи волята на Зевс над тройната богиня. В земите отвъд морето почитат Кибела, но не почитат Зевс. Това значи, че ще се водят много битки, защото и Илион няма да позволи такъв поход. Където и да слязат, ще ги срещат със стрели и копия. Ако някои от участниците успеят да стигнат до Симплегадите, което е половината от пътя, няма да могат дори да се върнат обратно. Не по пътя на войната ще се постигне разбирателство между хората. Вижте какво прави богът на веселието и виното Дионис. Признаха го в Тива, присъства тук в Истъм. Утре ще влезне в Атина и Микена. Но влиза с мир, песни и радостно веселие. Призовава хората да се трудят и да се радват на плодовете от труда си. Да забогатяват чрез труд, а не от бойна плячка.

И двамата замълчаха. Почнаха да говорят за предстоящите състезания и да хвалят тракийското вино, което пиеха.

Слугите вече бяха запалили бронзовите светилници. Небето още светлееше и се чуваше глъчката на многото хора из полето. Може би Орфей трябваше да изпее нещо от своите песни.

Вместо това едновременно и двамата царе станаха и се сбогуваха. Орфей не се опита да ги задържи. Сигурно искаше да остане сам и да премисли добре това, което бе чул от тях.

7.

Събудих се, когато едва почваше да се развиделява. Слугите бяха почнали обичайната си работа. Долиташе миризма на печено, пръхтяха конете, доволни, че се грижат за тях.

Мислех да полежа малко, но чух гласа на Орфей и станах. Така или иначе на никой роб не се позволява да спи повече от господаря си.

Отидох при него и го заварих да настройва лирата. Махна ми да седна и продължи да се вслушва в звука на струните. Като остана доволен, я остави и се обърна към мен.

- Тъкмо мислех за теб, Мин. Искам отсега нататък да се грижиш, както си правил при Креонт, за всичко. Слуги има достатъчно, стражи също. Аз нямам време да се занимавам с това.

Поклоних се церемониално, сякаш бе сияйният Ра.

- Да ти служа във всичко, значи боговете са чули молбите ми.

Той се засмя.

- Не са големи желанията ти, а работата е много. Поканил съм цар Рез и приятелите му. Ще дойдат и жреци на Дионис и Делфи. Искам да се чувстват добре.

Въздъхнах и възразих плахо:

- Както разбрах, Рез мрази делфийските жреци и всички ахейци.

Орфей сви вежди.

- Точно затова искам да ги събера. Може би като се чуят, омразата ще намалее.

Тогава му разказах за вчерашната тракийка и добавих, че твърде много траки поемат пътя на робството.

Той не се съгласи.

- Не само траки, а и ахейци. Ако ние станем могъщи като египтяните, ние ще купуваме роби. А робството е създадено от боговете, които определят съдбите ни. Прав си, че Хераклес е виновен за тези хора, но другите, които гледат добре имота си, могат да платят и да бъдат свободни.

Понеже стана дума за Хераклес, казах му за това, че Евристей иска да го вземе за стратег.

И на това получих неочакван отговор.

- Зная, Микена е най-богата в Пелопонес. Ако Хераклес отиде при Евристей, ще стане и най-могъща. Ще завладее целия Пелопонес. Това ще стане с много проливане на кръв, защото Хераклес мисли с юмруците си, а не с главата си. Дори Дамаст няма да се съгласи на такова нещо.

Не бях уверен в това, но не исках да му разваля доброто настроение преди състезанието. Затова се съгласих с него и го помолих да обяви на слугите и стражите, че отсега нататък ще слушат само мен.

Мислех, че ще ми бъде трудно да накарам слугите да спазват царските обичаи, но очевидно не им бе за пръв път да посрещат царе и, освободен от тази грижа, можех спокойно да разгледам пазара.

Там се натъкнах на дебелия делфийски жрец, който явно искаше да опита всички вина от лозите на Тракия. Изпихме по един ритон и понеже той вече бе загубил сметката им, разбъбри се за величието на Делфи.

- Делфийското светилище - каза той - ще бъде не само духовен, а и политически център на всички ахейски полиси. Ще се създаде една могъща като Египет държава! Без благословията на Делфи, никой няма да смее да отвори война или да оспорва волята на боговете. Под ръководството на Дамаст, Делфи ще разпростре влиянието си върху целия свят. Дори далечни държави като Египет ще изпълняват волята му.

Съгласих се с него, почерпих го с още един ритон гъсто неразредено вино и го оставих. Скоро след това го съзрях отново. Двама делфийски жреци почти го носеха към Аполоновия жертвеник.

Засмях се и продължих.

Пазарът скоро опустя, защото хората се стекоха да слушат песните, с които се състезаваха аедите. Исках да бъда там, но не биваше. Трябваше да надзиравам слугите, да се погрижа за угощението и още куп неща.

Когато се убедих, че всичко върви както трябва, седнах с началника на стражата и му поднесох ритон с много ароматно, разредено вино.

Всъщност, правех това не от желание да се сприятелявам с тракиеца, а защото знаех твърде малко за Орфей. В Тива, заради Хераклес, малцина се осмеляваха да произнасят името му.

Тракиецът с най-голямо удоволствие почна да разказва, а аз слушах много внимателно.

