Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

из Хълмът

ГРЕБЦИ КЪМ ПРЕИЗПОДНЯТА

Димитър Кирков

web

Димитър Кирков. Хълмът. София: Захарий Стоянов, 2004Странна книга намерих в изоставената къща на древния хълм. Подобно нещо не ми се бе случвало да чета, може би защото не търсех такива съчинения, а и нямаше откъде да ми попаднат. Не искам да кажа, че не бях чел по-хубава от нея, нито че погълнах стихотворенията на един дъх. Просто тя беше различна, необичайна бе за тесния кръг четива, в който се въртях заедно с връстниците си, ако изобщо се сещахме за четене в ония дълги летни дни, изгряващи сякаш само за игри и приключения. Ето защо сега лесно може да се отсъди, че не съм бил подготвен за нея и че не съм я разбрал, както трябва. Възможно е, напълно допустимо и естествено е да се приеме такова умозаключение, но въпреки това ми се струва, че когато става дума за книги, въпросът за подготовката и опита подлежи на тълкуване.

Разбира се, добре подготвеният читател, читателят с богат опит е безценно съкровище за литературния живот, а аз не бях такъв читател на въпросната книга. Приемах я бавно, не я отварях всеки ден и не мислех да я чета старателно от край до край, често пъти прескачах стихотворения, по-късно се връщах към тях, но нищо чудно и съвсем да съм подминал някое при това нехайно разлистване. Понякога я изоставях със седмици, близките ми я местеха като ненужна и случайна вещ, тя изчезваше сред другите вещи и книги, докато някой ден познатата подвързия не изплуваше на повърхността, за да ме привлече отново. Отделни места ми се виждаха тъмни и объркани, долавях намеци, които оставаха неизяснени, други пък досаждаха със своята простота и очевидност. Да, липсата на подготовка и опит си личаха.

Но ти, читателю, сигурно си спомняш времето, когато не си бил такъв подготвен и опитен, какъвто си сега, и сигурно паметта ти съхранява от ония години поне няколко реда от книга или образ и две-три цветни петна от случайно зърната картина, или част от мелодия, или мига, в който театралната завеса за пръв път се е отдръпнала пред твоите очи. Тия трошици са невидими в хляба на живота ти, но без тях той би имал друг вкус. И ако някой се наеме да те убеждава сега, че онова, което си запомнил и изживял някога, само по себе си е нищожно и без стойност спрямо абсолютните ценности на изкуството или ако ти доказва, че не си го разбрал, ти трудно ще се съгласиш и ще имаш право да се съпротивляваш, защото така всъщност ще защищаваш своя спомен за поезия. Не искам да се меся в интимните ти преживявания и да гадая какво се е смесило в този твой спомен, какво по-късно се е напластило и слепило около ония трошици от слово, звук и багра. Ще кажа само, че сред образите на реалността и на въображението, сред трезвия опит и съновиденията, сред фактите, илюзиите и преувеличенията трепти твоята някогашна юношеска екзалтация, която оживява и пази спомена за поезия. И дори разумът да ти нашепва, че тогава си сгрешил в преценките си, ти не можеш да поправиш и отхвърлиш тази грешка, защото нима грешката не си самият ти и нима животът на отделния индивид сам по себе си не представлява грешка пред абсолютното и вечното? Нека не спорим сега, знам, че споменът за поезия не е твоят истински свят, както и преходната юношеска екзалтация не е действителното ти душевно състояние. Този спомен е по-скоро сянката на твоя свят, неговата странна и капризна проекция, сънят след дневното будуване, в който се случват и невъзможни неща.

А оная книга наистина остави само спомен. Тя бе в ръцете ми малко повече от година и след това се загуби така случайно, както я намерих.

