Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦЕНЗУРАТА ВЪРХУ КНИГАТА

Алберт Бенбасат

web | Култура и критика. Ч. IV

През 50-те години на ХХ в. романът “Лолита” на Владимир Набоков е забранен във Великобритания и обявен за безнравствен в САЩ. Дори когато става световен бестселър, редица американски книжарници и библиотеки отказват разпространяването му, а в медиите текат дебати дали литературната интерпретация на педофилията руши моралните норми (вж. Набоков 1991: 359). По същото време в страните от соцлагера, и в частност България, за този роман не се знае нищо (или почти нищо). Тоест, въпросът дали да бъде издаван и разпространяван въобще не се поставя. Творбата просто отсъства от публичното пространство.

Случаят съвсем не е изолиран. Както за “Лолита”, така и за романите на Джордж Оруел и Артур Кьостлер, а и за редица още факти в световния социокултурен живот, у нас е налице информационен вакуум. От друга страна, съществува официална забрана и наказателна отговорност за разпространение на “вредна” литература - едно понятие, зад което се крие твърде широка и не особено ясна смисловост. И това означава, че вредна може да бъде всяка литература (по-широко погледнато информация), която е чужда на (или критична към) комунистическата догматика. Към нея освен политическата, се причислява и всякака друга, засягаща проблеми от различно естество: нравствени, религиозни, научни, естетически, социални, битови, сексуални, психо-соматични...

Това, разбира се, е цензура. Според най-разпространеното определение тя представлява контрол върху достъпа до информация във всичките й - изброени по-горе - аспекти. С други думи, цензурата е ограничаване на свободата на словото (а в по-ново време и образа) посредством явни и скрити забрани, респективно наказателни санкции. От древността до наши дни различните й проявления са наименувани като религиозна, военна, административна (например държавната и военната тайна) и политическа (в частност идеологическа) цензура.

Информацията е форма за упражняване на власт - откъдето и определението на медиите като “четвъртата власт”. В предгутенберговата епоха я олицетворява манускриптът. Да, манускриптът е власт - и това не е само метафора в стил Умберто Еко. Неговата уникалност, което значи едновременно и единственост, и висока материална стойност, и недостъпност за всеобща консумация, го прави некомуникативен. Което пък лишава средностатистическия човек от информация във всички сфери от битието на социума. Сиреч, без да има вина (признат e отдавна за културна ценност!), манускриптът превръща информацията в достояние на “богоизбрания” елит, позволява на малцинството да упражнява диктат над мнозинството, да го държи в подчинение. Оригиналът, манускриптът, уникатът - това е криптоинформация, т.е. информация в латентен вид, докато тиражният печатен продукт е активирана информация; тя е достъпна практически за всеки грамотен човек, което ще рече - демократична.

През Средновековието манускриптът е сакрализиран именно заради скритата и “табуирана” (за масата!) информация, която съдържа. Информацията е подменена с вяра (в божественото послание на манускрипта, а оттам и в непоклатимата подреденост на света). Откритието на Гутенберг силно разтревожва католицизма (както и църквата въобще), тъй като - демократизирайки информацията - застрашава властта на вярата, олицетворявана от сакралния манускрипт. Затова църквата бързо развива цензорската институция, издава векове наред “индекси” на забранените книги, осъжда и гори на кладата книги и хора. Ще признае поражението си от властта на информацията едва в средата на ХХ в., когато ще тури край на публикуването на отдавна никому ненужните “индекси”.

През същия ХХ в. класово-партийната идеология на тоталитаризма присвоява властта на информацията. Нещо повече - чрез нея тя циментира политическата си власт, така както църквата охранява властта си върху човешкия дух и тяло и върху модела на световната подреденост. Инструментът на това присвояване и циментиране е пак цензурата. От една страна, се крие информация (превръща се в криптоинформация), от друга - определя се кое може и кое не може да бъде публикувано, т.е. да стане обществено достояние. Сакралното понятие вяра, подменящо реалните факти, обстоятелства и проблеми, както и плурализмът на мненията, е валидно с пълна сила и тук. Вярата в “партията ръководителка”, в “светлото бъдеще”, в “победата на комунизма” и пр. е задължителен реквизит, който запълва криптоинформационния вакуум. А самата “вяра”, в съответствие с терминологията на господстващата соцреалистична естетика, е назована “идейност”. Писателят Георги Марков е дал великолепно описание на този официализиран шаблон в романа си “Портрет на моя двойник”:

Всички възможни конфликти в моите очерци са сведени до три основни положения:

1. Един вярва, а друг не вярва. Във финала - и двамата вярват.

