Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯМАТА

Христо Кирилов

web

Божо Манов-Големия намали скоростта и рязко завъртя волана. Бежовият трабант изпърпори нервно и пое по черния път покрай залесителния пояс. Божо мина на дълги светлини и фаровете осветиха далече напред необработеното стърнище. Плътни дъждовни облаци покриваха октомрийското небе и всеки момент можеше да завали...

Малко преди края на пояса изключи фаровете. Бавно продължи напред и излезе на открития хълм. От левия скат надолу започваха лозята. В началото на средния път смътно се белееха фасадите на няколко вилички. Втората беше негова.

Божо спря трабанта и включи вътрешното осветление. Бръкна в пощенската чанта и извади служебния Т.Т. Провери пълнителя, зареди патрон в цевта и напъха пистолета под колана си. Беше разносвач на пенсии по селата и имаше право на служебно оръжие. От вътрешния джоб на якето измъкна продълговата картонена кутия и я отвори. В омаслената хартия проблесна къса оксидирана тръба. Този аксесоар към пистолета вече не беше служебен. Издърпа оръжието от колана си и изтренира няколко пъти бързо навиване на заглушителя. Върна пистолета под колана и пъхна заглушителя във външния джоб на якето. Извади от чантата руски бинокъл за нощно гледане и внимателно обходи района около вилите. Всичко изглеждаше спокойно...

Тези, вече рутинни действия, Божо Манов-Големия изпълняваше от два месеца насам ежедневно, при всяко прибиране във вилата. Защото точно на днешното число преди три месеца, на дванадесети август, се случи това събитие, което промени отношението му към света...

...Прибираше се по същия път на смрачаване. От развода преди две години живееше тук сам. Още от високото видя отворения прозорец на вилата и реши, че Ирина, приятелката му, е дошла да почисти. Спря трабанта по средата на тесния път, за да може да разтовари по-лесно няколкото щайги късни череши. И вече буташе с рамо ниската входна врата на лозето, когато видя на малката веранда пред вилата двама мъже. Единият беше нарамил набързо свит денк с една от шарените черги на Ирина. Другият държеше в ръце новата му пръскачка и стария VEF. Кръвното на Божо се вдигна веднага. Хвърли щайгата и в движение измъкна къса тръба от лозовия ред. Циганите го видяха в последния момент и уплашено ококориха очи. Божо беше затворил пътя им за бягство през стълбите. Късата му набита фигура с тръба в ръце предопределяше резултата от евентуална схватка. Можеха да захвърлят награбеното и да скочат от невисоката веранда, но и там щеше да ги настигне бързо...

Божо ги следеше мълчаливо и това още повече ги плашеше... Видя страха им и вътрешно се усмихна. Като повечето надарени със физическа сила хора, той беше кротък и незлобив човек и лека-полека яростта му затихваше... Ще им завърти по два яки шамара и ще ги пусне... И беше на път да пусне тръбата, когато улови трепкането в очите на по-младия. Циганинът гледаше някъде зад него. Напрегна се, за да се оттласне силно настрани, но закъсня. Силен удар в тила го свали на колене. С периферното си зрение мярна фигурата зад себе си... Вторият удар беше по-страшен и пред очите му притъмня...

Час по-късно съседът му отляво, обезпокоен от изоставения насред пътя отворен трабант, дойде да види какво става. Минута след това търчеше обезумял към ресторанта на километър от тях - само там имаше телефон. Линейката дойде след половин час. А след още толкова свикаха и спешно екипа на неврохирургията...

Двамата сина на Божо се мятаха обезумели и освирепели в преддверието на операционната и жените им едва ги удържаха. Операцията се проточи повече от шест часа. Рано сутринта на другия ден опериращият лекар се спря при тях и поклати мрачно глава. В многогодишната му практика хората умираха при къде по-малки травми... Тук шансовете са съвсем никакви... Да са готови за леталния край...

Шест дни лежа в кома.

На седмия Божо Манов-Големия отвори очи и видя размазани образи. Не чуваше звуци... Едва на десетия ден зрението му се фокусира и първата разпозната физиономия беше на братовчеда му, Божо Манов-Малкия. Бяха първородни синове на двама братя и носеха името на дядо си. Малкия беше полицай в местното районно управление. Сега седеше до леглото и уплашено се радваше.

