ЧОВЕК Е ТОЛКОВА ГОЛЯМ, КОЛКОТО СА ГОЛЕМИ МЕЧТИТЕ МУ

Антония Сеизова

web

Всеки човек е уникален по своята същност и смисъл на съществуването си. Това, което много трудно би могло да се определи, е дали същността прави смисъла уникален, или пък е тъкмо обратното - смисълът придава уникалност на човешката същност. Дали човекът е създаден с определена същност и със свободата да осмисли своето съществуване, както намери за добре, или пък смисълът е предварително зададен, а същността се формира в резултат на уникалното съчетание на мислите, емоциите, решенията и действията, насочени към неговото достигане? Кой може да каже кое е началото и кое е краят?

Едно е сигурно - човешката същност и смисълът на човешкия живот не могат едно без друго. Същността е това, което сме и което вършим в настоящето, а смисълът е онова, което искаме да бъдем и да направим в бъдещето, тоест това са нашите мечти. Същността не може да съществува без мечтите. Без тях тя би останала завинаги впримчена в настоящето, би била прикована към колелото на сивото, монотонно ежедневие, би забравила красотата на живота и накрая би изтляла подобно на малка свещица, обгърната от сянката на страха и отчаянието. Мечтите от своя страна не биха могли да се сбъднат, ако няма кой да ги следва. Ако няма същност, която да копнее за тях, която да ги свързва с настоящето, те биха се превърнали в безплътни призрачни видения, всяващи ужас в сърцата на хората, забравили, че бъдещето им принадлежи също толкова, колкото и сегашният момент.

Тясната връзка между човешката същност и човешките мечти произтича от факта, че “...хората живеят заради бъдещето” (Паулу Коелю - “Алхимикът”). Всеки поглед, който е изпълнен с надежда, е насочен към бъдещето, в което човек се разпростира благодарение на своите мечти. Чрез тях той печели повече свобода, разкрива малко по малко истината за себе си и за света и се превръща в творец на един съвършен космос. Стремежът към тази свобода, към тази истина и този космос са източник на удовлетворение от живота, щастие, вяра и разбира се, на усъвършенстване на човека.

Какво представлява следването на мечтите? То е като ходенето по стръмна, тясна пътека, под която се бунтуват непрестанно черните талази на морето на съмнението и отчаянието, които се опитват да удавят звездата, сочеща пътя ни. Но единственият начин да го постигнат е, като ни примамят да скочим в техните студени прегръдки, в които разумът престава да се бори, сърцето престава да бие, а душата - престава да вярва. С приближаването към мечтата опасността не намалява, а напротив - увеличава се многократно, тъй като пътят става все по-труден и изморителен. А изморената душа (душата представлява човешката същност) е по-склонна да се откаже от своята мечта, макар и да се намира само на крачка от нея. Но за щастие, душата разполага с едно много важно предимство - с всяка направена крачка тя се издига все повече и повече над мрачната бездна и вижда все по-добре и по-ясно своята мечта, която от своя страна дава сили да продължи напред и нагоре. С всяка следваща крачка гласовете на съмнението и страха притихват, въпреки че рискът се увеличава. В този смисъл душата е слаба заради своето минало, но е силна заради своето бъдеще, тя е окована и сляпа заради намиращото се под нея, но също така е свободна и прозряла истината заради това, което е над нея, тя е творение в един несъвършен свят и творец в един съвършен за нея свят - този на мечтите. Всяка преодоляна трудност прави душата в по-голяма степен силна, отколкото слаба, и по-свободна, отколкото прикована. И най-накрая се достига до момент, в който същността се слива със своята мечта, въплъщавайки я в реалността, а мечтата приближава същността до съвършенството. От това можем да заключим, че колкото по-голяма е една мечта, толкова по-трудна за изкачване е пътеката, водеща към нейното постигане, толкова повече са трудностите и по-примамливи - изкушенията, които трябва да бъдат преодолени, толкова повече се извисява човешката същност чрез устояване на изпитанията.

Вярно е, че всяка мечта е голяма, че всяка мечта прави човека, който я следва, голям, но е нужно да помним две неща. Едното е, че пътеката може да бъде с различен наклон. А второто, но не и по важност, е, че не всяко желание е мечта. Мечта може да бъде наречен единствено копнежът на сърцето, което никога не лъже, винаги се стреми към нещо, което би направило човека истински щастлив, защото всяко сърце е добро (източник на зло може да бъде само разумът със своята прагматичност и пресметливост). Мечтата никога не може да бъде само нещо материално, защото сърцето черпи енергия от духовното в човека и в света. Материалното може да служи само като средство за достигане до духовното. В противен случай не говорим за съкровена мечта, а за обикновено желание, продиктувано от алчност и егоизъм.

