Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

из "ЛАБИРИНТ"

Димитър Кирков

web

I

Намерението ми в следващите страници е да внеса някои допълнения към романите „Хълмът” и „Любов в ада”. „Но какви допълнения?! Това някаква постмодернистична шега ли е? - ще възкликне търпеливият читател. - Нима след два епилога най-сетне не е сложена точка на книгите?”

Да, сложена е, така поне изглежда отвън, защото те отдавна са поели своя собствен живот, продължен и от вторите им издания. Герои, постъпки и думи са се измъкнали от лабиринта на създаването и са навлезли в лабиринта на възприемането, където авторът вече не може да им бъде водач и е загубил почти изцяло своите права. Впрочем не случайно употребявам думата „лабиринт”. Древният мотив за лабиринта неведнъж се среща открито в двете свързани помежду си книги, в известен смисъл понятието „лабиринт” би могло да се отнесе към цялостната им постройка, което бе отбелязано навремето от по-наблюдателните критици.

Истински лабиринт представляват подземията на Хълма, където се подвизава в последните си дни Абди ефенди, където са заловени Павел Гринов и другарите му, където е възможно да са се случвали съдбоносни събития и на други действащи лица в романите. В метафоричен лабиринт ни въвежда и времевата вертикала, която тръгва от „модерната” епоха, от един отрязък на ХХ век, за да навлезе в неравномерните исторически наслагвания и преплитания и да покаже, че всички тия различни времена продължават да живеят съвместно. Подобен е лабиринтът на пространствената хоризонтала, на онова, което непосредствено се вижда под слънцето - изобразеното лице на Хълма с плетеницата от улички и къщи, със смешението на вери и народности, на идеи и ценности. Същата представа за лабиринт се поражда донякъде и от сюжета поради съчетанието на привидно несъчетаеми съдби и лични светове, поради зигзагите на опосредстваните връзки между различните герои. Или ако цитирам един от героите, Павел Гринов, сам пътник из лабиринта и тълкувател на смисъла му, трябва да повторя неговите размисли за неподозираните нишки между мъртви и живи хора, между близки и далечни, между свое и чуждо. Освен всичко друго, тук той се опитва да мотивира и сюжетния подход, защото авторът не само го е поставил на възлово място в действието, но и няколко пъти е подсказал, че тъкмо Павел Гринов, жена му Елена и приятелят им Владимир Тотев плетат мрежата, в която ще влетят отделни мушици от вероятните събития.

Но нима този лабиринт от лабиринти не е вече прекосен? Нима е потребно да хлътвам отново в неговите мрачини и да се лутам по измамните му извивки? Какво ме кара да се връщам към място, което изглежда преодоляно, към замисъл отпреди двайсет и повече години?

Известно е, че с каквото да се залови писателят, той разказва за своя живот и разкрива своята душа. Но също така е добре известно, засвидетелствано е от много творци, че в процеса на възникването си произведението проявява своя логика и свои амбиции, понякога твърде различни от възприетата логика и целенасочените амбиции на автора. На здравия разум това твърдение ще се стори налудничав парадокс, защото - как е възможно волята на създателя да не може да озапти неизвестно откъде появилата се воля на създаваното? Но здравият разум не винаги е най-добрият съветник - нима цялата идея за изкуството не е положена върху подобни налудничави парадокси и случайно ли още от древността трезвият ум свързва неотделимо представата за поета с представата за лудостта? Или ако отидем по-нататък, нима благодатната воля на Твореца съвпада със своеволието на творението и нима този въпрос не е пораждал най-трагични недоумения още от зората на човечеството?...

Хайде да не задълбавам сега и в религиозно-философския лабиринт, възникнал около съотношението между божествената и човешката воля, а да се върна към по-простичкия случай със самостоятелната воля на художествената творба. Тъкмо такава изненада ми готвеше романът „Любов в ада”. Той бе замислен като продължение на „Хълмът”, имаше си свои събитийни рамки, а любовната история между Юлика Антова и Дионисий Ралев трябваше да заеме две или три глави, подчинени на общата фабулна линия. Но ето че материалът, заложен в двамата герои, бе подгонен от въображението ли, от своята вътрешна логика ли, или дявол знае още от какво, и ненадейно взе да проявява претенции, безконтролни амбиции, може да се каже дори - инат. Идейната същина на произведението ме теглеше за ръката и настояваше да премине и през трагични, и през фарсови перипетии, и през печалното, и през смешното, произтичащи едно от друго, сплитащи се и допълващи се. Става дума за конфликта и единството на телесната и духовната сфери, за ограниченията, злата предопределеност на тварното и страстния порив към божествено извисяване и безграничност, чиито противоречия винаги се разрешават в „тесните граници на индивидуалната плът и в космоса на отделната душа”, като едновременно участват и в една по-обща, „двусмислена история, сладостно-горчива, ведра и трагична”, в голямата история на човешкото съществуване между земята и небето.

Поела своя път, историята на Юлика и Дионисий не пожела да отстъпи водачеството до края, докато не стигна до своята сюжетна и идейна развръзка и докато романът „Любов в ада” не се оформи, по мое мнение, като напълно самостоятелна и завършена книга. От друга страна обаче, любовната двойка и съпътстващите ги образи не само не се отказаха, но не можеха и да съществуват без родилната си връзка с общия замисъл на „Хълмът”. Най-напред приключенията протичат върху същото двойствено пространство, едновременно конкретно изобразено и символно наситено, и неизбежно случки и герои попиваха неговите излъчвания. И множество други събитийни и идейни нишки се прехвърлят от „Хълмът” към „Любов в ада”, между които най-забележимо е присъствието на общи герои в двата романа. Няма да ги изреждам сега и да проследяват поведението им, достатъчно е в момента да отбележа, че някои от тях играят по-голяма роля в едната книга, по-незначителна - в другата, и обратното. Разбира се, във втория роман се появиха и нови лица.

Накратко, „Любов в ада” взе от „Хълмът” всичко, което му беше потребно, за да разгърне и доведе до завършек своята конкретна история, но това не изключваше, а напротив - предполагаше, развитие и на поредица елементи от цялостната постройка, каквато се очертаваше тя в началото пред фантазията на съчинителя. Но веднага трябва да призная, че друга, не по-малка поредица от елементи на общия замисъл беше редуцирана, потисната или въобще избягната...

До тук свърши амбицията на автора. Творческият подтик, роден през детските и юношеските ми години в стария Пловдив, намери своето удовлетворение. Смятах и продължавам да мисля, че двете произведения могат да се четат по отделно, независимо едно от друго, особено след преработката на „Хълмът” за второто издание. Но ако някому не е омръзнала още първата книга, по-добре е романите да бъдат възприемани цялостно, защото вътрешните мостове между тях взаимно ги обогатяват. Освен това „Любов в ада” излезе през лятото на 1989 г. и изчерпването на авторовата амбиция относно стария замисъл почти съвпадна с идването на новото време, нервно и напълно равнодушно към каквото и да било епическо вглеждане в лица, факти и истории. Не мисля, че тъкмо то оказа особено влияние върху моята нагласа, но така или иначе възникваше почва за нови интереси, за появата на друг тип образи, за различен разказвачески подход и стилистика в сравнение с „Хълмът” и „Любов в ада”. Вниманието и силите ми се насочваха към нови герои, идеи и събития, завърших няколко книги, между които искам да отбележа автобиографичната „Спирки из рая” и обемния роман „Балкански грешник”, увлякъл ме в многолетна работа.

Съществува обаче и още едно притаено в мен съображение, за да прекратя възможната поредица от романи, начеваща с „Хълмът”. То не се проявяваше като някакво решение на разсъдъка, като ясен извод на волята, а по-скоро бе предупредително усещане за мярка. Стана дума за опасността от прекомерно разширяване на повествованието, което със завършването на „Любов в ада” можеше да бъде предотвратено. Вече можех да спра. Вече можех да се отскубна от магнетичното за мен привличане на Хълма, въпреки че тук бях изоставил лица, които несправедливо се тулеха в сянката на други герои, и бях загърбил разклоненията на не едно събитие.

Ето че стигам до най-трудната част на това предварително обяснение. Въпросът е, че самоограничението, опитът за контрол над разказвателната стихия бяха съпътствани и подкрепяни от едно друго естетическо намерение при създаването на двата романа. В началото то бе интуитивно усещане, но постепенно се изясняваше пред съзнанието ми и когато започнах да описвам мистериозната книга, намерена в една от мъртвите къщи, вече знаех, че то ще бъде една от страните, особеностите на повествователната концепция. Желаех в лица и събития да остава по нещичко непрояснено, загадъчно, недоизказано и неизчерпано, каквото се таи във всеки индивидуален живот и каквото всъщност е познанието ни за света. Нима ние знаем всичко за себе си, за околните и нима началото на човешкия род не тъне в тайна, независимо дали тя е божествена или биологична? Не исках на вездесъщия разказвач да е известно всичко, по-точно - да изрича всичко, както е в класическото епическо разказване, предпочитах светлинният лъч да не стига до дъното на обстоятелствата, както чуждото, страшно слънце пронизва целия свят и не оставя ни една сянка в споменатата „стихосбирка”.

Такова намерение е доста рисковано, изисква непрестанно балансиране между главните елементи на всеки един разказ - какво се случва и как се случва. Нужна е деликатна мярка за намека, за премълчаното, така че хем да се постигне търсеното внушение, хем да не се дразни прекомерно незадоволеното любопитство на читателя, да се погуби евентуалният му интерес към интригата. Доколко съм постигнал тая цел, не е моя работа да съдя, но тя бе главният ми аргумент, за да отбивам амбициите на едва очертани герои и неизчерпани събития, които не намериха личното си удовлетворение в „Хълмът” и „Любов в ада”. Не сте нужни вече, казвах им, приключих с вас, вашата голяма роля беше да бъдете лишени от роля, а и други причини си имам, за да не ви обръщам внимание - ако отново се заловя с историите ви, значи само безсмислено да разлеем и раздуем нещата. Пък и вижте в какво време живеем, постмодернизмът отдавна дойде, кому са притрябвали вашите епически страсти, налягайте си парцалите в невъзвратимото минало...

Те обаче продължаваха да упорстват, да нахалстват, да ме тревожат, гласовете им чувах в най-неподходящи моменти. Какво стана все пак с Дионисий - уби ли го някой или сам се претрепа в огнището? - обаждаше се някой, който вероятно знаеше отговора. - И защо Павел Гринов толкова се учудва, когато намира портрета на Яни Мавровски? - прекъсваше го друг. - Кой е всъщност тоя човек? Разбойник бил, отцеубиец бил, но защо, минат не минат сто страници, и името му изплува в най-неуместни ситуации? И как така Милка Сърцайова открадва от него златната монета, която от столетия се търкаля по Хълма? - намесваше се трети. - Откъде накъде същата Милка пита Дионисий за Яким Златев, дребно полицейско лице, мярнало се за минутка в утрото, когато чичо Йона намира подхвърленото дете? Ами самият чичо Йона? Какви са тия големи събития в живота му на Хълма, след като знаем неговата одисея на знаменит антиквар? И щом му е известно коя е майката на Дионисий, по какви причини мънка, а не разкаже ясно на момчето за нея? А оная мижитурка Тодор Тодоринов, дето участвал във фирмата „Алцек”? Той ли е задигнал книжата, както твърди столарят Пангулов, и за какво са му били непотребните тефтери? Защо се е лепнал за Дионисий, какви монети търси у него, защо купува мизерната му къщурка и изкопава трап на нейното място? И прочие, и прочие.