- Бра`чед, ама ти май прескочи трапа, а?!... А разправяха, няма да те бъде... Те не знаят колко са ни корави главите на нас, Мановите!... То...

Божо Манов-Големия спря с жест възбудените му излияния и го привика да се приближи. Езикът му още беше надебелял и Малкият, едва разгадал неясното му фъфлене, изненадано опули очи:

- Защо си тука?!?... Бре, бра`чед, аз съм дошъл ти да ми кажеш!... На мене са дали дознанието... Наредихме я сега!... Какво?... Да ти разкажа, каквото знам... Ами, то не е много...

И му разказа за съседа, за линейката, за операцията...

Синовете му дойдоха следобед. Бяха грубовати и недодялани като баща си. Протъркваха брадясалите си лица в ръцете му, триеха с юмруци насълзените си очи и псуваха облекчено...

Ирина започна да идва всеки ден след работа и стоеше до късно...

Божо Манов-Големия се съвземаше бавно. Трябваше да минат още десет дни, за да направи първите крачки. Главата му тежеше, губеше равновесие... Бавно се връщаше и паметта за случилото се. В съзнанието му проблясваха отделни сцени... Нуждаеше се от време, за да навърже всичко това в някаква хронология... Чувствуваше се объркан, подтиснат... Не можеше да приеме, че хей така, за няколко домашни боклука, ще посегнат да убиват човек. Кротката му човешка природа не издържа такова изпитание и дълбоко в душата му се надигна гняв...

Дълбока вода беше Божо Манов-Големия. Трудно се разбунваше, но веднъж рипнал, да не си насреща му... Щом са се появили такива, за които животът човешки е нищо, това вече не са хора... Знаеше Божо, че за побеснели кучета има само един лек...

А и Божо Манов-Малкия, полицаят, наливаше вода във воденицата му.

- Лоши времена са дошли, бра`чед, лоши! Няма оправия! Даже и да ги хванеш и да ни ги доведеш, нищо не можем им да направим! Най-много да им теглим един бой и толкова! След двайсе и четири часа ги пускаме! Че и правата си знаят, чак в Страсбург се оплакват и ония хайвани там им уйдисват на акъла!...

Месец след влизане в болницата Божо Манов-Големия си тръгна с болничния халат. Ужасената сестра отказа да му донесе дрехите и докато търчеше към докторите, той излезе пред болницата и зарзаватчията от ъгъла го откара до лозето. Час по-късно синовете му, Божо Манов-Малкия и лекуващият го лекар, го намериха на верандата пред вилата над тиган с пържени яйца със сирене и лютиви чушки.

Божо Манов-Големия ги изгледа мрачно:

- Ако сте дошли да ми се карате, прав ви път!... Ако сте на гости, ставам да изпържа още трийсетина яйца с тулум сирене... И ракия има...

Ирина дойде разтревожена към шест следобед и завари част от компанията вече на градус и готова за тръгване. Помогна му да прибере масата и се зае да оправя къщата. Божо Манов-Големия я хвана за ръката и тя седна на стола до него.

- Виж, моето момиче... Събери си нещата и си върви...

Видял побледнялото й лице, протегна ръка и я погали по бузата:

- Друга нямам... Ти си ми една... Аз не съм същият... Сам не се харесвам... От друга, по-страшна болест съм се разболял... Сам трябва да съм, за да се изцеря от нея... Не искам и тебе да те зачерням!... Иди си сега, а ако даде Господ да ми излезе мътилката от главата, ще те намеря...

Два дни по-късно привика братовчеда си и му каза искането си. Божо Манов-Малкия уплашено скочи и закърши ръце:

- Ама недей така бе, бра`чед, ще ми отиде службата! Ти знаеш ли в каква каша ме забъркваш? То аз...

- До седмица да стане! - Божо Манов-Големия прекъсна хленченето му и го избута през вратата.

В петъка седеше пред голяма мастика в пивницата до автогарата, когато до него седна слабоват мъж в омачкан шлифер. Извади продълговата картонена кутийка и я сложи до чашата му. Божо Манов-Големия стана, пъхна петдесет лева в джоба му и като прибра кутията, излезе.

Прекъсна болничните си и се върна на работа. Навърташе близо по двеста километра на ден из селата и разнасяше поща, записи и мизерните пенсии на старите хора... Прибираше се във вилата късно след обяд или на мръкване със зареден пистолет и очи на четири. Настръхна още повече, когато намериха една сутрин изстиналото тяло на дядо Симо в дола под кестеновата гора. Старецът беше удушен и липсваше четиридесет левовата му пенсия...