2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. Във финала - всички вярват.

3. И двамата вярват, и на тях им вярват, но има обективни трудности. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват (Марков 2001: 60).

Идеологическата цензура е информационен филтър - отвън навътре, и отвътре навън; но тя е и сложна институционална система: със своя йерархия и строга субординация, партийна и административна. Цензурата е ловко конюнктурна - гъвкава по отношение на пропускливостта - в определени моменти филтърът може да се превърне в едро решето, а в други да стане бетонна стена.

* * *

Докато случаят с “Лолита” е пример как в демократичния западен свят всеки опит за ограничаване на свободния изказ среща еднакъв по сила отпор, на Сталиновия управленски модел, въведен в България след 1946 г., не се налага да спазва принципите за плурализъм в публичността. Защото още с чл. 1 от Конституцията ги е премахнал. Симптоматично е обаче, че още преди да се установи еднопартиен режим у нас, преди да се ликвидира опозицията и нейните издания, отечественофронтовската власт фабрикува своя първи “индекс” на забранените книги. Съгласно приетото на 6.Х.1944 г. 12-то постановление на Министерски съвет се изземват по списък от всички книгоиздатели, книжари, библиотеки (освен народната и университетската) “печатни издания с прогермански и изобщо фашистки и расистки характер, както и печатните издания, написани против Съветския съюз и свободолюбивите народи”.

Списъкът съдържа 92 заглавия на книги и списания, но фактически те са много повече, защото са включени цели издателски поредици, напр. “Нова Европа”. Под етикета “фашистки” попадат философски, правни, политологически и исторически книги, между които на Л. Владикин, В. Вундт, Ст. Чилингиров. Инкриминирани са и литературни творби на Д. Симидов, Сл. Красински, Д. Калфов, Д. Талев, Змей Горянин, Вл. Полянов. Прави впечатление, че подборката е направена предпазливо, няма го още широкия размах на забраната, който тепърва ще впримчи литературата и науката.

Веднага се намират правоверни престараващи се и услужливо “дообогатяват” официалния “индекс”. Едно такова помагало, издадено от “АГИТ-ПРОП”, Шумен (1945 г.) е озаглавено “Какво да четем” и съдържа пространни списъци на научна, популярна и художествена литература, подразделени на “Да се чете”, “Могат да се четат..., макар че...” и “Да не се четат!” Разбира се от препоръчаните челно място заемат съветските и българските комунистически автори и заглавия, между “съмнителните” са изредени Хауптман, Зудерман, Ибсен, Еврипид, Есхил, Софокъл, Сервантес, Гогол, Тургенев, Байрон, Блок, Мицкевич... А извън постановените от списъка на Министерския съвет категорично “забранени” са чуждите Ницше, Пшибишевски, Шатобриан, Мюсе, Шопенхауер, Метерлинг, П. Истрати (някои), Д`Анунцио, Карл Май, и българските Т. Траянов, Ф. Попова-Мутафова, К. Христов, Ст. Чилингиров, Ч. Мутафов, Д. Симидов, Ст. Михайловски (някои), П. Горянски (някои). Вместо коментар ето едно знаменателно изречение от увода: “Има някои посочени книги и дори автори, които не напълно са издържани, но могат да останат в библиотеките, като се внимава на кого се дават и дали ще бъдат разбрани правилно.”

Не закъсняват и директивите на БРП (к) спрямо литературното творчество. Жанрът, в който те се въплъщават, са т.нар. отворени писма на партийния вожд Георги Димитров. Първото - до Съюза на българските писатели - е публикувано в “Работническо дело”. В него се казва:

Чудесният героизъм на нашите народни партизани, партизанки и нелегални дейци в борбата с фашистите, храброто участие на българската армия в окончателния победоносен разгром над фашистка Германия, мъжествената работа в тила в подкрепа на фронта на народа - всичко това очаква художествената обработка от творческото перо на истинските народни писатели (Работническо дело 1945).