Шепотът на сърцето се променя с промяната на реалността, в която живее човек, тъй като се изменят и ценностите, и духовните нужди на хората. По време на робство например върховната ценност и върховната духовна необходимост е свободата. Хората, избрали да посветят живота и смъртта си на борбата за свобода, решили да се противопоставят на страха, отчаянието и несправедливостта, всъщност вървят по пътя на своето духовно извисяване и сливане с вечността. Дори приемането на възможността за неуспех ги извисява, защото смелите хора са способни да превърнат и неизбежния неуспех в безспорна победа. Триумфът в битката би донесъл свобода и щастие на всички, а смъртта на борците би се превърнала в мотив за продължаване на благородната борба. И в двата случая защитниците на свободата допринасят за нейното постигане, което доказва, че винаги, когато пътят към мечтата е извървян докрай, човек се слива с нея, независимо по какъв начин. Борещите се за свобода се жертват в името на всички, споделящи тежката робска участ. Затова заслужават да останат живи в народната памет като част от мечтата за свобода: “Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира: него жалеят/ земя и небо, звяр и природа,/ и певци песни за него пеят...” (Христо Ботев - “Хаджи Димитър”).

А това означава ли, че най-големите мечти са тези, свързани с общото щастие? Не всеки би могъл да мечтае да допринесе за чуждото щастие, но истината е, че го прави, макар и по косвен път, стремейки се към своята мечта. Ще се убедим в тази констатация, ако отново обърнем внимание на мечтите на хората в една робска действителност. Много от тях са свързани просто със създаването на семейство и отглеждането на деца. Тези мечти на пръв поглед не са никак големи (спрямо върховната ценност - свободата), но ако са продиктувани от сърцето, биха могли да бъдат. Когато един родител възпитава своите деца, ако наистина се вслушва във вътрешния си глас, ще ги научи да ценят истински ценното - свободата, и по този начин ще дари (може би несъзнателно) благородната кауза с още смели последователи. Ето как мечтите преливат една в друга, превръщайки се в една още по-голяма мечта. Как се осъществява това ли? Ами... чрез сърцето.

Трябва само да се вслушаме в гласа на своето сърце, за да открием колко всемогъщ е Бог, за да разтълкуваме и да повярваме в знаците, които Той ни изпраща, за да изберем вярната посока - посоката, водеща ни към нашата мечта, нашето съкровище: “Защото съкровището е там, където ти подскаже сърцето.” (Паулу Коелю - “Алхимикът”). Главният герой в произведението на Паулу Коелю “Алхимикът” прави именно това - успява да се вслуша в своето сърце, което му помага да овладее “езика без думи”, а благодарение на този език момчето разбира какво всъщност е търсило през цялото време, докато е пътувало, за да намери едно заровено съкровище, а именно - търсило е себе си, търсило е любовта. Това е била неговата голяма мечта. Стремежът към нея го е водил по пътя на неговото духовно извисяване, осеян с множество опасности, съмнения, терзания и отчаяние. Накрая момчето осъзнава, че любовта е тази невидима нишка, придаваща здравина, хармония и единство на мирозданието и свързваща Творението с неговия Творец: “Всемирната душа... съществува благодарение на Любовта.” А за човека, носител и пазител на любовта, няма по-голямо щастие от това, да открие Бога в себе си: “И момчето се потопи във Всемирната душа и видя, че Всемирната душа е част от Божията душа. И видя още, че Божията душа е неговата собствена душа. И разбра, че може да върши чудеса.”

Човек може да постигне всичко, стига да се вслушва внимателно в нежния шепот на сърцето си, което винаги му сочи пътя на истината за него самия и за света, а двете лица на истината са Свободата и Любовта. Мечтите се измерват именно чрез тези две понятия и са толкова големи, колкото ги направим ние самите. Следователно човек е толкова голям, колкото сам той пожелае да бъде.

Нашата същност (душата) и нашият смисъл на съществуване (мечтите) са уникални, защото ние самите ги формираме и избираме. Не може да се определи кое е пораждащото уникалността, защото същност и смисъл се сливат в едно цяло, цяло, в което настоящето (носещо в себе си и следа от миналото) и бъдещето се свързват във вечността. Това цяло носи името Човек.

© Антония Сеизова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2005, № 7 (68)