Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЯ С МИРИС НА ХЛОР

Евгени Черепов

web

Първият текст на Лъчезар, написан върху стената на една от тоалетните в университета, остана незабелязан. Поне никой не надраска отговор около него. Беше странно. Целите тоалетни бяха нашарени с фалоси и майни в отговор на лексиконни стихове, псевдофилософски закачки и призиви за пушене на джойнт и джугане на хек. А неговият текст се мъдреше самотен върху една почти чиста стена. Без никакъв отговор! Това го смущаваше. Вярно, университетът беше технически, хората не бяха особено по писането, ама поне едно "Абе, ненормалник, к`ви са тия глупости?!" да бяха драснали. Нищо! И така до деня, в който някоя добросъвестна чистачка го бе изтрила старателно. По това време Лъчезар вече почти не излизаше от квартирата си - клаустрофобична таванска стаичка, а когато го правеше, се стараеше да е невидим. Дължеше наемите за два месеца, а хазяйката беше една люта бабичка от долния етаж.

След поредния тридневен маратон на циклене в стаята, най-накрая излезе, защото трябваше да си купи нещо за ядене. Беше изял последната консерва предния ден. Нямаше хладилник. Беше го продал преди два месеца и оттогава караше с тези пари.

Като се връщаше от супермаркета, мина покрай една малка книжарничка. Като излезе, в джоба му се мъдреше тлъстмаркер. Ректоратът беше на не повече от километър. Не бе стъпвал там от три месеца. Отдавна бе изгубил всякаква възможност да завери семестъра. Изпита желание да пусне една вода в университетските кенефи. Единственото място, което не мразеше в цялата сграда. Дори не помнеше ясно кога бе започнал да пише с маркера по белите фаянсови плочи.

Аз съм просто ням наблюдател. Виждам как хладното острие посича собственото ми достойнство. То се разпилява по пода, а гъстото ми самочувствие увяхва върху кремавите теракотни плочи. Цялото ми същество негодува, плаче, но съм безсилен пред подобна сила. Просто безпомощно гледам как кичурите ми гордост биват пометени от пода с евтина метла.

Вече съм войник.

Лъчезар беше малко отвеян.

Завърши гимназията с отличие и реши да кандидатства с математика. Никога не я бе харесвал, но пък му вървеше. А и Елица се бе насочила към нея. Бе влюбен в нея от три години, но пусти срам, така и не се престраши да й признае. Искаше да е близо до нея и кандидатстването в едни и същи университети му донесе доста дни на сладка близост. Приеха я в Софийския университет. Лъчезар без колебание също се записа там. Някаква специалност. А и майка му бе така радостна, че синът й ще е първият висшист в рода от три поколения насам.

Първи курс, Елица си хвана гадже третокурсник. Лъчезар не харесваше какво учи и едва завери семестрите. Отгоре на това майка му остана без работа. Насъбра му се доста. Все пак реши да продължи с ученето. Виждаше, че това е едничката радост на родителите му. Започна работа като оператор в нет клуб, но парите никога не стигаха и често имаше проблеми с хазяйката. Понякога кипваше, заради безпаричието. Друг път бе депресиран с дни.

Ритам ябълка по мокрия асфалт. Търкаля се сред смазани охлюви и оранжеви лампи в спокойните локви. Всяко подритване е камбанен удар, погребващ розовите ми сандали с протрити каишки, с които плющях по паважа на площада в село.

Дядо го няма!

Майка и леля се карат. Виковете им разцепват чардака, разсичат хамбара. Къщата се пропуква и заедно с двора се прорязва от пропаст. Огромна, дълбока. На три метра и половина от северната граница на идеално застроената площ.

Вече почти не чувам щурците!

Гнилата ябълка се покри в тревата отстрани на пътя. Затичвам се и подскачам върху всички цели охлюви по мокрия асфалт. Размазвам ги отчаяно. С детско любопитство. После ги събирам. Кътам си ги като хапчета в шепата на самоубиец.

