Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАНТИЧНАТА ФОРМАЦИЯ В ЖИТЕЙСКАТА И ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ НА ПОЕТА

Антон Баев

web | Вариации за поета Иван Пейчев

Нека започна с едно уточнение, свързано с диференцираната употреба на понятията романтично и романтическо в тази студия. В литературно-критическите статии, посветени на Иван Пейчев, обикновено не се прави разлика между двата термина, т.е. те се употребяват като синоними. Нещо, което води до неточно, а често и погрешно, тълкуване не само на творчеството на поета-драматург, но и на светогледа и социално-психологическите очертания на личността му.

В настоящата студия понятието романтическо употребявам при изследването на теми и мотиви от художествения свят на автора, които водят началото си от романтизма, но продължават вариативното си битуване в различни по-късни литературни направления, както и при творци, несвързани пряко с някакви литературни школи. В тоя смисъл считам за неправилна употребата на понятието романтическо при анализа на конкретни житейски факти от психографията на твореца, както и при тълкуването на цялостния му светоглед, който няма нищо общо с романтизма като литературно направление. В тези случаи използвам понятието романтично в широк смисъл, в смисъла, който Гьоте му придава, когато казва пред Екерман: Повечето съвременни произведения са романтични не защото са нови, а защото са слаби, болезнени, проядени. А античността е класична не защото е стара, а защото е силна, свежа, радостна и здрава.

Романтичното е тип светоусещане, неподвластно на скрижалите на само едно литературно направление или школа. Романтичното е свързано с цялостното социално-психологическо устройство на даден автор, докато романтическото изразява повече или по-малко една вкостенена естетическа схема. Романтичното е предпоставка за романтическото, но в никакъв случай негов еквивалент.

Появата на даден автор с романтична формация, какъвто е случаят с Иван Пейчев, може да стане столетия след залеза на романтизма като литературно направление, а, от друга страна, разработването на чисто романтически мотиви (мотиви, които водят началото си от романтизма) не изисква непременно авторът да притежава романтична формация. Нека уточня: чрез понятието романтична формация ще се опитам да обобщя всички известни ми факти от житейската и творческа биография на Иван Пейчев, способствали за оформянето на неговия романтичен светоглед и психика, както и конкретните елементи, изграждащи светогледа му. Основание за подобно тълкуване на жизнените факти ми дава типичното за романтика естетизиране на житейската биография, превръщането й повече в психография, което впрочем, по израза на Лотман, е характерно за митологията на романтичната личност.

Не схемата, а вариацията е в основата на тая студия. Нейните достойнства, но и нейните слабости се дължат на вариацията като подход и метод в това изследване.

Тъй или иначе, Иван Пейчев и Александър Вутимски са двамата поети от поколението на 40-те, в чието творчество най-осезателно си пробиват път и получават оригинална трактовка романтическите мотиви, от една страна, и, от друга, социално-психологическите им индивидуалности, макар различни, притежават обща доминанта: характерната романтично-бохемска нагласа. Тази теза се потвърждава и от крайно засилените автобиографични акценти в творчеството на двамата, което по законите на тяхната романтична формация и традициите на романтизма започва да прилича на автобиографичен роман. Това е, според мен, и същинската предпоставка за влиянието, което младият Пейчев е изпитвал от творчеството на младия Вутимски, влияние, макар и нееднократно изтъквано, останало непроучено и еднопосочно маркирано. Във всеки случай именно поради ярките си романтични формации Вутимски и Пейчев противостоят и творчески на останалите поети от иначе компактното поколение на 40-те, които, в съответствие с класичната си (реалистична) установка, не страдат от амбиция да ориентират поведението си към един или друг литературен тип, характерна черта на романтичното поведение (Лотман). Ако на житейското страдание Ал. Геров противопоставя философския си стоицизъм, граничещ понякога с наивизма на атавистичното приемане на живота, а Валери Петров - иронията на скепсиса, усмивката на детското възприятие, то романтичната формация на Вутимски и Пейчев предопредели за тях отчаянието като типична форма на романтично жизнестроителство.

* * *

Съдбата на всеки творец е показателна не толкова с неповторимостта на конкретните житейски факти, съставящи биографията на автора, колкото с повторимостта в непрестанното им съжителство, съставяща типа биография. Повторимостта на конкретното изразява социално-психологическата установка на личността. Повторимостта, тая пътеводна звезда за творческата личност, определя до голяма степен основните характеристики на личното творчество.

За Иван Пейчев пътеводна звезда се оказва усещането за неприобщеност, положението му на извънстоящ спрямо обществената система или, ако използвам термина на Цветан Стоянов, чувството за аутсайдерство, разбирано като нарушаване на нормата, поведение, което влиза в конфликт с изискванията на обществената структура (1: 7). От всички представители на поколението на 40-те най-вече за Иван Пейчев подхожда фрагментът на Киркегор: Животът на поета започва в конфликт с целия живот.

Роден в тревожното време на Първата световна война на 16 декември 1916 година в Шумен, който Стилиян Чилингиров нарича град на мъртъвци, още социалният произход априорно определя бъдещия поет като извънстоящ спрямо еснафско-военната атмосфера на града, който сам ще напусне, за да не се върне повече. В социален смисъл биографията на младия Пейчев е еднотипна с биографиите на останалите от поколението: Фактически те нямат тесен контакт нито със селото, нито с работничеството. Те са типични деца на градската интелигенция, познанството им със света на социалните борби е до голяма степен книжно и затова както хуманизмът, така и революционният им патос носят не малко абстрактни черти (8: 80). Това е първото типично урбанистично поколение в българската поезия. То никога няма да противопостави селото на града или града на селото като осъзнат избор. То обаче няма и да възпее града, а ще го приеме като неизбежна даденост.

Бащата на поета - Петър Пейчев, преселник от Радомирско - е майстор-зидар. В Шумен става строителен предприемач, но не успява да си построи собствен дом. По характер суров човек, той не обръща необходимото внимание на сина си. Липсата на дом, на домашен уют, който майката Мила сама не успява да създаде, по-късно се трансформира в съзнанието на поета в болезнено чувство за несвързаност с родното място, за откъснатост и безродовост. Не просто Шумен е чужд, но и целият свят остава чужд. Това световъзприятие в голяма степен ще определи мотива за отчуждението в творчеството на Пейчев и свързаната с него нравствено-психологическа реакция, каквато е изостреното чувство за лична вина.

Очевидно мотивът за пространственоразпадащия се субект, за човека без корени, а в един философски план - за човека извън човечеството - притежава силен автобиографичен акцент: веднъж в спомена за съдбата на бащата и втори път - в съзнанието за собствената участ. Ето какво споделя и самият поет за семейството: Аз съм бил извън семейството си. Гледаше ме баба (10: 11). Подобно автобиографично обяснение има и друг един мотив в лириката на Иван Пейчев - мотивът за човека, съзнателно противостоящ на средата, разбирана като враждебен социум. За Шумен поетът казва: Не можех да понасям жандармския манталитет на този ретрограден град (39). Романтичното съзнание, особено болезнеността на възприятията, отъждествява автобиографията с биографията на лирическия герой в поезията на Пейчев; авторът целенасочено моделира героя си (не само лирическия в стиховете, но и драматическия - в драмите) като свой динамичен двойник. Това е типично за авторите с романтична формация. Нека споменем Яворов - любимия поет и драматург на Пейчев.

