Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИРОНИЯ

Евгени Черепов

web

Сега, като погледна назад, може би не трябваше да избързвам с онзи шамар тогава. Имам се за спокоен, улегнал човек, но май е крайно време да призная, че понякога съм доста импулсивен. Ама и това си беше изпитание дори за шампиони по спокойствие. Най-напред останах изненадан. Всъщност доброто старо определение “като гръмнат” пò би ми подхождало. После дойде гневът. Все още го мисля за справедлив, но със сигурност си беше суров. И шамарът.

Бяха изминали малко повече от шест месеца оттогава. Премръзнал на кишавата спирка, чаках с нетърпение автобусът да пристигне и да го прегърна. Да му покажа, че дори да е бил грешка, шамарът вече е минало и сега съм готов да съм до него, без да го съдя. Мога само да предполагам колко ужасни са били тези му месеци, но със сигурност знам колко криво и тягостно се чувствах аз.

Сетих се за първия ми познат, който бе взимал твърди наркотици. И май единственият до този случай. Беше преди повече от двадесет години, още в зората на новото хилядолетие. Тогава бях далеч по-кльощав и малко прегърбен в раменете. Учех в София, а отредената ми стая в мизерния Студентски град, който днес е като Лас Вегас, делях с Васко и Добри. Именно Добри тръгна тогава с Тина, която допреди шест месеца бе единствената ми позната, за която знаех, че се е друсала. Бях забравил въобще за нейната персона, докато тази ми лична драма не изтърбуши всичките ми планове и дори самите опори, на които ги градях.

Като се замисля, тяхната връзка бе най-странната, която съм виждал през живота си. Чакайки пред Центъра за работа с деца и подсмърчайки с достойнство срещу декемврийския студ, мислено се върнах към тази история. В зараждането на връзката им, което само по себе си бе адски интересно, участвах и аз и затова после, с надявам се добре прикрит интерес, наблюдавах развитието й.

Един ден Добри се прибра в ранния следобед и веднага открадна вниманието ми от “Формула 1”, която играех на компа. Шумахер и без това пак ме размазваше, а Добри веднага ме грабна с думите си.

Тук му е мястото да кажа, че той беше душа човек. От онези така малко останали добряци, които винаги много са ме радвали със самото си съществуване, но никога не ми е стискало да бъда като тях. Сред кариеристите и оцеляващите, той беше човек. За разлика от мен точните науки в университета не успяха да го скопят съвсем. Лятото, преди да влезе в университета, бе изкарал пилотски курсове на витлов самолет в Долна Митрополия и през годините, докато учехме, не пропусна авиошоу, а игрите и симулаторите със самолети, които теглеше от интернет, заемаха огромна част от иначе немалкия му хард. С рисуването го закъса още към третата година, макар да бе публикувал доста карикатури в български вестници, че даже и една в сръбски. Но част от него си остана в небето завинаги.

Такъв беше Добри и затова винаги обръщах внимание на идеите му или ги подкрепях, ако му трябваше съвет. Този случай бе такъв. Далеч съм от мисълта, че съм единственият разбиращ от хора. Затова съвсем не се учудих, когато разбрах за какво го е помолила негова преподавателка. Доцент Малинова го привикала след лекцията в кабинета си и го шашнала с предложението си. За нея знаехме, че е изгубила сина си преди три-четири години, но не знаехме, че сега се грижи за почти осемнадесетгодишно момиче, живеещо в дом за сираци, което синът й харесвал преди фаталната му среща с червеното “Венто”. Казвала се Тина и явно си имала проблеми с човешкото внимание, защото в търсенето му бе попаднала на тридесет и кусур годишен, разведен мъж, който бе успял да й лепне венерическа болест и наркотична зависимост. С много усилия я отделили от него, но той продължавал да я търси в дома и опасенията на доцент Малинова били, че Тина сама ще пожелае да се върне. Просто не познавала други хора, друг начин на живот. И тук идваше ролята на Добри. Уж случайно запознанство, съвпадение на интереси и така да дръпнем Тина малко към нашата компания, към нашия свят. Още тогава мислено признах на доцент Малинова умението й да поставя черното срещу бялото. Бе усетила що за човек е Добри и сега искаше да го превърне в белия рицар, а щяхме да се борим срещу неизвестен тъмен герой, който имаше преднина. Казвам “щяхме да се борим”, защото включвах и себе си. Добри, освен съвет, търсеше и помощ в случай че го направи. Гласувах и с двете ръце. Обичах психологическите предизвикателства, а и адски ми бе любопитно това противопоставяне на “белия рицар Добри срещу силите на мрака”. Затова с удоволствие се съгласих да бъда негов “оръженосец”, в случай че се съгласи да участва в тази постановка.