- За да не се усъмниш в истинността на думите ми, ще ти кажа, че още моят баща е бил най-добър приятел на стария Еагър, а когато поотраснах и аз дадох дума да му служа с меч и копие. Затова познавам добре и Орфей, и майка му Калиопа. Селището на Еагър е на три дни път от светилището на Дионис, където по правото си на цар е върховен жрец, а Калиопа бе негова жрица. Както знаеш, Дионис е бог не само на виното и веселието, а и покровител на науките и изкуствата. Тя, Калиопа, се занимаваше точно с това, да покровителства аедите, да се грижи за обучението на младите и да подпомага развитието на науките. Освен това тя мразеше великата тройна богиня Кибела и постепенно превърна нейните светилища в светилища на Дионис. Еагър толкова я обича и тачи, та не е помислил за друга жена след смъртта й и й помагаше във всичко. Затова остави Орфей, както преди това Лин, изцяло на нейните грижи. И двамата са расли с песен и музика, с думите на стари сказания, защото тя помогна на жреца на кентаврите Хирон да основе школа, в която да се учат децата на царете и там се стекоха мнозина, които имаха достатъчно богати бащи. Още съвсем дете, Орфей умееше да записва думите си върху восъчна дъсчица, да свири и да пее, опознаваше жреческото изкуство и започна да навлиза във висшите науки и тайнствата на обредите и мистериите. Когато Калиопа реши, че той вече далеч е надминал връстниците си по знания и умения, го прати при Хирон. Понеже Орфей не желаел да се занимава с военните изкуства, Хирон му помогнал да се сприятели с царските синове и се погрижил да направи така, че той да се държи както подобава на един могъщ цар и велик жрец. Впрочем и без тези науки умеел да бъде на особена почит сред царските синове, ученици на Хирон. Въпреки че не можел да върти меч и да мята копие, всички го слушали и му се подчинявали. Още тогава знаел как със силата на словото да се наложи и там, дето не помага дори мечът. Песните му и умението му да свири омайвали всички. След като по този начин спечелил приятелството на всички тракийски, а и на мнозина ахейски царе, Орфей се върна в светилището на Дионис и стана негов жрец. Майка му не можа да види това, защото почина малко преди той да се върне от учението си. По това време чрез неговите приятели славата му на аед вече се бе разнесла из цяла Тракия и в ахейските градове на Атика и Пелопонес. Тогава реши да навести приятелите си, да се срещне с други аеди и след като получи благоприятно предсказание от оракула на светилището, тръгна на далечен път. По това време Хераклес, който уби брат му Лин, вече бе станал стратег при Креонт в Тива. По тази причина Орфей не я посети тогава, макар да стигна както сега до Делфи, където стана победител в състезанията на аедите в чест на Аполон.

8.

Вечерта се превърна в голямо сборище. Дойдоха не само поканените от Орфей, а и петимата му приятели китароди, много други тракийски и ахейски царе, жреци на Делфи и Дионис.

Наредих да изстудят още един мех с вино, да опекат още три овци и се върнах при пируващите.

Приветствията и възлиянията бяха свършили и сега хвалеха хубавото вино и добрата храна. Забелязах веднага, че дебелият жрец го няма. Боях се, че той може с нещо да предизвика буйните траки, а това не биваше да става.

Тамирис не спираше да свири весели песни и двама траки почнаха да играят сред одобрителните възгласи, тропане и пляскане с ръце от страна на другарите им.

Рез, със доволен вид, се бе настанил до Орфей и също подвикваше весело. После неочаквано се обърна към него.

- Днес цар Евристей казал на Хераклес, че трябва да се забрани на тракийските царе да участват в игрите, защото взимали много награди.

Избухна всеобщ смях и един от другите тракийски царе се провикна:

- Че тогава на игрите ще дойдат по-малко хора от пръстите на ръцете ми.

Смехът се засили и един от жреците на Дионис жлъчно се обади:

- Ако тези думи на Евристей стигнат до боговете, зле ще си изпати.

Бях сигурен, че щом са стигнали до ушите на жреца, то и богът ги знае. Само че сега можеше да стане свада, а това бе излишно. От вълнение изпуснах един ритон с вино и всички се развикаха, че това е на хубаво. След това отпиха по глътка за душите на умрелите и аз мислех, че опасността мина, но се излъгах. Рез спокойно се обади:

- Не е толкова важно, какво говори Евристей, защото всеки може да говори глупости. Важно е какво прави. А той прави това, че в Пелопонес почти няма траки. Мнозина са се сродили с ахейците и сега самите те се смятат за такива, други са избити в непрекъснатите вражди или победени, са продадени в робство.

Отвърна му един от делфийските жреци, загрижено мачкайки брадата си с ръка.

- Не бива да нападаме един човек за това, което правят други. Вината не е в него, а в тракийките, които са по-работливи от ахейките и затова всеки гледа да грабне тракийка.

Сполучливият отговор развесели дори и Рез.

- Значи, ако се откажем от жените си, ще настъпи мир и всички ще бъдат честити?

Сред всеобщия смях, някой вдигна тост за работливите тракийки и напрежението изчезна. Тогава заговори Орфей.

- Съдбата на всеки човек е определена от боговете. Ние, хората, като не знаем какво ни очаква, се борим срещу това, което ни сполетява, а то е по волята на боговете. Затова те допълнително ни наказват и ние като слепци сме готови да се избиваме един друг, вместо да търсим мир и спокойствие. Най-често воюваме поради желанието да се живее леко, което кара хората да откраднат стадо от съседно племе и по този начин предизвикват война, от която страдат всички. Най-разумно би било да уловят и заедно накажат крадеца, но по-изгодно е да се воюва. По този начин едното племе е победено, много хора се озовават на робския пазар, а останалите са лишени от това, което притежават, и са принудени да живеят като последни бедняци. С тях остава омразата, която ги кара, щом се почувстват достатъчно силни, да отмъщават за роднините и себе си и по този начин отново разпалват войната. Ето за какво трябва да мислим, ако искаме да има мир и хората да престанат да се избиват. Силни са тези, които са богати, а за да бъдеш богат, трябва да работиш, а не да търсиш плячка. Когато успееш да купиш десет вола, можеш ли да ореш земята с пет рала? Трябват ти още четирима души освен теб. Понеже няма как да ги намериш, купуваш роби и те помагат да се умножи богатството ти, така, както ти се грижиш за тях. Много хора имат земя, а живеят бедно поради липсата на достатъчно разум да се грижат за нея. В края на краищата продават земята и като не могат да изхранват повече децата си, всички стават роби. Господарят, който ги е купил, се грижи за тях, както за добитъка си и те са сити и облечени. Това е нещо, което и ние, траките, трябва да разберем, защото у нас никой не разбира какво да прави с пленника от войната или длъжника, който не може да плати. Вместо да използва труда им да забогатее, той ги продава на първия търговец или ги освобождава и пак самичък оре и сее нивата си. Затова не бива да се сърдим нито на търговците от далечен Египет, нито на стратезите, нито на ахейците. Най-добре би било да се сърдим на себе си, че не умеем да живеем от труда на тези, които не могат да бъдат нищо друго освен роби.

Всички шумно изразяваха одобрението си на думите му, но мен ме засърбя езикът да кажа нещо, което няма да му хареса. Само че какво може да каже един роб, пък макар и роб по собствено желание. Нали ще ме пребият веднага, не по-зле от Хераклес и Креонт.