За съжаление, аз трудно заучавам наизуст. А дори тогава и да съм запаметил нещо от книгата, минали са толкова години, всичко така се е разпокъсало, отделните слова така са се изличили, че не се наемам да цитирам. Бележки и записки - каквито правят някои опитни читатели, разбира се, също не водех. И сега, разказвайки за нея, аз мога да разчитам единствено на отдавнашните си общи впечатления, защото буквите и сричките, думите и словосъчетанията са се стопили и безследно е изчезнала тяхната конкретност и недвусмисленост. И сигурно думите, които ще използвам в своя разказ, ще бъдат неловки и колебливи, те ще заместват и може би ще вършат неуверено тази своя роля, ала все пак се окуражавам от мисълта, че не съм забравил картините и смисъла, непостоянните чувства и видения на неизвестния ми автор. И ако тази книга се е запазила и сега се намира у друг човек или ако попадне след време у някого и се случи той да я сравни с това, което пиша за нея, нека не ме укорява прекомерно, че съм предал неточно и повърхностно нейния смисъл. Промените ще са неволни. Както се вижда, те са и неизбежни, и вероятно образът на книгата тук ще бъде различен от самата книга, но нека сегашният й притежател бъде снизходителен и не забравя, че този разказ е единствено спомен за поезия.

И така, не само заглавие липсваше на книгата, но и първите й страници бяха откъснати. Хартията, с която корицата е подлепена отвътре и съставя първия чист лист на книгата, онова, което специалистите наричат форзац, бе с плътен черен цвят, леко мъхест като фино кадифе и приятен на пипане. Книжното тяло се държеше здраво към този черен лист, следи от откъснати страници не личаха, но без съмнение в началото бе имало и нещо друго, защото първото стихотворение започваше с малка буква, думата изглеждаше случайна - вероятно поясняваше предишна мисъл, а и целият ред бе смътен, неразбираем, трудно се свързваше с нататъшните стихове. Тях прочетох още същия ден. По-късно пак отгръщах книгата на това място и всеки път стихотворението оставяше чувството на незадоволено любопитство, на някаква тревожна, дразнеща неяснота, която бе предизвикана от липсващото начало. Нужно бе да се допълни нащърбената картина и човек се подвеждаше да съчинява какво ли не, но измислиците все не прилягаха на отчупения ъгъл, все оставаше някаква цепнатина там, през която прозираше кадифената чернота на първата страница.

А от стиховете след началния ред се разбираше, че двама души са яхнали кон и препускат, прилепени към белия му гръб. Намекваше се нататък, че единият е поетът, авторът на стихотворението, но кой беше другият, не ставаше ясно, за него май вече бе казано, каквото трябва. Усещах обаче, че това лице е играло важна роля, че непрестанното му мълчание и каменната неподвижност на чертите му не са случайни. Загатваше се дори, че то е качило поета до себе си, но тук имаше и някакво противоречие, защото се сочеше, че тъкмо поетът държи юздите и следи пътя. Двамата летяха, притиснати един до друг и без да смеят да отпуснат изтръпналите си нозе, конят бе силен и буен и те напрегнато седяха отгоре му, защото не бяха сигурни, че го владеят напълно, поетът хвърляше къси погледи и започваше да описва онова, което вижда.

Това бяха голи каменни планини, без ни едно дръвче и ни една тревица, мъх и лишеи дори нямаше по кафявите и сиви канари, които преграждаха хоризонта отляво и отдясно, трупаха се и се възкачваха една върху друга, прорязани тук-таме от стръмни сипеи. Много място в стихотворението бе отделено на тези планини. Онзи, който ги бе описвал, намираше все нови и нови думи, тежки и ръбести като канари, които трупаше и наслагваше, докато ги въздигне до размерите на планина, и тогава отместваше тази планина, оставяше я далеч назад след препускащия кон и пак в яростно изстъпление се заемаше да измъква от паметта си грамади от думи, с които изграждаше друга гола каменна планина. Сиво-кафявите вериги се сплитаха и разделяха, гънеха се и се разстилаха - назад и напред до безкрая; докъдето погледът имаше последната сила да стигне, се редяха върхари, хребети и пропасти, едно гигантско пространство от безплоден и вечен камък.

Сред този хаос се виеше пътят. Засипан с отломъци от същите кафяви и сиви канари, с остър, срутващ се камънак, той бе една безконечна урва, която пъплеше змиевидно по плещите на планините, прехвърляше билата, спускаше се до дъното на безводни кремъчни долове, губеше се там, за да се видят отново пръстените му в далечините като замръзнала река. С някаква нездрава наслада авторът следеше пътя и като стигнеше до завой, след който очаквах да се види краят и да се сложи предел на движението, той вместо с униние, с възбуда съобщаваше за нови дължини и нови извивки, пред които изминатото бе дребна частица.

