Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГОСТИ

Димитър Златинов

web

Действащи лица:

Таня
Иван

 

Всекидневна. Отляво врата, която води навън. Отдясно врата към кухнята и спалните. Иван е седнал на един от фотьойлите и чете вестник. Таня влиза отляво, мъкнеща няколко тежки торби с храна и пиене. Оставя торбите до вратата.

Таня: Няма ли да ми помогнеш?

Иван: Какви са тези торби?

Таня: Идвам от супермаркета.

Иван: За какво ни са толкоз провизии?

Таня: Ще се изяде и изпие, не се притеснявай.

Иван: Да не сме слонове?!

Таня: Не съм казала, че е само за нас. Поканила съм гости.

Иван: Довечера?

Таня: Мария и Петър.

Иван: Без да ме питаш.

Таня: Нали ги харесваш?

Иван: И какво като ги харесвам?

Таня: Мислех, че ще ти е приятно да ги видиш.

Иван: Не казвам, че няма да ми е приятно...

Таня: Какъв е проблемът тогава?

Иван: Ние почти всяка вечер посрещаме гости или ходим на гости на някого.

Таня: Нима има нещо лошо в това?

Иван: Не знам...

Таня: Какво ще рече това: "Не знам"?

Иван: Не сме прекарали една вечер сами от много време.

Таня: Нищо не сме пропуснали.

Иван: Не сме ли?

Таня: Че защо да сме. Когато сме си вкъщи, гледаме тъпата телевизия... или аз съм в кухнята, а ти в интернет.

Иван: Значи признаваш?

Таня: Признавам какво?

Иван: Че не ни е приятно само двамата вкъщи. Затова каним гости..., за да не полудеем.

Таня: Това ти го казваш.

Иван: Аз ли само го казах? А ти какво каза?

Таня: Какво си се нахвърлил върху мене?

Иван: Казваш нещо и после отричаш да си го казала.

Таня: Казах, че с гости времето минава по-приятно. Нима има нещо лошо в това? Не всеки може да си позволи да кани гости, струва пари. Ние можем, борихме се толкова дълго и когато най-после сме в състояние да си го позволим...

Иван: Знаеш ли, че когато сме с гости - ние никога не разговаряме един с друг?

Таня: Така ли?

Иван: Обикновено ти разговаряш с някого, аз с друг, ние дори и не се поглеждаме...

Таня: Това не е вярно!

Иван: Знаеш, че е вярно, не си слагай грях на сърцето...

Таня: Може и да се е случило някога нещо такова, но това не трябва да се абсолютизира, просто така се е стекло...

Иван: Аз не искам никакви гости довечера.

Таня: Вече съм ги поканила.

Иван: Обади им се и измисли нещо... например, че съм болен...

Таня: А ако не желая?

Иван: Тогава ще си ги посрещаш сама.

Таня: Дотам ли я докарахме?

Иван: Дотам.

Таня: А смея ли да попитам твоя милост какво е намислил да прави?

Иван: Не съм решил още. Кога ги очакваш?

Таня: След около два часа.

Иван: Имам време.

Таня: Ако го направиш - никога няма да ти простя.

Иван: Недей.

Таня завлича торбите в кухнята. Иван вдига вестника и се зачита. Таня се връща.

Таня: Може би трябваше да те попитам. Просто не знаех, че толкова ти се е насъбрало.

Иван продължава да чете вестника.

Какво ще кажеш за утре?

Иван: Какво утре?

Таня: Искам да кажа... тази вечер да е последна с гости.

Иван: Обещаваш ли?

Таня: Да.

Пауза.

Това означава ли, че ще останеш довечера?

Иван: Да.

Таня: Благодаря!

Иван: Няма нищо.

Таня тръгва да излиза към кухнята. Спира се.

Таня: Това дето го каза, не си го мислиш, нали?

Иван: Какво по-точно?

Таня: Това, че чрез гостите се избягваме един друг...

Иван: Напротив, мисля си го. А и ти се съгласи.

Таня: Но добавих, че така просто се е случило... временно явление.

Иван: Колко временно? Продължава вече...

Таня: Ти кога го забеляза?

Иван: Преди няколко месеца.

Таня: Беше по повод на нещо конкретно...?

Иван: Случи се на рождения ми ден. По време на партито. Изведнъж си дадох сметка как ти цяла вечер беше с тоя или оня, аз също... и така цяла нощ. Накрая, когато гостите си заминаха..., пияни се награбихме..., без отново да си кажем и дума.

Таня: Какво?! Как можеш да употребиш думата "животни"?

Иван: Понякога се чудя, ако го нямаше това животинско привличане...

Таня: Престани!

Иван: Защо да престана? Не е ли истина?

Таня: Грозно е!... Грозно е, когато излезе от твоите уста. Караш ме да се чувствам кучка...

Иван: Ти си кучка.

Таня: Как смееш!

Иван: И аз съм пес... Чудя се, ако това изчезне - тогава ще има ли поне едно нещо, което да ни свързва?

Таня: Накъде биеш?

Иван: На никъде.

Таня: Не, ти искаш да кажеш нещо.

Иван: Нищо определено.

Кратка пауза.

Секс и приятелство с един човек - мислиш ли, че са възможни?

Таня: Ти мислиш, че при нас е налице само първото?

Иван: Нещо такова.

Таня: Затова чрез постоянните гости ние се опитваме да компенсираме за второто?

Иван: Не че има нещо лошо в това, при нас то работи добре поне досега и ако човек не е максималист...

Таня: Какво тогава?

Иван: Страх ме е.

Таня: От какво?

Иван: Не знам. Някакъв неопределен страх...

Таня: Неопределен?! Дори и неопределеното има някакви контури и граници...

Иван: Обичаш ли ме?