Романтичната формация на автора има и своите биологични предпоставки - болезнената му, свръхвпечатлителна натура. В биографията на Иван Пейчев откриваме и един неординерен факт, белязващ и физически личността му на извънстоящ: като момче на една сватба, където е заведен от баба си, го настъпва с ботуш царски подофицер. Единият му крак изсъхва завинаги (10: 11). Децата, тия бойни петлета, го клъвват и душевно с прозвището куцото Ване, на което вродената впечатлителност, наследена от майка му, отреагирва болезнено.

И ето - бъдещият поет е не само извън семейството, извънстоящ, но и белязан от социума - какво събиране на слабост, болезненост и прояденост! А нали тъкмо класицистът Гьоте даде тия три характеристики на романтичното.

По социална принадлежност семейството на Петър Пейчев се включва към средните слоеве на дребните буржоа и свързаната с тях интелигенция, където най-добре вирее възможността за аутсайдерство (1: 8). Иван Пейчев не пропуска да я реализира. Първото бягство на бъдещия поет, още в детството му, е в света на книгите, който илюзорно е противопоставен на реалния. Шестгодишен чете Илиада и българската Под игото. По-нататък хаотичното четене ще се превърне в един от основните начини за илюзорно социално себеосъществяване. Четенето става реалност по-ценна и ценена от видимата.

В Шумен Пейчев завършва прогимназия с отличен, за което е награден с часовник, но в гимназията го записали с дълги уговорки, защото поведението му било много лошо (10: 13). Тази външна агресивност в характера на младия поет сигурно има и своите психо-физиологически оправдания, но аз бих я отнесъл към известния романтичен бунт, чиито проявления предполагат действено отношение към социалната среда. То ще се проявява през всичките години на живота му. Иван Теофилов, например, свидетелства за реакцията на Пейчев по време на обсъждането на пиесата му Всяка есенна вечер пред художествения съвет на Бургаския театър, където той имал неблагоразумието да се изкаже твърде остро... и то в негово присъствие: ...само с една-две мълниеносни реплики или по-скоро с няколко безконтролно изстреляни и не особено удобни за слушане епитети Пейчев буквално ме анулира. Макар и стреснат от неговия пряк и крайно язвителен език, подкрепен от резките му, заплашителни жестове, аз все пак успях да го запомня в този момент: приличаше буквално на гневно оживяла мраморна статуя (46: 56). Това не пречи няколко години по-късно тъкмо Иван Пейчев да помогне на Теофилов при издаването на емблематичната за творчеството му стихосбирка Амфитеатър. Разказах му надве-натри одисеята на ръкописа си. И той моментално прехвърли гнева си към издателството (книгата на Теофилов отлежава няколко години в "Хр. Г. Данов" - б.а.). "Дай ми телефона." (Независимо от безпардонния си език Пейчев беше светило за големците.) И с пресолени словесни атаки се нахвърли върху генералния директор на книгоиздаването Цвятко Гагов. "До пет минути искам резултат." И тресна слушалката - "говеда с говеда...". След десетина минути обратно позвъняване до софийския дом на поета обявява, че въпросът с излизането на Амфитеатър е решен, свидетелства Иван Теофилов (46: 73).

Примерът показва едно изградено агресивно отношение към социалната среда въобще в резултат на индивидуалистичното несъгласие със системите и отношенията в нея. Но да се върнем в гимназиалните години. Младият поет активно участва в гимназиалния стачен комитет, за което през 1933 г. е изключен без право да продължи образованието си. Първоначалният бунт по принцип получава своята социална мотивировка - проведена е ученическа стачка срещу високите учебни такси и поведението на някои фашистващи офицери и учители. Без съмнение за този акт на социално реагиране роля е изиграла кървавата вакханалия през май 1933-а, когато няколко души от Учителския институт, заподозрени като антифашисти, са удушени с връв в местността "Кьошковете" край града (2: 74). Самият Иван Пейчев е затворен в лагера "Свети врач", откъдето го измъква един шуменски лекар (14: 353).

Изключен от гимназията, останал встрани от естествената си социална среда, чувството за откъснатост и неприобщеност у младия Пейчев се изостря неимоверно. Отказаното му общение бъдещият поет намира в света на книгите и театъра. От това време датират и по-сериозните му опити в областта на поезията, която се превръща в същинско битие за автора. Литературата става единствен изповедник. Оттук нататък Пейчев скъсва и с формите на активна социална борба. Романтичната му нагласа и психика на извънстоящ са причина неговият протест да се превърне в пасивен, т.е. нецелящ да измени това, към което е насочен, а само да поправи позицията на отделния субект към света (1: 7). Ето какво казва и самият Пейчев: Единственото, което мога да правя, е да се държа като почтен човек (10: 19). Към това житейско кредо поетът се придържа до края на живота си. Бих казал, че то предопределя и нравствения императив на творчеството му.

17-18-годишен Пейчев става чест посетител на шуменското читалище "Добри Войников", където читалищният настоятел Стефан Станчев му предоставя богатата библиотека, в която на видно място са изданията на прокълнатите поети: Едгар По, Бодлер, Верлен, Рембо... Наред с тях Пейчев открива и обиква Дебелянов, Лилиев, Йовков, поразява го първата книга на Фурнаджиев, за когото казва: Той просто беше земята, всичко, в което аз живеех (10: 28). Особено скъп на сърцето му е Яворов. Мисля, че това е една от причините Пейчев да остане встрани от влиянието на Далчев, което повечето поети от поколението на 40-те изпитват. Въпреки това той отрежда на Далчев едно от първите места в националната ни поезия. Самият Далчев пише: ...винаги съм се питал какво е привличало тоя чист романтик и бохема към един прозаичен човек - е, хайде да не скромничим - към един човек, влюбен в прозата на живота? И пак Далчев намира точния отговор: Сигурно това, което кара капитаните да мечтаят от време на време за брега (39). Тук Далчев интуитивно или не е доловил раздвоението, характерно за всеки романтик-беглец, който латентно съдържа и своето примирение, своето "завръщане вкъщи" (1, 9). Този мотив е особено натрапчив в лириката на Иван Пейчев, изпълнена с непрестанни срещи и раздели, въображаеми, но понякога истински.

Литературните пристрастия на младия Пейчев са много и различни: от Омар Хаям до Никола Вапцаров, от Борис Пастернак до Христо Смирненски, от Сергей Есенин до Александър Вутимски, от Христо Ботев до Александър Блок... За отношението на автора към великия руски поет свидетелства Борис Делчев: Човек на крайните регистри, Иван говореше за автора на Дванайсетте като за свой любим поет - без никакви уговорки, и то единствено в превъзходна степен (6). Мяра за живот и поезия му става примерът на Ботев. Поетът обаче не успява като любимия си Яворов съзнателно да стилизира живота си по високия образец. С присъщата си самовзискателност и склонност към самообвинения той заявява: За съжаление аз съм далеч от тоя строй на мислене и на логика. Знам, че у мен светът се явява много усложнен. В гениалния поет той е ясен, категоричен, безусловен (10: 32). По-важен е обаче романтичният стремеж на Пейчев да ориентира поведението си към определен житейски и литературен тип, което е израз на една чисто романтична конвенция, а не на обикновено позьорство. Ботев тръгва от Калофер. Пейчев дълго време живее като доброволен изгнаник там. Това съвсем не е само стечение на обстоятелства. То е повтаряща се по друг начин - в други времена - поетическа парадигма. Вече споменах, че Пейчев преповтаря романтичната формация на Яворов. Ботевите и Яворовите чети обаче са заменени с изгнанието, отшелничеството, исихията.

