Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗМИЯТА

Антон Баев

web

Антон Баев. Жени и планети. Пловдив: Жанет-45, 2005Спас Господов вървеше по обратния път от Пловдив за Пазарджик.

Някога, много отдавна, бе тръгнал през нивите към големия град. Босоног, мършав младеж с почернял от слънцето врат шляпаше по прашния път и си мислеше за думите на баща си: "Понякога, синко, животът е по-силен от нас. Но само понякога. Запомни го и не се предавай!"

Спас го прегърна и едва не се разплака, беше 18-годишен. А баща му го тупна по гърба, стисна с яката си корава длан рамото му и му посочи пътя.

"Който не вижда собствения си път, ще бъде премазан от него!" - каза му, шляпна го по потния врат и затвори портата на селската къща край Марица.

А реката течеше мътна това лято, рибата не кълвеше и Спас Господов разбра, че е време да хване собствения си път.

Точно тогава го жилна змията - малко над глезена. Не я видя, но я чу да се промушва в храстите. Спас Господов извади ножката от задния си джоб, кибрита от предния, запали клон и обгори острието, после стисна зъби и изряза парче месо около двете малки червени точици. Разпори ръкава на ризата и превърза глезена.

И за първи път в живота си се запита какво ли се случва с човек, когато умре. Махна с ръка и се отказа да търси отговор.

Това ухапване определи живота му. Сестрата, която два часа по-късно му би инжекция с ваксина, едно младо чернооко момиче с къса коса и дълга тънка шия, с касинка на главата и бяла манта с къси ръкави, стана негова съпруга.

Още същата вечер, след като Спас набързо избра квартира според цената, а не условията, излязоха на разходка на Бунарджика. Росица го попита какво смята да прави. А Спас отговори, че е хванал пътя си и няма да го пусне за нищо на света.

"Но който е решил да тръгне сам нанякъде, сигурно трябва и сам да се върне" - каза Росица.

"А ако тръгнем двамата?" - предложи Спас и я хвана за тънката издължена длан със слаби пръсти.

"Не ми се е случвало" - отвърна тя.

"Да опитаме!" - рече Спас Господов и след няколко седмици заживяха заедно, а след няколко месеца се ожениха, а пък на другата година им се роди първият син.

Имаха трудни моменти, но имаха и радостни. Спас Господов никога не измени на Росица, макар с годините страстта да изчезваше. Тогава си спомняше ухапването на змията, усмихваше се, побарваше ножката, която винаги носеше със себе си и я виждаше - малка и слаба, с бяла касинка на главата.

"Който иска всичко - казваше си, - разбира, че винаги има и още."

И това му помагаше да следва само собствения си път.

Но когато дойде време Росица да умира, Спас Господов за първи път видя края на пътя. Децата им бяха пораснали, всеки със свое семейство, зарадваха ги и с първите внуци - Спас и Росица. И въпреки това той разбра колко прав бе баща му: пътят, собственият му път го премазваше.

Бе хванал ръката й, седнал на табуретка до леглото, така изкара цялата последна седмица, а в края й Росица му каза: "Ние правим толкова много неща, които не искаме децата ни да правят, когато пораснат. Защо ли е така? Наистина ли всеки има независим път и пътникът отсреща не може да му помогне?"

Спас Господов склопи очите й, тези топли и влюбени докрай очи, и разбра, че в любовта и в смъртта човек е сам. И колкото и да вие и хапе в тая своя самота, не може да излезе от нея.

"Такова е ухапването на змията!" - рече си, излезе извън града на същия оня черен път за Пазарджик и скоро видя свитата на припек пепелянка. Окастри с ножката една пръчка и я затисна ловко зад рогчето. Изчака я да си пусне отровата в ръкава на мукавеното му сако и я стъпка с обувката си, докато спря да шава. След това я сложи в джоба и се върна в града.

Спас Господов заживя с тая змия. Всяка сутрин я хранеше, говореше й, а вечер я оставяше да спи. Понякога й казваше: "Нали това, което не ме убива, ме прави по-силен! - и веднага питаше: - А което ме убие, какъв ме прави?" И сякаш я чуваше да му казва: "Всичко онова, което ни се случва, се случва и на друг, но по различен начин."

"Всеки ли среща змията на пътя си?" - продължаваше той. А тя му отвръщаше: "Само ако има собствен път!"

Понякога го навестяваха синовете му, но Спас Господов се радваше на внуците. Показваше им пепелянката, караше ги да я пипат смело и да си искат нещо хубаво от нея. А малчуганите се разтреперваха и мислеха, че дядо им е полудял.

"Нищо, нищо - казваше Спас Господов, - има време да си хванете пътя, деца. Дядо ви вече е стигнал края му."

Целуваше ги и им даваше по петак от пенсията си. И така до следващото им идване оставаше сам със змията.

А Спас Господов имаше много неща да я пита. Защо така го премаза пътят му, че всичко, което бе обичал, изчезна, а онова, в което бе вярвал, пропадна? Защо пътищата на синовете му бяха такива, че той никога не би тръгнал по тях? Но най-вече: какво се случва с нас след смъртта?

Спас Господов искаше отново да хване пътя, който някога го заведе при Росица.

И ето сега той вървеше по обратния път от Пловдив за Пазарджик: босоног, мършав старец с почернял от слънцето врат, шляпаше по тоя прашен път и си мислеше, че както в ледената планина човек не трябва да спира да се движи, така и изгуби ли пътя пред себе си, ще бъде затрупан от лавината на миналото. Не че се страхуваше от тази лавина. Спас Господов се страхуваше да не намери Росица.

И тогава я видя, свита на кълбо, в средата на пътя му. Приближи я безшумно и бавно. А след това изведнъж я настъпа.

Спас Господов усети познатото жилване в глезена. Седна на камъка и извади ножката от задния джоб, а змията от предния.

"Видя ли - каза й Спас, - това сигурно е твоята внучка, а може би пра-пра-внучка."

После провеси змията на един клон край същия този черен път, седна пак на камъка и усети да го обваща студ като в ледена планина. Погледна в пропастта и видя в подножието бялата касинка с червен кръст в средата.

"Какво красиво спускане! - рече си Спас Господов. - Върху гребена на белите вълни!"

 

 

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Антон Баев. Жени и планети. Пловдив: Жанет-45, 2005.