На Съюза и в частност на критиците се вменява:

Дълг на писателския съюз е също така с помощта на здравата литературна критика грижливо да чисти българската литературна нива от зловредни плевели, да чисти редовете на българските писатели от некадърници, бездарници и всякакъв вид литературни търгаши (Работническо дело 1945).

В друго писмо - до Конгреса на издателите и книжарите, състоял се през юли 1946 г., Георги Димитров императивно препоръчва книжният пазар да се пречисти от “сензационна и съмнителна по качество литература” (Работническо 1946).

Същинското развихряне на цензурата обаче предстои. Механизмът е предизвестен - по съветски образец. Целите са идеологическо дисциплиниране и мущровка на информационната среда, канализиране и управление на процесите във всички сфери на културата, което ще рече ликвидиране на естествения й ход на саморазвиваща се многопрофилна формация. В областта на книгоиздаването и книгоразпространението се създават съответните партийни и административни структури, които да надзирават и санкционират институциите във всеки отделен етап от цялостния им работен цикъл.

Идеологическата “шапка” е отдел “Пропаганда и агитация” към ЦК на БКП, сформиран още през 1944 г., който през различни времеви периоди мени своята структура, но неизменно следи за “идеологическата чистота” на изявите в полето на науката, образованието, изкуството, културата, печата, а по сетне - в радиото и телевизията. Цензурата, осъществявана от отдела, е най-вече превантивна, т.е. съсредоточена в т.нар. предпубликационен етап. “Нормална” практика е ръководствата на самите издателства да съгласуват със съответния ресор на този отдел онази част от бъдещата си продукция, за която са се породили някакви идеологически съмнения. Но отдел “Пропаганда и агитация” има решаващи функции и по отношение на санкционирането. По негови указания се налагат партийни и административни наказания на отговорни и редови служители от редакциите, които са допуснали “идеологически грешки”, което ще рече - пуснали са за печат произведения, съдържащи елементи на критика срещу системата или партийната линия, не са упражнили вътрешен цензорски контрол преди публикуването на преводни заглавия и пр. По нареждане на отдела за такива “безидейни”, “антипартийни”, “очернителски” или направо “вредни” и “клеветнически” произведения се поръчват разгромяващи статии, които излизат в партийния официоз “Работническо дело”, в специализирани издания за култура и литература, както и в др. медии. “Врагът - казва Людмил Стоянов (1961: 19) - атакува жизнената сила на социалистическия фронт - литературата - като сила, която организира общественото съзнание, формира умовете и душите, говори на сърцето.”

Успоредно с партийния, се организира и административният цензорски апарат. С постановление 2205 на Министерския съвет и Заповед 48 от 31.VII.1950 г. се създава Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговия с печатни произведения (“Главлит”). Тя трябва да упражнява общо ръководство и контрол над издателствата, полиграфията и разпространението на печатната продукция. За яснота трябва да добавим, че междувременно (още от края на 1947 г.) частните печатници и издателства са одържавени, а през 1949 г. е приет репресивният Закон за книгопечатането. Цензорската роля на “Главлит” се изразява в утвърждаването и контрола над издателските производствени планове, включително “необходимия държавен контрол, съгласно закона за държавната тайна над предназначените за публикуване и разпространение печатни произведения”. Още: “Да издава нареждане за конфискуване на издания, неподлежащи на разпространение, да разрешава издаването и да дава нареждане за спиране на периодични печатни издания...”1

