"ПУХЕНИЯТ" - БОДЛИВА ПРИКАЗКА ЗА ВЪЗРАСТНИ

Атанас Атанасов

web

Британската театрална критика определя “Пухеният” на Мартин МакДона за най-смущаващата негова пиеса. Пиеса, която “ще накара Кафка да се върти в гроба си”. Пол Тейлър от в. “Индипендънт” казва: “Аз не харесвам тази пиеса, но не мога да ви обещая, че няма да отида да я видя пак.” Аз харесвам тази пиеса, но не мога да ви обещая, че ще пожелая да я видя отново. И не защото между постановката на Явор Гърдев по пиесата на МакДона в драматичен театър “Стоян Бъчваров” - Варна и мен се изпречват непреодолими разстояния... И не защото преклонението ми пред Кафка е толкова непоклатимо, за да не надмогна възмущението си от неговото “въртене”... Проблемът, ако отказът ми да видя отново “Пухеният” изобщо може да бъде за някого някакъв проблем... си е мой. Личен. В този смисъл темата за това “може ли изкуството да покварява и да предизвиква поражения”, не ме вълнува особено. Прекалено маловажно за себе си мога да определя и твърдението, че с “Пухеният” МакДона “стреля в Европейския мрак.” Но не мога да не призная, че постановката на Явор Гърдев порази собствения ми мрак. Не очаквах подобно попадение. Така тази история за приказките, които сеят смърт, се оказа истинското ми вълнение. Защото (аз - а само аз ли) сме искали да ни разказват приказки преди заспиване. И много приказки са ни разказвани... И заспивайки в тъмното с мрака от разказваните приказки (аз - а само аз ли), в съня си сме били щастливият им изход. Били сме на ръба - да бъдем или да не бъдем щастливият им изход. Ние сме успявали да “бъдем”. За разлика от Михал (Никола Мутафов). Нещо повече - ние сме били щастливи (дали е така, ще видим) да не потънем в мъгливата приказна болест на Михал. В приказната причинност на неговото престъпление. В убийствата, които извършва. И вълнението се увеличава... Защото (аз - а само аз ли) сме разказвали приказки преди заспиване... И сме давали някому някаква възможност да бъде щастливият приказен изход от мрака, в тъмнината на собствения си сън. Много често щастливият изход се е случвал... Но (аз - а само аз ли) често сме се проваляли... Подобно на Катурян (Пенко Господинов). След подобен провал ние не сме убивали... все още. Катурян убива брат си Михал. Убива убиеца. Вече няма вълнение. Защото ние, преживелите разказаните ни и разказаните от нас приказки, сме съдници на провалени разказвачи. Подобно на Туполски (Михаил Мутафов) и Ариел (Стоян Радев). Няма вълнение, само белези от преживени с приказките битки. И тези белези са приказно чудовищни. Мрак. Те са и моят (а само моя ли) мрак, в който стрелят Мартин МакДона и “Пухеният” на Явор Гърдев. И актьорите... Перфектни! С лъснати обувки и бели ризи. Аз харесвам тази постановка, но не мога да обещая, че ще пожелая да я видя отново. Да застана с лъснати обувки и бяла риза в аквариума (дизайн Никола Тороманов)... под прицел... без прикритие... беззащитен... сам... самият аз - една мрачна приказка.

© Атанас Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2005, № 5 (66)