За мое учудване и удоволствие, Рез веднага възрази.

- Знаеш, Орфее, че никого измежду траките не уважавам така, както теб и твоите думи. Нали още когато учехме при мъдрия Хирон, макар и да не вземаше участие в изучаването на бойните изкуства, ти беше този, когото всички слушаха, защото е голяма силата на словото ти. Сега не мога да се съглася с теб и това, което говориш, не ме омайва, както някога. Кажи ми кой от траките се е родил роб или е годен само да бъде роб? Да ти казвам ли колко царски родове, цели племена, колко жреци на Бендида, на Херос, на Дионис са продадени на робския пазар от тия, които така защитаваш. В Пелопонес вече почти няма траки, а тези, които са останали, твърдят, че са ахейци и не признават роднините си и произхода си. А какво мислят да правят ахейците? Царят на Микена, Евристей, мечтае да покори Илион и така да затвори морето за нас. Царят на Атина, Тезей, мечтае да раздели хората на управляващи и роби, които работят за тях. Царят на Йолк, Язон мечтае да простре властта на ахейците дори до далечна Колхида. Съгласен съм с тебе, че боговете определят съдбата ни, но не нашите тракийски богове, тези, които са определяли съдбата и на дедите ни, а ахейските богове, които се бият като хората за власт и съкровища и искат да унищожат и боговете ни, и нас.

Очите на Орфей пламнаха.

- Има верни неща в думите ти, царю Рез, но кажи ми защо Египет, който живее най-вече от труда на робите, е най-могъщата държава? Кажи ми защо аз, който съм овладял всичките висши науки, познати на тракийските жреци, трябва да ходя в Египет, за да се уча на неща, които египетските жреци знаят, а ние не знаем. Казваш, че никой не се ражда роб. Истина е това, но какво да правим с тези, които не могат да се научат дори да обработват земята си и затова потъват в дългове, които ги закарват на робския пазар. Кажи ми защо царят на Микена, Евристей, когото така мразиш, има пари да плаща на строители и художници, да събира аеди и да им плаща да възпяват неговата държава, та почват да я наричат златна Микена? Аз съм жрец на Дионис, носителят на висшите знания и тайнства и разнасям славата му навсякъде. Скоро го признаха в Тива. Жреците на Зевс и Аполон го признават за син на Зевс. Неговите храмове и светилища навлизат дори в Пелопонес. И това са светилища и храмове на траките, а след това на ахейците. А бих ти казал и друго, което сам знаеш, че и траките не така бързо го приеха за свой бог. Спомни си за Ликург, който оспори властта му? Чрез Дионис обаче ще се върне могъществото на траките, но само ако те могат да възприемат, че силна държава е тази, която използва роби, за да бъдат гражданите й богати.

Рез ядосано изпи цял ритон с разредено вино и го хвърли на земята.

- Не мога да се боря с магията на думите ти, Орфее, но не мисли, че съм се съгласил с тях. Докато мога да въртя меч и да хвърлям копие, ще се бия с ахейците и тях ще пращам на робските тържища. Египет е много далече, а ахейците са тук и аз няма да се подчиня на волята им.

Като изрече тези думи, стана и си тръгна, без да се сбогува с никого. Това накара всички да замълчат за малко, а после да станат и да тръгнат след него. Останаха само жреците от Делфи и приятелите му аеди.

Орфей мълчеше и гледаше някъде пред себе си, без да ги забелязва.

Когато тропотът на конски копита показа, че Рез и приятелите му се отдалечават, станаха и те да благодарят за угощението. Изпратих ги и се загледах след тях. Отдалечаваха се бавно и белите жречески наметала се виждаха далеч дори в мрака на нощта.

Приятелите му аеди, тихо и нерешително си пошепнаха нещо, но в края на краищата също последваха жреците.

Изглежда Рез ги бе разделил на два непримирими лагера и Орфей за пръв път срещаше такова открито несъгласие с мислите, внушени му от боговете.

Слугите раздигнаха остатъците от гощавката и останахме само двамата. Не исках да се отдалечавам от него, защото бях сянката, която е пришил за себе си. Неговата болка бе и моя болка, макар да не разбирах мислите му.

След дълго мълчание, той се обърна към мен.

- Кажи, Мин, ти какво мислиш за това, което става?

Исках да го излъжа, да го успокоя, но не смеех.

- Тялото ми, което е твое, е против робството и иска да бъде с Рез, но душата ми, която е под закрилата на сияйния Ра, е с теб, а тялото е длъжно да изпълнява повелите на разума и душата.

Той стана и червеникавата светлина на бронзовите светилници вдигна сянката му до самия връх на шатрата.

- Разбирам мисълта ти. Вина за това имат и боговете, които враждуват помежду си, а ние смъртните трудно проумяваме кой от боговете е прав.

Махна с царски жест, да го оставя сам и посегна към восъчните дъсчици.

9.

Бях в пристанището на Истъм. Не че имах някаква работа, а от просто любопитство. Исках да разбера дали наистина повечето от робите, отиващи в задморските държави, са траки или Рез и привържениците му си измислят нещата, защото така могат да поддържат омразата към ахейците.

В една кръчма край пристана се запознах с един египетски търговец, който чакаше да пристигнат закупените от него роби, за да отплава. Беше възрастен и умен, много видял през живота си човек.

От думите му разбрах, че добре познава Тезей и дори неговия баща Егей. Та той ми разказа много неща за царя на Атина.

По времето на Егей, Атина била много по-слаба от цветущата Троизена, където царувал умният и далновиден Питей. В Троизена разбирали, че Атина лесно може да стане плячка на многобройните траки, които живеели около нея, и затова охотно се съгласили на съюз с Егей. Като залог в съюза, Егей дал сина си Тезей, който отраснал и бил възпитан от Питей.

Когато Тезей изучил военното изкуство и се разбрало, че ще бъде голям стратег, Питей му дал войска и го изпратил за Атина с поръка да освободи пътя по суша, който бил зает от враждебни тракийски и ахейски царе. Моментът бил удобен, защото точно тогава, тези царе враждували помежду си. Така Тезей успял да победи войската на Перифет, който бил най-силен от племената по пътя за Атина и после лесно се справил със Синид, Скирон и вождовете на останалите малки племена.