Напълно осъзнавах, че ако се поддам, ще наруша не само принципите и задръжките, изтъкнати до тук, но тутакси ще изпадна в положението на ония заподозрени престъпници в американските филми, които полицаят по задължение предупреждава: „Ако искате говорете, но всичко, което кажете, може да се използва в съда против вас.” Или както по-директно се изрази един мой познат: „Абе умните хора се бият в гърдите какво са направили, а ти се каниш да описваш какво не си направил. Я остави тая работа!” Така е, сигурно ще се намерят сурови съдници заради неосъществения мой някогашен замисъл в пълния му обхват, в цялата му разнопосочност, заради изоставянето на цели повествователни линии, уж защото е било целесъобразно, пък се е оказало, че не е така, а безспорно доказателство е моето сегашно връщане към тях. И въпреки всички други възможни съвети, разумни възражения и не дотам доброжелателни реакции, реших да навляза отново в собствения си лабиринт. Води ме любопитството как ще изляза от него, а също надеждата, че ще мина през заглъхналите му галерии по един различен начин в сравнение с „Хълмът” и „Любов в ада”. А когато се стягаме за неизвестен път, има ли нещо по-важно в душите ни от любопитството, куража и надеждата?...

 

ІІ

В интерес на настоящата електронна публикация ще наруша естествената поредица от събития и описания, за да насоча внимание само към запознаването на двама известни ни герои - антикваря чичо Йона и банкера Паоло Лолобарди. Единият се мярва в „Хълмът”, за другия разказва „Любов в ада”, но в двете книги не се споменава за техни преки контакти, макар че отношенията им предизвикват непредвидими обрати в замисленото действие.

Ето защо ще надзърнем в схлупеното дюкянче на чичо Йона, в чиято задна стаичка живее самият той. Ние вече знаем съдбата на този самотен, мрачен на вид човек. Как е израсъл на Хълма, но десетинагодишен избягва край Будапеща от своите роднини-градинари, които го водят от невръстен на гурбет. Как е скитал безприютен, докато не попада у виенския антиквар Соломон Зилберщайн, който оценява способностите му и постепенно го въвежда в тайните на своя занаят. Знаем къде е обикалял чичо Йона в зрелите си години, за да издирва редки картини, монети и книги, какви подвизи е вършил по аукционите в Европа, нареждайки се сред първите в подземния, но влиятелен свят на антиквариата. Известна ни е неговата страст към справедливостта, с която е създал доста конфликти из средите си. И как решава да се върне в отечеството, как отново се установява на Хълма, където хората го приемат като нов заселник, защото роднините и близките на чичо Йона или отдавна са починали, или са се попилели по света. Тук умореният скитник се надява на спокойни, сладостни старини, които ще отдаде на безмълвно общуване с вековните руини, на нуждаещите се от неговите знания, а също на една бленувана идея: той, който е разлиствал толкова книги и се е потапял в дълбочините им, да напише и свое съчинение - безкористен извод от мъдростта, която е докосвал, и равносметка на тъжните си размисли за света.

Потънал в своя творчески унес, старият антиквар пропуска по-значителни неща, които междувременно се случват на Хълма, а едно от тях е, че тук се основава Италианска банка. Наистина в Пловдив е имало такава банка и се е казвала точно така - Италианска. Само че не е била на тепето, а в подножието му - на Джумаята. Чувал съм една драматично-чудодейна история, свързана с тази банка, познавах дори единия от главните й участници, но нито историята, нито човекът имат нещо общо с нашия сюжет. Ще вметна само, че когато бях в Италия, разказах действителния случай точно на един съвременен италиански банкер, млад и енергичен мъж. По-точно, скицирах събитията - нещо като прелюдия към наздравицата ми, в която исках да направя комплимент на италианските банкови дейци от всички епохи. Събеседникът ми обаче, казваше се Пино, не прие моите думи като формално красноречие, заинтересува се, взе да разпитва за имена, даже си записа нещо в тефтерчето. Блазня се от мисълта, че Пино ще зареже временно банковите си занимания, ще проучи подробно обстоятелствата и от европейска гледна точка, за да се увери колко плодотворни може да са връзките с нашата бедна страна.

Но каквато и полезна работа да е вършила Италианската банка в Пловдив, каквито и опитни служители да е имала, едва ли сред тях е блестял такъв човек като нашия герой Паоло Лолобарди. За него се споменава веднъж-дваж във връзка с далаверите на „Алцек”, но това изглежда направо обидно за човека. Подобно мизерно сдружение Паоло Лолобарди не би кредитирал за нищо на света. Но защо тогава съм забъркал рицарското му име в толкова недостоен случай?

Най-напред трябва да изтъкна, че нашите търговци на кожи създават сдружението си след Първата световна война, когато сеньор Лолобарди отдавна си е заминал и не би могъл да има обща работа с тях. Второ, с името му злоупотребява едно съмнително лице, Тодор Тодоринов, което непрекъснато нещо крие и мами и в двата романа. Освен че е съдружник в злощастния „Алцек”, Тодор Тодоринов за малко да стане девер на Юлика Антова, защото тя, при всичката си изтънченост, се е увлякла само за миг по брата на Тодор, изобретателя на парфюми Евстати Тодоринов, и е допуснала работата да стигне до нещо като годеж. Но тъкмо користната намеса на Тодор, нахалните негови проверки на Антовия капитал, разкриват пред Юлика грозните физиономии на двамата братя, за да ги изрита тя завинаги от живота си със своето прелестно краче. Въобще, до каквото и да се докосне мошеникът Тодор Тодоринов, то загнива и рухва. И точно такъв човек си позволява да твърди и пред съдружници, и пред делови лица в града, че на млади години Паоло Лолобарди му бил покровител. Ако италианският банкер, намесил се след войната и в политиката, можеше да го чуе, непременно щеше да се възмути. Чак пък покровител! Е, използвал го е понякога за черна работа на парче, но ако му беше покровител, щеше да го назначи поне на заплата в банката. Или да го вземе със себе си в Италия, както Тодоринов е имал дързостта да го моли. И ако е обещал нещо с половин уста за такова вземане, то е било, за да се отърве от натрапника при една случайна среща, допусната поради чужда непредпазливост...

Нека не избързваме с тая среща, защото преди нея сеньор Лолобарди е посрещнат с отворени обятия от два различни, но много влиятелни кръга в града. Първият е на търговци, индустриалци, на средни и едри предприемачи, които желаят да разширят своята дейност и им е нужен евтин кредит. Какъвто обещава Италианската банка. А факторът, който подготвя решението кому да се отпуснат пари, е именно Паоло Лолобарди. Той проучва и докладва на управителния съвет кой е стабилен и на кого се клатят краката, чие намерение има бъдеще и чие е фантазия или шмекерия. И множество още тънки нюанси присъстват в такова докладване, от които зависи големината на кредита, гаранциите пред банката и други съдбовни подробности, способни да те въздигнат или да те срутят вдън земя. В своите изследвания Паоло Лолобарди се опира на вековни традиции, създадени от италианското банково дело. Има си методика, има си критерии, за да отсъдиш що за птица е молителят и какъв е шансът да си върне заема. Похватите са тайни, приличат донякъде на полицейските, но на полицията е по-лесно, защото тя не се церемони особено със своите клиенти. А клиентът на банката хем трябва да бъде проучен досконално, да се знае пълната истина за неговия живот, състоятелност и способности, хем да не докачиш достойнството и реномето му. Механизмът е сложен, различни лица участват в него - случва се Паоло Лолобарди да привлича и Тодоринов за проверките си, но на най-ниското равнище, където е нужно предимно безочие при събирането на доказателства. Това е цялото покровителство.

Но да го оставим вече тоя Тодоринов и да кажем, че нашият търговско-индустриален кръг веднага преценява значението на Лолобарди и го хваща в прегръдката си. Включени са всички известни по тия географски ширини методи за ухажване, съблазън и подмазване, сред които видно място заема въздействието на националната кухня. В чест на сеньора се устройват банкети, индивидуално и групово го канят на разни ишмедимета, дори с бричка го возят веднъж до студен крайградски извор, където го чакат павурче с анасонлийка и ухаещ тюрлю-гювеч. И то не са чевермета, не са агнешки дреболии на скара, не са пържени пъдпъдъци, не са шарани-гиганти, пълнени с лук и орехи. А чужденецът не отказва, не се гнуси, балканската кухня му харесва и докато е на Хълма, почти забравя родните си макарони. Винаги весел, усмихнат, любезен, запее ли се - зяпва и той уста, но що се отнася до банкови отстъпки, трудно е да изврънкаш нещо от него.

Разбира се, по-заможните хора, които не биха се изложили с подредбата на домовете си, го канят и в семейна среда. Именно тук се пресичат двата обществени кръга, защото вторият е съставен изцяло от женски персони. Паоло Лолобарди притежава множество привлекателни качества, забелязвани тутакси от една истинска жена - възпитан и красив, богат и щедър, вежлив и безукорно облечен, но всички тия ценности десетократно се увеличават при него, защото той се оказва и ерген. Е, не е в първа младост, като нищо гони четиридесетте, но това пък си има и положителна страна, създава естествена възможност кръгът от кандидатки за ръката му да се разшири. В него могат да влязат не само вчерашни момичета, които още се държат за полите на майките си, но и попрезрели девици, и кахърни моми с преживени вече разочарования, и дори, представете си, няколко вдовици. И те, подкрепяни от рой помощнички - майки и лели, братовчедки и сестри, бързо сключват нежния си пръстен около Паоло Лолобарди...

Да не би да си мислите, че е от вчера известното ви мечтание на българката да се омъжи за чужденец? Днес то е по-очевидно и масово, защото в глобализирания свят предпоставките са по-големи, използват се най-модерни средства, включително интернет, където може да си намериш спътник в живота, без дори да си го зървала на живо. Ама да не би пък селските прабаби на днешните кандидатки за чужденец винаги да са опознавали бъдещия си мъж и не се ли е случвало често да зърват едва под венчилото какъв мушморок са им избрали тате, мама и други дърти сватовници. Сега поне ще му видиш физиономията на екрана и ще прочетеш какви хобита упражнява симпатягата, като например да сади боб и да отглежда хамстери. Не, днешните мечти и страсти не са нови, даже може да се предполага, че в по-редките някога случаи са избухвали по-силно, защото кога чужденец ще ти дойде на крака или кога ще се падне на мома да пътува из странство? От дъжд на вятър.

Но дори някой да отхвърли напълно горното разсъждение, дори да приемем, че Паоло Лолобарди е дошъл не от Италия, а от Стара Загора, да кажем, и че не чужбинското е възбудило женското население на Хълма, пак си остава решителният факт - такава блестяща партия не се явява всеки ден, независимо от националността й.

За разлика обаче от разсъдливите индустриалци, в женската обсада не може да има и следица от взаимна солидарност и планиране на общи действия, тук всяка напредва поединично, подкрепяна от своя щаб, защото е възможна една победа за едно-едничко лице. Поради което градусът на борбата се вдига, зад хубавичките физиономии започва да прозира настървение и ярост към съперничките, заплитат се интриги, плъзват злословия, събуждат се стари омрази и се подхващат нови вражди. От друга страна, към Паоло Лолобарди се посипват любезни покани за чай, за кафе, за соарета и градински увеселения и той успява да ги смести в напрегнатата си програма - отзовава се и изчезва, мярва се и се скрива, палва сърцата и с елегантно лавиране се отдръпва от горещите им пламъци. И навсякъде е галантен, обаятелен, мил, чудесен танцьор и кавалер, освен това е понаучил български и нежната половина е единодушна, че родният й език звучи къде-къде по-прекрасно в устата на чужденеца. А доста от кандидатките така прехласнато следят как звуците се ронят от розовите устни на Паоло, че не е трудно да се отгатне копнежът им в мига да схрускат въпросните устни. Но дори това да се е случвало на някоя, дори да се е отишло и по-нататък, ние няма да надзъртаме там, защото флиртовете на Паоло Лолобарди ни интересуват само доколкото създават фон на неговото присъствие в града. Защото той не е дошъл да се жени тук, а за по-важна работа и както мъжете не успяват да откопчат от него привилегировани кредити, така и никоя чаровница не постига привилегията да го заведе до олтара. Като завършек на фона все пак ще кажа, че на Хълма Паоло Лолобарди оставя разочарования, но не и обиди, несбъднати блянове, но не и измамни подвеждания. И в края на краищата за нищо не могат да го укорят.