От няколко дни Божо Манов-Големия се стараеше да се прибира по видело. Хапваше набързо и с набор от копачи и лопати се отправяше към ъгъла на лозето с дюлята. Копаеше, докато може да вижда. Не искаше да включва лампа. Копаеше яма - два на два на един и половина. Завърши изкопа след четири дни. Укрепи ъглите и стените със стари бетонни колове. После покри ямата с няколко ламарини и ги покри с част от пръстта. Останалата част струпа в ъгъла зад дюлята.

С това Божо Манов-Големия приключи подготовката си за посрещане на новите житейски реалности. Беше взел защитата и правосъдието в собствените си ръце.

Или поне така мислеше...

…Прибра бинокъла, включи двигателя и на къси светлини се спусна по стръмната отсечка до средния път. Спря трабанта до вратата на лозето, взе чантата и найлонов плик с хляб и три кисели млека и отключи вратата. До виличката имаше пътека от тридесетина метра. Заключи зад себе си и с пистолет в ръка тръгна по пътеката. Това влизаше в набора от рутинни действия.

Стигна до верандата и вече беше на второто стъпало, когато чу някакъв шум зад вилата. Настръхна, внимателно пусна чантата и плика и обходи сградата от ляво. Погледна в момента, когато човешка фигура зави зад другия ъгъл. Прозорецът от тази страна на вилата беше разбит и на плочките видя паднала саксия. Продължи напред, като постоянно се оглеждаше назад и встрани. Не знаеше колко са “гостите” му. Не можеше да допусне втора изненада...

Божо Манов-Големия излезе от сянката на сградата и в тъмнината смътно видя отдалечаващата се приведена фигура с вързоп на гърба. Движеше се към вътрешната страна на лозето. Вероятно беше влязъл през горните съседи. Няма да отиде далече. Ще го настигне бързо... И после - в ямата... Бръкна за заглушителя в джоба на якето и не го намери. Светкавично прерови останалите джобове... Започна втори “обход” на джобовете и попадна на скъсания хастар. Късата тръба беше пропаднала някъде в пешовете на якето. Загуби време, докато я извади. Човекът с вързопа беше достигнал задната ограда и бързо се прехвърли. Едва сега Божо Манов-Големия успя да завие заглушителя. Мярна за миг движещата се фигура зад десния ъгъл на живия плет. Човекът вървеше по тясната пътека, водеща обратно към средния път. Божо реши да се върне обратно, да излезе през вратата на пътя и да го пресрещне стотина метра по-нагоре, при изхода на пътеката...

Закъсня с минута. Оня явно беше много бърз. Беше на петдесетина метра от разклонението, когато приведената фигура пресече пътя и хлътна в продължението на пътеката от другата страна. Донякъде по-добре. Ще го настигне на по-закътано място... После ще мисли как ще го домъква до ямата...

Продължението на пътеката го изведе на голямата пустееща ливада на опитната станция. Огледа се и не видя никого. Човекът беше изчезнал. Не е продължил напред... Щеше да го вижда... Скатал се е някъде наблизо... Познаваше района и се ориентира бързо. Малко по-надолу, вдясно, беше бараката на наскоро починалия му приятел Митю Аченката. Наблизо нямаше друга сграда...

Входната врата на лозето беше открехната. Дървената барака беше на кат и половина. Вече беше хванал перилото на малката стълба, когато мярна люшкащ се пламък в приземното помещение. Стисна пистолета и надникна през замърсеното стъкло на малкия прозорец. Човекът стоеше на колене с гръб към него. Трепкащата светлина идваше някъде отстрани... Вдигна пистолета, но позицията му не беше добра... Този нямаше къде да избяга вече... Ще отвори вратата и лице в лице...

Божо Манов-Големия мина зад бараката, слезе две стъпала надолу и застана пред вратата на сутерена. Взе въздух, хвана пистолета с две ръце и ритна вратата. Гнилите дъски се разлетяха с трясък. Хилав мъж, с брадясало лице разглеждаше съдържанието на вързопа пред пламъка на догаряща свещ в средата на мръсното помещение. Зад мушката на пистолета Божо видя ужасения му поглед. Човекът стоя още миг така, после скри лицето си с длани, отпусна се назад и тялото му се разтресе...