За Вапцаров, с когото Иван Пейчев се е познавал лично, казва: Светъл човек беше... чист като дъжд (21). Смъртта на Вутимски, година след разстрела на Моряка, оставя неизлечими рани в душата на Пейчев. За него той ще си спомня и в късните часове на своя живот. От съвременниците си, освен Вутимски, поетът цени и Богомил Райнов заради интелекта, заради градската му поезия, която била Елдорадо за поколението, по думите му. Той открил на поколението атмосферата на града след градската лирика на Атанас Далчев (14: 304). Пейчев обаче има съзнание за известна откъснатост от поколението си, а и изобщо от коловоза на традицията: Аз мисля, че съм един от най-самотните поети в нашата литература. Тук не става въпрос за теми, а за начин на разработка на тези теми, за отношение към тях (14: 324). И това е съвсем естествено за романтичния светоглед на автора, който поставя единичното над общото, униката над вариантите.

За романтика поетическите поколения са родът на посредствените автори.

* * *

На пръв поглед литературните пристрастия на поета са хаотични, фрагментарни. Но при по-внимателно вглеждане ще открием и общото в тях. А то е романтичната нагласа на любимите му автори. Пейчев обича да цитира ония моменти в творчеството им, където романтическите мотиви са най-ярко изразени: Пияният кораб на Рембо, Писмо на Вапцаров, романтичните истории на Нагел от Хамсуновите мистерии... Младият Пейчев осъзнава индивидуалната си съдба на нещастен по призвание като родов белег изобщо на твореца. Неприязънта му към еснафското общество създава и особена митология около неговата трагедия, превърнала се във въображението на поета в трагедия на един от прокълнатите. Свързването на автора с въображаемото общество на прокълнатите е по принцип романтически акт на самозатваряне, себеизолиране, което е всъщност една от формите на романтическото бягство, схващано като пасивна съпротива. (Едно от емблематичните му стихотворения е озаглавено Бягство.) Тази реакция е типологична за авторите романтици и неоромантици, декаденти и прокълнати поети, към които очевидно клони и младият Пейчев.

В биографията му се натъкваме на един факт, който поставя знак за равенство между личната му съдба и знаменателните съдби на романтичните творци, в които неизбежно присъстват мрачното детство, съдбоносните раздели, конфликтите с родители и обществена среда, крайно изострената психика, алкохолизма, суицидните опити - като юноша Пейчев е направил опит да се отрови, защото никой не го обичал (10: 26). И още нещо: със своите приятели Здравко Недев и Любен Петков младият поет е устройвал нощни събирания на шуменските гробища (гробищата са любими места на романтиците - б.а.), където се пие евтино вино и Пейчев рецитира стихотворението си Гробарят (10: 24). Не отвежда ли този факт към битуването на т.нар. гробищна поезия на Едуард Йънг и Томас Грей, която амбивалентно изразява отношението си към смъртта като ужас, но и последна утеха? Отзвук от това двойствено отношение, пронизващо романтизма и декаданса, откриваме и в романтично устроения провинциален младеж, надарен, според израза на Здравко Петров с типичните черти на провинциален мечтател (2: 80).

Втори спасителен пристан след литературата за чувствителния юноша се оказва шуменският театър. Ето какво свидетелства Стефан Станчев: По това време (театралния сезон 1936/37 г. - б.а.) по инициатива на читалищното ръководство беше привлечена в Шумен и назначена за ръководителка на театъра в града даровитата артистка Роза Попова, известна у нас и в чужбина. Нейната театрална дейност беше широко подпомогната от детския писател и поет Чичо Стоян - Стоян М. Попов (41). В една от пиесите участва и Иван Пейчев. Голямата актриса го поздравява, но предвещава, че пътят му е в поезията и драмата, а не на сцената (39). С написването на Всяка есенна вечер и Ковачи на мълнии се оказва, че увлечението на поета по театъра е било вътрешна потребност за романтичния му дух, а не средство за забавление, убиване на време. Ето какво свидетелства отново Иван Теофилов за бургаския период на Пейчев: И ето тук, в една от общирните стаи на това импровизирано общежитие, върху двойния креват с кръстосани по турски нозе седеше Иван Пейчев, обкръжен от неимоверно число артисти, небрежно и гъсто насядали по креватите, столовете и пода. Всички ненаситно пушеха и унесено се вслушваха в ниския, потръпващ глас на поета, който рецитираше своите стихове за любов и раздели, в които ту тънееха брегове, ту възкликваше гордата мощ на морето, с неизменно вмъкнатите любими обръщения "скъпа моя", "мъничка моя", "единствена моя"... (46: 56). Запазвайки пристрастието си към театралното изкуство през целия си живот, а дори театрализирайки понякога живота, Пейчев преповтаря театралната участ на обикнатия от него Блок.

Пръв открива поетичното дарование на младежа Чичо Стоян. Пред читалищни дейци той подсказва: Ваньо Пейчев ще стане голям поет. Неговият стих ми напомня железния стих на Теодор Траянов (41). Роза Попова, на която Пейчев посвещава стиховете

Очите ми изчезват в измамни отражения
и псалмите окрилят невидими криле,
понесли орис свята в неистови сражения,
погалили ефирно проплакало дете -

взема две негови тетрадки и го води в София в кафене "Охрид" да го представи на Теодор Траянов (39). "Магът" безпогрешно открива романтичната нагласа на провинциалния младеж, както и собствените си стилистични отражения в ранните му опити, и му подава благославяща десница. По-късно Пейчев ще се отърси от езика на Траянов, но символистичното словосъчетание невидими криле ще се трансформира в Сенки на крила, заглавието на последната му посмъртно издадена поетическа книга.

И така: в интелектуалната среда на Шумен, макар и крайно ограничена, младият поет намира подкрепа за първите си литературни стъпки. Но именно ограничеността на интелектуалния контакт ще изгради у поета незаинтересуваност, а впоследствие и отхвърляне на всякакъв вид труд като отчуждена човешка същност, ще дефинира романтико-декадентската концепция за висшата независимост на твореца като основна мирогледна категория. Неслучайно зрелият Пейчев ще си спомня за Шумен с добро само във връзка с читалището на бай Стефан, библиотеката, театъра на Роза Попова, а в историческата памет на родния си град като най-забележителен факт ще изтъква първото театрално представление в България, състояло се на 15 август 1856 г. тъкмо в Шумен, градът на Сава Доброплодни и Добри Войников (22). Разбира се, Шумен е само наименование. Който и да бе градът, романтикът щеше да е чужд в него.

