АБСУРДНИТЕ МИТОВЕ НА АЛЕК ПОПОВ

Антон Баев

web

Когато Иван Гранитски ми се обади преди два дена да представя новата книга на Алек Попов, му казах, че не мога, защото не съм я чел. Гранитски в свойствен стил заяви: Ами няма да чукаш една вечер и ще прочетеш Алек Попов. Явно Гранитски ми предлагаше да се лиша от едно удоволствие за сметка на друго. Обаче аз нямах гаранция, че това - другото - е точно кеф.

И тъй пристъпих към четене на Митология на прехода (ИК “Захарий Стоянов”, 2006) със смесеното чувство, че пропускам нещо хубаво, без да знам дали ще го заместя адекватно.

Но четенето е лишение, писането - също. И много рядко двете се превръщат в удоволствие.

Митология на прехода не може да изненада читателите на Алек Попов, защото е подборка. Нещо като The best и трябва да се чете точно като The best. Това предполага малко повече претенция към автора, защото всяко избрано е претенция за авторска вечност. Останах задоволен. По две причини.

Първата е, че Алек Попов не е скучен писател. Втората е, че не е измислен писател. Сред днешното пишещо bg братство това е рядък случай. Алек Попов сюжетира, героизира и демитологизира. Неговият разказ е история, а не дискурс. Неговият герой действа, а не потоци съзнание. Неговият сказ е с бърз достъп, а не лабиринт от двусмислици.

Вероятно ще определят Алек Попов като традиционен писател (аз бих казал писател в традицията), но това ще е само наполовина вярно. Защото традицията се състои от набор от традиции. Алек Попов е между две от тях: Светослав-Минковия абсурдизъм и Павел-Вежиновия абстрактен реализъм. Това, което със сигурност отличава разказите и новелите му от техните, е посткомунистическия дискурс, където се разполагат свойски.

Митология на прехода е иронична раздяла/отделяне с/от миналото. Тъкмо ироничната дистанция предварително лишава Алек-Поповата проза от драматизъм, психологизъм и солипсизъм. За сметка на това тази проза разчита на фабулата (често с абсурдни обрати), на героя (често поставен в скечов дискурс) и на атрибутите на мита (в случая символиката на тоталитаризма и опита за измъкване от нея).

Ето какъв диалог се води в един от дългите разкази на Алек Попов:

- Що е пионерски дворец?...

- Школа за комунизъм - обади се някой.

- По-скоро лаборатория - намеси се предпазливо Мишел.

- Еталон за бъдещето - извика друг.

- Оазис на надеждата!

Тези разкази обясняват какво е бригада, соцстроеж, план, рапорт, социална хармония, демитологизирайки комунистическото клише, превръщайки мита в не-мит, живеенето в не-живеене, любовта в сюр-любов.

Алек Попов пише така, че сякаш съзнателно избягва възможните сътресения у читателя. Неговият сюжет е зададен предварително и достатъчно отдалечен, поставен сякаш в едно нереално алегорично време. Впрочем повечето разкази в Митология на прехода имат алегорични функции. Сигурно алегорията е най-демитологизиращото средство, тъкмо защото е над митологията, над драмата, над конфликта. Алегорията е надисторична, надбитийна и надгероична. Струва ми се, че това е същностен белег на Алек-Поповата проза, на неговото писане изобщо. На места тази алегория е андрейплатоновска (“Директор на пионерския дворец”), на други - илфипетровска (“Трудна изповед”), на трети (както е в разказа-хроника “Метаболитни хора”) е антиутопия от оруеловски тип.

Особен ракурс в тази проза дава иронията и - автоиронията, в която е потопен целият й персонаж. Най-класически това е сторено в “Случаят Анюта” - една великолепна иронична алегория за проваления космически коитус между САЩ и СССР. Лично аз си избирам за антологичен разказа “Други светлини”, една вариация за съвременния Диоген с фенера, чийто финал е потресаващият човешки копнеж по отказаната споделеност: “Вдигнах високо фенера и описах дъга над главата си. Ала какъв беше възторгът ми, когато видях другите да изпълняват моето движение. Не, това не беше заговор. Не беше нашествие на инопланетяни. Не беше и секта на лунатици. Беше братство на хора. Хора като мен, избрали най-универсалния код за общуване - светлината.”

Всеки от нас е заложник на този код. Но неговите майстори, тези, които могат да го разкодират успешно, са добрите писатели. Радвам се, че Алек Попов е от тях.

Докато четох Митология на прехода, се питах как ли ще четат сборника шестнайсетгодишните - тези, които едва ли са се сражавали или строили митологии, тези, за които реалността не е сюр, нито пост, а просто шибан хаос, в който, ако си намериш мястото, трябва здраво да се държиш, за да не изхвръкнеш, като те засили въртележката. Но всяко време си има своите писатели и аз, за хубаво или за лошо, смея да кажа, че съм от времето на Алек Попов.

8 юни 2006 г.

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2006, № 6 (79)