Основна работа на “Главлит” се оказва също изготвянето на списъци и издаването на заповеди за инкриминирането на вече издадени книги. С други думи, започва голямото (идеологическо) четене. На сцената излиза т.нар. политредактор, длъжност, която заменя непривлекателната, носеща негативна оценъчност дума “цензор”. Първият списък (свитък) е на фашистка, упадъчна, религиозна опортюнистическа, реакционна и малоценна литература, издадена между 1944 и 1951 г. Включва 749 заглавия, между които преводни произведения на Вики Баум, Луис Бромфилд, Милован Джилас, Михаил Зощенко, Борис Кропоткин, Съмърсет Моам, Андре Мороа, Франсоа Мориак, Дафни дьо Мюрие, Емилио Салгари, Оливия Уедсли, Катлин Уиндзор, Ивлин Уо, Едгар Уолес, Хенри Форд, Зигмунд Фройд, Уинстън Чърчил, и български на Петър Бицили, Боян Болгар, Венелин Ганев, Петър Дънов, Димо Казасов, Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев, Трайчо Костов, Трифон Кунев, Никола Ланков, Никола Петков... Вторият свитък е на т.нар. фашистка и реакционна литература, издадена между 1923 и 9.IX.1944 г. Съдържа пак преводни книги, а между българските автори са Михаил Арнаудов, Христо Бръзицов, Атанас Буров, Любомир Владикин, Венелин Ганев, Иван Дуйчев, Змей Горянин, Спиридон Казанджиев, Димо Казасов, Дамян Калфов, Георги Константинов, Андрей Ляпчев, Димитър Мишайков, Кръстю Пастухов, Владимир Полянов, Фани Попова-Мутафова, Симеон Радев, Димитър Талев, Александър Цанков... В интерес на обективността трябва да кажем, че далеч не всички от инкриминираните автори са исторически безгрешни; между тях има и зловещи фигури на военнопрестъпници, и откровени фашисти и расисти, и нечисти политически играчи, и просто болни мозъци. Има обаче и редица талантливи и честни умове и пера. И само по себе си поставянето на всички тях под общия знаменател на забраната освен че представлява огромна манипулация има за някои дълбоки личностни последици.

Под строг контрол всички забранени книги отиват за претопяване. По един охраняван екземпляр остава само в т.нар. специални фондове на Народната и окръжните библиотеки, книгохранилищата на БАН и на висшите училища, на Народното събрание, Министерския съвет и някои министерства. Но кой има достъп до този “спецфонд”?! Според инструкцията “използването на материалите се разрешава само на лица, които представят документ от службата, организацията, института” и пр. Що се отнася до научните работници, това може да става в отделни случаи и само с разрешение на ръководителя на библиотеката. Още по-многозначително е, че допуснатите до четене лица се регистрират в специална тетрадка, където се вписват всички данни за тях. Естествено, това се прави, за да могат съмнителните да бъдат следени.

Не, това не е всичко. С последващи инструкции в чистката на “вредните” издания са въвлечени и самите библиотечни служители, те трябва да ги следят и установяват, да откликват на “сигнали на читателите” и да готвят мотивирани предложения за допълване на черните списъци. Голямото четене продължава. И естествено, инкриминирани са още и още книги, както на убитите от народния съд писатели и журналисти - Димитър Шишманов, Данаил Крапчев, Йордан Бадев, така и множество издания по “добруджанския” и “македонския въпрос” (между тях пътеписи на Стилиян Чилингиров и Добри Немиров). Не са отминати също всички комунистически, но “трайчо-костовистки” и “протитови” издания.

Има и парадоксални инкриминирания - например, работейки в Народната библиотека върху литературоведска статия ми потрябва фундаменталното изследване на Иван Радославов “Българска литература” (1936). Потърсих го в каталога, за да го поръчам и по сигнатурата познах, че е сложено в “спецфонда”. Така и не разбрах причината. Може би трябваше да я съзра в естетическия кодекс на критика, обявен за “апологет на упадъчния символизъм”. Друг път в спецфонд на една окръжна библиотека открих сборника с разкази “Птичка от глина” (1946) на Ангел Каралийчев. Ще запитате защо! Опитах се да изясня и стигнах до следното. Бият на очи два възможни аргумента, напълно съответстващи на абсурдното тоталитарно мислене. Първият е т.нар. религиозна тема. Откриваме я още в първия разказ, дал и надслова на книгата. Вярно, там библейските имена и алюзии са само ключ към голямата метафора за доброто и злото, които са във вечно противоборство, а самата “птичка от глина” е съвсем ясен символ, назован и от автора - Милост. Добре, но други “чисто религиозни” творби в книгата липсват. Тя представлява своеобразна панорама на Каралийчевите нравствено-естетически търсения, за които той взима сюжети от бита, фолклора, античността, близката и далечната история, както и от собствените си преживявания. Вторият аргумент изпъква едва в края на книгата. Там откриваме пътеписа “Добруджа 1940”. Става дума за възвръщането на Южна Добруджа към пределите на България, осъществено по силата на Крайовския договор. Цензорите обаче ще са се ръководили от “висши” национални интереси, свързани, от една страна, с отношенията ни с “братска” Румъния, а, от друга - с аурата на Борис ІІІ, наречен “цар обединител”.