Впрочем противоречието между личност и общество е характерно за романтично устроеното съзнание. Между човешката личност и обществото не може да има "мирно съществуване" (1: 362). За романтика противни са както юридическите норми, така и моралният кодекс на обществото, което, ако перифразирам Жорж Санд, смята неординерният човек за свой враг. А такава неординерност е присъща на всяко романтично поведение. Здравко Петров пише: у Иван Пейчев артистичното му самочувствие поддържаше в него красивата утопия, че за таланта трябва да се грижи обществото (14: 301). Мисля обаче, че поетът сам е осъзнавал утопичността на тази романтична представа още с излизането си на поетическата арена. Иначе тъгата, която обилно напоява първите му стихове, не би била толкова натрапчива. Или би била тълкувана единствено като акт на подражателство, типично за всеки литературен прощъпулник. Но тя - тъгата - е обертонът и на зрялата му поезия, а за това вече е необходимо друго, по-сериозно обяснение.

В първите лирически опити на Пейчев тъгата като основна тоналност е предизвикана (освен от образците на декаданса, които чете) от мотива за нещастната любов, схващана от романтиците като символ на невъзможността въобще. Този мотив е преддекадентски, т.е. романтически. В тази линия се движат поетическите изповеди при литературния дебют на автора в бр. 197 на в. Шуменска поща от 6 януари 1939 г., стихотворението е Русалка. След два броя в същия вестник е отпечатано и Приказка за водната царкиня, а в бр. 201 излизат още две творби: Разпятие и Дрезгавини. Самите заглавия са от символистично-романтическата лексика. Шуменска поща излиза два пъти седмично: сряда и събота. Редакторът му Д. Радев го определя като вестник за културен и стопански напредък на гр. Шумен и околността му. Сътрудничеството на Иван Пейчев във вестника обаче се изчерпва с посочените четири стихотворения.

Литературният дебют на поета разкрива много от неговата романтична нагласа - не само в общия тон на творбите: тъгата, но и в характерните романтически мотиви. Не е без значение и фактът, че първите печатани творби на Пейчев са с конкретен адресат, посочен в посвещенията към две от тях - Приказка за водната царкиня и Разпятие, които лаконично гласят "На Тина". Нещастната любов е не просто литературен мотив, но и житейски факт. За автобиографичната основа на мотивите в лириката на Пейчев вече стана дума. Тук ще отбележа, че по всяка вероятност житейската първооснова на мотива за нещастната любов е дал началния тласък на младия автор за творчество. Ето и неговото определение на любовта, което само говори за изострената романтична сетивност на раждащия се поет:

Щастието вечна е разлъка,
Любовта ми - пътя към смъртта.

Схващането на любовта като непостижима връзка, невъзможност, водене към нищото е пак доказателство за романтичната формация на автора, защото освен художествените си реалии, то е основано и на конкретен факт в биографията.

И така: през януари 1939-а Иван Пейчев дебютира в провинциалния Шумен. Поетът е на 22, спрямо връстниците от поколението на 40-те той е закъснял. Първо, по-възрастен е от тях; второ - по-късно дебютира, и трето - прави го в провинциалния, а не в столичния печат. По всичко личи обаче, че Пейчев не отдава значение на тази загуба на време, а и на по-широка аудитория. За романтика стремежът да завладееш масовата публика е несвойствен. Той е поначало враждебно настроен към средата. За него е важно проникването до отделния индивид, който в ценностната му йерархия е над множеството. Затова рецитациите пред малък кръг почитатели за младия, а и за късния Пейчев са истинската форма на изява. Публикациите в печата, предназначени за неясния неразличим читател, са второстепенни.

След дебюта си през 39-а за поета следват четири години на мълчание - до януари 1943-а, когато в бр. 11 на в. Литературен ек Пейчев публикува стихотворението си Родина. Вестникът се издава от шуменския журналист П. Рибаров, който подбира за литературни сътрудници предимно автори от София - Е. Попдимитров, М. Исаев, Сл. Красински, Б. Овесянин, Л. Станчев, както и младите Геров, Райнов, Божилов, Вежинов. Родина, противостоящо по интонация на стиховете от Шуменска поща, завършва с молитвенопризивен финал-обръщение: Помогни ми/ да падна в боя/ като честен войник/ и герой.

На какво се дължи качествената промяна в идейно-естетическата позиция на автора? Мисля, че главното е свързването на Пейчев с неговите връстници от софийската литературна група. Този контакт го изважда от илюзорния свят на старите поетически книги в библиотеката на шуменското читалище.

През есента на 1939-а младият поет идва в София, където шуменският му приятел - художникът Здравко Недев, става негов гид. Той го запознава с Крум Пенев, пред когото Пейчев чете стихотворението си Париж. На 8 декември 39-а по време на студентския празник авторът от Шумен се среща за първи път с някои от поколението на 40-те. От свързването му с Александър Вутимски и Антон Куманов започва митът за бохемството на поета, бохемство, което има малко общо с хедонистичната нагласа на типичния бохема. Ако в бохемството на Димчовото поколение откриваме едно жизнелюбиво противопоставяне на буржоазните нрави преди всичко чрез очистителната сила на изкуството, то епохата, през която беше живял младият Пейчев многократно умножи причините за душевна депресия (10: 42). Отчаянието замества жизнелюбието, резигнацията - артистичната незаинтересованост; самозатварянето, а не затварянето в миниобщества става доминанта на тая бохема. Най-силно този процес е изразил младият Вутимски:

Но сега вас ви няма, нали? Къде сте, не зная - и защо сте ми.
Ах, защо сте ми вече наистина - в тези нощи с мъгли и фенери.
Не ми трябва да съдите повече моите думи, въпросите, сълзите -
мои съдници вече видях и наситих се на умници под път и над път.

Това вече не е скитникът, несвързаният с мястото, пространствено разпадащият се по думите на Цветан Стоянов, а статичният самотник, съзерцателят, затвореният в себе си затворник, крайният вариант на отделянето от света. Да си различен, означава да си самотен. Оттук и субективизмът като основна негова характеристика. Затова и епохата в техните стихове е предадена със силен автобиографичен акцент (2: 48). Изкуството вече не е начин на противостоене, изкуството е адът на противостоенето.

От друга страна, поетичният темперамент на Иван Пейчев има и втори компонент - жаждата за действие в нейния романтичен вариант: неспокойният бродещ дух, пълен с дифузна енергия. Това противоречие е характерно за вътрешния мир на поета; то е в основата на специфичната му бохемско-романтична формация. От него в лириката му се развиват романтическите мотиви за изгнаника и скитника, и постоянната мъчителна психологическа категория на неудовлетвореност, приемаща различни имена: болка, страх, тревога, ужас, сплин. Симптоматично в това отношение е първото стихотворение, с което поетът открива дебютния си сборник, носещо заглавието Страх.

От това време (1942-1944) датира и първата пиеса на Иван Пейчев, озаглавена Трите прилепа (така по-късно той ще нарече кръчмата във Всяка есенна вечер), останала незавършена. Текстът й от 80 ръкописни страници, според Здравко Недев, е драматургичен вариант на повестта Момчето под електрическия стълб, чийто ръкопис не е намерен (10: 125). Освен тях още около сто стихотворения, непечатани нито преди, нито след Девети септември - това е цялото творчество на "неизвестния" Иван Пейчев.

И още един житейски факт от младостта на поета, който, бих казал, е биографичната основа на мотива за скитничеството в творчеството му - честите смени на жилища, несвързаността с материалната обстановка. Впрочем това е рецидивиращ факт в живота на Иван Пейчев - чак до средата на 60-те години, когато се сдобива със собствен апартамент. В случая важното е, че тази материална несвързаност, честите пътувания от провинцията до столицата и обратно, приютяването в чужди жилища (от януари до септември 1944-а живее в Шумен в къщата на своя приятел К. Цонев) спомага за развиването на типично романтична незаинтересуваност към битовите проблеми в характера на Пейчев, а в творчеството му води до хаотичен бунт срещу еснафското, което авторът отъждествява с материалното - бунт също романтичен по своя характер.

