РЕАБИЛИТАЦИЯ НА ПАТОСА

Антон Баев

web

Заявената като постмодерна българска поезия на 90-те (поезия на краевековието, поезия на металитературния език, поезия на ироничния обрат) е възможно да остане с една заслуга в литературната история след време: педантичното, по хирургически, отстраняване на патоса: това - добило туморни размери - мегачувство (неестествено съчетаване на чувственост с изкуственост), наследено от публицистичните априлци (60-те), сублимативните тихи лирици (70-те) и субективните бунтари (80-те).

Поетическата операция е извършена, но пациентът е в кома. Да се говори за поезия днес е като да се говори лошо за мъртъв (това е една от причините да не се пише за поезия или, ако се пише, тя съвсем съзнателно да бъде държана в състояние на коматичен делир). Поетът е излишен израстък, гноящ апендикс. Не казвам, че той е бил особено нужен преди. Казвам, че неговата ненужност се хиперболизира сега.

Изрязвайки тумора, 90-те забравиха метастазите. На мястото на раната се появиха нови ракови образувания. Днешното поетическо клише може да се сравни с гангрената: преди да го видиш, ще усетиш дъха му, ако не припаднеш, ще разбереш, че гледката не си е струвала.

Вместо дух днешната поетическа конвенция има дъх, вместо метафори - понятия, под линия, подстрочници. Състоянието на делир е чист израз на хаотичните релативисти на 90-те.

В този поетически дискурс (разбира се, условно обобщен;) Друга приказка (Жанет - 45, 2005) е изненадващ обертон. Това е сбирка като че от друго време, друго място. Другостта на Мая Дългъчева не е темпорална, нито топосна. Това е другостта на изкуството, другостта на одарения да одухотворява. Друга приказка е опит за реабилитация на патоса в Аристотелевия смисъл: патосът, който поражда самия акт на изкуството, а не последвалото онагледено кръвосмешение на преживяно, въобразено и лъжовно.

Другостта на Мая Дългъчева е и в начина на появяване: като че от други светове на мълчания, затаени копнежи, изгарящи сублимации. Това са подредени светове. Тъкмо тяхната подробна подреденост ги прави други от днешния поетически дискурс. Мая Дългъчева е автор, далеч не само от този хаотично-релативистки дискурс, но и от изкуствените жестикулации, от менторските себеизяви на неговите субекти. В този смисъл Друга приказка е близка до появяването на късната Станка Пенчева (Отвън-отвътре, 2002, Преддверие, 2005). Тя е в същата пловдивско-старозагорско-сливенска другост на бавното осъществяване, на аристократичното жизнестроителство, на романтичната старина.

В най-добрите стихотворения от сбирката (Друга приказка, Де е България?, Знам, Страст, Жената поет, Молебен, Пейзаж, Като мислиш за мен...) авторката се движи по ръба на сантимента, без да пада в пропастта. Това е поетическа игра с едно клише, от което се вадят други звуци, други приказки. Автобиографичното писане е друго клише, което тази поезия експлоататорски включва в образната си конвенция. Но тази конвенция е далеч от Миряна-Башевата и Маргарита-Петковата язвително-заявителска, афишно-епатажна конфекция. Дори в обобщенията си Дългъчева е друга: дискретно-иронична (със сълзи като сажди/ и раздрано сукманче/ една българка/ ражда/ американче), сублимативно-дистанцирана:

Вече не искам да чувам. Не искам да зная.
А тишината оказа се рядка и скъпа.
Ако ме питате как си представям Рая -
декар гора. Мечка може. Без циганин с тъпан.

Лично аз си представям така поезията: като друго говорене (нито post, нито proto), като появяване в друго време (нито старо, нито модно), като патос, само докато ръката стигне до листа, като изкусност, само доколкото е достатъчно на самото изкуство. В Друга приказка (втората стихосбирка на Мая Дългъчева след Семки от ябълката, 2000) това засищане с малкото е постигнато; книгата ни оставя нахранени, без да сме поели повече от няколко семки в устата.

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2006, № 5 (78)