ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ И НЕЙНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

Гергана Начева

web

От 90-те години на изминалия век сме свидетели на появата на три персоналистични истории на българската литература - "История на българската литература 1878-1944" на Светлозар Игов (1990), "Българска литература XX век. Дванадесет сюжета" на Валери Стефанов (2003) и "Българска литература 1918-1945" в два тома на Иван Сарандев (2004).

Това е ясен знак за връщането към мащабни литературноисторически изследвания. След многото спорове, свързани с уточняване на понятието литературна история - за нейните граници, обект и метод, днес сме изправени преди всичко пред вариантни историографски трудове.

Историята на българската литература, отразяваща периода 1918-1945 - том I, на Иван Сарандев още в предговора си "Между краха на традициите и авангарда" сякаш обръща гръб на предизвикателствата на теоретичния дискурс - предупрежденията на Р. Барт за университетска и идеологическа литературна история, на Башлар за нейната феноменологична версия, на Курциус - топонимичната, и на Яус за херменевтичната, но все в разколебаваща посока. Тук се заговаря за литературната история като "разказ" и повествование за личности, съдби, произшествия. Етимологията на думата история се търси още в древността. Литературният историк, познат ни от толкова много свои трудове, прецизира отново понятието литературна история, изтъквайки приоритетната й отлика - освен всичко друго тя е и "своеобразно изкуство". Той подчертава, че именно пренебрегването на този факт има за следствие елитаризирането на литературната история и капсулирането в собствената й компетенция, довело до тъжния й реквием.

С присъщата си литературноисторическа нагласа Иван Сарандев поставя темата за сложните движения на историческите процеси, за техните специфики и рефлексии. Той откроява отделни симетрии между историята и литературата, проблематизира изкушението да се предадат на потомците фактите и документалните свидетелства, без да бъде нарушена хронологичната последователност и целостта им. Изследователят поставя в центъра фигурата на литературния историк, мислен като медиатор между личните човешки дела и целостта на историческото движение при интерпретацията им.

Авторът пледира за завръщането на литературната история към първоизворите, за да спечели читателския интерес и доверие. Той отхвърля както колективистичните истории без ясна концепция, подчинени единствено на идеологическата доктрина, така и пределно усложнените специализирани текстове, довели до "комуникативен разрив" с реципиента.

Изследователят на историята на литературата ни след Първата световна война се опира на опита си на университетски преподавател и визира един тревожен симптом, разискван в хуманитарните центрове на големи университети, като Рътгърс, Йейл, Корнуел, Харвард, Стони Брук, за отстояване на схващането "Специализацията прави възможно мисленето", коментирано нееднократно и от Цветан Тодоров. Посочените академични общности се обявяват в защита на терминологията. Илюстрация са трудовете на физиците, неразбираеми за широката публика. Репликирайки това, Цветан Тодоров изхожда от презумпцията, че науката за литературата има за обект и хуманистичните ценности и тяхното обсъждане не би имало популярност, ако се прави с терминологично утежнен, некомуникативен език. Защитата на подобна теза от Иван Сарандев е първият момент, с който прави впечатление историографското му изследване.

Вторият акцент е високата етика, с която се подхожда към предходните исторически опити, историографът говори за цяла плеяда предшественици, подготвили почвата за създаване на национална литературна история - Д. Попов, Д. Маринов, М. Москов, Ал. Теодоров-Балан, Д. Мирчев, Б. Пенев, Ив. Радославов, Г. Константинов, като с право специално внимание се отделя на четиритомната история на Боян Пенев.

Третият момент, който привлича вниманието, е усилието на литературния историк да върне българската литература в нейния изконен европейски контекст и тук той е продължител на една благородна амбиция, свързана с културните дръзновения на Пенчо Славейков и Гео Милев. Постоянно се усеща стремеж към разширяване на обсега и търсене на диалози между българската и европейската култура и литература и техните славянски и балкански отгласи.

Това обуславя новаторството в авторовата концепция за един от най-разноречивите и многогласни периоди в българската литература - между двете световни войни.

Двадесет и седем портрета на писатели са организирани в два раздела - "С духа на Новото време" и "Българският литературен авангард". В първия раздел са представени творчески присъствия на емблематични творци като Й. Йовков, Хр. Смирненски, Ат. Далчев, М. Белчева, Д. Габе, Ел. Багряна, Ас. Разцветников, А. Каралийчев, Ст. Загорчинов, Ст. Л. Костов, Р. Стоянов, Н. В. Ракитин, К. Константинов и други. Вторият раздел е обогатен с много нови имена.

Творчеството на всеки отделен творец е визирано бинарно - като творческо своеобразие и индивидиуум, от една страна, и като резултат от определени художествени тенденции и традиции, от друга страна. Всеки от тях е ситуиран в своето време, поколение, интелектуален кръг. Творбите са подложени на задълбочени анализи и обобщения.

Историографският труд е наситен с множество прецизно подбрани и поднесени факти, които ориентират читателя в социокултурния и политическия климат на времето, както и в специфичните му проявления в българския обществен живот. В историколитературния наратив органично са вплетени компедиумни фрагменти за отделните направления, жанрове и литературни форми.

Всеки портрет разкрива отличната осведоменост, безпогрешния усет към културната чувствителност на времето, уловена понякога в отделния детайл.