Друг парадокс на престараващата се тоталитарна цензорска институция ощетяваше подрастващите. Близо 30 години след т.нар. социалистическа революция от книжния пазар отсъстваха книгите на немския писател Карл Май, посветени на “дивия запад”. Любимо четиво на предишните млади поколения, в съзнанието на нашето те придобиха митологичен ореол. Четяха се и се предаваха от ръка на ръка овехтелите издания отпреди 9.ІХ.1944 г., чиито примитивни преводи, често от руски, оцветяваха с отделни иронични реплики езика на по-интелигентните младежи. Обяснение за забраната на Карл Май нямаше, освен може би фактът, че в романите му за Поразяващата ръка и Винету се лееше доста кръв, имаше натуралистични сцени и не особено уважение към човешкия живот. Обаче другият “индиански” и “каубойски” писател - Майн Рид - се издаваше масово, въпреки че и у него, макар и ситуирани в по-романтичен план, приключенията бяха обагрени с кръв. През 70-те години изведнъж забраната падна, все едно никога не е била - новосъздаденото издателство “Отечество” се зае с многотомното издаване на Карл Май. И, естествено, не последва каквото и да било обяснение.

Едва днес, когато табутата отпаднаха, се яви една възможна версия относно причините за забраната. Оказа се, че на младини идеологът на националсоциализма Адолф Хитлер е бил силно пристрастен към романите на Карл Май и, както признава, четял ги по цяла нощ под звездите или на светлината на свещ (вж. Мангел 2004: 211). При това положение допускам да е имало тайна директива за остракизъм спрямо невинния приключенски писател по аналогия със “случая” Кнут Хамсун. Навремето романът му “Глад” бил смятан от левичарската интелигенция (и разбира се, от идеологизираната литературна критика) за връх в социално-критичната литература. Но когато Хамсун декларира обвързаност с режима на Хитлер, започва акция на тотално отричане не само на личността, но и на цялостното му творчество. Нещо подобно се получава и с Рихард Вагнер. Поради факта, че музикалното му наследство е издигнато в култ от националсоциализма, изпълнението му в страните от соцлагера е силно редуцирано. В скоби ще отбележим, че в по-ново време тоталитарната цензура постъпи по същия начин и с Джон Стайнбек, когато той се обяви в подкрепа на водената от САЩ Виетнамска война.

През годините административно-командните структури в областта на печата и книгоиздаването ще сменят имената си, но не и цензорските си функции. След Априлския пленум “Главлит” ще бъде закрита, но пък на нейно място през годините ще бъдат създавани и закривани ту “Полиграфиздат”, ту Държавно обединение “Българска книга”, ту Комитет за печата, и накрая ТСО “Българска книга и печат”. Най-мощната от тези институции е основаният през 1971 г. Комитет за печата при Министерския съвет. Неговата функция е да ръководи както целия печатен и книгоиздателски сектор, така също полиграфията, фотографията, авторското право, да осигурява “високо идейно-художествено и научно равнище” на издаваната литература, “в съответствие с изискванията на социалистическия реализъм”. Комитетът има колкото разпоредителни, толкова и наказателни правомощия: участва в разпределението на хартията за печат, ръководи книжарската търговия, разрешава издателската дейност на различните държавни и обществени ведомства, налага санкции за всички нарушения в сферата на печата2.

Очертава се една действаща система на тоталитарната цензура в книгоиздаването и книгоразпространението, която е разположена “по вертикала” и “по хоризонтала”.