Особено интересен от психологическа гледна точка е въпросът за мълчанието на поета, нежеланието му за публикуване в периодичния печат. През 1940-а излиза литературният сборник Зимна тетрадка, посветен на Георги Бакалов. В съдържанието му между имената на Васил Воденичарски, Веселин Георгиев, Емил Манов, Радой Ралин, Невена Стефанова е отбелязано и името на Иван Пейчев, но в сборника няма негова творба. Възможно е причината да е била цензурата. Но само това не би обяснило нежеланието му да печата. Божидар Кунчев търси отговора в самовзискателността на автора, както и в отдалечеността му от централния печат (10: 33-35). Ханчев обаче също не е дете на столицата, но заедно с Б. Райнов, Геров и Б. Божилов издава собствена книга преди Девети. Според Борис Делчев причината е в спарената атмосфера на капиталистическата действителност, която сковаваше творческата воля на някои художници и насочваше усилията им към пасивна мечтателност (5). Възможно е. Но Иван Пейчев притежава далеч по-голям капацитет от съпротивителни сили в сравнение със събрата си по перо Вутимски, който, макар по-млад и болен, замисля и подготвя книга, въпреки че не дочаква издаването й поради ранната си смърт. Вапцаров пък отпечатва Моторни песни скорострелно, след като съставя сборника си. А Пейчев дори не печата по вестниците.

Струва ми се, че най-близко до истината е Максим Наимович, който тълкува мълчанието на поета като една от формите на протест (8: 50-51). Мълчанието на Иван Пейчев не означава, че поетът е в творческа криза, нито че подценява собствените си творения (което Наимович не изключва като едно от обясненията). Мълчанието е именно акт на съпротива чрез самозатваряне, самоизолиране, един романтично илюзорен изход за спасяване на човека от човечеството, разбирано като враждебен социум. Уединението е не само творческо, но преди всичко обществено. По този начин и активността, жаждата за действие, за която споменах, е романтична по установката си, защото се разбира от поета като чист дух, който се противопоставя на низшата сфера.

Ако отделих толкова място на въпроса за мълчанието, то е, защото Пейчев и по-късно демонстрира подобно творческо мълчание като акт на съпротива и акумулиране на творческа енергия едновременно - непосредствено преди издаването на върховите си постижения Всяка есенна вечер, Далечно плаване, Лаконично небе.Мълчанието на поета може да се тълкува и като момент на вътрешно свръхнапрежение, сублимиране на енергия чрез скъсване с външния свят. В този смисъл Иван Пейчев доказа, че творческият характер се измеря и с характера на творческите кризи.

* * *

Подобно романтиците, които по принцип са тръбачи на революциите, Иван Пейчев приветства социалния разлом на 09.09.1944-а в родния си Шумен. Здравко Петров свидетелства: Той стоеше на пост пред току-що завзетото околийско управление... Иван Пейчев се подвизаваше по ремсовите и общоградски събрания. Даже на едно събрание, в качеството си на милиционер и поет, прочете своята балада за Септемврийското въстание (2: 71). Но скоро след това, през същата есен на 44-а, поетът напуска Шумен и заминава за София, където остава до януари 1945-а. И не с цел да търси работа, да заеме обществен пост или да изпълнява организационни задачи. Той остава встрани, единствен от поколението си, от водовъртежа на разломните събития. На него му е по-скъп споменът за мъртвия Вутимски, за старата компания от "Петте кьошета". М. Наимович пише: Между тях няма нито едно име, което да заслужава внимание, и ако говорим за тях, то е, защото Иван Пейчев единствен остава в това окръжение и приема славата на негов духовен вожд (8: 89).

В отношението на поета към събитията се проявява типичната романтическа двойственост: с революцията и същевременно против облагите от нея. Новият свят е привлекателен с динамиката, с разместването на пластовете, но в същото време Пейчев долавя опасността от загубването на човека във времето - един от основните мотиви в творчеството му, където той е изразен и с осезателния акцент за лична вина. Така бих обяснил и несъгласието на поета (14: 327) с определението на Наимович, че у Иван Пейчев живеят две личности, които трудно могат да се съчетаят (8: 92). Единият - нежният лирик и другият - дръзкият, грубият, първичният Иван Пейчев (8: 92). Подобно разделение на автора е пагубно, защото не може да обясни драмата на Иван Пейчев, кръстът, който творецът носи до края на живота си и който предопредели драматичния заряд на най-добрите му стихове.

Има известна доза истина в трактовката на Иван Пауновски за раздвоението у Пейчев. Критикът обаче го търси единствено във формален план - диктатът на стереотипния лирически герой от времето на култа върху самобитния герой на същински изповедната лирика: Когато четем книгата Начало на деня, не можем да се отърсим от чувството, че поетът се раздвоява между собственото си "аз" и настойчивите съвети на фамозния си двойник (18). Улавяйки раздвоението, предизвикано от "формални" външни причини, Пауновски пропуска раздвоението като философска характеристика, двойнствеността като мирогледна категория в романтичната формация на Иван Пейчев, проявила се много преди споменатата стихосбирка.

Въпросът с пребиваването на поета в София се решава от Петър Пондев, чиято квартира бе винаги отворена за приятели (7: 139). Пондев ни е оставил автентични спомени за Пейчев от това време. Ето няколко щрихи към портрета на твореца, които също го поставят в положение на извъстоящ спрямо манталитета и вкуса на обществото: той можеше да изглежда представителен и елегантен въпреки лекото му накуцване, ако се обличаше с общоприетото облекло и не предпочиташе своя черен панталон и неизменното си яке (пак там). Стремежът да се разграничи, да се отдели от масата личи и в начина на обличане, и във физическия портрет на поета въобще. Съзнанието му за отлика налага и определен стил на поведение, в който основна доминанта е духовният аристократизъм: Понякога изпитвах чувството, че е дошъл сред нас от непознат свят, в който не съществуват материални интереси (7: 139). Или: ...безпаричието е хроническо явление у него, а продължителното му застояване по заведенията - вечна липса на квартира (7: 139).

Духовният аристократизъм на Иван Пейчев обаче има малко общо с духовния аристократизъм на един Алеко. Ако при Щастливеца артистичността и аристократизмът са жизнестроящи начала, насочени към стихията на живота, то при Пейчев те са израз на несъгласието на индивида, изхвърлен от същата тая стихия, с обречеността си, те са жизнерушителни начала. И след социалния разлом, породен от "пролетарската революция" и последвалата "диктатура на пролетариата" романтическото противопоставяне на висшия дух на нисшата телесна сфера при Иван Пейчев е ясно изразено. Поетът продължава да живее по законите на своята романтична формация и ако все пак има някакви промени, особено в епохата на култа към личността, те засягат повече лириката му и нейният език, отколкото начина му на живот. Нарушаването на тъждеството между лирически герой и автор в стиховете, писани по това време, е доказателство за външните рецидиви на епохата на култа върху романтичния герой на Пейчев, но не и върху романтичната установка на поетовото съзнание: при поети като Иван Пейчев лирическата агитация носеше следите на искреното преживяване (42: 230). В такива стихове (малко на брой предимно от книгата Начало на деня) авторът, за разлика от пишещите тогава, включително и поети от неговото поколение, не става рупор на масовата радост или множествената скръб, а изразява личностна позиция; неговият лирически герой така и не се разтвори в масата (виж в. Литературен фронт, бр. 11 от 12 март 1953-а, посветен на смъртта на Сталин). Намирайки адекватен израз на романтичната си концепция за живота и човека, Иван Пейчев, може би бавно и мъчително, но стига до върховите постижения на личното си творчество; те са постижения със свой естетически характер в националната ни поезия и драма.

