ИДЕАЛИ

Илия Джерекаров

web

Седях пред кухненската маса и гледах как съпругата ми кълца на ситно магданоз за рядката картофена чорба, вряща на печката. Не ми се говореше, защото разговорът неизбежно щеше да отиде към това, как се преживява с пенсия, равна на половината от парите, нужни само за храна. Все пак не можеше само да мълчим и затова се зарадвах на телефонния звън.

Вдигнах слушалката и чух гласа на най добрия ми приятел, още от младежките години, Стоян.

- Бочо, ти ли си? Какво правите?

Обясних му и той продължи.

- Искам да се видим. Ако можеш, ела до обяд, ама сам. Трябва да поговорим за нещо. Таман и моята отиде на вилата да бере дюли за сладко и конфитюр.

Казах на съпругата и тя се озъби.

- Я ми го дай! Откога пък имате тайни от мен. Знаем се повече от четиридесет години!

Протегнах слушалката, но тя вече се бе отказала.

- Върви, щом те вика. И без това не излизаш никъде. Кой знае какво е измислил. Нали и неговата пенсия едвам стига за храната!

Усмихнах се. Стоян си бе подредил работите. Бяхме три години заедно в завода, след това мен по причина, дето не ми е ясна и сега, ме уволниха, а той напусна и отиде в МВР-то. Работи там седем-осем години, напусна и тях, а после все си беше началник, ту личен състав, ту зам.-директор. Вдигна вила с декар и повече място, хем на пет минути от градския автобус. И пенсията му е на тавана и децата му станаха бизнесмени. Ужким беше твърдоглав член на БКП, ама не пропускаше да натрупа, каквото може.

Да не го плюя, защото и мен уреди да взема място. Вярно, на трийсет и пет километра, ама място. Вила не направих от собствената си глупост. Да не ми я съборят, да не ме глобяват и разкарват... Пък и мястото можеха да ми вземат. Нали бях един работник! Ако го бях послушал, сега нещата щяха да са малко по-други и нямаше да ми буренясва мястото, ама кой може да каже как ще се развият събитията. Спестените пари ми ги глътна инфлацията, синът ми не иска да прави нищо заради мафията, та и той гладува като куче...

На глас казах:

- Идвам, Стояне. Само да се облека и тръгвам. Хайде, чао!

Улицата ме посрещна с противен ситен дъжд. До автобуса нямаше да ме намокри, ама не можех да си позволя да дам пари за билет и да се возя само четири спирки. Освен това трябва да ходя, защото залежи ли се човек, загива.

Въздъхнах, вдигнах яката на отеснелия протрит шлифер и закрачих. В обувките ми веднага влезе вода, но това много не ме обезпокои. Поне Стоян не е човек, дето ще накара госта си да се събува и да се притеснява.

Пристигнах мокър и той загрижено ми даде чист пешкир да се избърша, а след това пусна електрическа печка да се изсуша и стопля.

- Може ли да правиш такива глупости, бе, Бочо. Да знаех, да припаля колата и да те взема. Ей го къде е. Сядай и пийни да те загрее. Май колкото по остаряваме, толкова по оглупяваме.

Седнах пред подредената маса и той ми наля домашна ракия.

- Хайде, наздраве! Да сме живи и здрави да поживеем по-дълго.

Чукнахме се. Отпих и алкохолът приятно ме загря и отпусна. Настроението ми почна да се подобрява.

- На тая гладория няма много да изкараме, ама колкото може. Ние сме си свършили работата. Да му мислят младите!

Стоян си бе изпил чашката на един дъх и като го погледнах, ми се видя, че тази не му е първата. Имаше една лека неувереност в движенията му и лицето му бе по-зачервено от обикновено.

Наля си отново и се отпусна назад.

- Намислил съм нещо за тебе. Във фирмата на сина. Ще те води охранител, ама ще седиш на вратата като информатор. Има възможност, трябва да я използваш. Слагаш още една пенсия в джоба си и живееш спокойно. Е, не че е много, ама не е и без хич. И да знаеш, че го правя само заради тебе. Стоян не си оставя приятелите!

Зарадвах се.

- Виж, това ще ми оправи положението. Барем зимата да си плащам парното, че бях решил да го изключвам и да мръзнем.

