Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕФИМЕРНИЯТ ЕГОИЗЪМ - ПЪТ КЪМ ВЕЧНАТА ЛЮБОВ

Антония Сеизова

web

Още от възникването на живота на Земята един закон неизменно и неумолимо е извайвал неговия облик. Както реката в продължение на хиляди години със своите мощни, пенливи води е отронвала песъчинка подир песечинка от внушителните планински грамади, за да си проправи път през тях, така и животът се е развивал и е еволюирал с цената на безброй борби и безброй отронени прашинки. Защо ли? Просто за да оцелее. Според основния природен принцип оцелява този, който притежава силата да продължи борбата, а това се осъществява за сметка на слабия, обречения на гибел, принесения в жертва пред олтара на безмилостния живот. Да, изглежда, че няма нищо по-естествено и по-необходимо от този изначален, безпрецедентен егоизъм, осигуряващ закаляването на всяко живо същество в неугасващата пещ, наричана живот. Но също така... няма нищо, което навява по-голяма тъга на човешкото сърце.

Защо за нас, хората, е невъзможно да се примирим с тази житейска логика? Защо полагаме неимоверни грижи за болните и подаваме ръка на нуждаещите се? Дали вървим срещу собствената си природа или тъкмо обратното - следваме я?

Ключът към истината се крие в нашата същност, а тя е двойствена. Човекът представлява уникално единство на тяло и душа. От една страна, нашият инстинкт за самосъхранение е неизкореним, но от друга, такива са и нашите духовни ценности като вярата, любовта и свободата. И така, в крайна сметка какъв е човекът - непоклатим егоист или всеотдаен хуманист? А може би и двете едновременно?

Човешката история недвусмислено е доказала, че крайните песимисти са по-склонни да приемат първото определение за човека, докато оптимистите продължават ревностно да защитават неговата хуманна природа като единствен гарант за щастие и категорично да осъждат егоистичните му подбуди. Ала нито човекът може да бъде толкова безчувстен, колкото допускат едните, нито щастието и егоизмът са толкова едностранни, колкото предполагат другите.

Френският екзистенциалист Жан-Пол Сартр е достигнал до идеята, че всеки човек се опитва да плени свободата на Другия, изживявайки себе си като център на света и поставяйки всички останали в периферията. Тази логика на разсъждения дава основание на Сартр да заяви: “Адът - това са другите.”. И наистина, нима с всеки поглед към заобикалящите ни хора, изпълнен с безстрастно любопитство или суета, с безизразно съзерцание, отразяващо вглъбеност в собствения ни вътрешен свят, ние символично не отнемаме част от чуждата свобода? Заслужава ли човекът укор за това, че неговата гледна точка е винаги ограничена, че не може по никакъв начин да обхване всички аспекти на живота? Не, разбира се, не бива да се осъждаме за нещо, независещо от нас. Следователно можем ли с пълно право да заключим, че човекът е създаден да бъде егоист и да няма възможност да се променя в това си отношение? Може би отговорът щеше да бъде положителен, ако абсолютно непоколебимо отричахме възможността нашата същност да предхожда съществуването ни, тоест възможността нашият Създател да е заложил в нас идеята за доброто, за всепроникващата в битието Любов. Не бива така лекомислено да отхвърляме подобно твърдение. А едва когато го приемем със сърцата си, ще се убедим, че ние, хората, не виждаме само с очите на тялото и не измерваме човешката стойност единствено чрез разума си, но и чрез душата си. А в духовния свят не съществува нито център, нито периферия, а едно всепоглъщащо, хармонично цяло, което ние наричаме Бог. Една Любов, една Свобода, подхранвани от една-единствена Вяра - Вярата в безсмъртието на Духовното начало в света и хората.

Ала някои от нас откриват дори в този съвършен духовен космос прояви на егоизъм. Мнението на Блез Паскал например е, че човекът търси и се уповава на Бога в стремежа си да преодолее собственото си усещане за нищожност и изоставеност насред безкрайната Вселена. Копнежът на душата за закрила би ли могъл да бъде наречен егоизъм? Ако отговорът е “да”, то тогава би следвало да преоценим критичното си отношение към своята егоистична нагласа.

Нима обичта към собствената ни душа не е любов към нейния Създател, а заедно с това и към останалите хора (защото Бог е във всички нас)? Имаме ли право да съдим този, който осъзнава човешката стойност първо въз основа на собствения си пример? Какво значение има това, след като всяка душа е равноценна на останалите и след като всяка води към единствената Любов? Следователно егоизмът би могъл не само да не отслабва човешката вяра, но също така да бъде неин израз. Това твърдение щеше да звучи абсурдно, ако не си позволявах да направя уточнението, че става дума за егоизма спрямо Духовното.

В такъв случай как стоят нещата с “материалния” егоизъм? Явява ли се той пречка пред неувяхващата Любов, даряваща душата с безсмъртие? Немският философ Ерих Фром определя егоизма като висша форма на мазохизъм, тъй като в неговите представи егоистът е човек, комплексиран и вечно неудовлетворен от постигнатото. Човекът егоист е обречен да копнее за нещо, което не притежава, а когато го получи, то загубва ценността си за него. Що се отнася до самотата му - тя е породена от несподелеността на притежаваното, тоест от омразата му към другите хора. В подобен омагьосан кръг несъмнено всеки би се чувствал нещастен. Ала самото осъзнаване на нещастието сочи пътя към неговата противоположност. Стремежът към постигане на щастие е неотделима част от човешката същност и ако то не може да бъде изпитано посредством копненията на тялото, човек поема по пътя на духовното. С други думи, самият егоизъм спрямо материалното със своята ненаситност, терзаеща човека, се явява стимул за преоткриване на истински ценното, придаващо усещане за пълнота, а именно - вечната Любов (пределно абстрактно, събирателно понятие, чието съдържание изпълва цялото битие).

