Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КНИГИ

Евгени Черепов

web

Беше юни и ухаеше на липи. Първото му бяха казали, когато се събуди в болницата, а второто усети, щом слезе от таксито. По продължение на панелния блок имаше тревна площ и десетина липи, които помнеше от дете, а по някои от тях дори се бе катерил. Фактът, че помни толкова отдавнашни неща, му подейства успокояващо. Протегна ръка и докосна един липов цвят. Почувства се объркан, може би замаян. Затвори очи и въздъхна. Бяха го предупредили, че известно време ще се чувства разфокусиран. Разфокусиран - точно така се бе изразил един по-млад доктор.

Според лекарите било цяло чудо, че е жив. Катастрофата била брутална, челна, а той оцелял, защото не си бил сложил колан. Инерцията го изхвърлила през предното стъкло и паднал на главата си. Приятелят му, който шофирал, бил мъртъв.

Не помнеше инцидента, не помнеше накъде и защо са пътували с приятеля му, не помнеше да има такъв приятел. Не помнеше нищо около година назад. За времето преди това не откри липси. През дългите часове в болницата човъркаше паметта си - странно чувство да опипваш образи, да се взираш нарочно в спомени, без сам да знаеш какво търсиш. Като да оглеждаш пода на стая с пръснати детски играчки и да се чудиш липсва ли някоя, без никога да си ги броил или запомнял съзнателно. Но едно топло чувство на увереност, че всичко е наред, обвиваше спомените от годините на детството му, на следването в университета, смъртта на родителите му, стерилността му, развода и заминаването на жена му в чужбина, където след години тя успя да роди от друг, на самотния му живот след това, на скромното му и тихо преподаване на български език и литература в градската гимназия. Последният му спомен беше как директорът на училището му съобщава, че поради намалелия брой ученици от следващия срок трябва да съкрати единия учител по литература - да съкрати него. Помнеше как напуска кабинета, как излиза от училището, как минава през пълния с гимназисти двор. После нищо. Нито един спомен. Празно. Тъмно. Тъмното се прокъсва чак в интензивното на новопостроената градска болница и първото, което той вижда, е лампата с шантава фъстъковидна форма на окачения таван. Както разбра по-късно, от училищния двор до "фъстъчената" лампа му липсваше една година. Временна частична амнезия успокоиха го няколко лекари, неспирайки да му повтарят какъв късметлия е. Нямаше рани, нищо счупено, охлузване дори. Просто едно падане на глава, двадесетина шева, скромни болки в тила и липса на спомени от последната година. Най-вероятно ще се върнат скоро успокоиха го, сякаш спомените са изгубени домашни кучета, които търсят пътя към дома. Така или иначе чудесното му състояние и наличието на всичката му останала памет обезсмислиха по-продължителен престой в болницата - даже било полезно да си е вкъщи - в позната среда амнезията му може би ще се закърпи по-бързо. Именно закърпи каза същият млад доктор, който каза и разфокусиран. Учителските му навици го правеха внимателен към езика на младите хора.

И ето сега се прибира от новата и модерна болница (която помнеше още в строеж) и вдъхва аромат на липа. Аромат, съпровождащ го от детството - слънчев и летен, познат и уютен. Постоя прав пред входа на блока, после седна на едно от двете стъпала. Ръцете му стискаха бетонения ръб на стъпалото, докато оглеждаше наоколо и вдишваше от паметта на аромата. Затвори очи и стоя така, докато притеснението се отлее от клепачите му. Всичко щеше да е наред, старите спомени го докосваха успокоително - щеше да си спомни и липсващата година. Просто трябваше време.

Влезе у дома си като в храм. Плахо, кротко, но с чувство на покой, уют и надежда. Влезе последователно във всички стаи, докосваше предметите внимателно като икони. Седна на стола в работната си стая. Залюля се с крака по навик. Усмихна се. Личната му библиотека беше насреща. Два високи дървени стелажа с много рафтове. Книгите - стриктно подредени по височина. Единствено на средния рафт - най-удобния за текущи четива - пред изпънатите в редица книги лежаха без ред и други - тези, които четеше в момента. Преброи девет такива, които обаче не помнеше. Не помнеше да ги е чел, не помнеше да ги е купувал, заемал, носил вкъщи. Артефакти на криещата се година. Стана от стола и посегна за най-близката от тях, докато с поглед изследва авторите и заглавията на останалите.

Следващите четири часа прекара в четене, потънал в извивките на стола. Когато затвори книгата, ръцете му бяха потни.