Най-трудна била победата над Перифет, но най-важна над Синид, защото който владеел провлака, владеел вратата за Пелопонес. Затова точно тук, Тезей положил началото на истмийските игри в чест на своята победа.

Понеже, по време на този поход, не само траките, а и много ахейски царе видели в него заплаха за имуществото и свободата си, почнали да се обединяват срещу общия враг. За свой стратег извикали тракиеца Евмолп.

Евмолп обединил траките и завладял Елевзин, но възгордян от силата си, се отказал от услугите на ахейците. Те преминали на страната на Тезей и с тяхна помощ Тезей разбил Евмолп и разпрострял властта си над Елевзин.

По съвета на тъста си, хитрия Питей, Тезей предложил на Евмолп, за да има мир между траките и ахейците, да стане жрец на Зевс и родоначалник на жреческия род тракиди.

Евмолп нямал много възможност да избира. Да избяга в родната Тракия без избитата си войска, било глупост. Да се противопостави на Тезей - също. Надянал жреческата мантия и от името на Зевс, очистил Тезей от пролятата кръв.

Така Тезей осигурил властта си и един траен мир, а Евмолп осигурил себе си и рода си.

Могъществото на Тезей застрашително почнало да нараства и петнадесетте сина на брата на стария Егей, Палант, решили да превземат Атина. Не потърсили съюз с никого и загубили битката. Така Тезей окончателно укрепил властта си и станал най-силният цар в Атика.

Колкото и да била силна, Атина плащала годишен данък на критския цар Минос. Лично той дошъл да си събере данъка. Тезей му дал уговорения брой роби, добитък и храни, но от дъщеря му Ариадна, която се влюбила в русокосия герой, разбрал, че бойните кораби и войската на Минос не са на остров Крит, а на остров Тир, откъдето тръгвали на бойни походи.

Веднага щом корабите на Минос си заминали, Тезей поискал помощ от тъста си Питей и като събрал голяма флота, потеглил за Атланта.

Благодарение на Ариадна, дъщерята на Минос, която му предала тайните за намиране на пътя в морето по звездите и слънцето, ненадейно нападнал Крит, убил Минотавър, най-опитния стратег на Крит, който носел шлем във вид на бича глава с остри извити рога и като взел богата плячка, потеглил обратно.

По пътя се наситил на ласките на Ариадна и я оставил на един пуст остров. Оставил я, защото на предателка не можел да има доверие, а и не смеел да се яви с нея пред жена си и тъста си.

Естествено, побеснелият от гняв Минос, веднага почнал да събира своята бойна флота, за да нападне и унищожи Атина и сигурно щял да го направи, но съдбата пожелала точно тогава да почне войната между боговете, в която от страшните вулканични изригвания и земетресения, загинало цялото Миноско царство, великата Атланта.

Оттогава Атина става все по-могъща и по-богата и никой не смее да се опълчи срещу Тезей.

Изслушах с интерес разказа му и запитах добри ли са робите, купувани оттук. Търговецът разпери широко ръце.

- Тукашните роби са издръжливи и умеят да вършат всякаква работа. При това няма загуби, както има при робите, доставяни от други страни. Там трябва да се води война и те са скъпи, не умеят да работят и загиват бързо. Черните роби издържат по-дълго, но и тях трябва да докарваме с война през пустинята, а пък не умеят да правят нищо. Затова плащам голям данък на Атина за правото да купувам роби и пак печеля повече отвсякъде.

В това време стражите докараха робите и търговецът тръгна да надзирава товаренето им на корабите. Искаше да отплува още същия ден.

Огледах дългата върволица, влизаща в корабите. По-голямата част бяха траки, но имаше и ахейци, вероятно осъдени за дългове или убийства.

Всичко това си спомних, когато Тезей събра на пир царете, дошли да почетат истмийските игри.

Шатрата му бе заобиколена от по-малките, но натруфени шатри на богатите атиняни, дошли с него да вземат участие или да се наслаждават на игрите, а също така да сключат някоя изгодна сделка. Слугите, по-голямата част от които роби, сновяха загрижено край огньовете, където се печаха тлъсти овни и говеда.

Бяхме позакъснели. Петдесетина царе се бяха настанили на трапезата и вдигаха ритони в чест на Тезей и богиня Атина.

Като ни видя, домакинът с широка усмивка се изправи, прегърна Орфей и го настани до себе си. Сега успях да го разгледам добре. Беше прехвърлил шестдесет години, но мускулестото му тяло бе запазило напълно силата и пъргавината си. С русата си къдрава коса приличаше на бог.

Застанах отстрани да прислужвам на Орфей. Той вдигна ритона си и в приветствения пеан призова боговете да бъдат благосклонни към домакина, като изреди всичките му добри качества.

Царете, повечето от които владееха земи, които пешак, без да бърза, би обиколил за един ден, шумно изразиха одобрението си и веднага продължиха да говорят за победителите и победените, като хвалеха едните и укоряваха другите. Няколкото търговци пък практично обсъждаха сделките си и се тюхкаха, че не са направили това или онова изгодно нещо, което би им донесло повече печалба.

Разбира се, присъстваха и жреци. На Зевс, на Аполон, на Атина... Само Дионис не бе представен.

Орфей също забеляза това и по лицето му за миг се мярна сянка на досада.

Слугите сменяха изпразнените кратери с пълни, изнасяха оглозганите кокали и донасяха нови купове печено месо, пшеничени питки, големи риби, различни плодове, ядки... Веселието ставаше всеобщо.

Тезей, навел глава към Орфей, му обясняваше кои са евпатриди, кои геомори и кои демиурзи, защо евпатридите трябва да притежават изключителното право да заемат държавните длъжности, а Орфей кимаше благосклонно.

Според атинянина това деление на хората му било подсказано от самата богиня, покровителка на града. Така щели да се пресекат веднъж завинаги борбите на по-низшите за власт, а самите геомори и демиурзи биха могли да натрупат богатства, колкото пожелаят, използвайки труда на робите. Освен това получавали право да обсъждат всички държавни въпроси на агората заедно с геоморите, така че никой не можел да се чувства обиден.