Тия постижения той осъществява в средата на своето четвърто десетилетие. Посивял, съсухрен, мраморен, той все още е наричан от съмишленици и отрицатели млад поет.

Може би защото романтиците не остаряват.

* * *

През ноември 1944-а Иван Пейчев среща Анна Кънчева, за която се жени през май 45-а. Много от чертите на любимата си жена той пресъздава в образа на Анна от Всяка есенна вечер (запознанството на главния герой Андрей с нея става също през една мрачна и дъждовна есенна вечер).

Тя е родена в Калофер през 1918-а, две години по-малка от поета, завършва стенна живопис в Художествената академия в София като ученичка на Дечко Узунов. Неизменна спътница в живота на Пейчев, Анна се отказва от собственото си творческо призвание, ражда му три деца и бди над труднопостижимия домашен уют. Ето какво споделя съпругата на поета за тяхното запознаване: Веднага след Девети септември 1944 година постъпих на стаж в Трета мъжка гимназия в София. Старата ни компания се събираше в "Дивите петли" (сега "Троян" на ул. "Граф Игнатиев"), чиито посетители бяха хора на изкуството. Една вечер влезе висок хубав мъж. Леко накуцваше. Виждах го за пръв път, но приятелите го посрещнаха възторжено. Нашето запознанство стана едва след няколко дни, когато той отново дойде и седна до мен. На никой и през ум не му мина, както и предишния път, да ни представи един на друг. Вероятно не са и подозирали, че не се познаваме. Аз разговарях с другите около мен, когато по едно време той сложи ръка на рамото ми: - Аз ще те накарам да ме заобичаш! (44: 30).

Свързването в брак за поета има повече личностен отколкото социален смисъл. В това отношение Иван Пейчев отново проявява романтичната си нагласа, следвайки законите на сърцето, отколкото моралния кодекс на обществото. В подкрепа на това е неустановеността в материално-битово отношение на семейството, една несигурност, която го съпътства дълги години. Честите пътувания, вечната липса на собствен дом (Анна и Иван живеят при приятели в София, Бургас, Несебър, Созопол, Шумен, в бащината къща на Анна в Калофер, по строежите в Димитровград) предполагат откъснатостта на двойката, нейната несвързаност с твърдо установен бит, дори с бита изобщо, което пък, от своя страна, засилва свързаността им в личностно отношение. Показателен е фактът, че докато живеели в София, децата били при свекървата в Шумен. Семейството се събира накуп едва през 1955 година (44: 30). Поетът е на 39, жена му - на 37. Скоро след това творчеството на Иван Пейчев постига своята естетическа самобитност.

Социалната несвързаност на семейството личи и в честите смени на местоработата на Анна, в почти хроничната безработица на Иван. От друга страна, свързаността в личностно отношение е неимоверно изразена в присъствието на съпругата навсякъде в живота на поета: в непрестанните пътувания, в Димитровград, по есенните морски крайбрежия (14: 297), в чужбина на премиерите на Всяка есенна вечер... Не става въпрос само за силно взаимно чувство, а за противостоене чрез личностното свързване-съюз на моралния кодекс на обществото, който предполага преди всичко социално обвързване-ангажиране на личността: момент, който се явява водещ в много от любовните творби на Пейчев и който по установката си представлява чисто романтическа реакция, акт на психиката на неприобщения, на извъстоящия. Класически израз на тази романтическа парадигма е стихотворението Бягство, посветено на самата Анна.

С Анна в живота на поета навлиза Калофер, за който той ще напише не едно от добрите си стихотворения и в който ще реализира двете си драми, както и стихосбирките Далечно плаване и Лаконично небе. Периодът Калофер е върховият за цялото творчество на Иван Пейчев.

През януари 1945-а двамата годеници заминават за подбалканското градче, където остават до есента на следващата година. Калофер се явява за поета не просто семеен пристан, а пристан на неговата отграниченост от света, пристан, в който Пейчев общува единствено със себе си. В това отношение Калофер видимо се отличава от представата, която Иван Пейчев има за родния си Шумен, където се чувстваше насила отделен. Сега насилственото отделяне е приело формата на доброволно самоизолиране. В него личи двойнствената представа на поета за социалните събития: Затваряйки се в себе си, той успя да се предпази както от настойчивите подкани на схематизма, така и от лъстивите подхвърляния, че е осенен от славата на последен представител на декадентското племе (42: 228). Иван Пейчев не прие позата на вездесъщ съдия, която не е на почит у нравствените автори, той не написа нито една статия, не даваше интервюта, не получаваше награди, държеше се настрана от книжовната врява, не претендираше за никакво място в йерархията, оставаше си на щат единствено в българската поезия (пак там). В романтичната представа на поета личностното самоизграждане е невъзможно без известно социално самоотграничение, без да се изпада в артистичен нарцисизъм. Впрочем в доброволното си отшелничество, в тая творческа исихия, романтично устроеното съзнание поляризира двойствеността си до крайни степени. Иван Пейчев се разкъсва между мигове на голямо творческо самочувствие и мигове на тотално съмнение в собствените творения. Ето какво казва съпругата Анна: не обичаше да се нарича поет. Добиваше самочувствие само тогава, когато пиеше. Казваше: "Аз съм голям поет" - но винаги с известен сарказъм (14: 297). Следователно самоизолирането на поета е преди всичко нравствен, а не естетически акт, в който откривам по-скоро морални, отколкото чисто художествени мотиви. В подкрепа на тази теза е засиленото участие на Пейчев в периодичния печат: през 1945-а сътрудничи на в. Отечествен фронт, на следващата печата в Работническо дело и става за кратко редактор на сп. Република, ръководено от Веселин Ханчев; през 1947-а печата хумористични и сатирични стихове в Стършел, а през 48-а е отново на страниците на Отечествен фронт. Това са все творби, обслужващи делника, с публицистично заявена позиция, към които впоследствие авторът се отнася снизходително и дори отрицателно. В крайна сметка всеки поет има стихове, писани със симпатично мастило, но само големите го признават. За нас по-важно е, че тези творби на Иван Пейчев представят другата страна от двойственото отношение на автора към събитията: безрезервното приемане на революцията в типично романтичен план. Нещо повече: явен е стремежът му с поетическото си слово да бъде на страната на революцията срещу морала на чековите книжки, вилите и яхтите в затрупаните от времето еднодневки като Хер Всезнаев и сие, Глас народен, Джаз от Канзас, Шлагер за събота, Прескръбна вест, Новини от Англия. Персонажите са гротесково изградени, пародирани в стил "агит-проп", неизбежния, уви, дан на времето.