Доцент Малинова не бе глупава жена и естествено бе пуснала допълнителна въдичка. Бе описала Тина като висока и стройна с много особени черти, намекващи нещо азиатско. “Не може да се каже дали е красива или не, просто лицето й е много интересно”.

Седмица по-късно двамата с Добри се возехме в “двойката” - трамвай по посока на Централните хали, където щяхме да инсценираме случайната среща. Ситният дъжд и разквасените улици изглеждаха още по-непривлекателно през мръсните стъкла на трамвая. Доцент Малинова и Тина щяха да пият чай на втория етаж в халите, а ние уж сме тръгнали на разходка и сме влезли да се стоплим на същото място. Добри носеше два билета за театрална постановка по-късно вечерта, купени от доцент Малинова. В последния момент мним приятел щеше “да му се обади” и да откаже единия. След като и аз му откажех, поради мой си ангажимент, той щеше да предложи на Тина да идат заедно. План с твърде много въпросителни и може би аз, като леко страничен, но все пак участник, изпитвах онази безопасна тръпка, която ми бе така сладка. Даже си позволявах да се обзалагам наум как точно ще се развие ситуацията. Заради многото неизвестни, нормално беше най-много да залагам на пълния провал. Друга част от мен пък се питаше дали момичето няма да хареса мен. И двамата с Добри бяхме свободни. Той беше по-красив, но пък аз бях висок и нахакан. Абе, младежка тръпка - голяма!

Но стана друго.

Като влизахме в халите, се разминахме с особено момиче, чакащо на входа. Бях я засякъл още отдалеч, понеже бе с къса пола, а през декември радарът ми бе особено чувствителен към такива неща. Като приближихме, се втренчих, понеже не бях сигурен какво точно виждам. Преминах покрай нея за секунди и не разбрах кое й е странното, но останах с бързото впечатление, че прекаленото черно по очите й прави грозното й лице страшно. Явно и Добри я бе забелязал, защото като се озовахме вътре, възкликна:

- Ба! Тая видя ли я?!

И двамата бяхме поухилени, че и леко опулени.

- А не, бе! Тая вечер няма да мога да спя!

И двамата обаче ни глождеше нещо. Момичето бе високо и стройно с особени черти, намекващи нещо азиатско. Аз пръв започнах да се хиля на глас.

- Да не би това да е Тина?!

Добри направи ужасена гримаса с нотка отчаяние.

- Стига, бе! Ама описанието е подобно!

Двамата продължихме нагоре към кафенето, а аз вътрешно бях убеден, че странното момиче няма как да не е Тина. Радвах се истински на възможностите, които ни предлагаше тази вечер. Не всеки ден се чувствах като във филм.

Филмът придоби реални очертания, когато Добри забеляза доцент Малинова в компанията на особеното момиче от входа, за което бяхме решили, че е грозно. Не успях да скрия ехидната си усмивка, а Добри не успя да се скрие зад чашката си чай. Доцентката ни махна и ние отидохме на тяхната маса.

Не можех да повярвам, но всичко се разви по план. Преди това много се притеснявахме, че с държането си ще издадем цялата постановка, но единственият, който се държеше изкуствено бе доцентката. Много се притесняваше, горката. Разговорът се водеше предимно от тях тримата и аз се възползвах от второстепенната си роля да не говоря и привличам много вниманието на Тина, което ми даваше отличната възможност да огледам подробно лицето й. Наистина беше много особено. Първо видях, че не е грозно. Просто беше различно, непредубеденият поглед подсказваше, че е така. После реших, че е кривогледа, но впоследствие установих, че изглежда така само при определени наклони на главата. Имаше белег между началото на носа и лявата вежда (за него доцент Малинова бе информирала Добри, че е от загасен в лицето й фас от временно приемно семейство, още като е била бебе). Многото грим и азиатските намеци допълнително усложняваха нещата. Когато им пожелавах “приятна вечер”, бях сигурен в две неща: в момента, в който й обърнах гръб, вече не можех да си представя как точно изглежда. И въпреки това нямаше да забравя лицето й никога. Адски странно. Може би защото можеше да мине и за красива, и за грозна, но в никакъв случай за невзрачна и незабележима.

Та тази вечер Добри и Тина отидоха на театър. Като ми разправяше после, слушах с отворена уста. Тя беше провокативна. Говорила постоянно за секс, самата тя го започнала на тринадесет години, според нейните думи. Имала странни разбирания за доста неща. Явно животът в домовете за сираци възпитава на по-различни от представите ни неща. Тина буквално бе от друг свят. Рано бе осъзнала, че сексът е оръжие в ръцете й както за доставяне на удоволствие, така и за печелене на внимание. Сега прилагаше добре познатия прийом и на Добри.На моя Добри с клишираната до болка невинна душа, който дори може би някога си е мислил да не прави секс преди брака! Белият рицар се бе сдобил с черна принцеса.