Орфей се съгласи с него, после го запита какво мисли за похода, замислен от Язон. Отговорът не бе толкова уверен:

- Атина се нуждае от търговия с далечни страни, за да си набавя стоки, които тя не произвежда, а също да може изгодно да продава излишъците си. Илион обаче, прегражда пътя й. Отгоре на това, той продължава да почита и да признава богиня Кибела. На нейна страна застават всички задморски племена, а ахейците не могат да превозят такава голяма войска, че да го превземат, преди да е получил помощ от съседите си. Освен всичко това, което казах, такъв поход би имал смисъл само ако се осигури приятелството на траките, населяващи крайбрежието на морето, до самите Симплегади и по-нататък. Тогава може да се мисли за вземане на златното руно, символ на Зевс гръмовержец и налагане на властта му сред племената, почитащи тройната богиня. Разбира се, ще трябва да се основат полиси, които да бъдат в услуга на търговците и да осигуряват с бойни кораби търговците, превозващи стоките. Затова по-разумно би било да се търси споразумение с Илион и като се осигури приятелството на траките, походът да постигне целта си.

Орфей махна нетърпеливо с ръка.

- При всичко това, което казваш, Тезее, научих, че в Атина още има храм на Кибела. Както знаеш, Зевс я приема за своя съпруга под името Хера. Затова пък няма храм на Дионис, който венценосният признава за свой син.

Тезей гръмко се разсмя.

- Знам всичко това, Орфее, и да ме порази Атина с копието си, ако лъжа, жриците на Кибела вече са жрици на Хера. Стотина роби довършват храм, който чака Дионисовото светилище да изпрати жреци, служещи на бога. В Атина умеят да почитат боговете и те й помагат да става силна и богата. Каня те да бъдеш мой гост в Атина и да почетеш Дионис като негов жрец при тайнствата, въвеждащи го в новия му храм.

Орфей, доволен и приятно изненадан, отговори:

- Приемам поканата ти, Тезее. И знай, че атиняните няма да съжаляват за почитта си към Дионис.

Един от тези царе с малки племена внезапно се обади, без да е канен.

- Боя се, че гръмовержецът ще се разсърди, Тезее. Не стига, че прибира за съпруга една богиня, дето по й приляга да бъде слугиня, ами признава за свой син и един пияница, дето като нея ще вика жените ни из горите. Прости ми, Орфее, че казвам пред теб тези думи, но това е истината. Вие, траките, които не се интересувате от рода си и затова ви е все едно чии са децата ви, може и да ги тачите, но ние, ахейците, няма да ги почитаме и да им принасяме жертви.

Уплаших се, че Тезей ще избухне при тези дръзки думи, но той само се намръщи и погледна към Орфей.

- Отговори му ти, защото моите думи може да му се сторят тежки!

Орфей каза спокойно със звучния си силен глас:

- Жреците от висшия съвет в Делфийското светилище на Аполон, където има и храм на Зевс, се допитаха до Пития и единодушно приеха, че това е волята на боговете. Не приляга на един цар, закрилян от Зевс, да не признава сина му Дионис и съпругата му Хера, закрилница на семейството и домашното огнище. На връщане към Атина, принеси жертва в храма на Зевс Мелихетий в Елевзин да ти прости за дързостта, която проявяваш.

Царят не се уплаши.

- Говориш така, защото си жрец на Дионис. Ако беше жрец на Зевс, думите ти щяха да бъдат други!

Тогава Орфей извади пламтящия знак на делфийски жрец.

- Познаваш този знак, щом си цар и търсиш Зевсовата закрила. Послушай думите ми и не предизвиквай върху себе си гнева на боговете.

Този път дръзкият цар не на шега се уплаши въпреки добродушния хохот на останалите царе и жреци.

- Признавам, че сбърках и ще принеса жертва на Зевс и Дионис, да не изливат гнева си върху мен.

Лицето на Тезей беше спокойно.

- Ето, Орфее, как се смиряваме ние хората пред волята на боговете. Дано Хера и Дионис прекратят безсмислените племенни войни.

Орфей веднага използва момента и обясни на всички царе за съдилището на Амфиктионите.

Царете го изслушаха и си зашушукаха, но всички гледаха към Тезей и никой не искаше да каже мнението си. Той пък, като разбра, че чакат него, проточи важно.

- Това ще го обсъдим с геоморите и тогава ще изпратим нашия отговор в Делфи.

Намеси се слабият, с лукаво лице, цар Евристей от Микена.

- В Делфи трябва добре да помислят за този съд. Ако едно племе, колкото няколко пъти пръстите на ръцете ми, отвлече стадо овце или волове, аз ще изпратя стражи и ще си върна всичко, като ги накажа според законите, дадени от боговете и одобрени от Делфи. Или жреците смятат, че е достатъчно да кажат и крадците ще върнат ограбеното и загубите? Ако например спартанците, които не умеят да правят нищо освен да воюват, решат да ме нападнат, Делфи ли ще ги спре? Наистина трябва да се обединим, но под властта на един цар, достоен да властва над всички ахейци, а не да ходим на съд, който няма власт и войска да въведе ред. Казваш, Орфее, че градовете ще съберат обща войска. Дори това да стане, те ще се избият помежду си, защото всеки отива на война, за да вземе плячка, а не да помага на цар, който взима от роднини двата вола, за да изоре земята си.

Орфей кисело се усмихна.

- Събрали сме се на пир да прославим победителите в игрите, Евристее. Всичко ще ти бъде разяснено от жреците, когато се прибереш в златна Микена.

Взе лирата и прекара пръсти по струните.

- Дионис замъгли умовете ни и вместо да се веселим, направихме съвет на царете. Нека почетем най-силните с музика и песни!

При тези думи всички напълниха ритоните под звуците на игривата песен и се отдадоха на безгрижно веселие.

Спомних си разказа на стражника му за предишната обиколка по света и неочаквано прозрях, че този път целта му не е да покаже, че никой не може да го надмине с музика и песен, а да разпростре влиянието на Дионис и предпочита словото, което притежава страшна сила.

10.

В Микена царувал цар Електрион. Неговият зет, Амфитрион, го убил и бил принуден да избяга в Тива. Така властта над града преминала в брата на Електрион, Стенел и после в сина му Евристей. Между ахейците няма по-голям страхливец от него, но по предсказание на Делфийския оракул, Хераклес трябва да му стане стратег и да извърши големи подвизи.

