ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ И НЕЙНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

Гергана Начева

web

Историографският труд на Иван Сарандев "Българска литература 1918-1945" (в два тома) за първи път оцелостява представата за един сложен и противоречив, все още недостатъчно изследван и подложен на преоценка литературноисторически период, който в своята продължителност перспективира времето между двете световни войни, но и прекрачва тази граница.

Едва ли ще бъде пресилено, ако кажем, че съдбоносните десетилетия на 20-те, 30-те и 40-те години очертават облика на многоликото и екстатично двайсето столетие, в което отехтяват кървави апокалиптични войни, въстания, революции, тоталитарни идеологии, разтърсили руските и европейските светове.

Усилията на изтъкнатия ни литературен историк се съсредоточават в два аспекта - да се ситуира българската литература в европейския интелектуален пейзаж и да се направи дълбок "срез" на националния литературен процес, отразяващ редица исторически, социокултурни и етнопсихологически симптоматики.

Впечатляваща е едрата композиционна схема. Първият том с двата си дяла - "С духа на новото време" и "Българският литературен авангард", се обединява от антиномията "Между краха на традициите и авангарда", артикулиращ напрежението традиционно - модерно, т.е. авангардистично, с цялата реторика на специфичното му случване и културно-естетическата му радикалност.

Това позволява традиционният контекст да учленява закономерното присъствие на творци като Йордан Йовков (автора, чрез когото малката литература се самоопознава) и постсимволистичния Смирненски (чрез когото тя се себеосъществява).

Именно "духът" на времето прави възможни литературни феномени като Атанас Далчев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Стоян Загорчинов, Ст. Л. Костов, но и извежда от "критическия здрач" (една чудесно намерена авторова метафора) имена като Мара Белчева, Рачо Стоянов, Н. В. Ракитин.

Вторият дял - "Български литературен авангард", вписва литературата ни в модерния европейски контекст и илюстрира всички авангардистични направления. Експресионизмът е представен от неговия адепт и теоретик Гео Милев и се налага в творчеството на Чавдар Мутафов и Антон Страшимиров. Експериментите на футуризма са видими при Ламар и Емануил Попдимитров, на дадаизма - при Н. Марангозов, Теодор Драганов, Тодор Чакърмов, Стефан Рол; на диаболизма - при Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев, Атанас Далчев; на имажинизма - при Никола Фурнаджиев и Славчо Красински.

Изследователската задача във втория том, обхващащ периода 1930-1945 г., е усложнена. Чрез стратегията на седемте дяла: "Проблеми и сюжети в прозата за града", "Южноамериканската тема", "Раздвоение на лирическия герой", "Прозата през 30-те и 40-те години на 20. век", "Родени между две войни", "Българското литературознание и критика между двете войни", "Литературната периодика между двете световни войни", се обглежда една литературна панорама, твърде разноречива и пъстра.

Докато първият том се стреми да открои творческите експерименти, вторият си поставя задачата да осмисли резултатите от тях в следващите десетилетия. Ненапразно тридесетилетието на 20. век е определено като гранично по отношение на социални, психологически и етнически процеси, довели до безмилостния крах на патерналистичните носталгии.

Методологическите и интепретативните процедури са насочени към литературоведски, етнопсихологически и културни зони. Като подбира не най-ярките, но затова пък физиономични присъствия (Людмил Стоянов, Константин Петканов, Гьончо Белев, Анна Каменова, Мария Грубешлиева), изследването илюстрира разпада в градския патерналистичен топос, извеждайки моралните и психологическите причини, които меркантилизират българското общество. Може би за да се очертае границата градско - селско тук е включен Константин Петканов, чието творчество напомня фамилизма, роднинската група, устойчивата консервативност на патриархалното дори в неговия разпад, както и някои православни нагласи. Петте очерка с тънка наблюдателност улавят кризиса на българския провинциализъм с неговите менталности. Така разделът "Раздвоението на лирическия герой" е органично продължение на темата за българската провинциалност, но вече интепретирана в пресечната точка селско - градско, проектирана на фона на големи обществени процеси в резултат на промените след Първата световна война. Критикът вижда в тях категоричен коректив в "творческия биографизъм" на определени интелектуални елити. Творчеството на Христо Радевски, Младен Исаев, Николай Хрелков оригинално се вписва сред това на Емануил Попдимитров и Николай Марангозов, подчинено вече не на идеологемна, а на локална тематика. Тази тема упорито продължава да се налага в белетристиката на 30-те и 40-те години (Георги Караславов, Чудомир, Емилиян Станев, Димитър Талев).

