ПРЕДГОВОР
[към "Защита на човешката личност" от Слави Боянов]

Асен Игнатов

web

За пръв път срещнах Слави Боянов преди невъобразимо много години - през есента на 1955 година, когато аз, второкурсникът, слушах неговите лекции по история на философията на Възраждането.

В онези години Философско-историческият факултет представляваше безподобна гледка на победно шестващо скудоумие. Решаващата дума имаха комунистическите полуинтелигенти - някои от тях бивши учители, като Асен Киселинчев и Живко Ошавков, други - партизани, буквално дошли от гората, като Тодор Стойчев и Доню Донев, трети - бивши емигранти, прекарали по двайсет години из съветските “червени професури”, като Райчо Караколов и Радослав Янчев, забравили български и ненаучили руски. Картината се допълваше от няколко бивши ремкеанци, бързо приспособили се към “новия ред”. Те бяха значително по-добре подготвени, но крайно наплашени, защото поради миналото си можеха да бъдат всеки момент шантажирани... Когато слушаше някои от тези “професори”, човек не знаеше дали да плаче, или да се смее.

На този фон се открояваха само две-три фигури, които бяха нещо като “бели врани”. Между тях беше и Слави Боянов.

Висок, леко прегърбен, почти аскетичен, с горящи очи. Веднъж вървеше с оригиналното италианско издание на “Божествена комедия” под мишница. Асоциацията се наложи от само себе си: той самият ми заприлича на мрачния флорентинец.

Философският герой на доцент Слави Боянов беше Джордано Бруно. В лекциите му пламенитият ноланец заемаше централно място. Но и цялата италианска натурфилософия го привличаше постоянно. В лекциите си той пресъздаваше мислите на тези философи, които много преди Хегел бяха създали една оригинална форма на диалектиката. Личеше си, че самият преподавател е заразен от космическия устрем на Джордано Бруно и Николай Кузански. Мисълта му се стремеше към “минимума и максимума”, към безкрайно голямато и безкрайно малкото, към “тъждеството на противоположностите” и “ученото незнание”. В думите на Слави Боянов нямаше формален конфликт с официалните догми. Но тонусът и духът им бяха противоположни на онази мъртва и скучна летаргия на ума, която тогава ни беше поднасяна под името “философия”. Подбуден от неговите лекции, тогава прочетох произведението на Джордано Бруно “За герочния ентусиазъм”. Разбрах един от жизнените принципи на българския философ. У него имаше нещо от героичния устрем на духа, от ентусиазма в търсенето на истината и в служенето на истината.

При тази личност, при тази нагласа на съзнанието, при тези убеждения и интереси конфликтът беше неизбежен. Катастрофата беше неминуема. И тя не закъсня.

На 15 февруари 1956 г. внезапно ни събраха - всички преподаватели и всички студенти - на “открито партийно събрание”. Партийният секретар Кольо Йотов (също достоен представител на партийната фауна) с речника на важен бюрократ ни съобщи за нечуваните деяния на нашия преподавател. Проповядвал чужди на марксизма идеи, изнасял лекции в “субективистичен” (каква дума!) стил, подривал авторитета на шефа на катедрата по диамат и истмат Райчо Караколов. (В скоби казано, и при най-добро желание никой не би могъл да подрони авторитета на Караколов, тъй като той с маниерите си на провинциален даскал и със своята “научна продукция” от една брошура и няколко статии за “философските възгледи на Димитър Благоев” отдавна беше посмешище на студентите.) И най-страшното: Слави Боянов написал книга, в която безсрамно нападал марксизма-ленинизма, и се опитал да изпрати ръкописа в чужбина. Но властите заловили ръкописа и разобличили престъпника. Монотонно Йотов ни съобщи, че Слави Боянов е изключен от партията и уволнен от университета.

Иронията на съдбата поиска това събраине да се състои един ден, след като започна работата си 20-ият конгрес на КПСС. Броени дни след “отлъчването” на Боянов Хрушчов произнесе сензационния си доклад против Сталин и неговите “неправилни методи”. Но никой не ревизира тази фрапантна проява на сталинизъм.

Но нека не бъда несправедлив! 20-ият конгрес все пак значеше нещо, защото само година преди това Слави Боянов би изгнил в някой лагер. Неговата съдба беше “по-мека”: “само” няколко години вечна грижа за насъщния, доходи от преводи и малки, подписани с друго име статии, после някаква малка работа - далеч под неговата квалификация. Накрая, когато властите започнаха да предпочитат лицемерието пред грубата бруталност, на Слави Боянов бе дадена възможността да се занимава с изследователска работа в Института по философия при БАН.

Но “шило в торба не стои”. Авторът на книгата, която читателят държи в ръцете си, остана верен на идеите си. Той намери начин да ги изрази по околни пътища - било влагайки ги в устата на своя любим мъченик-философ Джордано Бруно, чийто живот той пресъздаде в художествена форма, било, излагайки ги теоретично-есеистично в труда си за хуманизма. Цялото филисофско-есеистично и литературно творчество на Слави Боянов е апотеоз на човека, на неговата свобода, на творческия му подем.

Ярко свидетелство за това е и настоящата книга. Най-сетне след четири десетилетия българската публика може да се запознае с неспокойната, търсеща мисъл на един философ, който поставя най-големите, “вечни” въпроси и който пристъпва към тях не само с хладното “рацио”, но и със сърцето си. Слави Боянов чувства динамиката на битието и я възпроизвежда с динамиката на своята мисъл.

Трудът на Слави Боянов е доказателство за това, че и в най-страшните години на сталинизма в България не изгасна искрата на научното търсене. Това е пионерска работа, тя е първият отговор, който духът даде на комунистическата бездуховност. Слави Боянов е първият български дисидент. С книгата си той документира съпротивата на националния интелект против ленинско-сталинистката умствена недъгавост.

Впрочем този труд говори сам за себе си. Оставям на читателя вълнението и удоволствието от четенето на следващите страници. На автора желая здраве и още дълги години живот, за да зарадва нашата пубика с нови произведения и да бъде въплътеното, персонифицирано звено между поколенията и епохите.

© Асен Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Слави Боянов. Защита на човешката личност. София: Фама, 1997.