Дългогодишните професионални занимания на Иван Сарандев в областта на литературното анкетиране го нареждат сред едни от най-добрите познавачи на много неизвестни не само на широката читателска аудитория, но и на литературните среди имена и творби. С възрожденска отдаденост той десетилетия проучва частни литературни архиви и документи с цел популяризирането им. И в този аспект историографията му проецира дългогодишен опит на добросъвестен изследовател, литературен историк и критик.

Приносите в труда са в посока на заличаването на бели петна в националния литературен атлас, като ни запознава с редица малко или напълно непознати имена на писатели. От друга страна се осъществява възможност за завръщането в литературната история на забравените, подминатите, идеологически игнорираните.

Първият раздел - "С духа на Новото време" - идва да препотвърди литературните търсения на Иван Сарандев. Основателно книгата се открива с портрета на Йордан Йовков - най-значимият писател след войните, на когото литературният историк посвещава две свои изследвания - "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път 1880-1937" (1986) и "В света на "Старо-планински легенди" (1993), донесли му признание на водеща фигура в съвременната йовковистика.

Вторият раздел е евристичен. Той е широко платно на неизследван етап от българския литературен авангард с неговата космополитна нагласа и чувствителност. Това е продължение на дългогодишните му занимания с европейския и българския авангардизъм, в резултат на което се появи и неговата първа "Антология. Български литературен авангард" (2001).

Обглеждайки отделните авангардни течения, коментаторът ги проектира върху европейския исторически и културен екран. Анализирано е 20-ото столетие - тревожно, разломено, релативизирано. Взривена е вярата в абсолютите (тук за пример е привлечен капиталният труд на американския учен Пол Джонсън "Съвременността. Светът от 20-те до 90-те години").

Това е първата българска литературна история, в която авангардът е обособен като отделно направление във всичките му проявления и разновидности, инспириран от радикални научни и технически открития, от умората и апатията, както и от тежките отражения на Първата световна война върху човешката психика.

Именно авангардът успоредява българската и европейската литература с техните естетически търсения, художествени принципи и закономерности - е обобщението на литературния изследовател.

Паралелно с това трудът прави наблюдения върху европейския литературен вкус и по оригинален начин вписва в него Гео Милев, едновременно присъстващ в два литературни контекста - българския и немския. Представени са ярки авангардисти, като Ч. Мутафов, Ламар, Н. Марангозов, Св. Минков, Вл. Полянов, както и неизвестните Т. Драганов и Т. Чакърмов.

Изследването доказва, че в развоя на родния литературен авангард се оглеждат и определени естетически рецептивни нагласи, което довежда до проникновени изводи, че българският читател не е достатъчно подготвен и това предрешава съдбата на този трети пореден етап на модернизма за неговото несбъдване като литературен проект.

Интересна е изследователската стратегия, насочена към своеобразието на творческите присъствия, радикалистични и епатиращи естетики и рецептивни нагласи, напрежения и сблъсъци. Така тя разширява обхвата си. Приносен момент е и включването на непознати имена, работили за каузата на българския авангард, като Ив. Знахар, П. Завоев, К. Мочулски и други. Твърде странен феномен е и Г. Динев (Стефан Рол), маргинален между две култури и литератури - българската и румънската. Тук той е разгледан в контекста на българския и румънския авангард сред имената на В. Браунер, М. Янко, И. Воронка и други, а това представлява и определен научен принос към балканистичната литературна панорама, толкова актуална днес.

Историографският труд има принос и към културфилософията с наблюденията на автора му върху богомилството и авангарда с неговите духовно нихилистични енергии. Трудът диалогизира с историческите изследвания на Петър Мутафчиев и се включва в една продължаваща дискусия за същността на българската национална идентичност.

Литературната история на Иван Сарандев диалогизира и с други изкуства - живопис, скулптура, музика, тя се позовава и на първата социологическа анкета за литературния вкус, проведена от Гео Милев в списание "Везни" през 20-те години на 20. век. Всички тези металитературни дискурси непрекъснато разширяват вътрешнообемните рамки на изследователския периметър, трансформират вътрешносмисловите му хоризонти и го отварят към наши и чужди цивилизационни траектории.

Изследването е сериозен научен труд върху културните, цивилизационните, етнопсихологическите идентификации в един граничен исторически период.

Текстът непрекъснато артикулира неделимостта на родния и чуждия художествен и естетически опит, перцептиран като плодоносна традиция.

Впечатляващ е и стилът на тази историография. Текстът се чете с необикновена лекота, той навлиза в дълбините на смисъла, без да е подпомаган от тежък терминологичен апарат, често срещан при теоретичните разработки. Липсва "насилието над текста" в полза на увлекателния разказ. Удивлява истинската амалгама от трезвия литературен поглед, поднесен с безупречна точност, а заедно с това с артистизъм и с едва доловимо авторово вълнение, което привнася определена пластика и личностно присъствие.

Вероятно този труд ще предизвика спорни оценки и мнения, но това е неизбежно при изследване на дискусионни проблеми. А и самият автор никъде не заявява претенции за тяхното крайно разрешаване.

"Българска литература 1918-1945" - том I, от професор Иван Сарандев навежда на размисъл за съдбата и бъдещето в новия век на един толкова провокативен жанр като литературната история - как ще се промени обликът му, какви сложно антиномични парадигматики и прагматики ще се срещат и сблъскват в него. Но основно този труд ни обнадеждава в поредното завръщане на националната литературна история.

© Гергана Начева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 5
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 5.