Тактиката на изследователското повествование е чрез композиционно-мозаичния принцип непрекъснато да се сблъскват и преподреждат приоритетите. Това дава възможност например "южноамериканската тема" да разбие наложилия се стереотип за уседналостта на балканския българин. В литературната история на Иван Сарандев се завръща една малко позната и маргинализирана тема - за гурбетчийско-емигрантското странстване на сънародниците ни в 20-те и 30-те години на миналия век. Сред имената на колонизаторите на тази проблематика (Борис Шивачев, Тодор Ценков, Матвей Вълев) се завръща и непознатият Самуил Стрезов. С включването на Светослав Минков и неговата подмината и бегло интерпретирана пътеписна творба "Другата Америка" в южноамериканската тема се вклинява не социалноаутсайдерският дискурс, а иронично-интелектуалният поглед на европееца Минков към културната периферия с нейната травматичност. Очеркът, посветен на "другата Америка", прави впечатление с артистичната си ирония, конгениална на авторския текст. Критикът Иван Сарандев успешно конструира образите на южноамериканското, екзотичното, преплитащо се с емблематични фигури на 20. век, като Айнщайн, който анекдотично приписва на Бразилия две свои открития - теорията на относителността и ботаническата градина на Рио де Жанейро. За първи път "другата Америка" е прочетена чрез историята на манталитетите.

Верен на своя изследователски подход, авторът не престава да открива за българската национална литература нови имена, творби, факти. В раздела "Прозата на 30-те и 40-те години" с цялостното му творчество е включен Георги Илиев, популярен повече като пионер на два научнофантастични романа. Но истинска изненада представляват очеркът за бесарабския българин - писателя Мишо Хаджийски, и запознаването ни с трагичната му съдба, творец, ситуиран сред имена като Чудомир, Георги Караславов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Димитър Димов.

Приносен момент в историографията е културологичният контекст, в който се вписват критически отзиви, оценки, мнения на изтъкнати български писатели, критици, журналисти, както и богат метакритически материал от литературните анкети. Освен че учленява симетриите българско - европейско в него непрекъснато се долавя диалогът на литературата с другите изкуства. Преекспонираният от критическия свод образ на Борис Морев ("Тютюн") се поставя в нова социална схема - от типа на мистър Соомс от романа на Голсуърти, открива се суров рембрандовски рисунък в портрета на Димитър-Димовия герой. Заводската поезия на Вапцаров се сравнява с графиките на авангардистката Кете Колвиц, представена е интелектуалната компания от кафене "Средец", в която се движи Вапцаров. В очерка, посветен на Вапцаров, е цитирано есето на италианския поет Салваторе Куазимодо "Поезията след войната", където отново се поставя въпросът за културната ни маргиналност, а Вапцаров е определен като поет "от най-тъмната провинция на земята". Търсят се известни аналогии между творби на Емилиян Станев и Томас Ман. Всичко това разширява хоризонтите на изследването и уплътнява концептуално историколитературния наратив, ориентирайки го към по-широки естетически траектории. Изследователският подход спомага за конструиране на многото лица на българския писател между двете световни войни - дързък експериментатор, космополит и откривател на чужди светове, търсач на идентичности, надничащ в дълбините на историята, но винаги с отчетлива културна чувствителност, адекватна на бурните исторически промени, хуманист, архитект на интелектуални вселени, идеологически застъпник.

Поетите на 40-те години (Богомил Райнов, Валери Петров, Александър Вутимски, Александър Геров, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Никола Вапцаров) са представени в цикъла "Родени между две войни", което е прецитат на книгата на Борис Делчев и имплицитно продължава диалога между двамата критици. При тази творческа генерация се открояват два ракурса - урбанизмът на големия град и образът на тревожното и трагично време в навечерието на Втората световна война, докато Вапцаров е разгледан в два контекста - като приемник на творческите експерименти на българския авангард и като поет на града.

С професионална вещина и ерудиция са презентирани разделите "Българско литературознание и критика между двете войни" и "Литературната периодика между двете световни войни". Първият раздел откроява имената на строителите на българската модерна литературна история и критика (Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Владимир Василев, Георги Цанев, Иван Мешеков, Васил Пундев, Тодор Павлов, Борис Делчев). Българското литературознание е представено от ново поколение критици, възпитаници на Висшето училище в София, поклонници на новите европейски модерни философски и естетически идеи, проводници на "авангардния взрив" в изкуството след Първата световна война, както и на динамичното развитие на българската литературна наука и университетска критика, завоювала научен престиж у нас и в чужбина.