Тогава Божо Манов-Големия видя децата.

Две големи тъмни очи върху бледо лице с прилепнали скули. Детето беше на не повече от четири години. Държеше в ръцете си тръпнещо телце на полуголо момченце на година, година и половина. Лицето на малкото беше покрито с червени петна и явно агонизираше...

Миг-два Божо Манов-Големия гледаше втрещен, после захвърли пистолета и объркано се огледа. Приближи децата и видя ужаса в очите на голямото... Върна се при тресящия се на земята мъж и го разтърси. Човекът отвори очи и обречено изстена:

- Давай... давай, да свърши всичко!... Не мога повече!... Само там... виж децата...!

Божо Манов-Големия дойде на себе си. Прагматичната му същност взе връх. Огледа се и видя в разгърнатия вързоп начената бутилка червено вино. Беше я отворил предната нощ. Хвана главата на мъжа и насила наля няколко глътки в устата му. Човекът се задави, закашля се и отвори очи. Божо го разтресе няколко пъти и долови някаква адекватност в погледа му.

- Разбираш ли като ти говоря?... Така... Защо си тук с тези деца?... Знаеш ли, че малкото е вече тръгнало... отива си!

Мъжът преглътна, вторачи се в децата и махна отчаяно с ръка:

- Тя... моята... кучета не я ядват...!

...От Драгнево бил, на двадесетина километра от града... След разтурване на ТКЗС-то направили кооперация. Там поработвал... После дошли уж арендатори, а то - бандити... Жена му... леконравна... Търпял я заради децата... Сдушила се с... арендаторите... Почнали оргии в къщата им... Той с децата... там... в пристройката се преместили... И пак търпял..., докато една нощ един от пияниците дошъл да вземе Миката. Човекът погледна към децата - то, голямото е момиченце, на четири е - да им пее... Тогава му причерняло... Грабнал търнокопа... Той му бил под ръка... После грабнал децата и хукнал... Ама накъде?... Три дни се крил около селото... Уплашен роднина му казал, че го търсят и полицията, и бандитите... Тогава тръгнал по коритото на Суха река... Тук е от десетина дни... Рови из вилите, из крайните къщи на града... За храна... и някоя дреха за децата...

Божо Манов-Големия слушаше изтръпнал и не откъсваше очи от децата. Човекът млъкна и застана на колене. Отчупи къшей хляб, поля го с вино и го подаде на голямото. Лицето на момиченцето беше изпито и състарено. То отхапа от хляба, сдъвка леко и поднесе сдъвканото към устата на малкото. Детето извърна лице и немощно захлипа...

Божо Манов-Големия изпъшка задавено и мъжът се сви отново уплашено.

- Слушай, човече... Не става така!... Децата ти умират!... Трябва да са в болница! Аз се връщам сега до вилата. Ще донеса мляко, чай и аспирин... и мед... Това имам... Ще извикам и линейката... Ти чакай тук!

Грабна захвърления пистолет и хукна обратно... Пътем разви заглушителя и го захвърли в храстите... Призля му, като си представи, че преди половин час беше на път да застреля този нещастник... Стигна до вилата си, забра чантата и плика от верандата и влезе вътре. Взе старата брезентова раница и отвори долапа под комина. Новият му познат не беше открил при тараша си закътаната ниша. Взе всичко годно за ядене, грабна два пуловера и няколко чаршафа и нарами раницата. Извади мобифона от пощенската чанта и тръгна. В движение позвъни в болницата и потърси познатия си лекар. Обясни накратко и остави номера си с молба да го потърсят от линейката, когато стигнат до района на лозята...

След десетина минути стигна до бараката на Митю Аченката. Сети се, че можеше да вземе от първака ракия за да разтрие децата, докато дойдат от болницата... Добре... Ще им остави храната и ще се върне... Бутна с рамо вратата на сутерена. Видя само догарящата свещ.

Помещението беше празно. Човекът и децата бяха изчезнали.

Божо Манов-Големия ядно изпсува и бързо се добра до горния кат на бараката. Беглецът не можеше да е отишъл надалеко с децата в ръце. Събра ръце на фуния и мечешкият му глас разкъса нощната тишина:

- Хе-й-й-й... Човече-е-е-е!... Върни се!... Знам, че ме чуваш!... Ще умориш децата!... Върни се!

