ЕДИНСТВЕНОТО МЯСТО

Димитър Златинов

web

Действащи лица:

Той
Тя

Всекидневна в къща или апартамент.

Следобед. Тя е легнала на дивана и чете книга. Той стои до прозореца, гледа навън.

Той: Погледни какво време се е отворило навън!

Тя (Отсъстващо, без да вдига глава от книгата.): Така ли?

Той: Виж, дори слънцето се е показало!

Тя: Мислех си, че още вали.

Той се обръща към Тя.

Той: Дъждът отдавна спря.

Тя: Гледай ти! Нищо не съм забелязала.

Той: Не се учудвам, ти не си вдигнала глава вече два часа.

Тя полага книгата до себе си и се обръща към Той.

Тя: Толкова дълго!

Той: Да... Добре ли си?

Тя: О, да! Дори много добре... Защо питаш?

Той: Мислех си дали ти се излиза... Сигурно си се схванала от толкова лежане на дивана. Не ти ли се ще да се поразтъпчеш малко?

Пауза.

Тя: Не знам... Хем ми се излиза, хем не...

Кратка пауза.

Веднага ли искаш да тръгнеш?

Той: Да, инак скоро слънцето ще се скрие.

Тя се двоуми.

Ако не искаш... аз мога да изляза сам.

Тя: Не съм казала, че не искам, а само че...

Той: Какво?

Тя: Просто не знам къде ми се ходи.

Той: До парка, искаш ли? Знаеш колко е красиво там по това време на годината...

Тя: Знам. Но ние завчера бяхме там.

Той: Тогава да се разходим покрай реката?

Тя: След този дъжд?! Представям си какво кал ще е навсякъде.

Той: В такъв случай да пием кафе в някое бистро в центъра...

Тя: Току-що пихме кафе.

Той: Никой не е казал, че трябва непременно да пиеш кафе. Можеш да си поръчаш нещо друго.

Пауза.

Тя: Ох, не знам!... Наистина не знам.

Кратка пауза.

Я, по-добре, ти излез сам!

Той: Сигурна ли си?

Тя: Ти нямаш нищо против, ако аз остана, нали?

Той: Не, не!... Защо да имам?

Тя: Извинявай, знам, че ти се излиза с мене. Но просто аз не се усещам като за разходка точно сега. Предпочитам да почета още малко.

Той: Разбирам.

Той тръгва към вратата.

Наслаждавай се на книгата си!

Той праща въздушна целувка към Тя.

Чао!

Той улавя бравата на вратата и тръгва да я отваря.

Тя скача от дивана и захвърля книгата с все сила по Той.

Тя: Доволен ли си?

Той затваря вратата и се обръща.

Той (Изненадан.): Доволен?

Тя: Знаеш как се чувствам сега, нали?

Той: Какво ти става?! Не разбирам...

Тя: Много добре разбираш. Надроби попарата и сега се измъкваш.

Той: Какво искаш да кажеш?

Тя: Какво ли?... Че ме накара да се почувствам гадно.

Той: Аз съм те накарал?

Тя: За това, че искам да си остана вкъщи.

Той: Глупости! Аз ти казах, че нямам нищо против да си останеш. Всъщност аз само те попитах дали ти се излиза. Зададох ти един съвсем невинен въпрос. Не съм настоявал...

Тя: Ти не трябва да настояваш, не е нужно и ти го знаеш много добре. Аз прекрасно знам какво се очаква от мене.

Той: Не съм имал нищо подобно в предвид...

Тя: Ти винаги успяваш да постигнеш своето. Винаги!

Тя излиза. Връща се веднага с чифт маратонки, сяда на дивана и започва да ги обува.

Той: Казах ти, ни си длъжна да идваш, ако не искаш.

Тя се изсмива.

Тя: Ти си мислиш, че аз мога да остана? Че е толкова лесно?

Той: Не искам да идваш само за това, че аз искам. Ще изляза сам.

Тя: Не. Аз идвам с тебе.