Графично изобразена, цензурата върху книгата “по вертикала” изглежда по следния начин (вж. Фигура 1):

Фигура 1. Цензура (По вертикала)

Ето и графиката на цензорския контрол “по хоризонтала”, т.е. вътре във всяко издателство (вж. Фигура 2):

Фигура 2. Цензура (По хоризонтала)

Пипалата на цензорския октопод се разпростират и върху целия поток на излизащата по света и внасяна в България книжнина, в това число вестници и периодика. Тъкмо този информационен масив, заедно с посветените на България и излъчвани на български език предавания на чуждите радиостанции (например “Свободна Европа”, “Гласът на Америка”, “ББС”, ”Дойче веле”), е обявен за интегрална част от т.нар. идеологическа диверсия. Официално разпространявани у нас са единствено печатните органи на компартиите - на френската, в. “Юманите”, на италианската, в. “Унита” и др. Списъците на “спецфонда” са системно попълвани с чужди издания от рода на “Нюзуик”, “Дер Шпигел”, Щерн”, “Тайм”, “Пари мач” и много още (да не говорим за “Плейбой” или “Пентхаус”), с емигрантска и дисидентска литература, където попадат както Александър Солженицин и Борис Пастернак, така и Георги Марков, Румяна Узунова, Атанас Славов, Желю Желев, Блага Димитрова...

 

* * *

Докато за днешните млади хора тоталитарната (идеологическа) цензура върху книгата и четенето е далечен, трудноразбираем и едва ли не екзотичен литературен сюжет, моето поколение е биографично обвързано с нея. Първо я опознах в битността си на читател, когато тайно се снабдявах със забранени книги, които трябваше да прочета и върна в рамките на едно-две денонощия. Четенето съвсем не бе безопасно занятие, следеше се от органите на МВР и един донос само можеше да опропасти живота на човека и близките му. Наскоро станаха публично достояние някои от съдебните процеси за “разпространение на вредна литература”. За един от тях - срещу Теодосий Беляковски, Владимир Макаров и Катя Лвов - узнаваме, че се е състоял през февруари 1974 г. при закрити врати. Тримата са обвинени, че са организирали раздаването на задгранични издания на Солженицин, Булгаков, Пастернак и др. забранени автори. Наложени са им ефективни присъди от 5-7 години. Белоемигрантът Т. Беляковски, художник самоук и високо ерудирана личност, умира в затвора през 1974 г. (вж. Солнцева-Накова 2003, Чипев 2003).

В издателската си работа през 80-те години на изтеклия ХХ век съм се натъквал на какви ли не цензорски норми, практики и хватки (научавайки се да ги преодолявам, доколкото е било възможно). Мога детайлно да опиша механизма на репресивното действие, който е далеч по-сложен и комплексен, в сравнение с по-горния опит за очертаване на партийно-административния цензорски модел. Ще се огранича само с някои от основните моменти.

Ще започна от вътрешната цензура, която си самоналагахме (налагаха началниците ни!), за да се предпазим от “идеологически грешки”. С тази функция, част от контрола “по хоризонтала” (вж. Фигура 2), бяха натоварени ръководните органи на институцията - от директора, през главния редактор и заместниците му, до всеки завеждащ редакция (който пък даваше съответните инструкции на подчинените му редактори). Като помощен инструмент тук се ползваха т.нар. рецензенти - външни специалисти, които покрай важната и полезна работа, свързана с преценка на научните (художествените) качества на текста, често биваха натоварвани и с чисто идеологически (т.е. цензорски) функции. Скривайки се зад рецензентския авторитет, издателството отхвърляше “проблемните” ръкописи или заставяше авторите да ги преработват. Мога да свидетелствам, без да се смятам за откривател, че вътрешната цензура - не само на издателите и редакторите, но и на болшинството автори - беше по-лошата напаст от наложената партийно-държавна цензура. Защото тъкмо тя блокираше съзнанието и унифицираше мисленето на огромна част от интелектуалното съсловие.

Спомням си т.нар. информационни бланки - евфемизъм, зад който се криеше много съществена форма на цензорски контрол. Всяко издателство беше длъжно да представя такива бланки (в четири екземпляра по образец) в съответния отдел на ТСО “Българска книга и печат”, за да му бъде разрешено публикуването на определена книга. Освен заглавие, тематика и анотация, в тях се даваха техническите параметри на изданието, предлагания тираж, вида подвързия, качеството на хартията и пр. Съответният експерт от ТСО-то проучваше данните, можеше да поиска рецензиите и ръкописа, и най-накрая с подписа си благославяше тръгването на книгата за печат. Можеше обаче и да не се разпише, което означаваше, че книгата няма да излезе.