Тревожеше го донякъде слънцето. То бе малко като капка в пепелявите висини, приличаше на пробойна в небесния свод, сякаш някой беше промушил с шиш небето и оттам се изливаше целият адски огън на вселената. Да, това не беше познатото слънце, нашата благословена звезда, която изгрява, възлиза, преминава мигновено апогея си и захожда. Това бе именно отвор в абсолютния зенит на небесната сфера, неизменно и неподвижно място, изцъклено око, лишено от своя орбита, от изгрев и залез. И не толкова палещата жар тревожеше и смущаваше автора, а това, че бялата светлина, падайки отвесно, не оставяше никакви сенки.

Лъчите обгръщаха от върха до основата и камъчето, и исполинската канара, сливаха се с тях и се просмукваха до сърцевината им, без да изпускат да се изплъзне нещо, което ще хвърли зад гърба си петно и ще защити в сянката си други камъни и канари. Утробите на пропастите и прорезите на клисурите бяха оголени и просветлени до дъното, бистри и ясни, както и челата на най-големите височини, лъчите сякаш не само се сипеха отгоре, но и извираха от дълбините на пустинята. Тук нямаше тайна и здрач, под ярката вертикална светлина всеки ръб и гънка изпъкваха и се открояваха, всичко съвпадаше единствено със себе си и не познаваше измамни отражения. Дори препускащият кон и ездачите бяха лишени от сенки, защото придвижването им беше нищожно спрямо безмерния отвес, стигащ до зенита, до онзи космически отвор, където беше източникът на светлината.

Защо бързаха те и къде се надяваха да стигнат? Поетът не обясняваше нищо, но и не се оплакваше, че се измъчва от пътя, описанията и картините надделяваха над едва загатнатите чувства. Стихотворението бе дълго, набрано бе с дребни букви, както и цялата книга, и обхващаше няколко страници. Забелязах, че листовете нямат номерация, така вървяха те и по-нататък, като че ли на онзи, който ги бе печатал, е било безразлично дали няма да се разместят или някой въобще няма да изпадне. Не съм сигурен следваше ли всичко по реда си навсякъде в книгата, но мисля, че първото стихотворение не беше прекъснато.

Авторът рисуваше ту част от картината, която прелиташе край очите му - завой или стръмен склон, или купчина камънак, струпана като над гроб, ту се издигаше до някакви невъзможни, въображаеми височини, откъдето целият този свят без сенки изглеждаше, че може да се събере в шепа. Уголемяването на детайлите и смаляването на цялото се редуваха, докато мълчаливият другар на поета не посочи с ръка нещо пред себе си. То едва се виждаше в началото, но наближавайки, двамата различиха хора, седнали сякаш сред пътя. Конниците бързо ги стигнаха и като опъна юздите, поетът спря до тях.

Те бяха деветима мъже с белязани и осакатени лица. Жигосвани бяха по бузите и челата, образите им бяха превърнати в поле на позора, в прибежище на срама, като възбуждаха враждебност и страх. Трима от тях, по-младите, бяха дамгосвани скоро и набъбналите кървави мехури се срещаха при слепоочията им. Белезите на другите бяха стари, дълбоко вдлъбнали в страните, и ако нажеженото желязо бе имало някакъв знак, той вече не можеше да се разгадае. Ноздрите на деветимата бяха разкъсани по един и същ груб начин, като черните струпеи по раните на младите още не бяха паднали. Главите на мъжете бяха обръснати нехайно и тук-таме по ръбатите им черепи стърчаха кичури остра коса.

