БЕДНОСТТА - ВЕЧЕН СПЪТНИК НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Антония Сеизова

web

Когато бях малка, както всички любопитни деца, искащи да опознаят заобикалящия ги свят, и аз заливах моите родители с поток от въпроси. Веднъж в детската ми глава се прокрадна съмнение. “Татко, ние бедни ли сме?” - запитах го ненадейно и вперих в него своя, изпълнен с любопитство, но и с плаха тревога, поглед. Неговият отговор беше: “Не сме нито бедни, нито богати”. Той изрече тези слова с тон, който не бях чувала дотогава, и затова не бих могла да го забравя. В онзи момент, а и дълго след това, не можех да проумея думите на баща ми. Сега обаче, спомняйки си всеки детайл, разбирам какво е искал да каже.

Би трябвало да съм щастлива, защото съдбата ме е пощадила, за разлика от други невинни създания, които е впримчила в ледената си прегръдка. Богатството на живота е несправедливо поделена пита. Затова с право българският поет Христо Смирненски отправя укор към него:

Ужасът от бедността не може да се опише с думи. Всеки ден виждаме поне по един дрипав просяк, седнал на улицата, но дори и тогава не можем да проумеем същността на неговото положение, въображението ни често е безсилно дори да си го представи. В днешно време, в този студен и забързан (незнайно накъде) свят хората стават все по-безсърдечни, вглъбени в собствените си грижи. Като че ли вече не можем да изпитаме състрадание, ако не сме били подложени на същата болка. Не ни интересува колко несправедлива е съдбата към другите и не мислим за това, докато не бъдем пряко засегнати. Тогава си втълпяваме, че сме най-нещастните хора на света, без да съзнаваме, че всичко е една голяма заблуда. Да, бедността почти винаги се изживява лично, а по този начин не може да бъде преодоляна. Ние, хората, имаме неограничени възможности, но трябва да обединим усилия, за да направим живота си и този на другите по-добър.

Според някои от нас бедността е просто неспособност да се контролира собствения живот и е причинена от безотговорност, неблагоразумие или мързеливост. Те разсъждават така: щом някой е пропилял богатството си или не му се работи, за да го спечели, значи заслужава да бъде нещастен. Но не бива да се прехвърля цялата отговорност върху човека. Има неща, които не зависят от него, а се управляват от върховна непозната сила. Често и самото общество смачква индивида. Например в нашата не особено развита страна животът е толкова несигурен, че човек може от богат да стане беден за много кратко време. Освен това работа се намира изключително трудно. Бих запитала онези, които смятат, че бедността е заслужена: А дали всички богати хора заслужават материалното си благополучие, след като някои го постигат по доста (меко казано) нечестен начин?

Бедността, както и богатството, се наследява. С какво децата, родени в сиромашки семейства, са заслужили своята тежка участ? Не само детството им е помрачено, но и животът им е сякаш предопределен, лишен от всякакви перспективи. Родени в красотата на небесния лазур, те твърде рано са принудени да изпитат върху крехките си плещи грозотата, пустотата, смразяващия духовен студ на този свят, подобно на “...снижинки сребристи...”, които “...преливат, блестят кат кристал,/ поронват се бели и чисти/ и в локвите стават на кал.” (Христо Смирненски - “Зимни вечери”). Белите крехки снежинки символизират невинните чисти души на бедните деца. Те падат от небето, но полетът им е твърде кратък, а прекарват остатъка от живота си в калта - там ги захвърлят злобата и егоизмът на останалите хора. Ние не правим нищо и именно в това се състои нашият грях. Пасивността дава път на злото, позволява му да се разрасне.

Не е невъзможно, разбира се, сиромахът да се отърси от калта и да се издигне по обществената стълбица, но това е твърде рядко явление.

Тъй като на този свят щастието за бедните обикновено си остава само мечта, то им се обещава след смъртта:

Тези думи вдъхват надежда дори на онези, които не са особено набожни. Тя е крилатият ангел, в когото със сетни сили се опитва да се вкопчи душата, потънала в морето на отчаянието.

Тези слова на Христос, отправени към неговите последователи, провокират дълбок размисъл за същността на бедността. Дали тя е само недостиг на материални средства, или е нещо повече?

Според средновековния философ Августин злото не е нищо друго освен недостиг откъм добро. Тогава бедността като резултат от злото също би следвало да бъде лишеност, непълнота. В този смисъл беден е и самотникът, неверникът, необразованият човек (до когото не достига светлината на Божието слово), отчаяният клетник и дори злият престъпник, лишен от любовта.

На всички нас ни липсва по нещо и затова постоянно се чувстваме бедни. Не оценяваме по достойнство това, което притежаваме, докато не го загубим. Винаги предстоящото е с по-голяма стойност от вече постигнатото. По този начин се осигурява прогресът. Но колкото и да постигаме, всеки път сме недоволни и искаме повече. Стремежът към съвършенство е заложен у човека, той е част от нашата природа, а с нея не можем да се преборим.

Тъй като идеалното състояние е непостижимо, ние сме обречени да бъдем нещастни. Бедността винаги е била и ще бъде неотделна част от човешката цивилизация - независимо дали е материална, или духовна. Но това не бива да ни обезкуражава, защото именно липсата, която чувстваме, ни подтиква към усъвършенстване.

© Антония Сеизова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2005, № 7 (68)