Следват безконечни пътувания от място на място: през септември 1946-а заминава с жена си за Шумен, през 47-а е в София, не работи; през есента на същата година напуска столицата и до началото на 48-а остава в родния си град. По-късно на въпроса "Какво са за вас пътуванията?" Пейчев недвусмислено отговаря: Стремежът към бягство (14: 327). Романтическият модел на пространствено разпадащия се индивид преди да стане мотив в лириката на поета има своите основания в бохемско-романтичната му житейска философия. От нея произтича и мотивът за отчуждението, тъй характерен за творчеството на Пейчев. Като компенсация на собствената си отчужденост авторът сочи пространствените образи като образи, които ме освобождават от моята самотност (пак там).

Парадокс ли? Романтичното съзнание е лабиринт от парадокси.

* * *

През 1948-а Петър Пондев, главен редактор на Народна младеж, поисква от Иван Пейчев да представи стиховете си за печат и след съгласието на автора задължава машинописката на издателството под негова диктовка да преписва строфите. Критикът споделя: Подборът мина без особени възражения и недоволства... Не взе участие и в подредбата на стиховете си. Не издаде с нищо радостта си и когато видя книжката си отпечатана, но не се раздели вече от нея (7: 142).

И така библиотека Смяна надава родилния си вик през 1948-а със стихосбирките на младите Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Александър Геров и Иван Пейчев. Дебютът на Пейчев е на 32 години, възраст, в която много поети са приключвали творческия си, а и жизнения си път. Причините за тоя късен дебют не могат да бъдат обяснени само с времето, още повече, че по подобен начин става издаването и на една от най-силните стихосбирки на поета - Далечно плаване през 1962-а, в чиито подбор и подредба авторът също не взема участие. От друга страна, сам той смята, че подреждането на творбите трябва да бъде направено и може да бъде направено най-добре от автора им (14: 330). И ако все пак при съставянето на дебютния сборник неучастието му може да се отдаде и на известна стеснителност, за която споменава и Пондев: той явно се смути и започна да се вайка, че трябва да събира стиховете си, да поправя и преписва на пишеща машина, без да знае кое ще влезе в книгата и кое не (7: 142), то при Далечно плаване положението съвсем не е същото.

Никола Фурнаджиев, завеждащ отдел поезия в Български писател, докладва сборника на редакторски съвет през 1959-а като казва, че в този вид стихосбирката не би трябвало да се издаде - налагали се прекроявания (6). Подобно е становището и на Петър Пондев, зам.-гл. редактор на издателството, който добавя, че на автора били правени някакви препоръки, но той отказал да се вслуша в тях и въобще не искал да разговаря с редактор (пак там). Изтъквам сходните "биографии" на двата различни ръкописа, защото зад тях се крие проблемът за творческото самочувствие и самооценка на Иван Пейчев.

Безспорно пълното осъзнаване на категорията автор при поета настъпва след излизането на първата му книга Стихотворения. И ако основната причина за неговата ненамеса в подбора и подредбата на творбите тук е преди всичко лична - недостатъчно творческо самочувствие, прекомерна естетическа разхвърляност, доловени чужди интонации и метафоричен строеж - то при тригодишното забавяне на Далечно плаване, водоразделен в творчеството му сборник, причините са вън от авторските желания и амбиции. Можем да ги търсим преди всичко в деформациите в психиката и естетическите разбирания на литераторите, настъпили под железните догми на култа към личността. (Симптоматичен е фактът, че по това време великият Фурнаджиев прави несъстоятелните си преработки на Пролетен вятър, тая неповторима българска стихосбирка.) Можем да ги търсим и в качествено новото, което Далечно плаване вади в улова си и го хвърля на родното литературно крайбрежие. В случая е важно Иван-Пейчевото схващане за автора като противостоене на шаблона или с други думи авторът е всичко онова, което е вън от границите на общоприетото. По своите основания тази концепция е също дълбоко романтическа. Противопоставяне не само на индивида на обществото, но и на автора на литераторите; превръщане на нравственото в естетическо кредо, което само по себе си говори за творческото пълнолетие на Иван Пейчев. Неслучайно след излизането на Далечно плаване авторът напада в Калофер дошлият му на гости Борис Делчев, който "прекроява" книгата, за подбора на стиховете (6).

Първата книга на поета не се приема благосклонно от тогавашната критика, вина за което носят не толкова стихотворенията, колкото естетическите предразсъдъци на времето. Впрочем обект на жесток прицел стават и други поети от поколението, дори поколението като цяло. Съкрушаващите обобщения от сорта: Стихосбирката на Иван Пейчев има един съществен недостатък - тя не отразява възстановителния и строителния период в страната ни (16) или: Но какво е разочарованието ни не, а негодуванието, когато отгърнем първите страници на сбирката на Иван Пейчев и зачетем стихотворенията под заглавие "Настроения" (31) стават нещо обичайно дори за очакванията на автора, който по повод обвиненията в различни влияния казва пред Пондев: Забравят да споменат, че съм чел и библията (7: 143).

Романтичната представа за висшата независимост на твореца спасява Пейчев от прекомерно съобразяване с естетическите догми на култа, чиято жертва стават повечето автори от поколението на 40-те: Богомил Райнов млъква, Божидар Божилов се превръща в сезонен поет по сполучливия израз на Здравко Петров, Валери Петров не е това, което е бил, Александър Геров търси реализация в несвойствения му жанр на одата... Далеч съм от мисълта да абсолютизирам неподатливостта на Пейчев към литературно-политическия шаблон, още повече че в творчеството му от тоя период ще открием не едно и две стихотворения, изградени точно по шаблона, но все пак той остава най-независим от литературната конюнктура. Мисля, че дълбоката причина за това е именно романтичната нагласа на провинциалния младеж от Шумен, която не може да бъде изтрита лесно от строгата мода на делника. Тази нагласа утвърждава противостоенето на обществените правила и догми като висш израз на нравственост. И ако все пак откриваме в творчеството му подхлъзвания по вкуса на времето, то склонен съм да отдам този факт повече на естетическо непълнолетие отколкото на нравствено детство.

* * *

С една стихосбирка в джоба и белезите от тоягите на литературната критика по гърба, в началото на 1949-а Иван Пейчев заминава с Анна за Димитровград. В града на младостта остават до есента. Петър Пондев пише: Видя ми се твърде забавно, че Пейчев работи в отдел "Кадри" и че той, мълчаливецът, със своите бохемски навици е успял да спечели симпатиите и доверието на хората (7: 143).

Ще бъде неправилно, ако тълкуваме пребиваването на поета сред строежите като усилие да се влее в потока млади бригадири. Тухлите и бетонът не влизат в неговите стихове. Той гледа Димитровград с очите на визионер, озовал се тук в едно от поредните си неуспешни бягства. Градът на младостта не се превръща в смисъл на живота му. Неговото присъствие остава по-скоро загатнато, отколкото споделено: Зад неговата привидна общителност се крие една духовна самотност. Малцина са успявали да пробият бронята й... След Вутимски може би Пеньо Пенев е вторият, който достига една пълна, хармонична творческа дружба с Иван Пейчев. Сближава ги общата несретническа участ, неизживяната романтика, презрението към еснафщината, към общоприетите норми на живот (8, 106). Пейчев упражнява силно влияние върху младия Пеньо и определя до голяма степен развитието на поета през втория, мрачния, период на творчеството му. Тъй като отношенията им не са предмет на тази студия, тук ще отбележа само един факт от творчеството на двамата "димитровградци", който недвусмислено говори за влиянието на Пейчев върху Пенев, а не обратното. Става въпрос за стихотворението Напътствие на Иван Пейчев, публикувано за първи път на 29 юни 1957-а в бр. 23 на в. Народна култура, което започва така:

Когато ти решиш да си заминеш,
недей си взема сбогом нито с мен,
нито с морето...
Иди си, без да се сбогуваш.

