ЕЛА ДА ТИ ДАМ РАБОТА

Илия Джерекаров

Цехът имаше нов началник. Млад, енергичен и напорист, с една явна амбиция да покаже организаторските си способности. Още на втория или третия ден, преди да е научил имената на подчинените си, той започна стремително да снове напред-назад из цеха и щом забележеше, че някой макар и за минута е спрял да работи, било да запали цигара, било да разгледа чертеж или да реши какъв инструмент да употреби за следващата обработка на детайла, го хващаше здраво за ръкава и почваше да го дърпа.

- Ти какво работиш?

И без да дочака отговор, продължаваше настойчиво и уверено да го тегли:

- Ела да ти дам работа! Ела!

Само няколко дни такова ревностно раздаване на работа бяха достатъчни всеки от нас да получи толкова поръчки, че да не може да ги изработи и за три години. Изумени от това работно изобилие, всички почнаха да следят кога ще се появи началника и моментално почваха да пилят, да пробиват, да режат с най-голямо усърдие първото попаднало им под ръка парче метал. Той обаче се изхитряше да разговаря нещо с някой и внезапно да се втурне към друг, за секунда прекъснал ненужното пилене или пробиване, за да го хване за ръкава и да каже високо и енергично:

- Ти какво работиш? Ела да ти дам работа! Ела!

По-нетърпеливите от нас почнаха да си търсят друга работа, заговори се за напускане, дори почнаха да се пишат молби за преместване в друг цех.

Единствено Гочо седеше спокойно на тезгяха, предизвикателно пиеше кафе през работно време, четеше вестници, решаваше кръстословици... Изобщо неща, които не бе вършил дотогава.

На въпросите ни отговаряше кратко и неохотно.

- Много се имаме с шефа. Той е силно мой човек!

Знаехме отлично, че и той никога преди не го е виждал, че не е протеже нито на директора, нито на партийния секретар, но фактът ни караше внимателно да следим какво прави нашият колега Гочо.

Сутрин едва дочакваше звънеца да обяви началото на работното време и бавно се запътваше към барчето. Взимаше си едно кафе, връщаше се, отваряше сутрешния вестник, запалваше цигара и почваше бавно да си пие кафето, преглеждайки заглавията.

Щом отнякъде се появеше небесносинята престилка на началника, енергично се изправяше и почваше да маха с ръка:

- Шефе, ей, шефе! Ела! Ела, че тъкмо тръгвах да те търся. Виж тука тая джунджурия, трябва така малко да се дообработи по чертежа, ама ако ида аз, няма да го направят, а се бърза много. Виж там да го престържат, та да си свърша и аз работата.

Началникът вземаше "джунджурията", взираше се в чертежа, мереше и покорно тръгваше да ускори работата. Гочо доволен се отпускаше на саморъчно направеното трикрако столче и отново се заемаше с вестника, цигарата и кафето.

Това се повтаряше при всяко появяване на началника. Имах чувството, че всички чертежи и детайли, работени от Гочо са сбъркани, но той не показваше никакви признаци на безпокойство, а при всяко явяване на шефа продължаваше бодро да вика:

- Шефе! Ела! Разгеле те видях. Виж тук тая джунджурия, нали разбираш, бърза е...

След няколко дни началникът забележимо разреди обиколките си из цеха. При това се мъчеше да не забелязва енергичното махане на Гочо, но той вземаше поредния детайл и чертеж, идваше до него и като го хващаше за ръкава, енергично го повеждаше към тезгяха.

- Ела! Ела, че съм се видял в чудо. Виж тука. Не става и това е. А поръчката е бърза...

Когато изминаха още десетина дни, началникът само в изключителни случаи почна да се появява в цеха и то след като се убедеше, че Гочо е мръднал до барчето или някъде другаде.

Гочо обаче внимателно го дебнеше и в повечето случаи се чуваше гръмовитото му:

- Шефе! Ела! Ела, че я закъсах с тая поръчка. Виж тука. Малко трябва да се пипне, ама без тебе не става работа...

Работата се успокои, нормализира се и тръгна в обичайния си ритъм.

Един ден, докато обличахме работните облекла, запитах:

- Гочо, кажи сега, как успя да се справиш с тая хала, началника!?

Той се усмихна доволно.

- По най-простия начин. Щом ми се мерне пред очите, почвам да му създавам работа. Началник работа не понася. И в молбите за назначение им пише "...на длъжност", а не като в нашите "...на работа". Не е като да нареждаш на другите. Затова почва с всичка сила да ми бяга по тъча и ме оставя да правя каквото си поискам. Това им е цаката. Създай му работа и почва да бяга от тебе! Само не прекалявай, да не вземе да напусне, че с новия трябва да почваш от начало.

Засмях се от сърце. Както винаги, нещата имаха просто обяснение.

Стига да се досетиш.

1972-1975 г.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2005, № 12 (73)

Други публикации:
Илия Джерекаров. Нещо, което... София: ИК "Еос", 2000.