Таня: Що за въпрос?

Иван: Не, отговори ми!

Таня: Знаеш, че те обичам.

Иван: И аз тебе. А желаеш ли ме все още така диво както някога?

Таня: Да. А ти мене?

Иван: До болка.

Таня: Ще ми кажеш ли какво става с тебе тази вечер? Изглеждаш един такъв... все едно не си ти. Нещо случило ли се е?

Иван: Миналата нощ сънувах, че сме на гости в някакви хора. В един момент аз скочих на масата, изритах за всеобщ ужас всички чинии и чаши на пода...

Таня: И?

Иван: Разкопчах панталоните си и започнах да пикая върху лицата на всички...

Таня: Дори и върху моето?

Иван: Да.

Пауза.

Таня: Господи!... Просто не знам какво да кажа.

Кратка пауза.

Някога да ти се е приисквало да направиш това в действителност?

Иван: Не, никога. И това е, което ме притеснява.

Таня прегръща Иван.

Таня: Хайде, успокой се. Това е само един сън, нищо повече. И аз също съм имала подобни сънища, но никога не съм правила драма от тях...

Иван: Наистина ли? Какви сънища?

Таня: Че също сме на гости някъде и навсякъде е пълно с хора. Аз паля цигара...

Иван: Ти не пушиш!

Таня: В съня пушех.

Иван: Странно. И какво?

Таня: Тъкмо бях запалила цигарата и някой ме бутна отзад. Аз изтървах цигарата и тя падна в деколтето ми...

Иван: О, не!

Таня: Аз започнах да пищя и всички се струпаха около мене. Роклята ми се подпали и за броени секунди изгоря, също и бельото ми.

Иван: И ти остана напълно гола?

Таня: Единствено обувките останаха. Аз се огледах ужасена и видях погледите на всички, впити в мене...

Иван: Ти направи ли опит да се прикриеш с нещо?

Таня: Не помня.

Иван: Искаш да кажеш, че си позволила да те гледат...?

Таня: Не помня... Нищо друго не помня. Навярно съм се събудила в този момент.

Иван: И кога си го имала този сън?

Таня: Трябва да е било преди месеци... може и година да има.

Иван: И защо не си ми го казала?

Таня: Бях го забравила. Сега се сетих, когато ти ми спомена за твоя сън.

Иван отива до секцията, вади бутилка уиски и я отваря. Подава бутилката на Таня, която отпива, после я връща на Иван, който също пие.

Таня: Ще се обадя на Мария и ще й кажа да не идват.

Иван: Остави!

Таня: Сигурен ли си?

Иван: Да... Наздраве!

Иван отпива отново от бутилката и я подава на Таня, която прави същото.

Таня: Наздраве!

Иван: Знаеш ли... мисля, че имам идея.

Таня: Каква идея?

Иван: Как да си осмислим по-добре живота.

Таня: Наистина ли? Как?

Иван: Да заминем...

Таня: Къде?

Иван: В чужбина. В някоя африканска страна и да работим за Червения кръст или друга подобна организация...

Таня: Господи! Знаеш ли, че и аз си мислех същото.

Иван: Кога си го мислила?

Таня: Наскоро. Но не посмях да го дискутирам с тебе, страхувах се, че ще ме помислиш за луда.

Иван: Аз съм напълно сериозен за това...

Таня: И аз. А докато организираме заминаването, можем вечерите да помагаме в някоя тукашна благотворителна организация.

Иван: Това е една прекрасна идея!

Таня: Значи, оказа се, че въпреки всичко не сме били толкова различни.

Иван: Така излиза.

Таня: И не е само животинското, което ни е държало заедно.

Иван: Явно не е било само това. Просто не сме разговаряли...

Таня: Не сме имали повод да обясним себе си...

Иван: Защото сме се страхували един от друг...

Таня: А в същото време, дълбоко в себе си, сме мислили едно и също, чувствали сме едно и също.

Иван: Обичам те!

Таня: И аз също те обичам!

Иван: Преди да заминем, предлагам да организираме едно огромно парти...

Таня: Прощално парти.

Иван: Да.

Таня: И на него ще поканим абсолютно всичките си познати.

Иван вдига бутилката.

Иван: Наздраве!

Таня: Наздраве!

Иван и Таня отпиват от бутилката, после се целуват продължително. Пият отново.

Мрак.

Силна музика гръмва в мрака - Рики Мартин. Това около половин минута. Музиката спира ненадейно. Таня пищи пронизително, последвана от Иван.

Тишина няколко секунди.

Гласът на Таня (В мрака.): Случи си на това прощално парти. Жилището пращеше от гости, игла да хвърлиш - нямаше къде да падне. Купонът беше в разгара си, когато ме обзе това диво желание да се съблека пред всички и да танцувам гола.

Кратка пауза.

Дори и не се замислих какво ще стане. Сторих го. Просто разкъсах с ръце роклята си. Отдолу бях гола. Всички около мене спряха да танцуват и впиха поглед в мене.

Кратка пауза.

В този решителен момент Иван се приближи, смъкна панталоните си и започна да опикава всички наоколо.

Кратка пауза.

Беше невероятно!

Кратка пауза.

Сега никой не ни идва на гости, нито пък някой ни кани. Не заминахме с Червения кръст, понеже историята се разчу и ни казаха, че сме морално непригодни за подобна дейност. Също загубихме и добре платените си работи. Стоим си вкъщи. Разказваме си постоянно какво се случи на партито и си умираме от смях.

Пауза.

Аз сега си търся работа като стриптизьорка в някой бар, а Иван се надява да стане пожарникар. Мисля, че и двамата имаме нужните умения и квалификации.

Край

 

 

© Димитър Златинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2008, № 1 (98)