От дете обичаше да чете. Още в първи клас се записа сам в градската библиотека. Мъкнеше към къщи по няколко книги всеки петък. Момчетата, трениращи на лостовете пред блока му, добронамерено го подкачаха с прякора "Книжаря". Винаги получаваше отлични бележки по литература. На двадесет и три завърши българска филология в София и се върна в родния град да преподава в гимназията. Основа училищен читателски клуб. На двадесет и седем бе избран за учител на годината. В читалнята на библиотеката се запозна с жена си. Когато тя го напусна, четенето го спаси от депресията, а може би и от нещо по-лошо.

Често усещаше как по време на четенето се отключват негови си мисли и фантазии, които надмогваха художествената линия и се отлепяха от нея. Очите му продължаваха автоматично да се плъзгат по буквите и после не помнеше нищо от последната страница. Интересното беше, че при нов прочит, дори след години, абзацът отключваше аналогични мисли. Сякаш думите в книгата се превръщаха в пароли към негови тайни.

Докато чете, се бяха върнали спомени. Опипваше ги внимателно с вътрешния си поглед, сякаш да не ги стресне и да избягат. Обикаляше ги, прикоткваше ги, ограждаше и връзваше, като завърнали се кучета-бегълци, за да е сигурен, че остават при него. Затвори книгата обнадежден. Погледна към рафта с другите книги, които не помнеше.

Излезе на балкона и притвори очи. Вдъхна аромата на липов цвят. Усещаше го близък. Липов цвят, цвят, липов. цвете липово. Странен израз, прилепящ се към съзнанието му. Сякаш ароматът криеше тайна. Може би част от тази година на тайните, от която успя да си върне спомени за отделни усещания, чувства и мисли чрез прочитането на забравената книга. Съветът на докторите да се прибере вкъщи се оказа полезен.

Отдели час-два, за да забърше прахта и почисти паяжините в необитавания му две седмици апартамент. Оглеждаше вещите си, дрехите си, дори най-дребните нещица, за да открие нещо непознато или пък оставено на необичайно място и това да му подскаже ново парче от пъзела, който имаше да реди. После излезе да напазарува.

Дограмата на кварталния магазин беше подменена, имаше нова касиерка, маркировката на пътното платно беше освежена, по-надолу по булеварда се виждаше и нов светофар, който засега просто мигаше в жълто. Рекламен билборд се бе настанил на ъгъла срещу библиотеката, а самата библиотека... библиотеката беше изгоряла. Гледа я, без да мърда, една-две минути, докато възприеме опушения черен силует на сградата. После я обиколи и огледа отвсякъде. Има тъги, които идват плътно и тежко и чупят непоправимо нещо в теб. Счупи се изправената му стойка и седна на близката пейка. Очите му попаднаха на непознатия билборд, рекламиращ новата болница.

Стискаше с ръце ръба на пейката. Стискаше, отпускаше, пак стискаше. Градът неизменно се бе променял през последната година, а той нямаше спомените за това. Маркерите на промяната, макар и не много, го хващаха неподготвен. Последният такъв беше некрологът на дядо Стойо от последния етаж, съобщаващ, че осемдесет и две годишният старец е починал преди две седмици.

Пусна ръба на пейката, който бе врязал отбелязки в дланите му. Вдиша дълбоко от превзелия града липов аромат. цвете липово. Върна се в магазина за бутилка червено вино.

Докато хапваше вкъщи, пусна телевизора, но бързо му стана безинтересно да слуша за правителството и го спря. Включи компютъра си и прегледа историята на браузера, за да види какви сайтове е посещавал, но историята беше зачистена. Не се изненада, отдавна имаше навика да я трие периодично. Видя на десктопа непозната му песен и я пусна. Изпълнение на цигулка, което с ритмичността и мелодичните си фрази напомняше филмова музика. Единствено това парче стоеше самотно сред останалите иконки на неподредения му десктоп. Всичката останала музика беше прилежно сортирана в папки. Прослуша го няколко пъти, после излезе на балкона, защото му се дощя внезапно пак да подиша аромата на цъфнали липи.

Отвори виното и застана над рафта с непознатите книги. С първата беше върнал откъс от забравен свой мисловен живот, който пък отключи реални спомени, макар и кратки - кога и къде бе купил книгата, как я беше чел в парка, как там едно момче беше паднало от колелото, как оказалият се сега покойник дядо Стойо беше промил плитката рана с вода от чешмичката в парка, как после разговаря със стареца за чистотата и невинността на децата, за белия лист, който те представляват и как е много важно кой и какво ще пише върху този бял лист. Оттам минаха на учителската професия - важността на учителя като главен писател, заедно с родителите, върху този бял лист и т.н., и т.н.... Спомени, връщането на които му даваше надежда, че ще си върне цялата памет. С нетърпение посегна напосоки към друга от непознатите книги и седна да чете, като от време на време отпиваше от виното.