Той отново изпи на един дъх чашата си и нетърпеливо си наля още ракия.

- Считай го за уредено. Другия понеделник почваш. На такива места трябва сигурен и верен човек като тебе!

Наканих се да му благодаря, но той небрежно махна с ръка.

- Да не говорим повече за това. По-добре кажи нещо за политиката. Приеха закона за досиетата, а ти винаги си бил, е, не преследван, ама не ти даваха възможност да направиш нещо. Ще провериш ли, дали някой не те е клепал или това не те интересува?

Протегнах нерешително ръка към чашката и докато отпия глътка, той отново изпи своята.

- Не знам какво да ти кажа, Стояне. Има неща, дето ме съмняват, че съм клепан, ама да ти кажа право, каква е ползата, че ще разбера кой е правил кариера на мой гръб. Нали и той вече е пенсионер като мене. Да бях поне на четиридесет, щеше да е друго. А сега? Само отново ще преживявам огорченията и униженията. Нищо няма да се промени вече. Нито ще завършвам университет, нито ще заемам длъжности, нито ще ми вдигнат пенсията. Може и да го направя. Поне за морално удовлетворение. Да знам, че не съм бил некадърен, а не са ми позволили да направя нещо. Страх ме е само да не са хора, с които и сега се срещам и цял живот съм уважавал. Да не остана и без приятели, макар че от такива приятели полза няма.

Стоян побутна пред мене чинията с нарязан шпек, сланина и сирене.

- Яж! Ракийката върви с мезенце.

Стана, отиде до кухнята и затрополи там.

Набодох три резенчета шпек наведнъж и с наслада ги сдъвках. Комай четири години не бях хапвал такова нещо. Така с немотия почнах на младини, така приключвам на старини.

Стоян пък какво ме е заразпитвал за досиетата. Нали съм му разправял всичко, което се е случвало. Чудеше се, че ме уволниха, тъкмо когато искаха да ме изберат в заводския профкомитет, че като почнах да уча един техникум, пак ме изхвърлиха и нищо не стана с учението, че като поисках да ида на гости при приятел в граничен град, открит лист не видях.

Нали ги знае всички тези неща и тъкмо той все ме успокояваше, че покрай сухото гори и суровото, че стават грешки, ама партията най-накрая ще разбере що за човек съм и нещата ще се оправят...

Пък и какво недоволствам. Нито съм бил в затвора, нито в лагер... Е, исках да уча, да ставам инжинер, ама сега какво... Все пак, отгледах децата, купих жилище... Друго са тия, дето гниха по затвори и лагери, пък ги изселваха и тормозеха непрекъснато.

Чух го, че затвори вратата с крак и се обърнах. Носеше още мезета. Маслини, кашкавал и лютеница. В друга чиния - ръчен мек хляб.

- Няма да пием гладни, я?

Остави всичко на масата и с удоволствие пъхна едра маслина в устата си.

- Джингиби изкара двайсет серии с три-четири маслинки, ама на нас трябва повече. Кажи сега, все пак, смяташ ли да видиш кой те е клепал?

Очите му ме гледаха с жадно очакване, а ръката му с вилицата нервно потреперваше.

Мислех да му кажа, че аз тихо и кротко съм живял, както умея и няма за какво да търся виновни за житейските си патила и по-добре да говорим за друго, но нещо в него ме предизвика и отговорих рязко:

- Ще трябва, Стояне. Припомних си някой работи и виждам, че трябва!

Той изпи и следващата чашка по същия начин и набоде парче сланина на вилицата.

- И като разбереш, какво ще правиш?

- Зависи кой е. Може да го ударя с дърво по главата, а може и да не му обърна внимание.

Моментално последва нова чашка и с вече явно трепереща ръка побутна моята към мен.

- Пий де, що не пиеш? Хайде!

Бавно поднесох чашката към устните си, докато той пълнеше своята. Ракията бързо го хващаше и почна да разлива по масата. Като си наля, ме погледна и обяви.

- Да знаеш, че Стоян ти е най-верният приятел. Три пъти ти намирам работа, мястото ти уредих, от Кореком съм те уреждал за разни дреболии... Какво не съм правил за тебе? Аз съм ти единственият приятел!

Стана ми неловко, защото това бе истина.