Някой простодушен човек ще се чуди сигурно как италианецът успява да се справи и с многобройните забавления, и с отговорната си работа в банката, но същият човечец съвсем ще се смае, ако научи, че Паоло Лолобарди отделя доста време за срещи и с още едно лице. Особено като разбере, че това лице е чичо Йона, напълно чужд на описаните вече градски среди.

Запознанството им изглежда случайно. Още първата седмица след пристигането си Паоло Лолобарди решава да пообиколи Хълма, да разгледа историческите развалини, макар да е виждал по-внушителни в своето отечество, да позяпа местните физиономии, макар че и те приличат доста на неговите сънародници. Тоест няма нищо особено за гледане, докато италианецът не забелязва пред вратата на една съборетина лице, напълно различно от човешкия типаж в това преддверие към Ориента. Лицето по-скоро има западноевропейски вид, какъвто е бил той приблизително преди век, все едно го е създал великият Дикенс и го е пуснал да преброди континента чак до далечните Балкани. Може би заради това всичко по човека е износено и захабено, сякаш през всичките сто години той нито се е преобличал, нито се е мил. Черен измачкан сюртук загръща длъгнестата мършава снага, под зеленясал от старост цилиндър стърчат фъндъци нересани коси, четирите дълбоки бръчки на образа му - две успоредни на челото и две покрай носа, приличат на таен знак, положен от някоя древна секта, а под тях се разпростира могъща брада, черна в двата края и бяла по средата. Обилният пърхут върху нагръдника на сюртука е очевидно от същата брада.

Как да не спреш пред такава фигура, как да не попиташ какво продава тя в магазинчето? И чичо Йона, тъй като описаният човек е точно той, с плавни и тържествени жестове поканва италианеца да влезе. Сега е моментът да изобразя прословутото антикварно дюкянче, за което неведнъж се споменава в романа „Любов в ада”.

Сигурно си спомняте, че преди да се завърне в родината от Европа, чичо Йона подготвя една скъпоценна по негово мнение сбирка от книги, които възнамерява да подари на държавата като знак за антикварните си умения и от загриженост за просвещението на народа. Само че поради дребнави партизански съображения отговорните държавни фактори не се явяват в столичната митница да си приберат дарението и Йона Ралев си го взема, отнася го на Хълма, като половината сбирка отстъпва безвъзмездно на градската библиотека. Другата половина стои натъпкана в два долапа, заемащи по-забутания ъгъл на помещението.

Преди да стигне до тях обаче, посетителят забелязва срещуположното чистичко ъгълче. Там стопанинът е подредил книжки с картинки, тетрадки и множеството учебни принадлежности, които съставят главна част от търговията на чичо Йона. До тях се редят пет-шест лавици с нова и стара българска книжнина, а отпред, във витринка, стоят няколко сребърни пафти, между тях са посипани дребни изтъркани монетки, лишени от всякаква нумизматична стойност, пиринчени пръстени, метални копчета от военни униформи - турски, руски и от румелийската милиция, два стародавни дивита с изсъхнало мастило и оскубани гъши пера, проядени от корозия халки и закопчалки от конска сбруя - може би от прост селски добитък, а може би от митичните тракийски конници, бронзова фигурка, пред която всеки опитен колекционер би потръпнал, защото е изваяние на бог Дионис отпреди новата ера. В четири обковани сандъка са скътани множество подобни по размер предмети, описани и писмено характеризирани от чичо Йона. По-едрите са разположени на пода, специално място не им е търсено, а са оставяни, както се случи. Голямата част от тях антикварят е вземал от немай-къде, колкото да не огорчи сиромасите, които са ги изровили от таваните си и са се надявали да получат някой гологан. Виждат се няколко бакърени ибрика, арабско наргиле със спукан маркуч, еднокрака гипсова статуя на Наполеон, а вратата не се отваря докрай, защото отзад я подпира огромен кюп, в каквито още старите гърци са държали вода или жито, до него са сместени надгробна плоча с плачеща девойка от византийски времена, две мраморни глави и парче от изящен фриз, изобразяващ лозови клонки и гроздове. Стените също не са оставени празни. По непохватно забити цигански клинци са закачени ръждясал турски ятаган и кремъклийка пушка от хайдушката епоха, препариран сокол и наниз родопски чанове, два-три спрели часовника и разкошен бронзов венец, отлят от венециански майстор, а цялата източна стена заемат икони, между които има образци още отпреди иконоборческите години.

Чичо Йона често се кани да разчисти безполезните вехтории, но едно, че го домързява, и второ - бои се, че ако изхвърли на боклука ибриците примерно, Наполеон и сокола, след някой и друг ден пак ще му ги донесат, а той пак ще трябва да ги плати и върне на старите им места, защото не обича разправиите и не се е научил да отказва на настойчиви молби.

От поздрава още чичо Йона се е досетил, че чужденец е решил да го почете с присъствието си, и след кратко уточнение подхваща любезностите на италиански, напълно естествено впрочем, ако не сме забравили, че антикварят владее двайсетина живи и мъртви езика. Придържайки полите на пардесюто си, за да не обере прахта по вехториите, Паоло Лолобарди пристъпва навътре, с малко пресилени възклицания на одобрение и удивление отвръща на разясненията, които чичо Йона дава за своите предмети, но всъщност погледът му се плъзга равнодушно по тях, едва ли тоя наконтен италианец ще купи кюпа или поне един от бакърените ибрици. Докато той не забелязва оная спомената вече витринка, зад чието стъкло старецът безразборно е нахвърлял изтъркани дребни монети и безполезни копчета от военни униформи. Но не копчетата, нито скъпоценната бронзова фигурка на Дионис привличат вниманието му, а тъкмо монетите. Купувачът си е купувач, трябва да бъде уважен - и чичо Йона вади голямо парче чортова кожа, започва да нарежда върху нея металните късчета, макар да знае, че нямат никаква цена. Както и други вещи, те са се появили в дюкяна поради отстъпчивостта на стареца. Носят му ги понякога хлапаци от махалата, намирали ги случайно тук-таме, а чичо Йона няма сърце да връща момчетата, разменял е монетите кога за писец, кога за гумичка или тетрадка.

Паоло Лолобарди обаче не показва никакво пренебрежение към стоката, разглежда я, една част отделя наляво, друга побутва надясно поради някакви свои съображения. И като малко дете, което иска да се похвали, че също държи скъпоценност в джоба си, италианецът временно спира своя оглед, вади кутийка и я отваря. Още преди чичо Йона да измъкне бронзовата монета от вдлъбнатината на кутийката, преди да вземе лупата и да се втренчи в мъжката глава, изобразена върху едната страна, в конника - върху другата, той вече безпогрешно е преценил, че екземплярът е от времето на тракийския цар Севт ІІІ, някъде от третото столетие преди рождението на Христа. Доказва го и надписът върху реверса, същата страна, на която се вижда владетелят-конник - ΣΕΥΘΟΥ. И докато изрича своето заключение, чичо Йона си мисли, че монетата не е нещо съвършено рядко, но не е и никак евтина, така че не може да си позволи да я купи. Защото той е направил и второ едно, погрешно заключение - че посетителят е дошъл да продава, а не да купува.

Твърде скоро обаче стопанинът на дюкянчето се разколебава в това свое предположение, защото Паоло Лолобарди вади от пардесюто си още една кутийка и му я поднася заедно с въпроса си:

- А за този красавец какво ще кажете?

Тук чичо Йона истински се оживява, една от редките негови усмивки размърдва брадата му, защото красавецът се оказва Александър ІІІ Велики, и то не къде да е, а върху златна тетрадрахма, сечена през неговото царуване. Веднъж преди години се е случвало антикварят да претегли лично такава монета и помни, че тя е излязла 17 грама. Но за да провери своя спомен, той вади везната - сегашната тетрадрахма се оказва дори по-тежка с две десети, може би защото е по-запазена от предишната. И чичо Йона вече не вярва, че италианецът е дошъл да му продава такова съкровище, нито че се е отбил случайно в скромното дюкянче, още по-малко - че носи случайно кутийките в джоба си. Значи някой го е насочил специално, но за какво все пак е пристигнал - дали само да се хвали с монетите, или едновременно да провери знанията и уменията на ветерана? Такъв изпит обаче не го обижда, за него той дори е приятно предизвикателство, защото макар да е стоик, чичо Йона храни и суетни чувства като всеки простосмъртен, драго му е да покаже при случай своите способности. И той се впуска да обяснява качествата на тетрадрахмата, сравнява я с други подобни монети, включително и с малката й посестрима, златната драхма на същия Александър. Не продължават дълго и колебанията му за появата на посетителя. За малко повече от половин час чичо Йона взема блестящо проверочното препитване, нещо повече, спечелва доверие у предпазливия банкер и той излага ясно деловото си предложение - истинската цел на своето посещение.

Оттук насетне отношенията на Паоло Лолобарди и Йона Ралев са положени изцяло върху техните общи нумизматични интереси. Но с едно единствено изключение, и то отнасящо се за измислен екземпляр, аз няма да се занимавам повече с описание на монети. Доколкото съм поглеждал към нумизматиката, съм разбрал едно - че тя е кладенец без дъно, който изисква цял да хлътнеш в него. За да се спуснеш поне в началото, преди дори да стигнеш истинските му дълбини, са нужни голяма страст, обширни, при това детайлни исторически познания, и не на последно място - възможност да боравиш реално с монети, а не единствено да си чел за тях по книгите. Вярно е, разговарял съм със запалени колекционери, зачитал съм се в трудове като „Монети и монетосечене през вековете” от Христо Божков и Венцеслав Пейков, „Антични монети, ковани и циркулирали по българските земи” от Тодор Герасимов, „Античните монети на Пловдив” от Никола Мушмов и в други някои публикации на сп. „Нумизматика”. Консултирал съм се и с известен специалист като археолога Гавраил Лазов, мой съгражданин и съсед в София, защото съвсем различно е в такава тайнствена област да получиш вещо напътствие от уста на ухо, а към живото познание тук трябва да прибавя онова възхищение, с които разглеждах великолепните антични сбирки на Пергамон музеум в Берлин.

Съвсем не искам да се хваля с прескромния си опит, ясно ми е, че само бегло съм надзърнал в гърлото на кладенеца, но си мисля, че и това е достатъчно, за да изтъкна едно простичко и безусловно заключение. Нашият Хълм се издига сред земи, които спадат към най-богатия и сложен източник на най-ценни и скъпи монети според всички нумизматични класации. Периметърът на този източник обхваща териториите на Древна Елада, тоест Мала Азия и южните Балкани с островите между тях, а като се прибави и почти едновременното монетосечене в тракийските държавици и македонските царства, тук се включва фактически и целият Балкански полуостров. Малко по-късно, след възхода на Рим, към същия периметър се присъединява и Апенинският полуостров, макар че римски монети продължават да се секат и в упоменатите вече, по-стари краища на античния свят. Световната нумизматика, разбира се, е по-широко понятие, но нейно ядро е тъкмо очертаният регион и както ядрото на атома доминира в неговото тегло, така ядрото на античните находки определя неизменно тежестта на нумизматичните колекции.