Спомням си още как вътре в нашата филологическа редакция се мъчехме да заобиколим санкциите на една нарочна комисия, занимаваща се с разрешаването/спирането на издания, засягащи “националния въпрос”, сиреч проблемът Македония, както и националните малцинства. Знаеше се, че веднъж попаднали там, ръкописите “потъваха” за години. Постъпихме по отработения преди нас начин - намерихме човек от комисията, който беше близък на един от колегите ни. И човекът (професор по история) помогна - със съответните поправки книгата излезе само с едногодишно закъснение...

Друг цензорски инструмент представляваше т.нар. държавна и служебна тайна. През 1971 г. с постановление на Министерския съвет е учредено Управление за опазване на държавната тайна в средствата за масова информация (Дееничина 2004). За книгоиздаването това означаваше, че преди пускане за печат всеки ръкопис трябваше да бъде парафиран от нарочен служител в издателството, който отговаряше за “тайната”. Той, както не е трудно да се досетим, беше на двойно подчинение, получаваше допълнително възнаграждение и не се подчиняваше на вътрешната субординация в издателството. Ставаше особено бдителен, когато ръкописът съдържаше факти и данни в областта на политиката, икономиката, историята, военното дело, техниката, но се зачиташе и във философски и филологически съчинения.

Но имаше факти, които нямаше как да знаем. Например, че в Сливен е съществувал “затвор” за конфискувани книги. Там са се прибирали тиражите на “Фашизмът” от Ж. Желев, на романа “Лице” от Блага Димитрова, на “Дневник” от Богдан Филов, на Библията и др. Бяхме чували обаче за изгорения в пещите на Полиграфическия комбинат тираж на “Люти чушки” от Радой Ралин, за уволненията на цели редакционни колективи, свързани с допуснати “идеологически грешки”.

Член 1 от Конституцията на България е премахнат през декември 1989 г., с което се обезсмислят и функциите на Отдел “Пропаганда и агитация” към ЦК на БКП, както и на цялата тоталитарна цензорска система. “Спецфондът” на Народната библиотека е отворен за общ достъп през 1990 г. Арестуваните книги се появяват и в останалите библиотеки, както и по книжарниците и на сергиите. На следващата година пък е закрито ТСО “Българска книга и печат”. Тръгват частните вестници и издателства. Цензурата полека отстъпва територии, което не значи, че се е предала, че не са се появили нови форми за контрол върху книгата, медиите, въобще публичността.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За “Главлит” по-подробно вж. Чичовска (1991: 38-69). [обратно]

2. Цензорската роля на Комитета по печата е подробно разработена уДееничина (2004). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Дееничина 2004: Дееничина, Мария.Институции на скритата цензура в България (1956-1989). // Годишник на Софийския университет (ФЖМК). Т. 11. София, 2004 (под печат).

Мангел 2004: Мангел, Алберто.История на четенето. София: Прозорец, 2004.

Марков 2001: Марков, Георги.Портретът на моя двойник. Жените на Варшава. В. Търново: Слово, 2001.

Набоков 1991: Набоков, Владимир. Постскриптум към руското издание. // Набоков, Вл. Лолита. София: Народна култура, 1991, с. 356-359.

Работническо 1945: Работническо дело, 15.05.1945.

Работническо 1946: Работническо дело, № 157, 16.06.1946.

Солнцева-Накова 2003: Солнцева-Накова, Екатерина. Делото срещу Дон Кихот. // Критика, 2003, № 3-4, с. 74-78.

Стоянов 1961: Стоянов, Людмил. Литературата - сложна човешка дейност. // Стоянов, Людмил. За майсторството на писателя. Български писатели за своя творчески опит. София, 1961.

Чипев 2003: Чипев, Константин. Книги и процеси. // Критика, 2003, № 3-4, 2003, с. 79-82.

Чичовска 1991: Чичовска, Весела. Главлит (1952-1956). Изграждане на единна цензурна система в България. // Исторически преглед, № 10, 1991, 38-69.

 

 

© Алберт Бенбасат
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2005
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.