С проникновеността на литературен историк проф. Иван Сарандев проследява генеалогията на нашата литературна историография и достигането й до стадий на синтез. Той коментира факта, че именно в 30-те години на 20. век започват да се появяват истории на българската литература - на Божан Ангелов, Боян Пенев, Иван Радославов, Георги Константинов, Малчо Николов. С търсенето на националната ни културна идентичност се свързват творческите разработки на отделни периоди или проблеми от академичните ни елити в лицето на Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Константин Гълъбов, Йордан Иванов. Тук заслужено е откроена фигурата на проф. Боян Пенев, създател на методология, отчитаща сложността и спецификата на духовната ситуация, както и двата момента, с които историкът трябва да се съобразява: генетичния и естетическия. Не са подминати и цяла фаланга от творци, работили в областта на критическото поприще - Димо Кьорчев, Владимир Василев, Васил Пундев, Петко Росен, Цветан Минков, Димитър Митов, Георги Константинов, Петър Динеков и други. За да придаде завършен облик на критическата мисъл у нас, изследователят представя писателите, които се изявяват и като критици - Людмил Стоянов, Дора Габе, Анна Каменова, Гео Милев, Антон Страшимиров, Константин Константинов, Христо Радевски и др.

Заключителният раздел на историографския труд е отреден на литературната периодика между войните, оценката за която е, че е разнообразна, но в повечето случаи - еклектична. Съществуват само няколко издания със своя физиономичност - "Везни" и "Пламък" на Гео Милев, "Златорог", "Хиперион", "Българска мисъл" и левите "Нов път", "Кормило", "РЛФ", "Изкуство и критика". Представено е и едно мимолетно, но изключително интересно авангардно списание - "Crescendo", аналози на което откриваме в съседните балкански литератури. Откроени са и два етапа в периодиката - 1918-1934 и 1934-1945, които показват тоталната политическа и идеологическа конфронтация, както и ясно очертаващия се антифашистки блок.

Трудът е снабден със сериозен библиографски апарат, хронологични таблици на българската лирическа и прозаическа продукция, както и на културни, научни и исторически събития у нас и по света в периода 1918-1945 г. Интерес предизвиква философията на бележките. Тук са поместени статии, представляващи библиографска рядкост (вж. Ангел Тодоров "В дебрите на еснафския бит", която показва литературното разгромяване на Чудомир), скандални спомени (вж. Константин Гълъбов за Михаил Арнаудов), фейлетони (вж. "Crescendo" в сп. "Маскарад" от Четвъртития Триъгълник), отделни преиздания и вестникарски интервюта, инкриминирани по време на тоталитаризма, фрагменти из дневници, като тези на Чудомир и Борис Делчев. Това осветлява тъмните места в националната ни литература и коригира определени нагласи и представи, връща в литературата забравени и табуирани имена.

Посттоталитарният дискурс в историографията на Иван Сарандев не пропуска да обгледа някои негативистични практики на едно недалечно време, изяснява идеологическите причини, които са запратили в забвение българския литературен авангард. С безпощадна откровеност изследователят интерпретира опозициите ляво - дясно, като отдава заслужено внимание не на идеологически пристрастия, а на художествени феномени, припомняйки предупреждението на Флобер: "Изкуството не бива да служи за плът на никоя доктрина, ако не искаме то да изгуби престижа си".

Така тази историография успява да конструира фигурата на посттоталитарния литературен историк, отстояващ принципите за лична и гражданска отговорност, характер и морална чистота при реализиране на човешкото и интелектуалното кредо.

Историята на българската литература в два тома на Иван Сарандев е поредният значим принос, наред с многото му книги, посветени на емблематични български творци, плод на неговите десетилетни изследователски търсения. Това е най-обемният (над 900 страници), най-обширният, привличащ най-много автори труд за този литературен период. Той респектира със своята концептуалност, изследователска добросъвестност и компетентност, както и със завидния си литературнокритически инструментариум. С него авторът продължава критическите дръзновения на литературни историци като Боян Пенев, Иван Радославов, Георги Константинов, Малчо Николов, Георги Цанев и внася своя достоен принос към родната история на литературата.

Анализаторът постоянно подлага на прецизен анализ творческите светове на писателя, а критикът неуморно полемизира, коригира, аргументира с факти, доказателства и рецептивни оценки, руши създадени, вкоренени представи. Това е една пространна визия за всички сфери на литературноисторическото функциониране, обхващаща многопосочните развойни тенденции между двете световни войни.

Тази литературна история връща в културното пространство цели направления, неизвестни автори, игнорирани творби, табуирани присъствия. Но също така връща примера на литературния изследовател като неуморен интелектуален търсач не само на нови смисли, но и на вечни истини.

© Гергана Начева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 1
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 1.