Монетната картина на нашите земи е толкова сложна, пъстра и преплетена, че направо изглежда неизразима, или по-точно, тя не може да бъде завършена от ничие еднократно описание. Монети не само са произвеждани в десетки градове, но са сечени и в напълно неизвестни места. Така например за някои тракийски държавици не са останали никакви свидетелства - ни писмени, ни материални, освен отделни монети. Всичко друго е изчезнало, изтрито е от паметта на земята. Но тъкмо малките метални късчета са позволили на археолози и нумизмати да реконструират заличени политически територии и имена на владетели. С други думи, именно със своите монети мъртъвците са платили, за да бъде възстановено загубеното им място в историята. При това многобройните по произход парични потоци векове наред текат във всички посоки на отбелязания географски район. Така че никак няма да е чудно, ако отвъд планината Хемус намерят някой кизикен, една от най-старите монети, сечени в малоазиатския град Кизик, или пък на остров Сицилия изровят паричен знак на скитските царе от времето, когато те се подвизават в нашата Добруджа. Въобще няма да се докосвам до уловките, загадките, смътните петна на възникналата картина. Нито до нейната хронология, до разнотипните класификации на монетите, дори до случаите на фалшификации, защото тази добре позната дейност от модерната епоха се е практикувала още в древността. Всичко това ще оставя на чичо Йона - да съобразява, да отсъжда, да взема решения, но без да ни досажда с подробности. Ще повторя - за нашето повествование е важно, че в земите край Хълма не само са сечени монети от различни владетели, но че тези земи са били и едно от монетните кръстопътища в античния свят. Следователно, достатъчно е да знаем, че освен всичко друго, това средищно място се е превърнало в огромен резервоар на нумизматични находки. Това всъщност знае добре и Паоло Лолобарди.

И след като приключват обсъждането на двете негови скъпи монети, той подхвърля дали самият чичо Йона няма нещо подобно и ако има, не би ли му го продал. Сепнат от предложението, антикварят завърта в знак на отрицание рошавата си глава. Той не е свикнал да лъже, но не е свикнал и да избързва в такива случаи. Защото в сандъците с ценни предмети, за които стана дума, чичо Йона е скътал пет прилични екземпляра. Напълно законни са, отбелязал ги е в стоковата си книга, а самите екземпляри са придружени в сандъците с подробни характеристики, завършващи с името на лицето, от което са придобити. То е едно и също и макар да е малко преждевременно, ще кажа, че това е известното ни лице Тодор Тодоринов. А след първата несполука Паоло Лолобарди най-сетне изплюва камъчето, без повече увъртане предлага на чичо Йона да му съдейства в издирването и оценката на монети, да му бъде сътрудник, да му бъде посредник, да му бъде съветник - италианецът изрича всички тия длъжности, дирейки най-приемлива формулировка за проклетия старец, та дано го извади от непроницаемото негово мълчание. Но тъй като не постига резултат със синонимите само на една дума, Паоло Лолобарди зарязва банкерската си сдържаност, отдава се на своя първичен темперамент и от устата му се посипва цяла тирада. Тя започва с посоченото вече съображение, че на Хълма и в околностите му безусловно са намирани и още могат да се намерят ценни монети, а като местен човек чичо Йона по-лесно ще се ориентира за възможните източници. В тирадата се включват и комплименти, защото италианецът бил чувал за безукорното реноме на чичо Йона, присъства и затрогваща изповед за нумизматичната страст на молителя, а също и съблазън, защото за всяка монета господинът щял да получава достойна комисионна. И още подобни аргументи и увещавания, на които чичо Йона откликва само с две изречения:

- Наминете, уважаеми, след десетина дни. Ще видя какво мога да сторя за вас.

Всъщност антикварят изпада в тежко колебание. Но докато той се чуди и докато вземе фаталното си решение, ще отбележа два от смисловите знаци в тази история. Единият е присъствието на някакъв италианец, вторият - на някакви монети, които италианецът желае да притежава. Отдавна съм установил, че в този свой абстрактен вид, изчистени от всяка конкретност, те съвпадат със смисловите знаци на една действителна история, случила се преди повече от век в Пловдив. Навремето тя е бунила духовете, предизвиквала е народния гняв, а и още се споменава сред старите пловдивчани. Може би причина да не бъде забравена е, че ни я припомни Никола Алваджиев в прекрасната си книга „Пловдивска хроника”. Атилио Такела - главният герой на някогашните събития, е син на италианския търговец Денизо Такела, заслужил почитта на пловдивското гражданство със своето съчувствие и благотворителност по време на Априлското въстание. В началото на столетието младият Такела е назначен за директор на музея в града. Минавал за специалист, преди това завеждал нумизматичния отдел на столичния Археологически музей. Когато напуска поста си в Пловдив и идва негов заместник, установяват, че от фондовете са изчезнали множество скъпи монети. Обвиняват Атилио Такела в кражба, проточва се петгодишно следствие, а през това време пловдивчани ругаят, псуват, заплюват бившия директор, ако той посмее да се мерне на улицата. Най-сетне в 1906 г. го осъждат на седем години строг тъмничен затвор и обезщетение на държавата от 70 000 лв., огромна за времето си сума. Само че Атилио Такела не отива в тъмница, нито плаща пари на държавата. Изпраща молба за помилване до княза и бързо спечелва милостта му. Присъдата е заличена, а самият Атилио още година-две се крие в дома си - или от страх, или от срам не показва носа си навън, където го чака нестихналото пловдивско негодувание. Докато един ден не изчезва, заминава си за Италия и в Пловдив вече нито го виждат, нито чуват за него.

Както се е забелязало до тук и както ще се потвърди нататък, между историята на Паоло Лолобарди и чичо Йона, от една страна, и криминалното деяние на Атилио Такела - от друга, няма нищо общо. Плетениците от мотиви, подбуди, действия и последици в двата случая си имат свое самостоятелно начало, свой път и различен завършек. И все пак сега допускам, че някакво подмолно въздействие, някакъв неосъзнат полъх от някогашните реални събития е стигнал до моите въображаеми герои. Може би в своето криволичещо движение действителните образи са загубили конкретните си черти, превърнали са се именно в смислови знаци, за да придобият нова плът и моделиран смисъл в приемащата ги фантазия. Достатъчно разумни основания си имах, за да бъде героят ми тъкмо италианец, да служи в Италианската банка, а почтено събираната от него колекция да предизвика в края на краищата криминална афера. Неговата роля беше определена от съвършено самостоятелен, обмислен сюжет, но независимо от сюжета и индивидуалния облик на Паоло Лолобарди, не е изключено в него да присъства и зрънце от сънародника му Атилио, който също е твърдял, че е почтен, но хората завинаги са го свързали в спомена си с криминална афера.

Отбелязвам това обстоятелство, защото то има донякъде типологичен характер. Докато разказвам за романовите герои и събития, неизбежно ще бъде да се докосвам и до техни прототипни образи и случки. Вече се спрях на един такъв епизод - как книжарничката на бай Васил се превърна за мен в антикварното дюкянче на чичо Йона. Връзките между прототип и образ могат да бъдат твърде разнообразни. Рядко в романите се среща пряко, напълно осъзнато съответствие, най-често нишката е оплетена, непредвидима, каквато е тя в едно размотало се кълбо с прежда - никой не знае предварително къде му е началото и къде ще излезе краят. Между тия крайни точки съществуват множество междинни степени, включително една игра, която обичам да забърквам: да смесвам напълно достоверни факти, дори конкретни човешки имена, с напълно измислени обстоятелства. Само че такава игра е рискована, може да обидиш някого, без дори да си го желал, и затова в нея намесвам главно себе си или много близки мои хора. Ще призная, че тази игра-закачка, подхващана обикновено във второстепенни моменти, се среща най-често в друг мой роман, „Балкански грешник”.

Във всички случаи обаче, когато стане дума нататък за художествени образи и техните прототипи, трябва да се има предвид, че главен господар тук е въображението, или то поне се стреми да узурпира напълно властта. Въображението е неуморен търсач и комбинатор на елементи, не се интересува откъде ще ги вземе, за него важното е да бъде свободно и да върши каквото си ще. То щъка постоянно в душата на самия автор, а и навън - докъдето може да стигне, подбира материал за бъдещата си работа и все пак с едно око следи да не среща често хладния разум. Макар че са едноутробни братя, хладният разум го дебне намръщено, а някой път вземе, че го погне - желае да отнеме от брат си плячкосания материал, понеже можел да го оскверни със своеволните си съчетания. Ето защо, освен свобода, въображението обича спокойствие и когато го оставят на мира, вади иглата и започва да съшива награбените парченца. Труди се тихомълком, на скрито място, държи работата си в тайна, но тъй като се поддава на чувства и разни настроения, понякога ще те изненада с прекрасно избродиран гоблен, но е възможно със същите конци и платно да претупа и някоя парцалена кукла...

Неизбежно беше с тази тема да навляза във въпрос, който трябваше да разясня още в началото. Става дума за съотношението между реалния Пловдив и художествения образ на Хълма, което всъщност е по-широк вариант на двойката прототип-измислица. За пръв път въпросът ми бе зададен от литературната критичка Бистра Сакъова в интервю за пловдивския вестник „Литературен глас” и очевидно тя го е сметнала важен за читателите, защото се връща към него, а отговорите ми фактически доминират в интервюто. Сега ще използвам именно тях - едно, за да си спестя време, и второ, защото виждам, че през изминалите две десетилетия схващането ми не се е променило. Интервюто е по повод неотдавнашното излизане на „Хълмът”, а критичката формулира питането си така: „Какво е мястото на автобиографизма и на свободното въображение във вашия роман?” „Без Пловдив и живота ми в родния град до 20-годишна възраст романът не би бил възможен - подхващам тогава аз, но от днешна гледна точка бих казал, че същото се отнася не само за „Хълмът”, а и за цялата замислена поредица от романи. - Пловдив ми е дал преживявания, наблюдения, представи за света и човека, атмосферата, езика си, схващането на характери и поведения, всичко онова, което формира младите хора. Докато работех над романа, Пловдив неизменно стоеше пред мен. Голямо значение имаше и кварталът, за който споменавате. Пред очите ми в детството се разкриваше едно уникално смешение от исторически отломки, от култури, обичаи и хора. Старият Пловдив тогава не бе придобил музейно-атрактивен дъх, но оцветяваше всекидневието с неповторим колорит и създаваше многозначност на обикновените неща. Така или иначе това е потърсило място в романа и дава основание да се говори за автобиографизъм, поне що се отнася до изобразените картини, облика на мястото, някои преживявания. Истина е, че повествованието се води от две гледни точки, едната от които е в първо лице, от името на един юноша. Така са написани прологът и две глави от романа, но образът на този разказвач и личността на автора не бива се смесват. Към пряк автобиографизъм в сюжета не съм се стремил, нито е задължително да се отгатват точни прототипове на героите. Тук-таме има намек за нечия съдба, черта от човешки характер, щрих от външен портрет, но всичко това е претопено от въображението и служи за градиво на художествената измислица. Дори ако някой реши да сравни изобразения Хълм, няма да намери пълно съвпадение с топографията на някое от пловдивските тепета.”

Следващият въпрос повтаря предишния, но вече назовава по-точно проблема като „съотношение между конкретната история на Пловдив и символно-обобщителното внушение на творбата”. Съответно - и аз разширявам терена на обяснението си: „Романът “Хълмът” не е белетризирана история на Пловдив, макар че съм се опитал да черпя духовен опит именно от историята на Пловдив. В многовековния си живот градът познава всякакви превратности, нашествия, различни форми на власт, национални борби, политически интриги и пр., и пр. Граничен ръб между Изтока и Запада, той е арена на невероятни сблъсъци и смесвания. Като български град Пловдив изразява много релефно съдбата на българския народ, а в пловдивския човек са проявени най-широк кръг черти от българския национален характер. Ако отидем по-нататък обаче, ще видим, че Пловдив е същевременно извънредно характерен балкански град, споделял е изцяло участта на Балканите като политически и културен район с хилядолетна история и в него се открояват много белези на балканския феномен, на балканския комплекс от човешки особености. Заедно с това в исторически смисъл Пловдив е един световен град. Зад неговата богата и сложна история могат да се съзрат същностни механизми на световното движение, основни философско-исторически закономерности. Пловдив например е свидетел на възхода и смъртта на четири могъщи империи, преживял е варварски завоевания, кръстоносни походи и т.н., и в това отношение опитът му има световен, общочовешки смисъл. Ето защо според мен няма противоречие в твърдението, че той е едновременно и български, и балкански, и световен град. Именно този Пловдив ме интересува. За историческия епизод в “Хълмът” можех да избера някое конкретно събитие, свързано с града, но предпочетох това да е по-синтезиран разказ за фанатизма и насилието. Случките и героите са плод на въображението, но задачата ми беше да остана верен на историческата същност на онова време, на тогавашното мислене, обичаи, човешки страсти и поведения.”

