ОПЛАКВАНЕ НА МАРИЯ

Антон Баев

web

В края на септември Мария легна да умира. Беше обрала лозето и изчепкала добре салкъмите, тъй че в новото вино да няма танин. Така го обичаше мъжът й, така го правеше Мария. Вече повече от двайсет години.

Но ето, че тази есен Мария си я бе избрала за последна. Преди това не беше мислила за смъртта, макар да бе погребала повечето си близки. Баща й и майка й си отидоха в две последователни години - все по жътва. Сестра й - когато се сееха ранните домати, а брат й - по първа оран. Беше ги умивала, нагласяла, оплаквала. Беше бдяла над още топлите им скъпи тела, докато дойдеше вкочаняването и после хлътването на лицето, восъчният цвят.

Тъй че Мария не се страхуваше от смъртта.

Мария нямаше деца. Беше започнала да се бои от живота в момента, когато лекарят й каза, че много трудно ще има свои деца.

"И едночко ли?" - попита го Мария, преди да напусне кабинета.

Лекарят й каза, че е божа работа.

Тогава Мария се вкопчи в бога, тъй както жената се вкопчва в единствения си в живота мъж. Може да се каже, че бог бе вторият мъж в живота й, но бързо измести законния й съпруг в мислите й.

Когато се отдаваше на мъжа си, Мария го правеше заради бог. Мария вярваше, че бог ще я дари с дете. Така минаха двайсетина години. Много смърти преживя Мария за това време и нито едно раждане. Колкото повече наближаваше онази възраст, от която всяка жена се бои, толкова повече Мария се плашеше от живота.

Взе да се стряска от всеки шум. Дразнеха я петлите с вечното си кукуригане, викаше по кучето, започне ли да лае съседските псета, вбесяваше я мученето на набъбналите за доене крави.

Една неделя, щом влезе в църквата, Мария разбра, че любовта й към бога също е изчезнала. Запали свещ, но тя изгасна, преди да я сложи сред другите. Вдигна лице към Богородица и забрави молитвата си.

Мария побягна от храма като ударена от гръм. Наистина ли бог я беше разлюбил? Или въобще не я бе обичал? Не бе ли му вярна толкова много години? Какво повече можеше да иска бог от една жена?

Щом се върна у дома, Мария усети как отговорът я трясва като с точилката за тесто по замаяната й глава. Бог искаше смъртта й! Бог й отказваше живот.

"Какъв глупак! - рече си Мария, - та аз искам същото."

И тъй Мария легна да умира.

Първо застла леглото с чисто бял, неизползван чаршаф от сватбения й чеиз. Пазеше го тъкмо за този момент - за момента на смъртта. Чаршафът миришеше на нафталин и Мария го поръси със светена вода, която носеше от църквата всяка неделя след черкуване. После се уми с останалата в дамаджаната вода.

Облече бялата роба, с която си легна в първата брачна нощ. Не я бе слагала оттогава - пак я пазеше за умирачката. Вчеса косите си и начерви леко устни. Скъса няколко стръка жълтурчета от двора и се шмугна в спалнята.

Мария искаше да умре, преди да се върне мъжът й. Не й трябваше да й държи ръката. И без това не можа да го дари с деца. Легна откъм своята страна на старата дъбова спалня, придърпа чаршафа до гърдите си и скръсти ръце, стискайки стръка жълтурчета.

Не й трябваше нито бог, нито мъж. И двамата искаше да ги запокити с всичка сила някъде далеч в живота. Трябваше й смъртта, само смъртта. Смъртта си беше нейна работа.

И тъй Мария зачака смъртта.

Обаче не успя да го изпревари. Чу го как тътри крака по стълбите.

"Марийо! - извика след малко. - Марийо!"

Мария не отговори за първи път на неговото повикване.

"Марийо!"

Продължи да мълчи. Чу как отвори вратата на спалнята. Усети го да приближава внимателно.

"Сигурно ме мисли за заспала" - рече си, без да отваря очи.

След миг го усети да ляга до нея. Помириса едрото му потно тяло, дъхът му на мастика и мента. Тежката му космата ръка пропълзя под робата й. Обля я внезапна топлина.

Разбра, че ще проникне в нея. Искаше да се съпротивлява, но нали беше мъртва! Искаше да вика, но нали бе умряла! Остави го да прави каквото ще. Тъй и тъй нямаше никакво намерение да се връща сред живите.

Мъжът й изсумтя и рухна тежко до нея. Не помръдна до сутринта.

"Спи като труп" - рече си Мария по първи петли.

"Същински труп" - каза си при вторите.

"Ама този да не би да умря!" - извика по трети петли и отвори очи.

И тогава видя смъртта до себе си.

Малко преди да налеят салкъмите идното лято, Мария роди момченце. Когато го пое, цялото в слуз и кръв, разбра, че повече не се страхува нито от смъртта, нито от живота.

Камо ли от бог.

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Антон Баев. Жени и планети. Пловдив: Жанет-45, 2005.