Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ДОБАВЕНО ЛЯТО" (2)

Евгени Черепов

web

Наближаваше декември. Прогнозите бяха за сняг и Лъчо дебнеше на прозореца. Бяха в грипна ваканция и времето си прекарваше вкъщи с мама Ванче. Баба му държеше да я нарича така и се обиждаше, ако той се обърне към нея с „бабо”. Когато откажеше да яде манджите й, тя му мажеше филии с лютеница. Караше го да спи следобед. Последното особено удряше по гордостта му. Беше вече на осем и криеше от приятелите за това неприятно следобедно задължение.

Часовникът в коридора удари два. Оставаха цели два часа на пост в леглото. А детските по телевизията започваха чак в пет.

Лъчо нервно тупаше с крака в завивките. Чудеше се дали шейната е в мазето, или на вилата. В Стара Загора сняг валеше рядко и трябваше да се използва всеки момент. Ако снегът се окажеше недостатъчно, щеше да моли баща си да идат на вилата.

Трябваше да говори с татко си. Той още му бе сърдит, заради стопения ръчен часовник . Беше му го купил преди две седмици. Лъчо с радост и гордост го носи цели шест дни, преди електронният дисплей да угасне. Всичките му приятели стигнаха до съгласие, че часовникът е на слънчеви батерии и трябва да се зареди. Ама къде го това слънце. Тошко, който вече беше в четвърти клас, заяви, че става и с нощна лампа. Лъчо веднага се прибра. Включи нощната лампа в стаята си и го постави отгоре. Според Тошко, два часа щяха да са достатъчни. Но след няма и двадесет минути мирисът на изгоряла пластмаса накара Лъчо да хукне към стаята си. Червенина изби по бузите му, щом видя пластмасовата каишка на часовника, паднала на пода. Откъсната. Лъчо се приближи и изтръпна. Часовникът се бе стопил. Половината каишка димеше върху пода, другата половина бе увиснала на лампата, а самият часовник цвърчеше разтопен върху крушката.

Лъчо се изплаши. Бързо изключи лампата и отвори вратата на балкона. Двете части на каишката изхвърли през терасата, но крушката го опари и не можа да изчегърта разтопения часовник. След десетина минути се охлади, но пластмасата се бе втвърдила. Принуди се да развие цялата крушка и също я метна през терасата. Провери за други следи от разтопения часовник, но освен миризмата на изгоряло, нямаше такива. Изпръска докрай един от дезодорантите на майка си и подпря вратата на балкона. Размаха пуловера си да направи вятър. Скоро ръцете му омаляха. Отиде в кухнята и се кротна там да чете книга.

Първите думи на баща му, щом се прибра, бяха: „На какво мирише?” Веднага се насочи към стаята на Лъчо и десет минути по-късно разполагаше с пълните самопризнания на сина си. На висок глас обяви присъдата му - до края на годината никакво излизане, никаква игра пред блока, от училище веднага вкъщи! Когато след два дни бе обявена и грипна ваканция, Лъчо на практика се превърна в затворник. Повече от месец без игри навън.

Надяваше се ядът на баща му да е попреминал и молбите да свършат работа. Шейната щеше да се намери. Но нека първо завали сняг.

Докато си припомняше великото пързаляне миналата зима, Лъчо се унесе в сън. Събуди се след час, изненадан и засрамен, че е заспал по това време. Добре, че баба му спеше в другата стая и не бе видяла слабостта му. Защото натякването „Видя ли, че ти се спи по туй време!” не бе желателно в борбата му за безсънни следобеди.

Изправи се в леглото и погледна навън. Чак бузите му се зачервиха от радост. Дворът зад блока бе побелял. Малките дръвчета, посадени миналото лято под ръководството на домоуправителя чичо Наско, имаха шапки от сняг. Колите също бяха покрити. И продължаваше да вали. Едрите снежинки изпълваха простора, падаха вертикално надолу. Натрупваше. Лъчо се усмихна. Скочи на крака в леглото и лепна носа си на прозореца. Мокрите петна от дъха си триеше с ръкав, понеже му пречеха да гледа. Порадва се на снега и когато се отлепи от стъклото, беше взел решение.