Тя се изправя.

Ето, готова съм. Хайде!

Той: Вече е късно.

Тя: Късно?!

Той: Да, късно! Защото, ако ти сега дойдеш, тогава аз ще се чувствам гадно. За това, че съм те измъкнал от къщи насила.

Тя: Глупости! Забрави какво съм ти казала.

Той: Как така да го забравя?

Тя: Така! Все едно не съм го казала.

Той: Но ти го каза!

Тя: Знам, че съм го казала. Аз си връщам думите обратно.

Той: Вещи се връщат. Пари също. Думите не се връщат. Веднъж казани... те остават завинаги.

Тя: О, господи!

Той: Знаеш ли, на мене вече не ми се излиза.

Тя: Не?!

Той: Не... Мина ми.

Тя: Нима?

Той: Да.

Тя: Изведнъж?

Той: Изпари се.

Пауза.

Тя: Защо го правиш?

Той: Правя какво?

Тя: Това.

Той: Не разбирам...

Тя: Много добре разбираш... Аз излизам.

Той: Какво?!

Тя: Аз излизам. Виж какво слънце грее навън.

Той: Излизай!

Тя: Ти не искаш да дойдеш с мене, така ли?

Той: Не.

Пауза.

Тя: Ти нямаш нищо против, ако аз изляза сама, нали?

Той: Защо да имам?

Тя: Просто питам.

Той: Не.

Тя: И ти си сигурен, че на тебе вече не ти се иска?

Той: Напълно.

Кратка пауза.

На тебе как така изведнъж ти се доизлиза?

Тя: А на тебе как така изведнъж ти се отщя да излизаш?

Той: Ти знаеш защо.

Тя: Откъде ще знам?

Той: Знаеш много добре... че ми се излиза.

Тя: Тогава давай да излизаме!

Той: Аз също знам много добре, че на тебе не ти се излиза... че само се преструваш...

Тя: Това не е вярно! На мене вече наистина ми се излиза.

Той: Казах, излизай тогава!

Тя: Не! Излиза ми се с тебе.

Той: Лъжеш! Не ти се излиза. Ти искаш да излезеш единствено за да ме накараш да се почувствам гадно... да се почувствувам виновен.

Тя: Аз вече се чувствам... така.

Кратка пауза.

Той: И аз.

Пауза.

Тя: Видя ли каква я забърка!

Той: Аз ли съм я забъркал?

Тя: Не бях аз. Ти започна...

Той: Аз просто те попитах дали ти се излиза.

Тя: Ти много добре знаеше, че не ми се излиза.

Той: Откъде съм могъл да знам! Не чета мисли.

Тя: Беше очевадно.

Той: Не и за мене.

Тя: Ти никога нищо не виждаш. Никога нищо не чувстваш.

Той: Само ти си тази, която вижда и чувства...

Тя: Аз имам такт, възпитание... за разлика от тебе, който ще си останеш слепец цял живот.

Той: И какво трябваше аз да направя според тебе - тихо да се измъкна на пръсти?

Тя: Аз бих направила точно това.

Той: Глупости! Ако аз бях го направил - после щеше да ме обвиниш, че съм те зарязал сама, че съм могъл да те попитам.

Тя: Винаги така става. Винаги.

Той: Престани!

Тя: Сега нито можем да останем, нито пък можем да излезем.

Той: И аз съм виновният?

Тя: От тебе тръгна.

Той: Разбира се!

Тя: Какво ще правим сега, кажи ми?

Той: Откъде да знам... И не ми викай!

Тя: Не ти викам.

Той: Викаш!

Тя: Сега ти викаш.

Той: Защото ти се развика.

Тя: Идва ми да те смачкам, дотам ме докарваш.

Той: А ти мене докъде ме докарваш?

Тя: Способен си да събудиш всички бесове в мене, най-долните ми чувства... Четях си така спокойно допреди малко. Ти каза една дума и...

Той: Попитах те дали ти се излиза...

Тя: ...Сякаш хвърли бомба.