Ако пък допуснем, че човекът егоист е обсебен до такава степен от своята мизантропия, че в него не е останала нито капчица любов, нито лъч духовна светлина, която да го насочи към пълното щастие, то би следвало, че той е изгубил своята душа. А какво е човекът без своята душа? Той не е сам себе си, той не е никой и нищо. Как е възможно нищото да бъде част от битието? Отговорът е съвсем прост. Абсолютният егоист мизантроп не съществува. У всеки човек се крие поне искрица добро, във всеки егоизъм (независимо дали е материален или духовен) се съдържа поне капчица любов, която неизменно води човека по пътя на неговото духовно извисяване.

Но щом във всеки егоизъм има любов, то вярно ли е и обратното? Дали във всяка любов се съдържа поне частица егоизъм? Любовта, предполагаща посвещаване на едно нещо, неизбежно води до пренебрегване на друго. В този смисъл може би любовта би могла да бъде определена като смес от себеотрицание и егоизъм, чието отношение обаче подлежи на количествени и качествени изменения.

В Димитър-Димовия роман “Осъдени души” двамата главни герои, англичанката Фани Хорн и испанският йезуит от Дружината на Христа, отец Ередиа, дават недвусмислен пример за това, до каква степен драмата на противоречивите чувства може да смаже човешките същества, превръщайки живота им в истинска трагедия. Тя - разглезена жена, свикнала всички нейни егоистични прищевки да бъдат безусловно задоволявани, тръгва след испанския монах, почти убедена, че ще успее да го прелъсти. Впоследствие увлечението й прераства в истинска любов, която завладява цялото й същество и която я кара да рискува живота си за своя любим, постъпка, която с еднакъв успех може да се нарече себеотрицание и егоизъм (рискува своя живот, но го прави, за да спаси човека, без когото не би могла да живее!). Колкото до отец Ередиа - той е посветил живота си на своя орден, на своята “...студена, безчувствена, гибелна фикция” (Димитър Димов - “Осъдени души”) за създаването на една велика католическа империя, в името на която се отказва от всички блага на земния живот. Монахът може да има право да разполага с живота си както намери за добре и несъмнено в неговото лично себеотрицание проличава вярата и благородството му, но с такава власт той не разполага над чуждия живот. И когато аскетичният йезуит изисква избягалият от ордена отец Доминго да бъде екзекутиран, той прекрачва границите на своята свобода и навлиза в мрачните предели на егоизма. Ето как в любовта и на двамата проличава съчетанието на на пръв поглед взаимно изключващите се егоизъм и себеотрицание. И кой знае, може би именно благодарение на егоизма, който изпитват в своята любов, те постепенно започват да разбират себеотрицанието в любовта на другия. Нещо повече, и двамата приемат в сърцата си любовта на своя любим човек, колкото и да го отричат пред себе си: Фани възприема от монаха безкористното желание да спаси един чужд живот, ръководена, без вероятно да осъзнава, от своята съвест и християнски добродетели; Ередиа пък, малко преди смъртта си, признава пред своя Бог любовта си към тази жена.

И така, ако е вярно, че във всяка любов има поне капчица егоизъм, може би именно тази капчица, бидейки общото, съдейства на човека в откриването на истината за вечната Любов в битието.

Всяка любов би трябвало да води към Бога, тъй като произтича от Него. И всеки сам я избира, но избора взема сърцето, а неговото желание твърде често не съвпада с това на разума. Когато човек прекалено дълго приглушава гласа на сърцето си, то замлъква. Това прави невъзможен живота тук и сега. Може би това обяснява обречеността на двамата герои от романа - единият - отричащ една земна любов, а другият - една небесна.

Истината е, че душата се стреми да изпита цялата любов, на която е способна. А това може да се осъществи само като отпие от всеки от пулсиращите, преливащи един в друг кладенци, от които черпи своя покой и вдъхновение. Всичко извира и се влива в Божието лоно и колкото повече се извисява душата по своя стръмен път, толкова по-чиста е нейната любов, тъй като егоизмът постепено се утаява и отстъпва пред себеотрицанието.

И ако един живот не е достатъчен за това, нека вярваме, че всеки път може да бъде извървян докрай, че всеки грях може да бъде изкупен, че всяка душевна мъка има своя лек, че всеки егоизъм, рано или късно, отвежда до висшата Любов така, както вярваме в безсмъртието на душата.

Когато тя достигне края на своя път, ще разбере, че именно егоизмът й е помогнал да го стори, че всичко, за което е копняла и към което се е стремяла, всъщност е имало за цел да я отведе до този край. Тогава сивите мъгли на егоизма, който е мимолетен пред прага на Вечността, който е обречен на гибел, ще се вдигнат високо и ще се превърнат в ефирна снежнобяла пелерина, носена от ветровете в бездънното небе. Тогава нищо друго няма да има значение, освен тази пелерина и това небе. Душата ще се изпълни с цялата Любов, която е способна да понесе на крилете на своята абсолютна свобода, и ще се отпусне в прегръдките на ветровете, за да се слее с Безкрая.

Днес, когато погледнем света от върха на някоя величествена планина и когато усетим ветровете, разперили искрящите си платна в безбрежното слънчево море, нека, макар и за миг, почувстваме вечната Любов, защото, който я е съзерцавал, не може да не я последва. Понякога съзерцанието на една идея се пречупва през погледа към една сянка. Нека границите на сянката на егоизма поставят началото на безмерните селения на духовната светлина.

 

 

© Антония Сеизова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2006, № 2 (75)