Изтича на пръсти до стаята на баба си. Отвори вратата и провря глава. Мама Ванче подхъркваше в леглото. Добреее. Затвори обраттно и погледна часовника в коридора. Три и десет. Баба му ставаше към пет, а баща му се прибираше от работа в шест. Майка му - в шест и половина. Идеално. Облече се. Намери в гардероба ръкавиците и шапката. Опакован като космонавт, тихо отключи входната врата и се измъкна навън. С малко късмет излизането му щеше да остане тайна. Снегът го очакваше.

Долу Ицо и Митака вече се въргаляха в снега. Тошко и други две големи момчета гонеха Живко Изрода от последния вход. Пускаха сняг в яката му. Живко крещеше да го оставят и ги заплашваше с баща си, но така мъчителите му повече се настървяваха. Отдавна бяха проверили бързината на баща му, когото бяха кръстили Кольо Фичето. Сценарият винаги бе един и същ. Постоянен тормоз над Живко Изрода. Спираха, едва когато ревнеше. Сълзите на Живко пък изчезваха в мига, в който се озовеше на безопасно разстояние. Започваше да ги псува и те го подгонваха. Живко изтичваше с крясъци към последния вход. Баща му изскачаше, страшен, но тромав, и подгонваше момчетата. Пенеше се и тичаше много смешно, а те от безопасно разстояние го дразнеха - Фичка, фани ме, Фичка! И така всеки път.

- Ее, айде бе, Лъчо! Гледай какви снимки стават!

Митака разпери ръце и се пухна по лице в градинката пред блока. Снегът още не бе натрупал достатъчно и той изохка. Ицо направи топка и го замери. Започна снежна престрелка.

Снегът трупаше, кварталът побеляваше. Градинките пред петте входа на панелния блок се изпълниха с детски викове. Израстваха снежни човеци, строяха се укрепления. Викове на баби от терасите сковаваха ентусиазма на някои момчета, които обещаваха да се приберат след „само още пет кълбета”. От време на време Лъчо поглеждаше към тяхната тераса. Притесняваше се, че баба му ще се събуди. Постепенно се увлече в играта и съвсем забрави наказанието.

По улицата мина снегорин. След него, от каросерията на камион, двама мъже хвърляха пясък. Снегоринът затрупа със сняг тротоара. От последния вход Кольо Фичето излезе с лопата. Тошко и групичката му веднага се отлепиха от Живко. Той използва момента и им размаха среден пръст. Момчетата му се заканиха, после се присъединиха към по-малките. Решиха да организират бой със снежни топки - първи и втори вход срещу трети и четвърти.

В разгара на битката едно момче от противниковото укрепление се надигна и извика:

- Лъчо, май баща ти се прибира.

Лъчо не усети снежните топки, които се пръснаха в якето му. Затича се към своя вход, но му се наложи да се хвърли зад прикритието на един снежен човек. Баща му бе застанал точно пред входа и говореше със съседа от първия етаж. На прибежки, почти лазейки, Лъчо се върна в своята база.

- К`во се шашна бе, Лъчо? - попита Тошко.

- Абе наказан съм. Не трябва да излизам. Колко е часът?

- Четири и половина.

- Татко се е прибрал по-рано. И сега като разбере, че съм излязъл!

- Честито! Ама и без това баба ти щеше да му каже.

- Няма. Тя спи. Не знае, че съм излязъл.

- Хохо, ще ядеш бой май тоя път.

- Ако можеше да мина покрай него, ама е застанал точно на входа.

- Знаеш ли как можеш да се прибереш преди него?

Тошко се усмихваше.

- Кажи де!

- През покрива.

- Как така през покрива?!

- Ами влизаш през тоя вход. Качваш се на последния етаж. Там има стълба и през един капак излизаш в едно тясно такова. Дето е моторът на асансьора. И точно отпред има врата, през която се излиза на покрива. Преди ги заключваха с катинари, ама сега май няма. Скоро се качвах да стрелям с прашката. По покрива отиваш до вашия вход. От там слизаш през същия такъв капак и... Сещаш ли се? Ако баща ти се забави още, ще го изпревариш. Ти на кой етаж беше? Шестия?

- Да.