Събуди се почти на обяд. Беше прочел и втората книга и не успя да заспи до сутринта. Изми се, хапна набързо и взе друга книга. Следващите дни прекара в четене. Не излизаше навън - само веднъж до магазина, за да накупи храна.

Прочете десетината книги за по-малко от седмица. Притеснението, което в началото се бе отливало от клепачите му, сега ги наводни. Узря увереността, че неслучайно точно тези книги бяха пръснати по рафта. На пръв поглед съвсем обикновени, разказващи банални житейски истории, дори имаше една детско-юношеска. Но, четейки текстовете, в главата му надзъртаха негови собствени мисли, които при първия прочит явно се бяха прилепяли по художествената линия. Мислите влачеха спомени. Спомените нареждаха пъзела на забравената година. Все още липсваха много парчета, заради което смисълът на нещо голямо, което усещаше инстинктивно, още му избягваше. През тези дни все по-често държеше лицето си в шепи, за да не разранява допълнително дланите си, белязани с резки от стискане на ръбове, с резки от стискането на дланите в юмруци.

В детската книга пък имаше шифър. Децата от историята използваха простичък математически трик, за да си предават кодирани съобщения, докато играят на детективи. Веднага се върна към страници от предишните книги, чиито номера бе видял оградени. Внимателно бе препрочитал тези страници, но не му говореха нищо с баналното си съдържание и дълго се бе чудил защо ги е отбелязал. Сега, използвайки простия код от детската книга върху получената от номера на страници редица числа, дешифрира странна фраза. цвете липово. Инстинктивно се облегна назад и стисна ръба на рафта.

Прегледа страниците на всички прочетени през последните дни книги - записваше отбелязаните номера, декодираше с шифъра от детската книга.

пее водата. цвете липово. ние.

Изтича до банята и повърна в тоалетната чиния. Нямаше съмнение, че е оставил кодирано послание до себе си. Знаел ли е, че ще катастрофира и ще остане без памет?! Взел е мерки, да си я възстанови. Но как е възможно да е знаел! И въобще имало ли е катастрофа?! Повърна отново.

Цяла вечер мисли върху дешифрираните фрази. Не схващаше нищо. Измъчваше го тайната на липовия аромат навън. цвете липово. Знаел ли е, че по това време на годината ще остане без памет! пее водата. ние. Кои сме ние? Коя вода пее?! Чувстваше се безпомощен. Не можеше повече да стои на едно място. Поставен пред нерешима загадка, мозъкът му инстинктивно искаше повече кислород и движение от тялото. Трябваше да се разходи.

Излезе навън. Топлата лятна вечер веднага го лъхна с дъх на липа. Още светлееше полумрак - най-приятното време, когато градът отпуска ход от ускореното ежедневие. Направи му впечатление, че доста хора вървят в една посока. Сепна го реплика на момиченце, което вървеше пред майка си и я теглеше напред за ръката:

- По-бързо, мамоо! Искам да хванем началото на пеещите фонтани!

Пеещите фонтани! пее водата. Ръцете му инстинктивно се свиха в юмруци. Не мисли много и тръгна веднага след майката с момиченцето. Беше забравил, че градът се сдоби с нова атракция - фонтаните, пръскащи свежест на фона на музика и светлини. Скоро стигна до тях, точно за началото.

А началото беше с песента от десктопа му.

Не помръдна, докато парчето не свърши. По цялата обиколка на фонтаните имаше хора, някои от които аплодираха, други се снимаха, трети просто се усмихваха. Само той стоеше като изваден от уравнението на атракцията. Странните знаци, които може би сам си беше оставил, го връхлитаха отвсякъде, но беше безпомощен да реши задачата.

- Здравей! Радвам се, че все пак намери начин да дойдеш на срещата!

Обърна се по посока на репликата, която го сепна. Високо момиче, може би на двадесет и пет, с права тъмнокестенява коса и меки черти на спокойна, уверена красота. От онзи тип женска красота, която те кара да си мек, добър и вдъхновен в присъствието й, без да те застрашава с разрушение. Която те прави спокойно щастлив и, дори видяна за пръв път, сякаш винаги е била с теб през годините. Това усещане имаше и той, но още не беше сигурен, че момичето говори на него.

