ПЛОДОВЕТЕ НА ВЯРАТА СА ИСТИНСКИЯТ ЖИВОТ

Антония Сеизова

web

“Секирата лежи вече при корена на дърветата;
затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън.”
Евангелие на Матея, 3:10

Имало едно време един свят, гол, пуст и мрачен, но рекъл Бог: “Да бъде светлина. И биде светлина.” В тази светлина се родил първият човек Адам, чието тяло било създадено от пръст, душата - вдъхната от Бога, а от реброто му Творецът създал жената - Ева. Човекът нямал собствено място, нито собствен образ, но за сметка на това имал свобода да избира сам какъв да бъде и накъде да поеме. Бог казал на човека: “Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен... Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.” (Джовани Пико делла Мирандола - “Реч за достойнството на човека”).

Свободата е човешкото достойнство, което е и причина за човешкото страдание, тъй като първите хора избрали да вкусят от забранения плод, който отворил очите им за доброто и злото. Оттогава насетне човек се залутал по многобройните пътища на земята, разкъсван между мрака и светлината, търсейки силно жадуваното щастие, без да осъзнава, че може да го намери единствено в небесата. Когато сетните му сили го напуснат, тялото се превръща отново в пръст, а душата, ако приживе е вярвала и се е покайвала, се завръща в лоното Божие, там, откъдето е дошла изначално.

Няма по-стара от тази “приказка”. Истината е, че тя все още бива доразказвана, досътворявана от нас самите, както е било при нашите праотци, както ще бъде и при следващите поколения, докато светлина огрява този свят. На земята човек все се лута между доброто и злото, между видимото и невидимото, вярата и неверието, надеждата и отчаянието. Доброто е видимо единствено за душата, чиято вяра подхранва надеждата и любовта. Злото пък се вижда на всяка крачка. То разколебава човека, спъва го, омотавайки краката му с тежките вериги на неверието, пораждащо страх, а страхът от своя страна запълва бездънните кладенци на омразата и отчаянието. Библията ни учи: “Горко на плашливи сърца и на ослабени ръце, и на грешник, който ходи по две пътеки!” (Иисус, син Сирахов, 2: 12). Този, който се страхува да се бори, очаква примирено злината, той не заслужава Божията подкрепа, защото се съмнява в Неговата сила. Този, който лицемерничи и уж се покайва, а всъщност затъва все повече и повече в царството на тъмата, се самозалъгва, тъй като “Господ претегля сърцата”. Творецът прозира през душата, узнава всичките й мисли и копнежи, разбира дали вярата е истинска или притворна. Двуличният вярващ, както и непокаялият се грешник, не заслужават Божията любов, тъй като самите те не обичат душата си, тласкайки я към неминуема гибел. А погиването на душата слага край на човешкия живот, също както увяхването на плодовете прави безсмислено съществуването на дървото и то бива отсечено.

Дървото - това е човекът, чието тяло го приковава към земята, а плодовете са резултат от неговата вяра и любов към Бога. Те са духовната красота, сладостта и свежестта на живота. Ето защо, ако едно дърво не дава плодове, значи то вече е загубило своя живот. В този смисъл отсичането на корените не носи смърт, а напротив - живот, защото позволява на мястото на изкорененото да се посади друго дърво. Впоследствие то може да не даде плодове, но с него се ражда нова надежда. А зората на надеждата винаги идва след дългата мъчителна нощ. Дървото, също както човека, е застанало между небето и земята, сякаш в него те се сливат в едно хармонично цяло. Молещите се клони издигат треперещите си пръсти към небесата, защото техните плодове жадуват да бъдат огрени, да узреят, да станат по-сладки и най-накрая да пръснат семената си, увеличавайки многократно любовта по света. Да, това представлява вечният стремеж към съвършенство, разбрано като сливане на душата с нейния Създател.