Хераклес мрази Евристей, защото е син на Амфитрион и би могъл да бъде цар на Микена. Затова отхвърля предложенията да стане негов стратег и предпочита да стои в Тива при Креонт.

Това ми каза жрецът на Дионис, Евмед, същият който постоянно вървеше пред Орфей по пътя му към Египет

Разбира се, знаех всичко това, тъй като самият аз съм роден в Тива и познавам отлично Хераклес, но ме глождеше любопитство. Още предния ден пристигна на кон един кентавър, пратеник на Дионисовото светилище и донесе на жреца восъчна дъсчица, която той не показа на Орфей.

И аз нямаше да разбера нищо, но кентавърът в кожена дреха с козината навън, рязко се отличаваше сред множеството, поради което след него вървеше тълпа от любопитни. Това принуди двамата да влезнат в една шатра на Дионисовото светилище, където видях тази дъсчица.

Веднага след това кентавърът седна на гърба на бързия си кон и замина, а жрецът дълго време се разхожда замислено, без да забелязва околните.

За да го предизвикам по-бързо да каже за какво водим този разговор, казах равнодушно:

- Много често пророчествата са точно обратното на това, което се случва.

Евмед се усмихна.

- Така е винаги, когато пророчествата не се разтълкуват правилно. Вината не е в прорицателката, а в този, който тълкува думите й. Самите богове пречат на правилното тълкуване, за да не може човек да избегне съдбата си.

- Значи Хераклес може да не служи на Евристей?

- Ще служи, когато боговете решат това. Все пак те не могат да променят решенията на Мойрите, които определят не само съдбите на хората при раждането им, а и съдбите на самите богове.

- Да, но ти си жрец на Дионис, тракийски, а не ахейски бог.

- Дионис вече е признат за син на Зевс и трябва да заеме мястото, което му се полага. Аполон трудно ще приеме това и - както между хората - води се борба, за да се установи кой е по-достойният. Говоря ти, за да разбереш защо Делфи изпрати дарове за Египет едва когато Орфей не можеше да откаже поднасянето им.

Дойде ред да помисля, преди да отговоря, и да си призная, изпитах страх, докато произнеса тези думи.

- Даровете може да ги откраднат разбойници, може да ги отнесе придошла река... Това няма да навреди на Орфей, дори ще бъде доволен.

Евмед се приближи плътно до мене.

- Откраднатите или загубени дарове може да се заменят с нови. Затова от Атина ще отплувате на два кораба. Единият с Орфей и това, което носи той, а вторият ще вземе делфийските дарове и жреца, който ги придружава. Там ще бъдат всички, които боговете не са съгласни да стигнат до Египет.

Уплаших се.

- Това е работа на боговете, ама ако Орфей разбере как съм ги разделил, ще ме изгони.

Жрецът ме загледа строго.

- Никой не може да узнае нещо, което неговият бог не желае да му открие, освен това е напълно естествено делфийците и даровете им да са в един кораб, а даровете на Дионис и Орфей в друг.

Преди да отворя уста и изрека някоя глупост, съобразих, че отиваме в Египет, където ще съм под закрилата на сияйния Ра, далече от ахейските и тракийски божества. Затова благоразумно премълчах, а Евмед допълни:

- Ще се видим в Атина при въвеждането на Дионис в храма, построен от Тезей за него.

С тези думи ме остави сам в малката шатра. Почаках няколко минути да се успокои лудото туптене на сърцето ми и излязох навън.

Равнината бързо се променяше. Навсякъде се събаряха шатри, товареха колесници. По-ранобудните или по-пъргавите вече си бяха тръгнали и само тук-там търговци от Истъм още предлагаха стоки, с надежда да продадат или заменят нещо.

Веселата гълчава бе изчезнала и самотно прозвучаваха отделни възгласи или проточено измучаване на вол, протестиращ срещу товара, който трябваше да тегли.

Наредих да съборят и натоварят шатрата и поведох огромен козел към жертвеника. Трябваше да измоля благоволението на Дионис.

Жрецът недоволно го погледна.

- Орфей принесе жертва преди пътуването.

Натиках козела в ръцете му.

- Аз не съм.

Якият касапин самодоволно ми обясни:

- Дионис закриля човек заедно със собствеността му. Ти си негов роб, негова собственост и затова не е необходимо да принасяш жертва.

Всъщност цялата работа бе в това, че не му се искаше да се бави с жертвоприношението, но аз го заплаших, че ще се оплача на Орфей, който ме е изпратил, и той закла козела, докато аз отправях молбите си към бога.

Върнах се тъкмо на време. Орфей бе седнал в колесницата и един жрец от храма на Посейдон, като домакин, даде на конете по шепа ечемик и пръсна ритон вино за добър път.

Яхнах коня и заех мястото си в кервана, зад колесницата на Орфей. Не смеех още да застана пред очите му. Не знаех какво да мисля. Боях се от боговете, от жреците им, дори от собствените си мисли.

Керванът бавно заскърца и затрополи по тесния път, който трябваше да ни заведе до Атина. Съдбата равнодушно ни водеше към предписаното от нея.

11.

Орфей нареди да следваме трудния път по суша, защото в морето няма хора, които да слушат песните и словата му, а той пее и свири във всяко селище, през което минаваме. Славата му се разнася и почитателите му се увеличават. Да учиш хората, че могат да получат безсмъртие чрез грижата за душата си, противоречи на ахейските богове, според които човек умира и завинаги отива в подземното царство. Всеки човек иска да е добър, да е просветен и най-важното да вярва, че душата му може да живее отново на този свят макар и с друго тяло. На хората е приятно да слушат такива неща и искат да получат безсмъртие за душите си.

Когато ахейците, дошли по тези земи, били много по-малко от тракийските племена, постепенно възприели повечето тракийски богове, дали им свои имена и ги заселили на най-високата планина Олимп. Така те се превърнали в богове и на траки, и на ахейци. Мнозина и от едните, и от другите се сродяват и по този начин усложняват извънредно много отношенията помежду си. Сега Орфей им носи ново учение и не мога да разбера дали то ги обединява или разединява?