Претрупано и пресилено, това описание тогава ме измъчваше, но необяснимо защо аз пак се връщах към него, прескачах картините на каменната пустиня, на безкрайния път и на зловещото слънце, препрочитах тревожно тази сцена и винаги бързешком, без да мога да се заставя да спра по средата на някой стих. Желанието ми да си представя отново деветимата бе гонено от страх и отвращение и като пробягвах край тях, накрая оставах с натрапчивото чувство, че съм пропуснал нещо, някаква тайна, обяснение на насилието или намек за справедливост на наказанието. И отново зачитах от момента, в който поетът зърва хората на пътя, мярваха се черно-алените петна на лицата, изгорелите дъги на веждите, насечените с белези черепи, без да срещна дума на утеха и жалост, ако не се сметне, че самото вглеждане на автора в тия нещастници бе вече състрадание. Изреченията не се побираха в отделните редове, късаха се и преминаваха към новия стих, човек не можеше да се задържи в края на реда, като че някой го тласкаше в гърба да слиза все по-надолу по стръмните стъпала на стихотворението.

И погледът на поета се плъзгаше надолу - по възлестите шии и хлътналите гърди, по излинелите дрипи и оголените меса, докато стигна ръцете на хората. Те бяха оковани, и най-ужасното бе, че там, където желязото обгръщаше китките им, плътта на места се бе изтрила до кокал. Но това не бяха живи рани, тъканите бяха зарасли, покрити бяха със синкава прозрачна ципа, през която се виждаха влакната на мускулите, сгърчените нерви, прекъснатите вени и сухожилия. Под желязото жълтееше парче кост, гривната на веригата се местеше около нея и потракваше при всяко помръдване. Може би някога, когато раните са били отворени, мъжете да са усещали болка, но сега те, изглежда, не страдаха, движеха ритмично и непрестанно ръце, без да потрепват и без да избягват докосванията на халките, сякаш върху разядената плът и костите се бе появила нова - издръжлива и безчувствена повърхност. Или вече бяха свикнали?

Четейки за пръв път тия редове, натиснах леко с пръсти китката на лявата си ръка. Опитът ми беше спонтанен и наивен. Загорялата кожа се дръпна и побеля, местейки се леко върху своите скрити пластове, отдолу синееха вените, напипваха се жили някакви, вдлъбнатините между тях и неравният овал на костта. Не, не беше вероятно всичко това да изчезне и човек да свикне с врязания в тялото му метал. Поетът преувеличаваше и по този начин всъщност налагаше на оня, който ще го чете, едно невъзможно мъчение. Защо му беше нужна такава жестокост? Ако описанието е било негово видение, значи той бе болен човек, ако пък беше само игра - тя бе отвратителна. Неусетно пръстите ми се свиваха около китката, стягаха я като обръч, докато не почувствах болката, която сам си причинявах, и не се отърсих рязко от своето нелепо поддаване на стихотворението. Разтърках ръката си, кръвта бързо се връщаше в пребелялата кожа, нервите и тъканите заемаха своите обичайни места, клетките, прилепени една до друга, продължаваха да живеят и аз изведнъж с радост усетих колко леко им е на всички тях и как неподозирано хубаво е да движиш ръцете си свободно.

А веригите на ония мъже бяха занитени към някакви грубо сковани греди и дъски, към нещо странно, в което с изумление откривах формата на лодка. С плоско дъно и полегат нос, това грозно подобие на воден съд имаше девет седалки за мъжете и ниски бордове, от които се спускаха дебели весла. Те гребяха с тях по неравния път, изопваха жилестите си гърбове и забиваха нозе в дъските на дъното, изтритите и очукани весла се вцепваха в камънака и го риеха, подът трепереше, скриптеше и пропукваше, но с всеки замах лодката се придвижваше бавно, с по един косъм напред. И тъй като до десния борд седяха петима, след няколко удара върхът се насочваше наляво, към пропастта, която на това място зееше под пътя, и тогава те спираха да гребат, докато четиримата им другари не изравняха движението. Носът климаше насам и натам, чертаеше неизбежните зигзаги, от които разстоянието ставаше двойно, отзад се бе проснала широка ръбеста следа. По смлените камъчета и протърканите едри блокове се виждаше колко тежка е тази дяволска лодка.