Втория си текст написа на вратата на една от тоалетните. На височината, удобна за четене от клекнал човек. През всяка следваща сутрин проверяваше вратата, нетърпелив за коментари. На третия ден отговор най-накрая се появи. "ТИ СИ ЛУД БЕ", надраскано със смачкан, разкривен почерк, но Лъчезар грееше от щастие. Извади маркера и написа: "В кенефа всички сме нормални. Или поне истински." Лицето му оживя за пръв път от три месеца насам. Откакто Мирела го напусна. Макар и задочен, това бе първият му разговор от дълго време. Три месеца?

На другия ден имаше нов отговор. "Пич, зарежи алкохола! Муай ганджа с грозде! Джойнта е най-доброто средство срещу махмурлук!" В тоалетната миришеше на трева и на препарат за почистване. Лъчезар усети коравия маркер в джоба си.

С Мирела се запознаха в началото на втори курс. Бе прекъснала предната година и повтаряше семестъра. Естествено тя го свали. Беше енергично момиче с винаги замислен вид. Дори когато му се усмихваше влюбено. След няколко месеца се изнесоха на квартира. През безсънните им нощи се превръщаше в истинска жена. На Лъчезар вече му бе съвсем ясно, че не му се учи тази специалност и съвсем заряза университета. Когато не беше на работа, ходеха на Витоша и се гонеха между дърветата.

И четяха по много. Вземаха книги от познати, от библиотеки, купуваха. Коментираха ги, доизмисляха странични случки, които доосмисляха основната история или я променяха изцяло. Прекарваха будни цели нощи. Правеха секс и съчиняваха историйки за второстепенните герои в последната прочетена книга. Понякога така забиваха в някоя посока, че забравяха основния сюжет. Мирела дори искаше да става писателка. Лъчезар много я уважаваше за това. Беше влюбен. Останалите неща не го вълнуваха.

Вратата на тоалетната се изпълни с реплики от участници с различни почерци и средства за писане. Когато се появи с червен дебел маркер "Никуй нимоа ма върни у селу", Лъчезар разбра, че разговорът се е изчерпал. Реши да пусне нов текст в някоя от женските тоалетни на горния етаж. Докато качваше стълбите, се усмихваше как кенефите приличаха на теми в интернет форум. Докато работеше в нет клуба, ги бе чел редовно. Там също разговаряха задочно и също бе пълно с лайна.

По целия коридор беше тихо. Не се виждаше никой, всички бяха в час. Лъчезар бе почти разтърсен от спокойствието в тоалетната. "Безметежност" бе думата, която му хрумна, въпреки неприятния мирис на хлор. Почувства внезапна нужда да поговори с някого. Освен "благодаря" на касиерката в супермаркета, скоро не бе произнасял друга дума. Словото се отприщи в ръката с маркера и в следващия половин час той разказа цяла история на стената в една от кабинките. Пишеше за Данчо Мерцедеса, който преди двадесет години се бе казвал просто Данчо и съвсем мирно си живеел в Бяла, Русенско. Още в соцпериода, докато се връщал с колелото от съседното село, видял закъсал на пътя мерцедес. За това време подобна кола си била рядкост. Данчо, “като всички български мъже”, разбирал от коли и установил, че повреда няма, а просто е свършил бензинът. Със знаци и емблематични думички се разбрали с чужденеца - май германец - да избутат колата двеста метра напред, където почвало спускане, та чак до бензиностанцията преди Бяла. Двадесетина минути по-късно мерцедесът, с колелото на Данчо стърчащо от багажника, пристигнал до бензиностанцията по план. Бензинджията обаче се запънал и не искал марки, а чужденецът нямал левове. Работата се закучила към скандал и Данчо платил от джоба си тринадесет лева и петдесет стотинки за бензина. Германецът се шашнал, когато Данчо отказал марките му и настоял да запише всички данни на опърпания българин, за да му прати парите от Германия. Два месеца по-късно Данчо получил известие да иде да си прибере някакъв колет. Пратката се оказала чисто нов мерцедес с тринадесет и петдесет на предната седалка. В левове. И благодарствено писмо, което момчето на дя`а Нейчо му превело, че е от някакъв голям шеф в заводите "Мерцедес". Оттогава легендата за Данчо Мерцедеса се носела из Бяла и до ден-днешен.

