СВИТЪЦИТЕ НА СВЕТЛОЗАР ИГОВ

Антон Баев

web

Фрагментът е жанр, който предполага излизане на свитъци. Сборникът с фрагменти е всъщност сборник от свитъци: това са миниатюрни книги от кондензирани идеи, писани в различно време, състояние и дори с различна степен на познание за света като обект. Общото е само авторът, но и самият автор на фрагменти не е един в смисъл на единен, цялостен.

Авторът на фрагменти е също фрагмент. Той е разпадащ се, отломъчен. И още по-точно - той е свитък от фрагменти, набор от кахлени плочки, остатък от писмености. Авторът на фрагменти търси идентичността си в отделното, в частичното, но страда по целостта. Неговото страдание по целостта е философско; той е обречен да постига целостта на части, на свитъци.

Призори (ИК Хермес, 2005) на Светлозар Игов е книга от книги. Това се вижда от обособяването й в три части, извършено от самия автор. Делитбеният признак е хронологичен, на пръв поглед. Трите части (книги) са писани в различно време. (Самото време на фрагмента е отломъчно, разломно. Някои фрагменти прескачат през хронотопа и поради различни съображения влизат в по-късна, спрямо времето си на раждане, книга.)

Има и тематично делене, то не е указано от автора. То обаче прави трите книги на Призори три самостойни свитъка. Обвързващото звено на първия е идеята за конструиране на национална Антология; на втория - конструкциите са около национално-социалния тип в диспозицията Алеко - Бай Ганю; а в третия - конструкциите се сменят с деструкции. Третият свитък на Призори, писан след 1989-а, е Светлозар-Иговият Dies Irae, Ден на гнева.

Впрочем тия делитбени признаци са и свързващи, защото проблемите на Антологията, на Бай Ганю и на Dies Irae прехвърчат като искри от кремък от фрагмент на фрагмент, от свитък в свитък и... от век на век. Да, от век на век не поради Вазов, а защото само фрагментът може да прави подобни връзки: между Средновековие и модерно, между вчерашно и утре, между един патриарх и един поет, между рачкопръдлевците и контбрадловците, между вчерашните интернационалисти и днешните глобалисти.

Призори е книга, която може да се чете отвсякъде, а може да се чете и на порции. Самата тя е антология - и като конструкция, и като генезис. В нея има и есета, и афоризми; и литературна критика, и литературна теория; и история, и социология; и описание, и анализ; и реплика, и монолог.

Най-странното обаче е, че има персонаж - вторичен, литературен, но персонаж, с който нещо се случва, нещо става. Това, което става, са всъщност авторовите дописвания във времето. Ако всичко казано за Далчев, да речем, в тези свитъци от фрагменти, се събере на едно място - едно след друго - то няма да има този ефект на случването, на олитературяването на проблема Далчев в героя Далчев.

Свитъкът притежава ефекта на колажа, но не предварително измисленият колаж-апликация. А колажът-изненада, колажът-хрумване, колажът-ирония, колажът-Dies Irae. Gender-колажът, но това е друга тема.

Който иска да разбере Светлозар-Иговия гняв срещу днес (днескашното, временното, маргиналното, ерзаца), да започва четенето от Трета книга Призори. Който го интересува повече предишното (генезиса на днескашното) - да подхваща Втора книга. А който чете Библията от Петокнижието - да си следва началото. (Първа книга Призори и през 1988, и днес си започва с фрагмент за Алековия Бай Ганю.)

Учудвал съм се на Светлозар, че може да пише добра критика и върху безлични, според мен, автори. Сега се учудвам, че може да поражда идеи и от скучни, на пръв поглед, неща. Но най за чудене е кой щеше да пише за българската литература, ако го нямаше Игов в тия години на обърнат (объркан) преход към преди.

Не че без свитъците на Светлозар Игов българското литературознание нямаше да го има. Щеше да го има, уви, но то щеше да се състои само от текстове, а не от идеи, от дискурси, а не от сюжети.

Призори разчита българина през литературния сюжет и това е нейният смисъл, нейната стойност.

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2006, № 1 (74)