Тия обобщителни характеристики могат да се илюстрират, разбира се, с множество примери, но тук не му е мястото да се разпростирам върху тях. Вероятно в близките страници ще обърна поглед към някои пловдивски реалности, но преди това държа да приключа с първия сюжетен контакт между Паоло Лолобарди и чичо Йона. За тази цел е потребно да се върна към случая с Атилио Такела. Нашият автор Никола Алваджиев е спестил нещо от тогавашната история, по-точно, разказал е добросъвестно само онова, което може да се документира. А извън безусловните факти е останал такъв активен фактор, какъвто е мълвата, догадките, злословията, клюките, съпровождащи в гъсти редици стореното от Атилио Такела. Както е известно, пловдивчанинът от всички епохи притежава невероятна изобретателност и спонтанна любов към слухове и клюки, а при онзи случай всички са се чувствали еднакво засегнати и колективният гений в тази област се е развихрил неудържимо. До мен, естествено, не са стигнали всички улични умувания и заключения, но една нишка все пак съм уловил. Тя вероятно е втъкана по-късно в мълвата, едва след като в Пловдив научават, че княз Фердинанд е помилвал престъпника. И Никола Алваджиев отбелязва, че тази новина е посрещната с публично неодобрение и недоволства, с шумно изразени протести и закани. Но след първия изблик на гняв възникват загадки и въпроси. Откъде накъде князът ще проявява такова снизхождение към човек, посегнал на народни ценности? И кой е тоя крадлив жабар, Атилио, че чак дворецът да го гушне под крилото си? Допускам, че тук колективната мисъл се е понапрегнала и след малка комбинация е стигнала до отговора. А този отговор минава през българския княз, но стига до италианския крал.

Добре се знае, че в зрелите свои години крал Виктор-Емануил ІІІ е сред най-прочутите нумизмати в Европа. За колекциите му се говорят баснословни неща, съдбата на неговите монети също е обрасла с легенди. В ония десетилетия и вестниците неведнъж описват кралската страст. Без съмнение за славата му вече се е чувало и в Пловдив, а тукашната мълва това и чака - прикачва към нея аферата Такела. Умозаключението й е следното: Атилио Такела не е смотан жабар и не е прост крадец, а е доверен агент на италианския крал, или ако не е негов директен снабдител, поне е подставено лице във верига от други агенти, водеща пак към същия крал. По тая верига текат скъпоценности, по нея значи са изтекли и пловдивските антични монети. И сега те се намират в римския дворец, за да им се радва едно монархическо лице, лишило от същото удоволствие народните маси. Иначе къде ще са музейните експонати? Полицията не ги е намерила, съдът не е чул от злосторника смислено обяснение къде ги е дянал. Но когато до кралското ухо достига вест, че неговият човек е загазил, че са го спипали по бели гащи, дето се вика, Виктор-Емануил се размърдва да помогне. Може да е от съчувствие, но по-вероятно от страх - да не би Атилио да се разкисне в затвора и да издрънка някому къде всъщност е проводил плячката. А какво може да стори една кралска особа в случая, освен да се обърне за помощ към съответна на нея особа.

И тук в играта се намесва нашият княз. Макар че не е напълно независим, макар че тепърва ще става цар, той е по-старши по стаж, защото Виктор-Емануил е заел престола едва в 1900 г. Двамата още не подозират, че тепърва ще стават и сватове, но това не пречи на отношенията им. Защото се знаят отдавна, общо семе ги е създало и еднаква синя кръв тече в артериите им. Но не мислете, че италианският крал е изтърчал при нашичкия и му е рекъл: „Абе, колега, едно мое момче сгафи нещо у вас, във Филибето, ама глей, молим те, да го оправиш. Ако станат нещо разноски - насреща съм!” Няма такова нещо, това да не са ви селски кметове. Имало е намек, имало е печално поклащане на глава, може би няколко думи - че арестът на италиански поданик и чудовищните обвинения хвърлят петно върху цялата нация и обиждат престола, пряк наследник на римските цезари.

Но нашият Фердинанд също не е вчерашен, лисица си е по рождение и веднага надушва вярната следа. Не е припнал, разбира се, да изпълнява поръчката. В следствие и съд той не бива да се меси, забранява му го Търновската конституция, а и защо да дразни прекомерно поданиците. Виж - като произнесат присъдата, като капне жалбата на виновника, тогава ще влезе в правомощията си и ще рече: „Освободете тогоз!” А зад тия думи стоят стратегически съображения. Притрябвали са им антични монети на ония край тепетата, помислил си е князът, на мен антиките пò ще ми влязат в работа. Предстои за суверенитет да воювам, международно съдействие ще трябва. После войни се задават, голямо царство ще създам, достойно за персона като мен. Пак ще са ми потребни подкрепа, арбитри, защитници. И ето ти го че Вито сам ми пада на мушка като глухар, улисан в любовна страст. Който има страсти, той плаща за тях, пък макар тия страсти да са нумизматични. Тъй и тъй няма да върне откраднатото, защо да не си затворя очите, врагове ли да си създавам? Ще направя сега тая дребна услуга, понеже цигулката на Кралство Италия звучи силно в европейския концерт, но в скоро време същата цигулка ще засвири по моята гайда. И тогава с няколко монети ще купя нещо по-скъпо от 70 000 лв. Ще влязат те в сметката, по която слава ще се плаща, величие ще се плаща, територии ще се плащат. И то не само за мен, а и за глупавите мои поданици, включая пловдивските, дето не виждат по-далеч от носа си...

Тъй мълвата е поставила всяко нещо на мястото му и напълно си е обяснила както кражбата на Атилио Такела, така и застъпничеството на Фердинанд Сакскобурготски. Схемата, разбира се, може да се разиграе и в други варианти, с по-различен акцент в мотиви и съображения. Ни един от тях обаче няма да намерим в съдебните книжа. Останали са те по улиците, дъвкани са в кръчми и кафенета, а едно тяхно хилаво подобие отеква в главата и на чичо Йона. Не че той включва в подозренията си чак носители на корони, не. Но след като две-три години събира монети за Паоло Лолобарди, след като знае съвършено точно какви средства са вложени в тях, чичо Йона започва да се колебае за кого всъщност трупа колекцията. Дали само за известния италианец? Колкото и да е наперен, той все пак е обикновен банков чиновник и със своята заплата, дори рушветите да прибавим към нея, не може да си позволи монетите, които вече е платил. Следователно - някой стои зад него, някой или някои, несравнимо по-богати и силни. Да са от България, изглежда невъзможно - защо ще им е нужен посредник, и то чужденец, и то такъв разглезен индивид? По-вероятно е силите, използващи Паоло Лолобарди, да се намират в Европа, но кои са те? Тук в главата на чичо Йона се завъртат образите на двама-трима негови бивши колеги и съперници, с които някога той е съставял първата десятка от най-прочути лица в подземния и влиятелен свят на антиквариата. Всеки от заподозрените е могъл да насочи Паоло Лолобарди към последното местонахождение на Йона Ралев, но обикновено и те самите са наемници. Чии обаче? Тук чичо Йона спира, безпомощен да разгадае собствената си гатанка.

Но не това е най-важното в случая, а че съмнението вдига на крак леко задрямалото чувство за справедливост на нашия герой. Както знаем от „Любов в ада”, това именно чувство го прави особено известен сред някогашните негови среди. Въпросът е, че между всички свои съображения дали да приеме или да отхвърли нечия поръчка, последната и решаваща оценка на Йона Ралев посочва доколко основателно, доколко справедливо е една или друга антикварна ценност да иде у това или онова лице, в този или друг музей и прочие. И това ексцентрично, всъщност непрофесионално изискване определя не само собствената му работа, то го тика да се намесва в делата и на събратята си, така че у засегнатите той предизвиква раздразнение и гняв, а у малцина - почит и респект. С други думи, тъкмо колебанията и подозренията в случая с Паоло Лолобарди раздвижват тая стара привързаност към справедливостта, за да оправдае тя едно решение на чичо Йона със съдбоносни последици за мнозина.

Това обаче ще стане накрая, а ние сме още в началото, където оставихме героя при друго колебание, също тежко, но не чак толкова. Чичо Йона все още не е решил ще приеме ли въобще предложението на непознатия италианец. В душата на стареца се борят две сили. От една страна, той отдавна се е примирил, че повече няма да се захваща с дълги издирвания и големи сделки, с каквито всъщност е изпълнен животът му. Натрупаните годинки не позволяват вече вълненията, безсънните нощи, скитането и преследването на ценности, преборването с измамници и хитреци, неуморния труд за идентифициране на откритията, търпеливото изчакване и светкавичните намеси при необходимост, които изискват пъргавина не само на ума, но и на тялото. Приел е в мир, тишина и покой да дочака края на дните си, след като най-сетне намира приют в гнездото, където някога се е излюпил. Зарекъл се е да утолява старините си единствено с кротки съзерцания на руините по Хълма, с мъдри книги, с безвъзмездни добрини към заобикалящите го хора. При това точно в ония дни чичо Йона изцяло е потънал в съчиняване на своите стихотворения, умът му от край до край е зает с мъгляви образи, с дявол знае откъде изникнали картини и като повечето поети той често е обсебван от внушението, че на света няма нищо друго, освен собствените му стихотворения.

От друга страна обаче, чичо Йона с безпогрешния си нюх на расова хрътка долавя страст у Паоло Лолобарди, а опитът го е научил, че зад подобни страсти често се разкриват и необгледни ловни полета. Точно по такива полета той е обучаван от настойника си Соломон Зилберщайн, по тях е гонил и улавял редки трофеи, каквито други подобни кучета не са успели и да подушат. Споменът за някогашните ловувания и новата мярнала се плячка пробуждат страшна съблазън у възрастния мъж. Да опита за последно, да се втурне пак по непредвидимите пътеки на преследването, да вкопчи зъби в благородния дивеч и да усети топлата му кръв в устата си, както някога е било. Защото макар да е стара и изнемощяла, една истинска расова хрътка гони заека, докато се пръсне вярното й сърце. Или ако искате, съблазънта уподобява чичо Йона на одъртял донжуан пред последната му любов, или на закоравял пияница, който се е зарекъл от утрешния ден да зареже ракията, но вечерта, за сбогом, решава да се натряска до смърт.

Каквито и сравнения да изнамираме, ясно е, че в сърцето на антикваря се блъскат две сили - на примирението и на изкушението. И може би борбата им дълго време щеше да е без надмощие, ако тук не се намесваше и трета една силица. Става дума, разбира се, за обещаното възнаграждение от Паоло Лолобарди, за комисионната, полагаща се при всяка монета. Впрочем тя е била силица навремето, когато Йона Ралев е поставял паричното заплащане сред последните стимули на своята работа. Сега обаче не е така, сега тя се е превърнала в сила-силовита, чийто остър глас изпълва цялото схлупено дюкянче и въобще цялото сиромашко житие-битие на стопанина му. Защото ония солидни спестявания, които чичо Йона е натрупал в активните си години, вече почти са стопени. Изхарчени са отчасти за известната ни книжовна сбирка, отчасти за къщицата на Хълма, отчасти за всекидневни разходи. А от своя страна, Паоло Лолобарди, като човек сведущ по паричните въпроси, не отлага появата на тази сила в някакво неопределено бъдеще. Тутакси вади тапата от бутилката да я освободи, по-точно, измъква я от портфейла си, за да се види съвсем убедително прекрасното й лице. Когато чува уклончивите думи на стареца, с бавни и точни движения той събира четирите краища на чортовата кожа, смесва малоценните монетки, които сам току-що е разделил, и в ръцете му кожата с монетите се превръща в някакво подобие на старите пунгии за тютюн. Преди да потъне в джоба му, банкерът я тръсва пред лицето на учудения чичо Йона и на двете негови изречения отговаря с две думи:

- Вземам всичко.