- Не си успял да си спомниш всичко, нали? Не помниш и мен, виждам го в очите ти. Но си успял по някакъв начин да се сетиш за това място, за срещата ни. Откакто излезе от болницата, всяка вечер идвам тук и те чакам.

Пулсът му се учести, не успя да отговори. Просто я гледаше почти без да мига.

- Ти си умен - продължи тя. - Знаех, че рано или късно ще пребориш изкуствената амнезия и ще дойдеш. Ще ти помогна да си спомниш останалото. Подай ми сега ръка, сякаш за пръв път се запознаваме.

Той механично отпусна свитата си в юмрук ръка и я вдигна за здрависване. Подвластен на красотата и думите й, все още не успяваше да подреди мислите си.

- Цвети Филипова - каза името си момичето.

цвете липово.

пее водата.

ние.

- Ще поседим тук, докато свърши програмата. После ще отидем на кафе, сякаш сега сме се запознали. След това ще се качим на уж случайно такси, което обаче ще ни закара извън града. Там по-лесно ще се скрием от агентите на Правителството, за да можем спокойно да поговорим - тя го гледаше топло, въпреки деловия, но все пак мек тон. - Радвам се, че успя да дойдеш!

Не можеше да спре да я гледа.

Не спираше да я гледа в кафенето, не спираше да я гледа в таксито, което хванаха след час, и чийто шофьор я поздрави по име. Не спираше да я гледа и в скърцащата от горския вятър дървена къща на километри извън града. Не спираше да я гледа, докато тя му говореше за построените нови болници от Правителството - уж за безплатно лечение на населението, а всъщност за тайни изтезания на участници в Съпротивата и мозъчни операции по нов метод, с които чрез лазер убиват мозъчните клетки на кратковременната памет. Стотици напълно безпаметни хора излизали от тези болници, други - с частична амнезия за определен период назад във времето, в който период са развили опасните си според Правителството възгледи. Не спираше да я гледа, докато му разказваше за градския им водач - дядо Стойо Стоев, който го бил харесал и приобщил към идеите на Съпротивата. Същият, заради когото бил почнал да говори на учениците в горните класове за утопии, антиутопии, да прави паралели на художествени произведения с реалното настояще, да ги възпитава в собствено осъзнато мислене. Същият дядо Стойо бил наясно, че с мислещо ново поколение Правителството няма шанс, и затова вербувал десетки учители на страната на Съпротивата. И бил убит от Правителството. Антиутопиите били извзети от библиотеките за по-сигурно, преди библиотеките да бъдат запалени - изгорял последният стожер на мислещото знание, след като интернетът отдавна бил филтриран, а медиите - подчинени. Учителите били отвлечени, някои изчезнали завинаги. Други след седмица-две излизали от болниците, без да помнят периода си в Съпротивата.

Не спираше да я гледа, докато му разказваше за любовта им - как се запознали на пеещите фонтани миналата година по същото време, когато целият град ухаел на липи и как той намерил своя си асоциация на липовия цвят с името й, как се обикнали почти веднага, как тя го запознала с дядо Стойо и го въвела в периферията на Съпротивата. Как след убийството на дядо Стойо, осъзнал опасността за себе си, той й казал, че дори да изтрият паметта му, няма да забрави нея. Че не ще успеят трайно да я заличат от главата му, както в романа "Ние" на Замятин, и че ще намери начин да си я върне. ние. пее водата. цвете липово. Поискал от нея само да ходи всяка вечер на пеещите фонтани, докато той се появи.

Тази нощ паметта му се връщаше. От нея надничаха думи, спомени и чувство за опасност. И любов. Не успя да сглоби целия пъзел в главата си - явно щеше да му е нужно още време. Но вече знаеше как да си върне всичко. Правителството бе оставило апартамента му непокътнат, може би за да не буди подозрения у него, след като не са намерили нищо опасно. Вероятно бяха извзели някои книги, но другите са сметнали за безопасни. Именно в тях, сред хилядите страници, си стояха непокътнати и многобройните моменти фантазна дейност, които четенето бе пораждало някога у него. Котви, по които да се добере до себе си.

Нощта мина бързо. Когато таксито го остави пред дома му, нарочно от вътрешността му изхвърлиха употребените презервативи - алиби на късметлия, прекарал нощта със случайно хубаво момиче.

Докато влизаше вкъщи, мислеше за последните й думи. Че е нужен. На нея, на Съпротивата. Трябваше напълно да се справи с амнезията си.

Сега щеше да поспи. Но малко. Чакаше го дълго четене.

 

 

© Евгени Черепов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2016, № 7 (200)

Други публикации:
Granta България, 2016, бр. 6.