Мъжете изхвърляха ръце напред и оковите тропваха о кокал, главите им хлътваха в раменете, гръбнаците се извиваха като дъги и краката се разтваряха в коленете, тромавите весла отлитаха зад тях и падаха едновременно на земята, деветимата въртяха дръжките, докато вклинят дървените лопати между по-големи камъни, и като по знак дръпваха заедно, опъваха с протяжно ръмжене ръкохватките към гърдите си. Лицата им се откриваха отведнъж, още по-обезобразени от напрежението, старите белези изглеждаха бледи и по-дълбоки върху налетите с кръв страни, а мехурите по раните на младите се издуваха до пръсване. Под дрипите на гребците се усещаше как мускулите се стягат и напрягат, и като стигнеха предела на усилието, те се разтрисаха в конвулсивни тръпки, които след това рязко секваха. Едно по едно веслата се изплесваха от цепнатините и ровеха скалните отломъци, мъжете поемаха дъх - и пак, и пак мятаха телата си напред и назад.

Те бяха забелязали конниците, но или не можеха да спрат, или не искаха да губят време, а и цялото описание всъщност изключваше каквито и да е разговори. Нито едните щяха да помогнат, нито другите да се облекчат. Пътят чакаше движение.

И поетът мълчеше, докато спътникът му не сложи ръка върху рамото и не го извади от вцепенението. Конят заигра на място и като усети отпуснатата юзда, пое в галоп по стръмнината. От следващия завой гребците още се виждаха - една неподвижна чертица сред гигантското каменно стълпотворение, залепнала сякаш в застиналата лава на пътя, под немигащата огнена зеница на чуждото слънце. Това е техният път, казваше поетът, и може би единствено ако оная зеница разтопи отново планините и лавата заклокочи и потече, и ако по някакво чудо деветимата не изгорят и оцелеят, тогава огненият поток ще ги понесе и те ще заплуват към неизвестното леко и свободно.

Така завършваше първото стихотворение в книгата. Сега, спомняйки си го само, не е трудно да съдя недостатъците му, но тогава то ме вълнуваше. И не защото ме насочваше към някакви иносказания и тълкувания. Въобще не се запитвах, докато го четях, да не би описаните картини да са символи на нещо друго, да не би да намекват за нещо по-съществено и важно. Но какво би могло да бъде това "друго", нямаше ли то свой личен образ, за да бъде показано от поета, и какво "по-съществено и важно" можеше да има за деветимата оковани от техните лични мъки в планинската пустиня, на които бях станал неволен свидетел чрез посредничеството на поета. Е, човек, надрасъл тогавашната ми възраст, би могъл да търси във въпросните картини какви ли не символи и метафори (няма да ги изреждам, всеки се е досетил за нещо), но смея да мисля, че всички те ще са доста приблизителни. А по онова време с дългите свои описания и пресилени образи стихотворението въздействаше върху по-ниските етажи на възприятията, дразнеше предимно сетивата ми, като че ли не беше единствено подредба от думи върху тънките листове, която можеше да остане незабелязана или пък да й драснеш кибрита и да изгори. Струваше ми се, че думите тежат, парят, нараняват, че се срутват като камънака или скърцат като туловището на лодката. Ето защо дори абсурдните картини - например оголените кости на ръцете или представата как деветимата се носят върху потоците разтопена лава - ставаха някак приемливи в този съчинен свят от думи.

Ала щом затворех книгата или щом само вдигнех очи от нея, сетивата ми потъваха в другия, действителния свят и илюзията изчезваше. Виждах сиво-червеникавите покриви на къщите по хълма, разделени от зелените корони на дърветата, олющените камбанарии на няколко черкви със знака на страданието и спасението над тях, а в ниското - мраморните блокове, чувах отдолу глухия тътнеж на града и как някой в съседния двор си тананика, кожата ми усещаше топлата грапава повърхност на камъка, върху който седях, и боязливото прокрадване на предвечерния вятър, носещ мириса на зрели плодове и утихващ зной, и като влизаше в гърлото ми, тази сладка струя леко нагорчаваше.

Тук нямаше измислици, петте сетива не можеха да бъдат измамени и книгата се изплъзваше от ръцете ми. И сам не знаех как тия два толкова различни свята съществуват едновременно, след като връзката им - самият аз - бе така слаба и несигурна.

 

 

© Димитър Кирков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Димитър Кирков. Хълмът. София: Захарий Стоянов, 2004.