После се появява споменатият портфейл, а върху освободеното място на витринката се подреждат банкноти, възлизащи на сумата петстотин лева. И докато Паоло Лолобарди докосва капелата си за довиждане, чичо Йона не смогва да възрази, нито да благодари, само зинва с уста, защото учудването му е преминало в потрес. Петстотин лева са сериозни пари, цялата годишна печалба от дюкянчето не може да стигне и половината им, а всички монети, купени от италианеца, той е разменил за ученически дреболии със стойност не повече от един лев. Но тия сравнения и преценки, както и всички останали размисли и чувства, ще останат да кънтят единствено зад челото на чичо Йона, защото при второто посещение на Паоло Лолобарди, точно според поръката след десет дни, техните разговори ще бъдат различни.

 

ІІІ

Като си представям сега това запознанство и първата сделка между двамата, съжалявам, че в моето детство нямаше такъв великодушен човек като чичо Йона и такъв щедър купувач, като Паоло Лолобарди, защото през ръката ми са минали десетки, ако не и стотина подобни монетки. Точно така беше - намирахме ги случайно, не сме ги търсили, защото не виждахме в тях ни полза, ни забавление. Понякога бе достатъчно да ровнеш с босия си крак прахта, и непохабените момчешки очи да зърнат метално кръгче. Ако не те мързи да се наведеш и да го вземеш, ако поизтъркаш полепналите трошици пръст, ще се убедиш, че това е било пара някаква с леко нащърбени краища, доста проядена от корозията, но при някои личеше запазена буква или чертици от букви. Не сме ги измервали, сега преценявам, че повечето от тях бяха с диаметър седем-осем милиметра, до сантиметър, рядко се срещаха и по-големи. Стиснеш ли такава монета, може би ще я пречупиш или огънеш. Ако пък някоя се опре на мъжката му сила, хлапакът направо я захвърля накъдето му видят очите.

Не сме ги намирали само когато ровим с крак. Нашите игри неизменно бяха свързани със земята и с камънака, по които стъпваха нозете ни на тепето. Нямаше електронни забави, нямахме дори прости играчки, така че се задоволявахме с подръчни средства, взети направо от природата. В момента се сещам за поне пет игри, при които се налагаше да копаем дупчици и дупки, и в такива случаи много често се натъквахме на загадъчните монети. Или просто през лятото сме седнали в сянката на някой порутен зид, обсъждаме с какво приключение да продължим деня, някой от нас механично чопли земята с клечка, увлечен от важния разговор, и току-виж попаднал на древна стотинка, но ние не й обръщаме внимание като на нещо познато и непотребно...

Сигурен съм, че някому това ще се стори измислица или безбожно преувеличение. Откъде ще дойдат толкоз монети - би казал такъв човек, - и то посети направо върху земната повърхност? Да не би на всички древни хора джобовете да са били скъсани? И защо хлапаците от предишните поколения не са събрали плячката, ами са я оставили на вас? Вярно е, и аз по-късно съм се питал, какъв ще да е бил произходът на нашите находки, допускал съм различни предположения, но ще призная - чак за продънени джобове не се бях сещал. И въпреки че не разполагам с разумен отговор на въпросите от кого, от кога, как и защо бяха останали монетите на тепето, мога да се закълна за факта, че често съм намирал такива парички, а много пъти съм и виждал как други момчета ги намират. Убеден съм, че към клетвата ми ще се присъединят и някогашните мои махленски другари, но освен нашите словесни уверения, аз имам предвид и едно необоримо веществено доказателство. Надявам се, че то е запазено.

Споменах, че не събирахме монетите, но имало и едно изключение. Бяха минали десетилетия и веднъж, когато гостувах на приятеля ми Косито, той измъкна една кутия - говорехме си за детството. „Виж какво ще ти покажа” - рече тайнствено домакинът и като отвори кутията, тя се оказа пълна с някогашните дребни монети. Трепнах, донякъде учуден, донякъде от любопитство, доста странно на вид, защото навремето това съкровище нямаше да ме развълнува. А Косито почна да ги вади и да ги подрежда на парче чортова кожа, също както чичо Йона. Беше ги чистил, обработвал може би с някакъв химикал и те изглеждаха по-добре, отколкото подобните на тях някога.

Впрочем нямаше защо да се изненадвам, че тъкмо той бе събирал монетите. Косито, музикантът Константин Аладжиджиев, известен сред артистичните среди в Пловдив с прякора Джими, е вече покойник, срещнахме се само месец-два преди ненадейната му кончина и нищо не предвещаваше безмилостната болест. Скърбя за него, той бе най-старият ми приятел, с когото връзката ни не бе изтляла. Познавах го от седемгодишен и от дете той проявяваше колекционерски страсти. Невръстен още започна да събира марки - помня първоначалните му източници, - а с годините продължи да влага много усърдие, знания и пари, разбира се, в своето увлечение, за да създаде великолепна колекция, с която, струва ми се, участва и в международна филателна изложба. Косито събираше и други неща, между които ще спомена само, че още в началото на 60-те години той притежаваше обширна сбирка на снимки с автографи и лични посвещения от най-големите навремето оперни певци. За всяка една от снимките бе установявал кореспондентска връзка със знаменитостите от близки и далечни земи...

Монетите не правеха изключение. И докато ги вземах една по една и ги разглеждах, усетих откъде иде любопитството и вълнението ми. По-добре от думите тези късчета метал припомняха някогашните жарки летни дни, отминалата наша волност, изчезналото безгрижие, когато скиторехме боси по тепето, пазейки се единствено да не нагазим в периметъра на коварните „бабини зъби”. За ведрите ни сърца говореха тези монети, за бързо минаващите горчилки, за радостната ни вяра, че утрешният ден ще бъде пак тъй весел и интересен като днешния. И още нещо нашепваха те. Детството на всеки човек е уникално, а неповторимото при нас беше, че ние растяхме сред развалините на няколко могъщи цивилизации. Изтърканите монети бяха само частичка от тях, а иначе на всяка стъпка се срещахме с отломки от древността и макар да изглеждаше, че не им обръщаме особено внимание, техните излъчвания попиваха незабележимо, но властно в душите ни. Преди да стигнат до разума, тези излъчвания овладяваха сетивата, вливаха се сякаш в кръвта ни, носеха едва доловимо, загадъчно, но непосредствено знание за изменчивия свят, което не се побира в книгите по история. Мъртвото минало беше неотделимо от живото ни всекидневие, като в тази смесица изтлялото поемаше глътка въздух чрез нас, а ние неосъзнато поемахме въздействието му. Нашите воля, въображение, представа за ценности може би се влияеха от тези безмълвни уроци и повечето от нас, тогавашните момчета и момичета от тепето, щяха да ги осмислят по своему, когато вече бяхме напуснали територията на своето детство.

Тъкмо за територията заприказвахме с Косито, но в буквалния смисъл на тая дума. Къде точно намирахме монетите? Дали навсякъде по нашето Джамбаз тепе, южния край на Трихълмието в Пловдив, или местонахождението им беше по-ограничено? След спомняния и умувания стигнахме до заключението, че най-често те се срещаха по улица „Хемус”, на която се намираше бащината ми къща, а също на празния парцел точно срещу дворната врата на дома ни. Зад този парцел почваше стръмен земен склон, по който тук-там стърчаха зъберите на скали, а като го изкачеше човек, стигаше до други незастроени, запуснати места. Пресечеше ли и тях, излизаше на улица „Княз Церетелев”, непосредствено до Ламартиновата къща. Косито твърдеше, че понякога намирал монети както на тия празни места, така и по скалистата стръмнина.

Ние с него не бяхме нумизмати, но едва ли и опитен човек като чичо Йона щеше да отгатне от кого и от кога са останали монетите. Пловдив е населяван от много племена и народи, владян е от няколко империи и царства. Според тая, може би наивна логика, находките ни можеха да са от митологичните тракийски държавици или от древното македонско царство, можеха да са римски или византийски, допустимо изглеждаше да са от старата българска държава или от османските векове, или от разни по-кратковременни владетели на града като готи, кръстоносци и още половин дузина подобни завоеватели. Дали през хилядолетията някой бе извършвал ритуално разпръскване на дребни парици, дали наблизо е имало работилница за монетосечене, а при многобройните обсади и щурмувания на хълма, тя е била попиляна, а с нея и производството й, което се е сторило толкова нищожно на грабителите, че дори не са се навели да го съберат? Подобни хрумвания за нас си оставаха хипотези, но що се отнася до факта, че монетите най-често изникваха по улица „Хемус”, тук имахме поне едно логично обяснение.

Никой никога не бе правил опит да застила нашата улица с какъвто и да е материал. Тя започваше от двора на училището, фактически от пресечката с улица „Цар Ивайло”, която в основната си част всъщност не беше улица, а голямо стълбище - най-прекият подстъп, за да се изкатерят хората на тепето. От началото си до нашата къща, около стотина метра, „Хемус” приличаше на натурално планинско дере, сякаш някой го беше взел от едноименната планина и го беше пренесъл в центъра на Пловдив. На това място улицата преминава в стръмно стълбище, струва ми се, единственото запазено нещо от някогашния пейзаж, а след още стотина метра стига върха на Джамбаз тепе, нещо като площадче, също тъй незастлано, както и цялата улица „Хемус”. Ще отбележа, че към върха води още една улица, споменатата „Княз Церетелев”, която бе почти перпендикулярна на „Хемус” и малко по-цивилизована, защото бе покрита с едър разкривен калдъръм. Когато валеше - а лете в Пловдив се изсипваха кратки, но проливни дъждове, - по нашата улица, от върха до началото й, потичаха буйни потоци. Те отнасяха и най-малкото боклуче, хигиенизираха основно средата ни, но също тъй мъкнеха камъни, парчета от турски керемиди и византийски тухли, ровеха земята, промиваха и оголваха горните й пластове и вероятно вадеха съвсем на повърхността ония монети, които ме поведоха към това отклонение.

Втори мощен поток се изливаше на улица „Хемус” откъм празното място и стръмнината зад него, намиращи се, както стана дума, точно срещу нашата дворна врата. Останките от монети не правеха забележителен за нас този, общо взето, равен, но напълно занемарен парцел. Едната му страна граничеше с висок зид, опасващ имота на д-р Гребенаров, другата - с отвесна скала, висока десетина метра, над която се издигаше домът на Койчо Христов. Дълго време никой от света на възрастните не проявяваше интерес към въпросното място, а и момчетиите не го предпочитаха за игри, защото усещаха контролиращото око на околните къщи. Но ето че един ден, по-точно, една нощ върху този скучен терен се разигра вълнуващо събитие.