Дионис, както и Аполон, закриля изкуството и знанията, а повечето му почитатели от всички обреди най обичат вдигането на ритоните в негова чест и шумните му веселби и шествия с обхванатите от любовен бяс менади. Възприемат го и траки, и ахейци, така че всяка сутрин Орфей има достатъчно слушатели, а подир нас вървят възторжените му поклонници.

Бях благодарен, че Орфеевите приятели китароди след истмийските игри се пръснаха, но неколцина младежи атиняни от знатен произход вървят като сенки след нас и са ехо на всяка негова дума. Най-шумен и весел е Тезеевият син, Акамант. Всеки срещнат той украсява с венци, черпи го с искрящо вино и му обяснява същността на Дионис и учението на Орфей. В това време приятелите му пеят и свирят и най-накрая сащисаният човек наистина почва да мисли, че се е срещнал със самия бог.

Когато стигнахме Елевзин, устрои великолепно шествие, отвори за жителите му няколко меха вино и накара самия Евмолп, който е жрец на Зевс, да говори пред всички за могъществото на Дионис. Призова ги, разпалвайки в душите си божествената искра и надвивайки титаничното начало, да постигнат Дионисовото единство. Орфей им изпя доста песни и от тях и погълнатото вино веселието стана всеобщо, без да има никакъв повод. Евмолп укори Акамант за това, но той само се усмихна.

- Говориш така, Евмолпе, защото не си посветен. Тук в Елевзин се събираме достатъчно вярващи и Орфей може да се съгласи да ни посвети в тайнствата, с които душите ни ще се усъвършенстват и станат свещени.

Орфей се обърна към тях:

- За да станете мисти, тоест посветени, трябва първо да се очистите с тридневно въздържане от храна, в която има нещо от животно. През това време ще принасяте жертви - плодове, вино и хляб, за да получите закрилата на Дионис. Погрижете се за подходящо място, където можете, необезпокоявани от любопитни, да участвате в мистериите и вникнете в тайнствата на посвещението. На теб, Евмолпе, ще разкрия тайните на свещените обреди, та чрез жреческото си изкуство, да си посредник между бога и хората.

Като чу тези думи, Акамант се изправи:

- Аз отивам да приготвя жертвите и даровете, също и да избера подходяща поляна, където ще бъдем несмущавани от хората.

Орфей го спря.

- Вземи и приятелите си. Поръчай да направят факли за шествието и жертвеник за посвещението. От утре почва очистването.

Евмолп ядосано го прекъсна:

- Не искам да ви преча, но аз съм жрец на Зевс и не мога да бъда и жрец на Дионис. Вдигнахте голяма врява с идването си, почетохте Дионис, ама хем е той, хем не е той. Ти, Орфее, си негов жрец, затова посвещавай, когото искаш. Да ме порази Зевс, ако аз ти преча, но нека всеки служи на своя бог!

Всички замълчаха, изненадани от думите му. Това го поуспокои и затова продължи по-деловито:

- Мнозина почитат Дионис, но негов жрец или храм има само в Тива и както разбирам, ще има в Атина.

Понеже този разговор се водеше близо до Зевсовия храм пред очите на всички, около нас се струпаха хора и с любопитство очакваха да чуят края на спора. Когато заговори Орфей, всички се вторачиха в него.

- Признавам правотата ти, Евмолпе, защото, за да си посветен в тайнствата, не е достатъчно едно тридневно очистване. След това трябва да привикнеш тялото си да не приема храна, приготвена от животни, както и да приучиш разума си към размисъл за постигане на единството между тяло и душа. Едва тогава може да проумееш тайнствата, та да станеш един от мистите. Посвещението ще направя аз, а по-късно ще дойде жрец, който да се грижи за това.

При тези думи любопитните си тръгнаха, защото разбраха, че за тях няма да има нищо. Тръгнахме и ние към дома на Евмолп, като младежите шумно спореха кои от тях са готови за посвещението. В края на краищата признаха това право на четирима и те от утре трябваше да се очистват.

Нямах нищо против душата ми да стане свещена и да живея по-добре след смъртта си, но в момента ме глождеше ужасен глад, а от огъня се носеше миризма на печен овен. Докато на трапезата кандидатите за мисти говореха за природата и звездите, натъпках с месо и вино стомаха си до болка. В края на краищата очистват се тези, които са се омърсили.

12.

По една случайност, посвещаването на четиримата съвпадаше с местно честване на Деметра. Съобщи ни го млад весел жрец, който се боеше, че шествието на Дионис и меховете с вино няма да оставят никого пред нейния жертвеник.

Орфей, без да се замисля, му предложи да обединят двата празника. Жрецът отначало се опъваше, но бързо разбра ползата от това и два дни подготвяха реда, обредите и шествието. Разбира се, те даваха нареждания, а работата вършех аз.

Най-тежък бе последният ден. На хълма, определен за мистериите, направихме жертвеник, докарахме дърва, насмолихме факли, опекохме ечемика, който ще ръсят при жертвоприношенията, оградихме места за жертвения добитък. Отделно за непосветените бе определено място в подножието на хълма, където щеше да има най-много огньове.

На свечеряване хората почнаха да се събират. От Атина, също дойдоха стотина души, някои от които, приятели на Акамант. Всички заедно поеха към хълма, като пееха песни в чест на Деметра и Дионис. Шествието водеше младият жрец, облечен като бог, с венец от цветя и тирс, с който често почукваше по някой мех, за да му напълнят ритона с вино. Впрочем той почти не пиеше. Ръсеше с вино околните и пътя, по който вървеше. Хвърляше печен ечемик след всеки химн за Деметра или Дионис. Тези от шествието също се ръсеха с вино и печен ечемик, но повече се грижеха да не пресъхват гърлата им. Всички крещяха, смееха се и се радваха на хубавото време. На всичко отгоре луната бе пълна и така светеше, че спокойно би могло да се мине без факли.

В подножието на хълма шествието спря. Жреците почнаха да колят жертвените животни и да гадаят по вътрешностите им. Разнесе се миризма на печено месо и хората почнаха да се събират на групи по поляната и да палят огньове. След това се пяха песни в чест на Деметра и Дионис, изиграха се обредните танци и отново прозвучаха обредните песни. Всичко това бе съпроводено с ядене, пиене, смехове и провиквания.

Когато веселието бе в разгара си, Орфей и кандидатите за посвещаване тръгнаха по хълма към поляната да извършат мистериите.