Лъчо се замисли.

- Уф, не знам.

- Хаха, шубе ли те е, бе, малък?

- Не съм малък.

- Ми аре тогава, к`во ми се туткаш тука. Бягай!

Ако баща му разбереше, че е излязъл... Лъчо реши да рискува, въпреки притеснението си. Никога не се бе качвал на покрива.

Влезе в съседния вход. Имаше късмет - асансьорът беше на първия етаж. Когато спря на осмия, Лъчо изскочи навън, но се върна, за да не се тресне вратата. Сърцето му биеше бързо. Последните етажи винаги го плашеха. Бяха високи и тъмни. Погледът му мина по наклонената стълба до капака в тавана. Изглеждаше опасно. Не усещаше как стиска зъби, докато се изкачва. Беше го страх да не падне, затова горе не се пусна, а отвори капака, бутайки го с глава. Метален и тежък, той се удари със звучен гонг в стената на асансьорното помещение. Лъчо побърза да се промуши и затвори след себе си. Огледа се изплашен, усещаше как се поти. Направо се блъсна с гръб в стената, щом режещ звук изпищя до него. „Моторът на асансьора” успокои се наум. На вратата отпред наистина нямаше катинар. Лъчо излезе на покрива.

Духна го силно течение и той се сгуши. Тук сякаш валеше по-силно. Спря се за момент да огледа. Навсякъде беше бяло и равно. Красота. Снежната покривка бе непокътната от човешки следи.

Закрачи по покрива. Стъпките му хрущяха в снега. Прескочи един праг и се озова до вратата на асансьорното помещение в неговия вход. Въпреки че бързаше, не можа да се сдържи и за последно обходи с очи непознатата покривна гледка.

И тогава видя следи. В натрупалия сняг личаха човешки стъпки.

Кой се е качвал тук?! Следите се отдалечаваха към ръба на покрива. Първата му мисъл бе, че някой се е хвърлил. Любопитството му беше по-силно от страха и тръгна към следите. Идваха от първия вход, правеха завой пред неговия. Проследи ги до ръба, но там отново имаше завой в посоката, от която идваха. Лъчо ги следваше, като се стараеше да стъпва в тях, макар и с подскачане. Бяха на голям човек, мъж. И стигаха до вратата на първия вход. Обходи с поглед целия им маршрут по покрива. На кого ли му е притрябвало да се разхожда тук горе в това време? Нито антени, нито кабели имаше в този участък. Просто кратка разходка в пресния сняг.

Любопитството надви Лъчо. С надежда, че баща му ще говори дълго със съседа, отвори вратата на първия вход и надникна в асансьорното. Мокри отпечатъци от обувки се губеха в металния капак на тавана. Който и да беше се разхождал на покрива, се бе прибрал преди минути. Докъде ли водеха следите? Внезапната поява на детективска треска измести страха от баща му. Отвори капака и слезе по стълбата.

Последният етаж на този вход бе като другите. Като свикна с по-слабата светлина, Лъчо видя, че не му се налага да слиза по-надолу. Мокрите отпечатъци от обувки бяха ясни. Водеха до най-близката врата на осмия етаж. Значи там живееше покривният пътешественик.

Със задоволеното любопитство се завърна и страхът от баща. Забърза по обратния маршрут и след кратко покривно тичане се озова на последния етаж в своя вход. Излезе на терасата между етажите и погледна надолу. Видя баща си, който усилено ръкомахаше в разговор със съседа. Бузите на Лъчо се зачервиха още повече и на бегом слезе два етажа надолу. Отключи и влезе вкъщи. В апартамента беше тихо. С топла вода изми ботушите от снега. Подсуши ги с кърпата за крака и ги прибра в шкафа. Изтупа якето си, преди да го закачи. Надникна в стаята на баба си да се увери, че още спи.

Когато баща му се прибра, Лъчо се правеше, че гледа телевизия. Още не можеше да успокои дъха си, макар да разбираше, че му се е разминало. Чувстваше се горд от успешно изпълнената мисия. Чак преди лягане се сети за тайнствените следи на покрива.

 

 

© Евгени Черепов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Евгени Черепов. Добавено лято. София: Сиела, 2012.