Тогава снимаха българо-чехословашкия филм „Легенда за любовта”. Смятам, че онова лято целият град бе размърдан от снимките, но що се отнася до Трихълмието, то бе напълно завладяно, всекидневието му - преобърнато, а населението - смаяно от необичайни гледки и случки. Сякаш нов завоевател бе сложил ръка на тепетата, но не за да изколи хората, както е ставало преди, а да им покаже най-съкровените мигове в един творчески процес. Не помня точно годината, но ако историята се опише от гледна точка на едно дванайсетгодишно момче примерно, наблюдател и съучастник в някои нейни третостепенни действия, сигурно ще излезе драматична епопея. Няма да стигам дотам, ще посоча само, че кинаджиите бяха избрали за своя база голямата сграда на училището, тоест на Учителския институт и на Образцова прогимназия „Тодор Самодумов”, която имах честта да завърша. В замрелия иначе през ваканциите двор, центъра на махалата ни, лагеруваше пълен кавалерийски взвод, защото все още армията ни разчиташе на конската сила, а вечер войниците се превръщаха в бедуински войни. Тук преживяше стадо камили с две-три малки камилчета, в единия край се подредиха камиони, сред гъмжилото от всякакъв народ щъкаха лица, върху които веднага личеше лустрото на киноиндустрията, а сред тях грабваха очите не една и две русокоси красавици от средна Европа.

Сутрин пред вратите на училището яростно се блъскаха тълпи безделници от целия град - кандидати за масовите сцени и за лесно спечелена надница, а вечер стотици от избраните щастливци, гримирани и преоблечени като екзотични ориенталски типове, пълнеха уличките на стария град. Купища факли се разпределяха между тях, мъкнеха се кошове с изкуствени плодове, щедро красяха и хора, и коне, и камили евтини бижута с големи шлифовани стъкла. Ще си изповядам греха, че с напълно незаконни средства момчетата от махалата натрупахме солидни запаси от тия и от други подобни киноаксесоари, така че останки от тях се подмятаха на тепето години след събитията. Сред гъмжилото от статисти обаче се открояваше друга една, по-издигната група участници, вероятно на епизодичните герои. Всички културни ресурси на града бяха впрегнати, за да съдействат на международната продукция, зад бради и мустаци узнавахме актьори и певци от театъра и операта, виждал съм как големият български бас Алексей Милковски, нагизден като арабски емир, яха армейския жребец из двора на училището, а сигурно в тая категория следва да се включи и едно всеизвестно лице в града, преобразено в случая като Малкия Мук - малоумният Мильо, на когото признателните днешни пловдивчани вдигнаха бронзов паметник насред главната улица като на особено заслужил свой съгражданин. Защото не ми е известно друго лице от оная епоха да е стигнало до паметник...

И цялата тази навалица от хора, животни и снимачна техника една привечер се изсипа пред вратата ни. Че се готви събитие, усетихме още предишния ден. Филмът се снимаше къде ли не из стария град, но ето че режисьор и художници бяха харесали и нашето празно място. По-точно - отвесните скали, които го ограждаха от изток. Харесали ги бяха, но не съвсем - нужно бе да ги култивират, да ги преобразят в съответствие с изкуството си. И се запретнаха тия художници заедно с куп помощници, и боядисаха изцяло скалите - и по фронт, и по височина. Отваряха една след друга чуждоземни кутии с бои, пръскаха и мазаха, допълваха и нюансираха, и плътно нашариха сивия сиенит с всички багри на дъгата.

В деня на снимките, още в ранните часове на следобеда, първи пристигнаха милиционерите. Опасаха с въжета площадката отвсякъде и заеха постовете си. Защото от едната страна на въжетата щяха да са творците, но от другата щеше да е сбиротекът на зяпачите, които всяка нощ, при всички снимки се трупаха, напираха и пречеха на изкуството. А кой да го отбрани тогава, кой да озапти нахалните профани, ако не беше властта в лицето на милицията? Както и да е, оная нощ обитателите на нашата къща имахме привилегията да наблюдаваме от прозорците си целия творчески акт. Щом мръкна, запалиха прожекторите, боядисаните скали придобиха зловещ вид и най-напред погнаха камилите. Техният вървеж обаче будеше някакво недоволство сред жреците на филма, връщаха стадото многократно, пускаха го ту в индийска нишка, ту строено в колона по две глави и разтакаването продължи толкова дълго, че едно от малките камилчета каталяса и се налагаше асистентите да го носят на ръце до изходните позиции. После дойде ред на статистите, които също не спечелиха лесно одобрение, за да бъдат увековечени на филмовата лента, наближаваше полунощ, взе да ни доскучава, но някакво раздвижване, най-напред сред зяпачите, и откъслечни ръкопляскания ни накара да разтъркаме сънени очи. Може би кулминацията предстоеше - дали пък нямаше да се явят самите главни герои? Така излезе, явиха се - първо забелязах красивата артистка от Чехословакия (моля за извинение, че съм й забравих името), а след нея в подножието на скалата застана нашият любимец, но не 13, а № 1, прекрасният Апостол Карамитев. Беше с парцалива бяла риза и раздърпани шалвари, един от реквизиторите втикна в ръцете му чук с дълга дръжка и после край двамата се струпаха камери, служебни лица, защрака клапата за дублите, виждаше се само чукът, с който Карамитев млатеше нашарената скала, но защо се трепеше той с такава тежка работа и както вършеше в това време жената, така и не разбрахме нея нощ...

Когато пуснаха по екраните „Легенда за любовта”, се юрнахме да го гледаме. Тръпнех - да не пропусна оня епизод, заснет срещу нашия двор. Занемареното празно място и разкрасената скала бяха станали по-скъпи на сърцето ми, след като оттук бе минал духът на изкуството. Но как ще прозяпаш такава сцена - тя се оказа възлова. Или действието придобиваше нов обрат, или натрупаните конфликти се разрешаваха изведнъж - ще призная, че всъщност вече съм забравил подробностите в този филм-приказка. Е, камилите ги бяха отрязали от лентата, статистите също не бяха пожалени съвсем, но нали един прочут скулптор е казал, че за да се постигне прекрасно изваяние, е нужно да се махне излишното от камъка. Важното обаче беше останало и докато не трепвах с очи пред екрана, най-сетне схванах смисъла на тупурдията оная нощ пред къщата ни. А като свърши целият филм, долових и друг един смисъл...

Голяма работа си схванал и доловил! - ще каже скептично някой тесен специалист в областта на киното. - Оня филм не беше нищо особено и не остави никаква диря в развоя на родното киноизкуство. Може и да се съглася с такова квалифицирано мнение, поне няма да споря за качествата на филма, но като употребих думата „смисъл”, в нея се намесваше и нещо по-различно. Тук присъстваше не само смисълът на резултата, а и смисълът на човешките усилия, довели до този резултат. Съвсем нагледно си представих напрежението, тичането, суматохите и нервите на стотици хора онова лято, сред които вероятно са преобладавали дребни страсти, безсмислени тревоги и егоистични амбиции, но сигурно е имало и смислени надежди, може би тук-таме да е припламвало и вдъхновение. Ами впечатленията, безбройните преживявания, предизвикани от събитията, колкото и самите събития да бяха случайни и преходни. Ще оставя настрана какво бе взел и дал снимачният процес на действителните участници в него, ще каза само, че за нас, махленските малчугани, всеки ден отпечатваше в съзнанието ни нови картини, предизвикваше странни постъпки, будеше емоции и преподаваше неочаквани уроци.

Допускам някой да е извлякъл от тия уроци и нещо възвишено, но тогава ние не приказвахме за възвишени неща, впечатление ни правеха главно грубите. Ще отбележа в скоби, че, от друга страна, грубото също има стойност и ако човек успее да го филтрира и дестилира, току-виж и то се превърнало в нещо възвишено. Казвам последното като извинение пред по-изтънчени дами и господа, защото ми се ще да скицирам един конфузен епизод, та дано с него поизясня какво имам на ум. Една сутрин войниците бяха навързали кавалерийските кобили по няколкото дървета в началото на улица „Хемус”. Както винаги, по-настрани от тях, на отделно дърво беше вързан жребецът. По улицата имаше доста хора, работници към кинопродукцията, за които започваше нов снимачен ден, а не знам защо и почти цялата наша махленска банда се беше събрала пред вратата ни. И изведнъж настъпи суматоха, едни бягаха през глава, други хукнаха, неосъзнали още причината, настъпи паника, олелия, някои драпаха да се изкатерят по перилата откъм двора на д-р Гребенаров, втори наскачаха върху срещуположния зид. За секунди улицата се разчисти и тогава видяхме, че жребецът се е откъснал от дървото и е побеснял. Беше силно възбуден, изглеждаше яростен и неумолим. Пръхтеше и ръмжеше не като кон, а като някой дракон, вдигаше се на задни крака и биеше въздуха със смъртоносни предни копита. Но не му трябвахме ние да ни трепе, а някоя от кобилите, и жребецът прекрати изблици и демонстрации, избра си една с кръвясало око и я възкачи. Никой от войниците не посмя да го прекъсне, така че расовото животно изпълни цялостно и пълноценно своя дълг към природата.

Ще изтъкна, че в тая извънредна ситуация първи се окопитихме ние, малчуганите, защото любопитството в много случаи е по-силно от страха. Примъкнахме се съвсем наблизо, проследихме действието от упор, а на успокоения жребец вече не му пукаше от такива нахални воайори като нас. И щом всичко свърши, цялата банда се оттегли на едно наше тайно местенце, за да осмисли събитието. За десетина-дванайсет годишни градски момченца, които никога не бяха имали вземане-даване с големи животни, нито бяха гледали Animal Planet, случката беше не само нещо невиждано, но и невъобразявано. И като си спомням какъв потрес предизвика тя, какви възхищения събуди, какви възторжени коментари я обсипаха, какви тънки детайли бяха забелязани и уголемени в съзнанието ни, си мисля, че тази груба история придоби за мнозина от нас едва ли не светогледно значение. А и по-късно, когато прожекциите бяха минали, щом станеше дума за филма, някой неизбежно си спомняше подвига на жребеца, сякаш този първичен акт беше станал за нас част от романтичното въздействие на „Легенда за любовта”.

А нима не беше така, нима снимането на филма не породи един значително по-обемен масив от човешки преживявания, които наистина бяха обусловени от този художествен факт, но не се свеждаха до него, а го превишаваха? И нима въобще всяко видимо дело, материализирано, обективирано в предмети, в постройки, в градове, дори във велики империи, не е много по-тясно и ограничено от съпътстващото го човешко присъствие? И не са ли тези видими дела не само по-ограничени, но често пъти и по-нищожни от отпечатъка, останал в душите на създалите ги хора? Само че колкото и да е богата, неповторима, загадъчно сложна, следата в човешките души е уязвима и нетрайна - бледнее, стапя се, угасва заедно с отделния човек. Твърде дребен факт изглежда онзи някогашен филм, а уроците му - мимолетни, но нима подобни уроци не мълвяха и руините от различни времена, които, казах вече, срещахме на всяка крачка. Древен градеж или монета, дялан камък или къс от мозайка ми се виждаха като врати, зад които се мярваха сенки на хора, но движенията им се губеха в мъгла, те не успяваха да изрекат истините за своята индивидуална действителност, а само подтикваха въображението да възстановява според силите си вече изчезналото.

Тъкмо това отгатнато човешко присъствие създаваше една равнопоставеност, равностойност на отломките от различни епохи. Зад всяка долавях единосъщни съдби, някакви частни истории и лични събития, които оцелелите камънаци никога нямаше да разкажат. Може би те приличаха на нашите съдби, истории и събития, а може би фантазията неправомерно смесваше времена и пространства, като надценяваше едни реликви от миналото и недопустимо изравняваше истински ценните с нищожните. Това все пак е друг въпрос, който можеха да решат науките, археологията или изкуствознанието примерно, но нима преходното в човешката участ не заслужаваше да бъде преодоляно поне в нечия измислица?

Всъщност тогава и науката не се трогваше особено от развалините по тепетата, времето беше оставено самò да наслагва своите пластове, съвсем равнодушно към ценно и малоценно. Илюстрации за такава контрастна съпоставка могат да се посочат много, но тъй и тъй „Легенда за любовта” ми е под ръка, защо за последен път да не използвам снимането на филма като пример.