Повтори няколко пъти и се ослуша. Отговор не дойде. Почака малко, после ядно ритна перилото на верандата и седна на стъпалото. А сега?...

Звънна мобифонът му. Линейката беше вече в началото на лозовите масиви и искаха ориентир. Каза им да тръгнат по средния път и след пет минути пресрещна колата.

Младият дежурен лекар изслуша краткото му обяснение и погледна часовника си:

- Имам и други повиквания... Отивам нататък, а ако намериш децата, моят номер е записан на твоя мобифон от обаждането ми преди малко...

Божо Манов-Големия се въртя възбудено минута-две, докато състави програмата си. Върна се във вилата, седна и набра домашния номер на братовчеда. Обади се синът на Малкия. Баща му е на дежурство. От полицейския участък обещаха да се свържат с радиотелефона на дежурната кола и след десетина минути Божо Манов-Малкия му позвъни.

Божо Манов-Големия му разказа накратко част от случилото се. После попита:

- Колко човека имаш под ръка?... Четирма в две коли?... Слушай ме сега, Малък! Пращаш едната кола при мене на лозето. Ти с другата отиваш и вдигаш от дома му кучкаря. Минавате през кучкарника за кучето и идвате тук...

- Ама бра`чед, десет часа е вече... Човекът сигурно е на трета ракия... Добре, добре... Тръгвам... Както кажеш, бра`чед!...

Тежеше Божо Манов-Големия и сред приятели, и в службата... А в родата думата му беше закон...

Половин час по-късно петимата полицаи и кучето бяха пред верандата на вилата и той ги поведе към бараката на Митю Аченката. Кучето бързо улови дирята и опъна повода. След петнадесетина минути излязоха на дерето на Суха река. Животното се спусна до пресъхналото корито, върна се обратно, отново се спусна и нервно заскимтя.

- Загуби ги! - водачът му ядно изруга и дръпна повода.

Спряха се и погледнаха въпросително Божо Манов-Големия. Той огледа с нощния бинокъл лозята от двете страни на дола и измърмори:

- Очаквах такова нещо... Затова съм ви и събрал толкоз народ... Ти ще тръгнеш с кучето по контура на дерето и обхождаш двата бряга в района на лозята. Оня нещастник все трябва да е кривнал наляво или надясно. Малък, ти, с единия от хората си, хващате долния път, другите двама - горния. Аз вземам средния. Преравяте всяко лозе със сграда, колиба, навес... Ако стопаните са там, будите ги и с тях претърсвате... Ще надничате и в кучешките къщички... Имате връзка помежду си с портативните си радиостанции... Кой имаше мобифон в себе си?... Дай го на Малкия! Той ще има връзка с мен...

Час преди полунощ започнаха търсенето. В обитаемите сгради хората ги посрещаха сънени и стреснати... Трудно разбираха какво става и сътрудничеха неохотно... Малкия и колегата му попаднаха на група нелегални “заселници” - участниците в оргията панически се разбягаха при вида на униформените... Божо Манов-Големия намери две цигански семейства с деца в бившата конюшня на опитната станция... Описа им човека с децата... Не ги били виждали...

Не намериха децата.

На разсъмване, малко след четири, Божо Манов-Големия събра изморените си помагачи на верандата пред вилата си. Изпържи картон яйца със сланина и лук. Наля кана червено вино. На кучето свари качамак с пръжки... Накрая им благодари и ги изпрати по живо и здраво...

- Ами ти сега, бра`чед, какво... - Божо Манов-Малкия се чешеше уморено по наболата брада.

- Ще търся. - Божо Манов-Големият беше кратък.

Денят беше четвъртък. Днес и утре няма да напуска града. Ще свърши няколкото неотложни служебни работи и ако е нужен някому, знаят къде да го намерят...

Тръгна да обхожда домовете в покрайнините на града, граничещи със зоната на лозята... Питаше, разпитваше... Никой не беше виждал такъв човек сам или с деца...

Там го завари в събота сутринта позвъняването на Малкия.

- Бра`чед, къде си сега?... На Чорчулийките?... Трябва да дойдеш за разпознаване. Намерихме тази заран мъртъв мъж в изкопа на строежа зад спортната зала. Може да е твоят човек...

Пристигна на мястото след половин час. Бяха извадили тялото от рова и съдебният лекар се въртеше около него.

Позна го веднага. Беше бащата на децата.