Когато свърши с писането, часът бе приключил и от коридора се носеше глъчка. Скоро шумотевицата нахлу и в тоалетната и Лъчезар реши, че е време да си ходи. Погледна към стената, която цялата бе запълнена със ситно изписания му почерк. Почувства се добре. Следващите два дни пусна още шест текста в различни тоалетни.

Идеята с кратките историйки беше на Мирела. Само че тя ги пишеше на компютър, слагаше ги в пликове и оставяше по един плик на всеки попаднал й уличен телефон. Така разпръсвам себе си из света, обичаше да казва. Бе разнесла из града над шестотин плика с двадесетина кратки разказа. Не се прибираше по цял ден, а вечерта киснеше по два-три часа в тоалетната, с тефтер на голите си колене. Само там успявам да се концентрирам достатъчно. На тоалетната чиния се чувствам истински нормална. Естествена. Там сме само аз и Бог. За Лъчезар това изказване висеше във въздуха чисто по детски. На ехидния му въпрос къде пък може да се скрие Бог в една тоалетна, тя му отгови "В електрическата крушка" и се заключи отново в кенефа.

Лъчезар не знаеше, че вече има фен-клуб. Изписаните през последния месец тоалетни не бяха останали незабелязани. Групички студенти обсъждаха кой е авторът на "кенефните" текстове и постоянно навестяваха двете нули да проверят дали е пуснат нов. Тоалетните се изпъстриха с "Кой си ти?", "Напиши нещо за любовта", "Сам ли измисляш историите?", дори едно "Обичам те!". В началото Лъчезар отговаряше с охота, но после му стана невъзможно да смогва и се ограничи само с писането на нови истории.

Студентският вестник също обърна внимание на този нов феномен в университета и публикува едно от по-кратките му произведения, озаглавено "Българче".

С лице бяло, от счупения прозоред на съседката. С колене, зелени от футболния следобед. С ръце, кървави от бране на череши. Прибирам се изпотен по тъмно. Ще ям бой!

През цялото време Лъчезар се чудеше дали Мирела чете писаниците му.

 

Беше се изнесла преди три месеца. Онзи бил над четиридесетте. Рисувал и имал ателие, в което продавал картините си. Пишел стихове, имал няколко стихосбирки. Запознали се на някакво литературно четене. Само толкова му бе казала, после се бе затворила в тоалетната да поплаче и като излезе, я бе видял за последен път.

Студентският вестник публикува още няколко от "кенефните" истории, даже си основаха и специална рубрика. Появиха се и няколко имитатори, но те бързо бяха разконспирирани. На Лъчезар му ставаше все по-трудно да пише незабелязвано в тоалетните. Винаги се намираше по някой читател или подозрително оглеждаща се за автора студентка. Привършваше и мястото за писане. Чистачките вече не триеха стените. С шише спирт, купено с последните му пари и чифт стари боксерки, Лъчезар излъска целите стени на една от тоалетните кабинки на третия етаж. После извади изнемогващия вече маркер.

Той бе поет на четиридесет и пет. Свиреше на китара. Рисуваше. Възвишен. Човек на изкуството.

Тя бе на осемнадесет. Лирична душа с поетични форми. Красива. Невинна.

Той просто я чукаше.

Бяха изминали пет дни и никой не драскаше около този текст. Искрящата белота на тоалетната и самотният брутален надпис явно респектираха. На шестия ден се появи кратък отговор-въпрос:

"Лъчо, ти ли си това?"

Лъчезар разпозна равния наклонен почерк на Мирела.

Прибра се късно вечерта. Беше гладен, миришеше лошо. Не бе ял и не се бе къпал от два дни. Поне второто можеше да поправи веднага. Влезе в банята и лицето му застина. Целите стени бяха запълнени с три думи, изписани стотици пъти.

Извинявай! Обичам те!

Лъчезар се втурна към стаята.

Постоя прав десет секунди със същото изражение на лицето. Очите му се радваха. Изхлузи дрехите си. Легна и я прегърна внимателно, за да не я събуди.

 

 

© Евгени Черепов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2006, № 3 (76)