За Господ е важно какво се крие дълбоко вътре в човека, защото истински ценното е това, което не може да се съзре с простосмъртните очи, а само с незаспиващите очи на будния дух. В този смисъл корените, потънали в хтоничния подземен свят, символизират коварна прикритост, заплаха, привидна сигурност. Плодовете са носители на истинската хармония, на вечния живот. Тук някой може би ще запита: Нима корените не са изворът на живота? Аз пък ще се осмеля да отговоря: Нима от семето на плода не произлизат и корените, и стъблата, и листата, и плодовете. А тогава откъде е дошло семето? Отговорът сме чули, но едва ли сме разбрали и повярвали: “Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене.” (Евангелие на Иоана, 15: 4). Това са думи на Иисус Христос, Синът Божи, изпратен, за да отвори очите на човеците за истината, а сърцата им - за любовта. Вярата е носител на истинския живот, който ние самите избираме дали да изживеем или не.

Истина е, че не винаги от дърво с добри плодове произлизат само добри семена или от дърво с лоши плодове - само лоши, нито пък е вярно, че лошото семе, развивайки се, не може да се превърне в добро, даващо сладки плодове.

Грехът е личен, а не колективен или предаващ се по наследство, или поне така би трябвало да бъде, тъй като всеки човек е абсолютно свободен да прави, каквото поиска със своя живот, носи пълна отговорност за своите действия и за ничии други. Ако върху плещите на един човек тежи греховното бреме и на неговите предци, това би означавало, че той носи по-голяма отговорност, тоест би трябвало да притежава по-голяма свобода от тази, предназначена за всеки от нас поотделно. Това е невъзможно, тъй като всички ние сме равни в своята свобода.

Свободни сме да избираме дали да поемем към вечния живот или към духовната смърт. Но всеки човек, вече поел по един път, може да се върне и да продължи по друг. Бог винаги ни дава възможност да се покаем. Прошката произтича от вярата, а нашият Творец силно вярва в доброто у човека. Всеки има право на втори шанс, стига да го иска от все сърце. Праведният човек е не този, който не прави грешки, това е абсолютно невъзможно. Ако някой твърди, че никога не е съгрешавал, значи лъже Бога, околните и себе си; следователно нарушава една от Десетте Божи заповеди. Истински праведен е онзи, който признава грешките си и полага всички усилия, за да ги поправи, прощавайки на себе си, както и на другите, съгрешили като него. В Евангелие на Лука пише: “Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете.” Всички ние се нуждаем от прошка. Тя е не само благородна. Прошката дарява топлина и любов, без които вихърът на омраза в света би станал толкова мощен, че би отнесъл всички сладки плодове, би изкоренил вярата, а тогава страхът би разстлал тежкото си наметало, хвърлящо вледеняваща сянка в душите на хората. Да се научиш да прощаваш, значи да се научиш да обичаш и да бъдеш обичан, тоест - да бъдеш истински щастлив. А нали точно за това копнеем ние?

Несъмнено единствено чрез вярата можем да даваме плодове и по този начин да спасим най-ценното - своята душа. Но да живеем с вярата в Бог е трудно в съвременния свят, всъщност винаги е било така. Как човек, който се ръководи предимно от своя разум, да повярва в нещо, чието съществуване не може да се докаже? Как човек, който вижда безмерната болка в света, да не се запита: Защо Господ позволява това да се случва? Не, Той не е нито сляп, нито безсилен да го спре. Бог вижда всичко и страда заедно с нас, но просто злото е част от този свят и е допуснато, защото е необходимо, както всяка друга част от Творението. Прояждащите корените на дървото твари му причиняват болка, но също така го правят по-силно, а по-силното дърво ражда по-сладки и сочни плодове. Бог съди за дървото по плодовете, защото те са неговата душа, която е толкова по-красива, колкото повече страдания е изтърпяла.” До ревност Бог обича духа, който се е вселил в нас.” (Иаков, 4:5).

Колкото до разума - той няма място в полето на вярата. За нея не са нужни доказателства, тъй като, ако ги имаше, тя не би се наричала вяра, а просто поредното голямо откритие. Отговорът се крие в душата. Ние трябва само да се вслушаме в нейния глас, който нашепва отдавна изречени думи, които като ехо се носят от вятъра, галещ въздишащите клони на дърветата: “Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света.” (Евангелие на Матея, 28:20).

© Антония Сеизова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2005, № 8 (69)