- Бра`чед, нашите хора са убедени, че е убит другаде и после довлечен и бутнат в изкопа... Има следи от гуми до самия ръб... Вероятно са докарали тялото с кола...

Божо Манов-Големия преглътна сухо и дръпна патолога за ръкава:

- От колко време е мъртъв?

- Най-малко от двадесетина часа. По-точно - след анализа...

Това означаваше, че децата са сами някъде повече от едно денонощие...

Върна се на вилата. Седна на верандата пред шише ракия и подпря главата си с ръце... Есента беше любимият му сезон още от дете... Дърветата бяха потънали в червено-жълто-зелени багри... Рояци пчели се въртяха около узрелите и презрели късни грозда, круши, мушмули... Отпиваше от ракията, благоговееше пред хубостта около себе си и се питаше, къде ли е цярът за болната му душа...

Целият съботен ден се мота из лозето. Захвана няколко работи... Късно след обяда взе голям лист хартия и скицира на ръка, по памет, района на лозята с трите пътя, дерето на Суха река, покрайнините на града, бараката на Митю Аченката... После начерта кръг с радиус към километър около мястото, където кучето загуби следите... Тук, в този кръг оня нещастник трябваше да е оставил децата и те са още там... Живи или...

В неделята стана рано. Наплиска се на дворната чешма, затегна саповете на няколко мотики и брадви и към осем позвъни на големия си син.

- Махмурлии сте от снощи?... Вдигай брат си и ще изтрезнявате при мен... Имам каса бира...

Пристигнаха още сънени и на бутилка бира изучаваха скицата на баща си и слушаха програмата.

- Тръгваме оттук - Божо Манов-Големия забоде пръст в листа. - Ще се движим по възможност в концентрични кръгове... Започваме от външния контур...

Тръгнаха... Провираха се през телени огради, бодливи храсталаци, живи плетове... Отваряха и водомерните шахти... Децата ги нямаше..

В ранния неделен следобед се събраха отново на верандата, изподрани и мокри. Гълтаха мълчаливо яйчния специалитет на баща си и избягваха навъсения му поглед. По-малкият се престраши пръв:

- Тате, ти защо... защо се чувстваш виновен за тази работа?... Виж, че никой друг не го е еня... - и млъкна, сконфузен от мрачното му мълчание.

Половин час по-късно приключиха със закъснелия обяд и прибраха масата. Божо Манов-Големия натовари синовете си на трабанта и тръгна да ги отведе до жилищата им в новия източен квартал на града. Отклони поканата на големия за гостуване и завъртя волана обратно.

След залесителния пояс спря и уморено се вгледа в разстлалите се пред него лозови хълмове. Минаваше пет часа и слънцето стоеше закачено малко преди залеза над средния борун Гаази Баба... Въздъхна, махна с ръка като да отпъди тежки мисли и пусна трабанта по наклона. Мина през моста на Суха река и вече приближаваше разклонението на трите пътя, когато удари рязко спирачки.

Усети, че пред погледа му се мярна нещо, което не е засичал тук през хилядите си преминавания по този път... Зави обратно и бавно измина същия участък до подножието на ската, като внимателно се оглеждаше наляво и надясно... Дотук нищо особено... Повторно зави и пусна колата към моста.

И тогава видя кучетата.

Бяха глутница бездомници от всякакъв цвят, размер и форма. Стояха или клечаха от двете страни на бетонния мост. От време на време се прозяваха и протягаха, но не напускаха позициите си. Божо Манов-Големия спря трабанта на десетина метра пред моста и изтръпнал излезе навън. През тези няколко напрегнати дни на издирване беше минавал десетки пъти оттук. Поне три пъти се беше спускал до отвора на съоръжението. Мостът беше широк около дванадесет метра и в правоъгълния светъл отвор можеше да влезе прав човек. Вярно, че не беше се промушвал вътре, но видимостта отвън беше добра...

Приближи се до дерето отляво и няколкото псета лениво се отместиха встрани. Спусна се по обраслия с ниски храсти бряг и достигна до разкаленото корито. Оттук се виждаше добре цялото подмостово пространство - затлаченото корито, ниските водни храсти, многобройните боклуци, довлечени от дъждовните води, бетонните профили на подпорите и гредите... Продължи напред и влезе в отвора. Между подпорните греди видя ниши, запълнени с наноси и треви... Краката му забраха няколко празни циментови торби... На една от средните ниши две от торбите бяха изправени и притиснати с камъни... Разбута камъните и свали торбите...