Онова лято свърши, екипът отнесе лентата със себе си и вероятно тая лента създаде свой смислов пласт в друго културно пространство, където се е съизмервала с други подобни ленти. Що се отнася до пространството на тепето, тук следите от кинаджиите изчезнаха бързо - с изключение на една. Остана боядисаната скала. Европейските бои доказаха своето качество, излязоха устойчиви, издръжливи, не ги измиха и олющиха ни дъждове, ни ветрове. Впрочем сигурно не е правилно да използвам израза „боядисана скала”. Досещам се, че по-вярно е да се каже - „художествената картина”, която сътвориха върху скалата. Та нямаше ли едно опитно око да я възприеме като ярко експресионистично произведение със специфично въздействие? Не беше ли по-справедливо да я признаем за истинско изкуство, за монументална скалопис, след като опаковането на разни сгради с платнища и мрежи е обявено за велико изкуство и се тачи по целия свят? Но със или без естетическо признание, нанесените бои по скалата фактически бяха онзи културен слой, който остана върху самия хълм след трескавата дейност на кинодейците. Още един културен пласт сред пластовете, запазили се от други времена и народи.

Пак обаче забелязвам, че някой се чумери: ама каква култура има тук? Нашарили бояджии скалата с някакви си утилитарни цели, отишли си - и толкова! Че това култура ли е?! Категорично ще възразя на такива приказки. Култура е, и още как! Разкрасените скали бяха културен пласт в първоначалния и съвършено точен смисъл на думата. Защото какво означава всъщност латинската дума „култура”? Означава обработване. Всичко природно, с което се залови човекът и остави отпечатъка си върху него, бива култивирано. Човешката ръка, водена от духа и разума, обработва, сиреч влага култура в суровия свят, пък независимо дали оре земята, строи мостове, или пък пише книги и рисува картини. Така че нашето скално пано си беше културен слой по всички показатели.

Не бива да се бърза и с упреците за утилитарност. То всяка култура в крайна сметка съдържа по нещо утилитарно, а на нашата скална картина какво й беше? От една страна, радва окото на минувачите, от друга - участва като елемент в тъй важно изкуство като киното. Сравнен с другия културен пласт, който ще взема за съпоставка, съвременният имаше къде-къде по-възвишени цели. Защото онзи е бил предназначен да го тъпчат хора, да влачат понякога кал по него и да го търкат с подкованите си сандали. Но хайде да не почвам описанието си с незначителни неща.

Горе-долу по времето, когато обработиха скалата, на улица „Княз Церетелев”, съвсем до върха на тепето, работници се захванали да копаят за ремонт на водопровода. Почнали точно пред вратата на къщата, в която живееше под наем художничката Кераца Висулчева със сина си Петър, Пепито, мой приятел в ония години. Измъкнали калдъръма и щом ударили с кирките си, попаднали на нещо. Разбрали те, че ще им се обърка работата, но нали хора от съвестното поколение - разчистили останалия камънак, копнали по-внимателно и на повърхността излязъл къс от разкошна мозайка. Беше съвсем на плитко, най-много трийсетина сантиметра под настилката, и прекъсваше почти изцяло улицата, с размери приблизително два на три метра. Центъра на мозайката заемаха две човешки глави, мъжка и женска - фините мозаечни камъчета предаваха доста тънко и подробно чертите на лицата им. Под тях се виждаха няколко животни в бяг - ловни кучета преследват сърни, а около тази сценка, и особено в краищата, плетеница от растителни орнаменти изпълваше повърхността. Мозайката беше цветна, изящно изработена. И след първия дъжд, който я окъпа, тя светна с многобагрието си, сякаш Бог бе решил и да я полира.

Не знам дали творението беше римско или византийско. Подобни мозайки, и много по-примитивни, човек може да разгледа в най-реномираните европейски музеи. Или ако Европа му е далеч, да ги види в дебелите албуми на въпросните музеи. Нашата мозайка също биде разглеждана. Който мине, поспре, позяпа, цъкне с език - и отмине. Най-много някой кисел махленец да се понамръщи, защото разровеното място пречеше на движението, принуждава те да се тътрузиш съвсем покрай стената. Или ако бърза, даже и не се мръщи, прецапа направо през мозайката, сякаш е древен патриций, и после си поеме пътя. А друг махленец, като видял какво прави първият, беше сложил дъска над изкопаното, подпрял я с камъни, така че дълго време населението използваше това улеснение. Когато заваляха дългите есенни дъждове, нечия грижовна ръка покри находката с черна насмолена хартия, каквато тогава употребяваха в строителството. Скри се древният културен пласт под нея и който успя да го види до тоя момент, с това си остана. Един ден напролет намерихме уличката заровена, калдъръмът върнат на старите му места и всичко живо си тръгна по него, както си беше вървяло.

Минаха години, с Пепито вече се срещахме като студенти в София и веднъж се сетих да го попитам:

- Абе, Пепи - викам, - помниш ли оная мозайка пред входната ви врата? Знаеш ли какво стана с нея?

- Как да не знам - отвърна той. - Мама я прибра вкъщи.

- Как я прибра? - изумих се аз.

- Ами обажда се тя на някакви служби да се погрижат за нея, но никой не дойде. И тя взе, че прерисува всичко по сектори, с натуралните му цветове, пък после вдигнахме горния слой, изчоплихме камъчетата и сега стоят в една торба у нас. Ако някой рече, може да възстанови всичко по рисунките.

Зарадвах се, все едно пазех тая торба в студентската си квартира. Голямата портретистка Кераца Висулчева се беше оказала и спасителка на мозайката. Но художничката напусна страната ни, приюти я и я приласка в последните й дни нейният роден край в Македония. А доколкото знам, синът й, архитектът Петър Дикиджиев, отдавна обитава Новия свят и едва ли е помъкнал торбата през океана. Какво стана с рисунките, каква е съдбата на пъстрите зрънца? Нищо чудно новите обитатели на оная къща, ако са намерили в някоя от стаите излиняла от старост торба, натъпкана с камъчета, направо да са я насочили към боклука. Но дори да е станало така, хората ще са били прави, защото какво е могло да им каже такова непотребно наследство от ексцентричната някогашна художничка?

И все пак нещичко от мозайката се запази и излезе потребно - от моя гледна точка, разбира се. Когато си представях сановническата резиденция на върха на Хълма, в която се срещат представители на константинополската и римокатолическата църкви, аз най-напред стъпих върху мозайката от моето детство. За тази резиденция, за срещата на двамата епископи през ХІ век, преди окончателното разцепление на църквата, вече стана дума като частица от замисъла на поредицата романи. Но преди да открехна вратата на тяхното време и на залата за преговорите им, преди да чуя приглушените гласове и да видя бледите монашески лица, преди да вникна в непонятните им спорове, които обаче продължават да отекват съдбовно и за нас, аз бях прекосил преддверието на разкошната сграда, а подът на това просторно преддверие бе покрит с многоцветна мозайка, чийто крайчец се бе запазил под калдъръма на улица „Княз Церетелев”. Съставена от дребни камъчета, самата мозайка бе станала дребно камъче от друга една, много по-сложна мозайка от страсти, победи и страдания. Както всъщност подобни знаци от миналото се превръщаха в съставки на своите си мозайки от разнолики човешки присъствия.

Такава една съставка бяха и малките изтъркани монети, които намирахме в детството си и които се оказаха в дюкяна на чичо Йона, за да заплетат първата бримка в отношенията му с Паоло Лолобарди, а чрез него и с много още лица. Докато Косито прибираше колекцията си в кутията, говорехме, че ако въобще са останали деца по тепето, те идва ли ще изровят и една монета. Улица „Хемус” е покрита с бетонни блокове, празното място с разкрасената скала отдавна бе преградено с висок дъсчен стобор, зад който се провиждаше покривът на някаква складова постройка, и въобще всичко наоколо бе затъпкано, трамбовано, запечатано като в непроницаема капсула. Най-хубавото нещо според мен, сторено през тия години, разкриването на римския амфитеатър, промени лицето на Трихълмието, както то не е променяно от столетия, но неизбежно беше разкопките да премахнат училищния двор, стълбището на улица „Цар Ивайло”, околните къщи, останките от крепостни стени, други някои човешки следи, запазили се след времето на римското колонизиране. Целият стар град се беше променил до неузнаваемост.

Известни са ми разни възторзи от тези промени, знам, че ще се противопоставя на маса заинтересовани лица, но не мога да не засвидетелствам с болка дълбокото си убеждение, че голяма част от тези промени се вършеше невежествено и користно. Не е нужно да се копае много дълбоко, за да се види, че зад шумно демонстрираната загриженост за стария Пловдив, напираха груба себичност, безконтролни злоупотреби с пълномощия и със средства, изсмуквани от безропотното тогава население, задоволяване на користни, а понякога и гнусни интереси. Под закрилата на властта и в угода на властимащи персони тук се вършеха не едно и две безобразни неща. Но може би не това е основното, може би не е най-важно отвращението, което будеха администраторите сред оределите жители на тепетата. Сигурно по-важни са резултатите от техния замисъл, пропиляната възможност, която мястото предлагаше като уникално съчетание на различни култури, като равнопоставено сплитане и допълване на няколко световни цивилизации. Самите реставратори, архитекти и майстори, вероятно са си вършили работата според дадените им възможности, но възстановените възрожденски къщи, част от които са готови отново да се сринат, съвсем не изчерпват богатството на картината. Дори на порутеното Трихълмие тази картина бе по-истинска, по-пълна, отколкото след нескопосното негово мумифициране през 70-те и 80-те години на миналия век. Един дух отлетя тогава от стария Пловдив, духът на автентичното.

Неговото място не остана празно. Теренът беше подготвен от предишното десетилетие и в началото на 90-те години тук кацна духът на търгашеството. Аз нямам предвид само първото впечатление, което се създава у посетителя - пренатъпканите улички с кафеджийски маси. Наистина това потребно и приятно нещо, кафенетата, се е разраснало уродливо из стария град като най-лесна възможност за алъш-вериш. Има и куриозни случаи: в бетонните клетки, предвидени от реставраторите на амфитеатъра за обществени тоалетни, се бяха сгъчкали най-малко две кафенета. Но духът на търгашеството не продава само кафе и кола, тук всъщност всичко се продава и купува, стига да знаеш кому и колко да платиш, и така новобогаташи вдигнаха конаците си върху основите на древни сгради, пошлост и цинизъм си резервираха места в исторически светини, чу се дори по медиите, че някакви предприемчиви местни политикани са спазарили да продадат самия римски амфитеатър. И нищо чудно, защото старият град отдавна е вдигнал бялото знаме пред нови страшни завоеватели.

Но докато дописвах последното изречение, изведнъж ми хрумна, дали не съм несправедлив с присъдите си. Дали не се поддавам на лични сантиментални чувства и не е ли възможна по-снизходителна гледна точка към днешната картина? Най-лесно е да кажа, че ще й обърна гръб, че ще оставя тепето на новите му герои, на мизериите и ефимерните му радости, а самият аз ще се върна на въображаемия Хълм. Но да не би героите на този Хълм да са безупречни, да не би мизериите им да са по-малки, радостите им да са ги радвали повече, а болките им да са ги болели по-нетърпимо? И не се ли отцежда в крайна сметка старо и ново, добро и зло в един и същ съсъд, смесил соковете на единосъщно и равностойно човешко присъствие? В този смисъл, вместо да говоря за „страшни завоеватели”, не е ли по-правилно да кажем, че хилядолетният хълм просто е приютил живота на поредни свои нашественици и с епическо хладнокръвие наблюдава какви пластове наслояват върху снагата му? Никого не ще измамим ние с тези пластове и знаци, защото те ще са отпечатък от душите ни. И ако светът оцелее, може би след още едно хилядолетие по оставения отпечатък някой ще срича и отгатва мярналите се наши лични съдби и неволно ще ги слее със съдбите на нескончаемата човешка верига, обитавала същата височина от камък и пръст.

 

 

© Димитър Кирков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.06.2006, № 6 (79)