ИМА ЛИ "МАЛКИ" И "ГОЛЕМИ" ХОРА

Антония Сеизова

web

Всеки ден всеки един от нас върши едни и същи неща, минава през едни и същи места, никога не е напълно доволен от постигнатото и таи надежди за следващия ден, който обаче протича по същия начин (съвсем малко са хората, които умеят да създават разнообразие във всекидневния си живот). Тази повторяемост често ни кара да се чувстваме нищожни, безлични същества, загубили смисъла на живота си - “малки” хора с големи мечти и стремежи, непрекъснато пораждащи се от постоянното чувство на неудовлетвореност.

Каква е истината обаче? Дали светът действително е толкова сив и тягостен, или просто нашите очи са пригодени да го виждат по този начин? Къде са пъстротата, разнообразието, жизнеността - се питаме ние, не подозирайки, че те са пред очите ни, в сърцата ни - навсякъде.

Нека вдигнем поглед към ясното нощно небе! Какво виждаме - безкраен мрачен купол, обсипан с безброй ярки, трептящи небесни светлинки. Наблюдавани с просто око, те се различават по своите размери и по блясъка си. Вниманието ни бива приковано към по-големите звезди, чиято светлина ни заслепява и ни пречи да забележим по-малките. Тази очарователна пъстрота се потвърждава и с един по-близък и изчерпателен поглед, който обаче доказва, че нищо в света не е такова, каквото изглежда - по-отдалечените звезди са ни се сторили по-малки, а светлината, изминала хиляди светлинни години, за да се отрази в очите ни, може да се окаже просто спомен от отдавна изгаснал небесен светлик. Именно поради контраста между истина и привидност светът е толкова разнообразен.

И така - всеки ден всеки един от нас наблюдава едни и същи неща, но ги разбира и усеща по различен начин. Очите съзират това, което нашепват сърцата. Хората са еднакви в своята привидна разлика, но също така именно те създават разнообразие в света, пречупвайки бялата светлина до многоцветните ứ нюанси (дори да приемем, че светът е сив).

След всички направени разсъждения можем ли да определим хората като “малки” и “големи”, както звездите, само защото са различни? И ако можем, кой преценява кои от нас са “големи” и кои “малки”? По този въпрос има множество гледни точки.

В света, в който живеем, за човека се съди по-често по неговия външен вид, по материалните блага, които притежава, и по мястото му в обществената система, а не по личностните му качества. Тази привидна разнопоставеност всъщност ни обезличава, тъй като ограничава свободата ни и принизява достойнството ни.

Известният руски писател Николай Василиевич Гогол разкрива в своята повест “Шинел” едни от най-значителните проблеми и заплахи, пред които е изправено човечеството. В изобразения от автора свят всеки действа сляпо механично, изгубил своя човешки облик и достойнството си сред абсурдите на бюрократичния ред. Бюрократичната система е тази, която разделя хората на “малки” и “големи”. Истината обаче е, че всички са се превърнали в еднакви “тухли в стената”. И дребните чиновници, и “важните лица” са марионетки в театъра на абсурда. Всеки заема определено място, което сляпата, несправедлива случайност му е отредила, и всеки изпълнява определената за него роля. Хората враждуват помежду си, нанасят си рани, погубват се взаимно - всичко това те правят в името на “реда” и на произтичащите от него фалшиви ценности (като пари и власт).

Станали сме роби на система, създадена от нас самите, и при това - с цел да ни направи по-силни, да ни тласне по пътя на прогреса, обединявайки ни. Истинското й предназначение може да бъде изпълнено само ако осъзнаем, че не сме “тухли в стената”, а сме тези, които я изграждат, и тези, за които тя трябва да бъде издигната. Основната максима на немския философ Имануел Кант гласи: “Постъпвай така, че да използваш човечеството както в свое лице, така и в лицето на всеки друг винаги като цел, никога само като средство.” Всяко човешко същество е цел сама по себе си, което ни дава да разберем, че животът на всички ни е еднакво ценен и принизяването на човека до средство е неморално.

Бюрократичната система ограничава човешката свобода, дадена ни от нашия Създател. Бог ни е дарил с уникалната възможност да избираме какви да станем и как да го постигнем. Така, ако човек избере добродетелта, може да се издигне до божествената йерархия, ако пък избере злото, губи своята същност и се превръща в “квинтесенция на праха” (“Хамлет” - Шекспир). Хората поемат по различни пътища, но имат еднакво право да направят своя избор самостоятелно (независимо дали той е правилен или грешен). Божията любов е разпределена по равно между всички ни - праведници и грешници. Щом Този, който ни е създал, не ни разделя на “малки” и “големи”, тогава какво право имаме ние самите да се разграничаваме по този начин?

Тези от нас, които имат прекалено ниско мнение за себе си и смятат, че животът на другите е по-ценен от техния собствен, накърняват своето собствено достойнство. А онези, които гледат на света от високо и отвръщат надменен поглед от “по-нискостоящите”, накърняват не само своето, но и чуждото достойнство. И хората, смятащи се за “малки”, и тези, смятащи се за “големи”, са лишени от себеуважение. Човек притежава истинско достойнство тогава, когато гледа на другите като на равни нему. С това той спазва Божията воля и остава верен на своята човешка същност.

Друг руски писател - Ф. М. Достоевски - определя съвестта като източник на неравенство. Според него низшите хора се вслушват в своя морал, а висшите го пренебрегват, защото вярват, че тяхната цел оправдава средствата за нейното постигане. Висшите хора задават целите на човечеството, водят го напред (именно защото се борят за доброто на всички, техните действия са оправдани). Но дали това ни дава основание да определим всички останали като “малки” хора? Нима животът на “обикновените” е по-маловажен от този на “героите”? Трябва да разберем, че всички ние изпълняваме различни роли, но фактът, че сме ги избрали самостоятелно, ги приравнява по важност. Животът е еднакво ценен, независимо дали е посветен на човешкия прогрес, или на съхраняването на моралните принципи.

Тъй като ние самите изграждаме своя морален облик, може би от тази гледна точка бихме могли да разделим хората на “малки” и “големи”. Но моралните хора, заслужаващи да бъдат наречени “големи”, не биха позволили това. Ако го сторят, значи не са истински праведни, тъй като по този начин признават, че се чувстват по-значими от останалите, и нарушават определеното от Бога равенство между хората.

Защо Господ ни учи да обичаме и грешниците? Истината е, че те се нуждаят от също толкова любов, колкото и праведните хора (макар тази нужда да е потисната дълбоко в сърцето). А любовта е мерило за човешката същност, от което следва, че дори и от морална гледна точка ние сме равни, няма “малки” или “големи” хора. Сърцата на всички ни обаче са “големи” - способни да поемат цялата любов на света, след което да я излеят обратно с още по-голяма сила, издигнали се високо в небесата, подобно на ярки звезди.

© Антония Сеизова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2005, № 7 (68)