И Божо Манов-Големия видя децата.

Момиченцето седеше подпряно на циментовата стена и широко отворените му очи гледаха спокойно някъде над главата на Божо. В ръцете си държеше увитото в дрипи телце на братчето си.

Дъхът на Божо Манов-Големия секна. Опита се да преглътне, но от гърдите му излязоха само хрипове и пред очите му се завъртяха тъмни кръгове. Остра болка в тила го върна в съзнание... Божо стисна зъби и яростно изпсува... Само не сега... и не тук... Поне още няколко минути... Стараейки се да не извършва резки движения, свали якето и бавно го положи на земята... Приклекна, добра се до децата и внимателно ги изтегли от нишата. Положи ги на якето и затвори ципа. Взе товара си в ръце и бавно се изправи, подпирайки се на гредата... Тъмните кръгове тръгнаха отново и той остана подпрян, докато се разсеят... Закрачи, като провлачваше краката си и излезе на открито. Подпря се отново на отвесната стена и потърси с поглед по-лек път за изкачване на обраслия бряг...

Събра сили и тръгна... Веднъж да се добере до пътя... Започна да предусеща пристъпите и превантивно спираше да почива, като затваряше очи...

Излезе на равното и се огледа. Трабантът стоеше с отворена врата от другата страна на моста. Тръгна нататък с бавна, едра крачка... Ако успее да стигне до колата...

Не успя. Усети топлата вълна на приближаващия припадък на метър от края на моста. Успя да седне на бордюра, подпря се на перилото и прихвана по-здраво якето с детските тела...

Така го намериха половин час по-късно обитателите на крайната вила и ужасени завъртяха на “Бърза помощ”...

Божо Манов-Големия дойде на себе си малко преди полунощ. Видя се на системи в познатата му вече реанимация. В полумрака разпозна уморените очи на Ирина, а на дивана похъркваха синовете му. Направи й знак да не ги буди и я хвана за ръката. Този път паметта му беше в ред и си спомняше всичко до последната секунда преди припадъка.

- Къде са децата?

Ирина сложи пръст на устните си:

- Не приказвай!... В детската реанимация са. На системи, като тебе... Педиатрите казват, че ще оцелеят, но... с някои увреждания... Особено по-малкото...

Божо Манов-Големият се отпусна и затвори очи...

На сутрешната визитация към девет старият неврохирург прогони синовете му и сърдито седна до него.

- Главата ти е още мека отзад. По моята наука не трябваше да си жив... но явно и аз не знам много неща от занаята си... Ясно е едно - оттук нататък всяко психическо, физическо, емоционално или комбинирано натоварване - лекарят наведе глава и погледна над очилата си към Ирина, а тя, поруменяла, извърна лице - ще води до този резултат... Младо момче си, нямаш още шестдесет и не е хубаво да се затриваш сам...

Изписаха го на третия ден. Синовете му донесоха дрехите, а Ирина - малък пакет. Извади малка кукла и лаещо кученце. Божо Манов-Големия кимна с глава и тръгна към детската реанимация. Не го пуснаха вътре. През остъклената преграда видя сестрата да оставя играчките на две съседни легла и помаха с ръка...

Синовете му ги отведоха с Ирина до вилата. Помотаха се малко и си тръгнаха. Ирина го настани на дивана и се зае да оправя стаята. Божо Манов-Големия я гледаше усмихнат и усещаше връщането на тихата си радост от живота... Хвана я за ръката и я притегли към себе си. Ирина смутено зашепна на ухото му:

- Ама, нали чу какво каза докторът?... Той...

Божо Манов-Големият повдигна брадичката й и я целуна.

- Остави го доктора... Той завижда...

Няколко часа по-късно, вече по тъмно, Ирина го усети да се измъква от леглото. Протегна ръка и го задържа.

- Къде хукна пак?

- Трябва да свърша една работа...

Облече се и излезе.

Ирина полежа още малко, после стана, наметна се и се зае да приготвя вечеря. Подреди масата и седна...

Мина още половин час и тя разтревожена излезе на верандата. Огледа лозето и мярна мъжката фигура в ъгъла с дюлята.

Божо Манов-Големия зариваше ямата.

 

 

© Христо Кирилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2005, № 3 (64)