- Прав си, Стояне, ама спри да пиеш. Не сме вече на тия години. Само пред мен си изпил триста грама. Стига вече.

Той, с пиянска упоритост, грабна чашката и я обърна в устата си.

Използвах момента и бутнах шишето под масата.

- Какво си се разкиснал така. Поне за теб никой не е доносничил. Какво те засягат тия досиета.

Блуждаещият му поглед търсеше бутилката. Закиска се и се свлече на колене. Измъкна я изпод масата и с усилие се изправи.

- И по кило ракия съм пил! Тук на двама са седемстотин грама. Никой не ми я е купил, та да ми държи сметка.

Напълни отново чашката си и още толкова се изля на масата. Не му помогнах. Познавах характера му. Ще пие напук.

- Значи, ще си видиш досиенцето, а? Ще го видиш! Запомни, Бочо, аз съм твоя най-добър приятел! Каквото и да е, на мен си разчитал и на мен ще разчиташ!

Отведнъж нелепа мисъл заседна в главата ми. Дали той, Стоян, не е донасял за мен и по този начин е осигурил живота си? Докато аз превивах гръб на тезгяха и ме гонеха отвсякъде, той винаги имаше собствен кабинет, ходеше по чужбина..

Решително грабнах шишето и му напълних чашата.

- Да пием! За приятелството!

Отпих малка глътка и посегнах към мезетата, докато той преглъщаше последните капки от своята чаша.

- Аз, Бочо, съм ти истински приятел. Ще видиш! Е, писал съм нещо, ама времената бяха такива. Да-а. Времената! Не си ли верен, няма път нагоре, няма кабинет, няма чужбина, няма Кореком! Партия ли? За будалите е тая партия! Сега съм пак в партия. Друга, ама партия. И винаги ще съм отгоре! Не ми пука какво ще кажат за мене. Е, като ме разберат, щели да ме изгонят. И какво от това? Децата съм уредил, имам всичко, каквото искам, ям и пия... Партия! Синът ти е специалист от класа, ама търчи да слугува без пари по кафетата. И той като тебе. Честен. Будала! Още като се запознахме, разбрах, че от тебе нищо не става, освен стъпало за нагоре. Това е истината. И други са те използвали. Спасявал съм те, без да знаеш. Винаги съм ти бил приятел, Бочо. Винаги! Ако не бях аз, с твоя език щеше много повече да патиш. Това е истината. Ти си ми единственият истински приятел, Бочо. Трябва да си ми благодарен, додето си жив! Да си ми благодарен, че пак аз ще те уредя да не пукнеш от глад. Няма по добър и честен човек от мене! Ясно ли ти е? Взимам, ама давам! Кажи, че Стоян не ти е помагал! Че Стоян не ти е приятел!

И отведнъж без преход, запя:

- Кацнал бръмбар на трънка...

Изправих се, но той се отпусна на масата и заспа. Изключих печката и се обадих на жена му, че се е напил жестоко, да идва да го оправя, както знае.

Облякох вехтия шлифер и излезнах. Дъждът се бе засилил и още на първите крачки в обувките ми влезе неприятно студена вода. Погледнах към автобуса и въздъхнах. Не можех да купя билет. И без това трябва да продам нещо, та да платя за изключването на парното.

От отворената врата на безлюдно кафе, звучен глас обясняваше.

- ...нашата партия и преди девети септември е управлявала вярна на своите демократични идеали...

Неволно си спомних нещо, минало много отдавна. Лятото на четиридесет и трета или четвърта година. Бяхме евакуирани на село, но родителите ми имаха някаква работа в София и рано сутринта тръгнахме към гарата за първия влак. Когато наближихме мегдана, майка ми внезапно спря, застана пред мен и каза, че е забравила нещо и трябва да се връщаме.

Усетих, че е уплашена и погледнах зад гърба й. От селския полицейски участък към гарата четирима жандармеристи водеха двама души с брадясали, подути и обезобразени от бой лица. Направих се, че не съм ги видял и стреснат, тръгнах обратно. Баща ми отпътува сам.

Продължих да шляпам из локвите. После се засмях. Какво бе станало, та да се ядосвам на Стоян? Нищо! Смяна на партии и партийни идеали!

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2009, № 1 (110)