Не успях да разбера какво са правили там. От време на време буйно се разгаряше огън, разнасяше се глух тътен на тъпани, дочуваше се песен.

Едва на зазоряване посветените слязоха обратно. Бяха уморени, с тъмни сенки под очите, но доволни. Бяха нещо повече от останалите. Учудих се само, че не бяха пияни, но после се досетих, че могат да пият, но не бива да се напиват.

Дошлите от Атина за празника, бяха донесли вест, че влизането на Дионис в новопостроения му храм ще стане същата вечер. Не бяха предвидили, че Орфей ще се забави да прави посвещения. Затова, макар и уморени, почнахме да стягаме багажа за път. Поспахме два-три часа и след като набързо се наобядвахме, поехме за Атина и на залез пристигнахме.

Тезей бе излязъл да ни посрещне. Прегърна Орфей като свой брат и ни поведе направо към храма. Беше предупредил атиняните за пристигането ни и те, развеселени от изпитото вино, шумно се присъединяваха към шествието. Друго шествие начело със статуя на Дионис се сля с нашето и всички заедно пристигнахме да въведем бога в новия му дом.

Бях уморен, спеше ми се и почти не забелязвах какво става около нас. Стреснах се от погледа на Евмед. Той ръководеше обреда и беше далече, но само погледът му върна всички страхове и напрежението пред пътя за Египет. Забелязах и трима от петимата китароди, с които се разделихме в Истъм. Старият хитрец Тезей правеше всичко, за да бъде в добри отношения с Дионисовото светилище и траките. Имаше защо. На север, към земите на траките, само един-единствен ахейски град бе годен да издържи по сериозно нападение - Йолк. Другите просто биха се присъединили към всеки, достатъчно силен, за да заплаши Атина, защото богатствата й дават сила, но и привличат силните да ги заграбят.

Макар и уморен, отведох колите с багажа в дома на Тезей, уверих се, че умеят да се грижат за конете и другия добитък и без да дочакам връщането на Орфей от тържественото влизане на Дионис в новия храм, заспах, седнал пред вратата на спалнята му.

Орфей, който се бе наспал по време на пътя дотук, наредил да не ме будят и когато станах, събуден от веселието в стаята за пиршества, видях, че някакъв глупав Тезеев роб му прислужва. Веднага го изгоних и заех мястото му. Боях се, че Орфей ще бъде недоволен от мен, но той ми подаде ритон разредено вино.

- Пий, да освежиш гърлото и мозъка си. Днес ти беше трудно и не си починал, както трябва.

Изпих го и пред очите ми просветна. Всъщност той наистина ме приемаше не толкова като роб, колкото като приятел. За малкото време, прекарано край него, бях отбелязал и тази черта от характера му. Не се ядосваше и не се караше, ако някой не бе свършил нещо или го бе свършил не както трябва. Просто свършваше работата, все едно, че никога не е нареждал да я свърши друг.

Веднага махнах месото и подредих ядки, плодове, овесени питки, мляко, мед - всичко, което той обичаше. Акамант повика роба, който му прислужваше, и му посочи какво съм направил. Разбира се, и той, и Орфей не бяха вкусили печеното месо. Тезей погледна към сина си и се намръщи.

- Не прекаляваш ли, Акаманте, с усърдието си пред твоя учител? Виждам, че тялото ти е отслабнало и се чудех защо. Ще можеш ли утре да мяташ копие и да въртиш меч?

Акамант почтително наклони глава пред баща си, но отговорът му бе твърд.

- Конете, които впрягаме в бойните колесници, както и биковете, които орат земята, не ядат месо, но нима те са слаби и немощни?

Тезей се усмихна.

- Не казваш нищо за орела и вълка, които се хранят само с месо и от които бягат и коня, и бика. Не може да си цар и да нямаш месо на трапезата си.

Акамант упорито поклати глава.

- Не се обиждай от това, което ще ти кажа, но свинята яде всичко и пак служи само за храна на месоядните.

Сполучливият отговор предизвика всеобщ смях и одобрение. Тезей също се засмя, развеселен от находчивите отговори на сина си.

- Не забравяй, Акаманте, че наш покровител е богиня Атина, а не Дионис. Да не се окажеш в ролята на свиня между двете божества. Почитай Дионис, но се уповавай на Атина!

Вероятно спорът щеше да се задълбочи, но Орфей се намеси и обясни, че ако човек предпочита безсмъртието на душата си, трябва да почита Дионис, което не пречи на Атина да го покровителства.

Понеже виното бе чудесно и храната изобилна, всички се съгласиха с него. Бяха евпатриди, роднини и приятели на Тезей, добре охранени, сити и доволни.

Разбира се, имаше и жреци на различни богове, но очевидно наличието на още един бог не им правеше впечатление.

Очаквах Евмед да ми каже нещо, но той се държеше настрани и пръв напусна веселия пир. Разбрах защо на следващия ден, когато Орфей ме отпрати на пристанището да наема кораб до Египет. Тезей не предложи да ни даде кораб, защото пътят бе дълъг, а нашето пътуване не го засягаше.

Евмед ме срещна пред пристана.

- Ще наемеш онези два кораба. По-големият е на атински търговец. В него ще се настаните с Орфей. По-малкият е от островите. В него ще настаниш даровете и жреца на Делфи.

Огледах корабите критично, но нямаше какво да възразя. Бяха добре насмолени, здрави и бързоходни. Веднага отидох при търговците и ги наех. Атинският търговец бе приятел на Акамант и като разбра кой го наема, се разсипа в любезности. Другият кораб бе на египтянин, живеещ на островите. Той не се пазари много, но някои неща не ми харесаха. Гребците бяха свободни, а не оковани както е обикновено на търговските кораби. Бяха яки мъже от островите и поне половината имаха тракийски произход. Повече приличаха на разбойници, а не на търговци. Атинският търговец също се понамръщи, когато разбра с кого ще пътува, но премълча. Беше по-бърз и имаше повече хора, а тежко въоръжените ни стражи го успокоиха окончателно.

Върнах се при Орфей и той ми даде злато да предплатя пътуването. Разпоредих да товарят багажа и след още един, прощален пир, напуснахме пристанището на път за Египет. Моята мечта се осъществяваше.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.05.2005
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. София: ИК "Еос", 1998.