Кратка пауза.

Погледни, цялата треперя!

Той: И аз треперя...

Тя: Мамицата ти!

Той: Твоята мамица, също!

Тя: Ти кого псуваш бе, нищожество такова!

Тя се спуска към Той и му удря плесница, Той й отвръща. Тя го удря отново, Той също - това се повтаря няколко пъти, докато ситуацията накрая стане комична. Накрая, уморени, двамата сядат на пода и се гледат свирепо.

Той: Това няма да реши нищо.

Тя: Изглежда не.

Той: В шаха наричат подобна ситуация пат.

Тя: Какво ще рече това?

Той: Позиция, в която не можеш да направиш никакъв ход.

Тя: Като нас?

Той: Като нас.

Пауза.

Тя: Всичко отиде по дяволите. Твоето излизане. Моето оставане. Сега и двамата ще се чувстваме зле... оставайки или излизайки.

Той: Освен ако не намерим трети вариант.

Тя: Какъв?

Той: Нещо по средата.

Тя: По средата?!

Той: Вариант, в който нито да сме тук, нито да сме навън.

Тя: Трето място?

Той: Да, трето място.

Тя: И какво ще е това място, което няма да е нито тук, нито навън?

Той: И аз това се питам - съществува ли такова място? Защото нашето място е именно там.

Тя: Ние винаги искаме различни неща.

Той: Да... искаме

Тя: За всичко.

Пауза.

Той: Някога не беше така.

Тя: Не беше.

Той: Единият, ако поиска нещо, и другият го искаше.

Тя: Бяха щастливи години!

Той: После нещо стана.

Тя: Кога?

Той: Не знам.

Тя: Стана незабелязано.

Той: От само себе си.

Тя: Понякога се питам...

Той: Какво?

Тя: Дали го е имало.

Той: Мислиш, че...?

Тя: Да.

Той: Мислиш, че щастливите години никога не ги е имало? Че ние сме си ги измислили?

Тя: Понякога...

Той: Това не го вярвам! Ти наистина ли...?

Тя: Мислиш, че щастливите години наистина ги е имало?

Той: Разбира се, че мисля!

Тя: И никога не си имал своите съмнения?

Той: Аз ги помня тези дни. Спомням си ги толкова ясно...

Тя: Ние често си спомняме неща, които никога не са били...

Той: Как можеш да докажеш, че нещо се е случило наистина? Какво дава реалност на нашата памет?

Тя: Има ли някакво значение това? Каквото и да е било, вече го няма.

Той: Знам.

Тя: И никога няма да се върне.

Той: Ние сме отвъд всяка надежда, ти си права.

Тя: Знам, но този път това не ми носи удовлетворение.

Тя се смее горчиво.

Той: Какво е толкова смешно?

Тя: Току-що си дадох сметка, че за първи път от много време ние имаме съгласие по някой въпрос. Но отчитайки за какво се съгласяваме...

Той се засмива също.

Той: Ти си права, наистина е смешно.

Кратка пауза.

Тя: Ние сме болни хора.

Той: Да, ние наистина сме болни. Хубаво е, че най-после успяхме да си го признаем.

Пауза.

Тя скача развълнувана.

Тя: Аз мисля, че знам какво е това място, което не е нито тук, нито пък оттатък.

Той: Знаеш?!

Тя: Да, знам.

Той: Място, където и двамата ще се чувстваме добре?

Тя: Знам, че няма да се чувстваме зле.

Кратка пауза.

Той (Обмисля казаното.): И това не е малко за такива като нас... Да, знаех си, че подобно място съществува!

Кратка пауза.

И кое е това място?

Тя отива до шкафа и вади пистолет, поставя го на пода между себе си и Той.

Тя: Смъртта... Смъртта е това място... Единственото място.

Двамата се гледат няколко секунди в очите, после забиват поглед в пистолета.

Мрак.

Пауза.

Два изстрела отекват в мрака.

Край

© Димитър Златинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2007, № 11 (96)