С интерес ги наблюдавах през последвалите няколко месеца. Тя често оставаше да спи в нашата стая. Темите й на разговор все избиваха към някакви намеци за сексуални или наркозни преживявания, както и преки сексуални провокации към нас. Иначе Добри твърдеше, че е интелигентна и адски различна от останалите момичета на тази възраст. Може би това го е привлякло. Той също бе различен от другите момчета на нашата възраст. Аз говорех твърде малко с нея и не мога да потвърдя колко интелигентна е всъщност. Често я хващах мислено да лъже. Беше ми лесно, защото аз така бих излъгал, ако бях на шестнадесет. Но че светът, който тя познаваше, не бе нашият, нямаше съмнение.

За тези три месеца Добри преживя много мъчения. Разказвал ми е как си е правила пътечки на кутийка на CD и после ги е смъркала. Когато й казал, че ако пак го направи пред него, повече няма да се виждат, тя престанала. Споделяше ми за епизоди от връзката им, когато тъкмо си е мислел, че всичко върви наред и са го попарвали нейни внезапни реплики като “Днес няма нужда да ме изпращаш до дома, защото ще ходя да се чукам с един друг!”. При различни обстоятелства не бих повярвал, че съществува човек, който да каже това, но познавайки Тина, приемах този факт без капка съмнение. И се чудех какво прави Добри с нея! Но уважавах решението му, макар да виждах недоумението на всички как така бялото може да се смеси с черното. В себе си даже криех садистично удоволствие да наблюдавам връзката между тези две крайности. За себе си я наричах битка между доброто и злото и тайничко се радвах на клишираното си определение.

Логичното се случи на осми март. Доцент Малинова бе платила сумата, събирана в училището на Тина за абитуриентския й бал, а Добри бе платил своя куверт като кавалер на бала й. През февруари обаче Тина бе изискала тези пари от класната си и си бе набавила прилично количество кокаин, макар да бе убеждавала и Добри, и нас, че вече не се занимава с подобни глупости. На осми март му призна и те скъсаха. Мога само да предполагам, но все си мисля, че тогава Добри изпита повече облекчение, отколкото тъга.

Тина изчезна от живота ни изведнъж. Появи се отново през септември. Бяха я приели “Социална педагогика” в Софийския университет и Добри й помогна да се настани в Студентски град. Тогава беше последният ми досег с “човек на твърда дрога”. Аз лично съм пушил два пъти трева. Само толкова.

Прашният микробус спря на тротоара срещу Центъра за работа с деца. Веднага забравих и за Тина, и за Добри, за когото не бях чувал от години. От буса заизлизаха деца с раници. Симо слезе трети. Познах го веднага по оранжевото яке и пепеляворусия перчем. Беше наедрял. Сърцето ми заби учестено. Тръгнах към него.

- Симо!

- Татко!

Исках да го прегърна, но се чудех дали няма да го поставя в неудобно положение. Все пак беше вече на петнадесет. Може би най-чувствителната откъм прегръдки на бащи възраст.

- Как си? - попитах го, докато ръцете ми висяха неловко във въздуха.

- Чист съм! - отвърна той и аз се почувствах като ченге.

- Виж, съжалявам, че те ударих тогава, не...

- Аз съжалявам, че ви го натресох тоя филм на двамата с мама!

Прегърнахме се едновременно. Моите ръце уцелиха раницата му, но не съм бил толкова близо до рев от доста време насам. Гледайки покрай врата му (висок е колкото мен, келешът му с келеш), видях от микробуса да слиза жена, може би две три години по-млада от мен. Така и не успявах да си представя това лице, когато случайно се сетех за него през годините, но сега го познах веднага. Беше Тина. Висока, слаба, може би красива. Но с по-малко черно по очите.

- Коя е тази?

Симо се обърна и използва момента да махне на едно от момчетата, което бе вдигнало ръка за сбогом към него.

- Тази ли? Това е Тина. Служителка е към педагогическата стая, но сега беше доброволка за надзорник в комуната ни. Тя бесеше и колеше последните месеци. Но сега всичко е наред.

- Обзалагам се! - отвърнах аз, докато гледах към нея. - Хайде, майка ти ни чака.

Отправихме се към колата, а аз си мислех, че някой ден трябва да звънна на белия рицар. Да го чуя какво прави.

октомври 2004 г.

 

 

© Евгени Черепов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2005, № 3 (64)