А ето и началото на стихотворението Поръчение на Пеньо Пенев от края на същата година:

Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш,
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.

Очевидно не става въпрос само за един поетически образ, а за цялостна естетическа нагласа, както и за насочване към мотива за морето като свързваща, но и разделяща субстанция, завой, който Пейчев е предприел две-три години по-рано (виж Литературен фронт, бр. 32 от 1955 г.), а за Пеньо Пенев си остава изолирано явление, ограничено до този куплет. Романтично-мрачният поет-строител така и не се превръща в поет-маринист.

Разбира се, за целта на това изследване по-важно е, че Пейчев осъществява дружбата си с поета на Димитровград, а не с жителите на града, което говори за невъзможността романтичната му нагласа да се отъждестви с делника. За разлика от приятеля си Пеньо Пенев Иван Пейчев не си и прави илюзии за подобно сливане със строителите и гражданите на Димитровград: По-скоро бях изпаднал в едно от обичайните си настроения на отчужденост, самотност, резервираност и ред други мои тавански вампири, които напуснаха свърталищата си още при първото ми сблъскване с ръбатата димитровградска действителност (10: 61). Именно в позицията му на визионер в града на младостта е отговорът на всички слабости в десетината му стихотворения с димитровградска тематика, които включва в Начало на деня, излязла през 1955-а, годината, която вече бележи (не с тази стихосбирка, а с невключените в нея стихове) естетическия прелом в творчеството на Иван Пейчев.

Впрочем за творческия процес на поета е характерно едновременното съжителство на различни тематични и стилистични линии поне до сборника Лаконично небе, издаден през 1967-а. Така например първите стихотворения с димитровградска тематика авторът публикува през 1949-50 година в Литературен фронт, бр. 12 и 28. По същото време Пейчев печата и много от стиховете си с военна тема - По следите (в. Коларовградска борба, бр. 57-58 от 1947 г.), Разговор с майка ми и Проверка (Литературен фронт, бр. 36 от 1948-а и бр. 47 от 1949-а). Паралелно вървят и публикациите му в Стършел и Отечествен фронт на гротески и сатири върху делника. От друга страна, не са изключение и чисто агитационните му творения като Глас народен, Може, но защо, публикувани в същия период - от 1946-а до 1950-а в Отечествен фронт и Работническо дело. В началото на 50-те сатиричната линия продължава, а наред с нея и военно-тематичната (голям цикъл Пейчев помества в сп. Български воин, бр. 6 от 1954-а). Спорадично се появяват и някои от малобройните му димитровградски стихотворения, а от 1956-а все по-голям превес в публикациите му заемат лиричните стихове с интимни и маринистични мотиви, предимно с импресионистичен рисунък, които по-късно поетът включва в Далечно плаване.

Не бих казал, че съжителството на тези различни стилови линии в поезията на Иван Пейчев до средата на 60-те е във връзка с разностранния талант на автора. Напротив, неговата дарба има една гама - елегично-драматичната. Сам поетът признава: Аз наистина имам хубаво чувство за хумор, но когато седна да пиша хумористични стихове, те се получават така тъжни (14: 329). Въпросът с разностилието в поезията на Пейчев е занимавал много критици. Обяснението му не е само в диктата на времето, модата, култа, макар те да оказват своето влияние. Струва ми се, че друга част от отговора се крие отново в противоречивата романтическа концепция на автора за творческата личност и мястото й в обществото. Ако на едната везна романтичното съзнание на Пейчев поставя независимия творец, духовния аристократ, то на другата същото това самосъзнание изпитва необходимостта от компенсаторен вариант, какъвто се явява тенденцията към активизация на субекта. В зрялото творчество на поета (след Далечно плаване и двете пиеси) с тази тенденция е свързан мотивът за свободата и поривът към непосредствено общуване с нея. Но засега - в разглеждания период до началото на 60-те - Пейчев упражнява непрекъснато сменяне на жанровите форми и изказ: от тези, които изразяват миньорни преживявания, произлизащи от крушението на концепцията за независимостта на субекта, до тия, които внушават мажорното изживяване като компенсаторен вариант и произтичат от стремежа за активизация на субекта, насочена към преобразяването на външния, заобикалящия свят.

Казано с други думи, незрелият естетически творец прави раздвижване в жанровия обсег на лириката си, а намерилият себе си поет, запазвайки монолитността на елегично-драматичния жанр като най-добре изразяващ романтично-меланхоличната му установка, раздвижва тематичния обсег на творчеството си, обогатява мотивната сфера. Но и в двата случая раздвижването на пластовете изразява двойствеността на романтичния му светоглед. Процесите на творческо себенамиране завършват някъде около 40-годишнината на Иван Пейчев. Затова е неправилно да се говори за две личности в поета, а за двумирието като концептуираща теория в романтическата модулация на автора, независимо дали е рационално осмислена или интуитивно изразена. По-скоро второто; то само би подкрепило тезата за романтичната формация на Иван Пейчев, тъй като за романтика рационалното познание е по-нисше стъпало в познанието от интуитивното.

* * *

През 1955-а освен Начало на деня, която е подбор от стари и десетина нови стихотворения за Димитровград, обединени в цикъла Дни и дела, излиза и друг сборник на Иван Пейчев - В минути пред атака, пълен със стихове на военна тема. По всичко личи, че поетът дълго е подготвял тази си книга. Първото му публикувано антивоенно стихотворение е Спомен, излязло в бр. 2 на Литературен фронт от 1945-а. От него до издаването на сборника минават десет години, срок, който без съмнение ни убеждава, че темата дълго е занимавала автора. За разлика обаче от Радой Ралин, Веселин Ханчев, Младен Исаев, които също издават стихосбирки с военна тематика, Пейчев няма непосредствени впечатления от войната - той никога не е бил на фронта, макар някои критици, подведени от стиховете му, да пишат обратното (9: 291). Това е част от романтичната митология около поета.

С какво мотивите за войната, врага, смъртта, мъстта привличат трайния интерес на автора? Както твърди Максим Наимович - Можем да бъдем сигурни в едно: В минути пред атака не е рожба на конюнктурата (8: 102). Интересът към героиката, патетиката на победата, трагиката на разгрома не се заключва само в тая сбирка. Той продължава и в двете пиеси на Пейчев, както и в късния сборник Знамената са гневни. По същество този интерес е проява на романтичния му дух, който приема жертвата, саможертвата, подвига като върхова проява на своеобразния романтичен бунт, изразяващ стремежа за активизация на субекта като специфичен компенсаторен вариант на кризата на романтичното самосъзнание. Нещо повече: Иван Пейчев единствен от поетите, писали на тази тема, й остава верен до края на живота си, превръщайки я в условие за дълбока и драматична лична изповед. Ако Ханчев, Ралин, Исаев малко или повече се отнасят към темата като преживян факт от личната си биография, то Пейчев пристъпи към нея като към цялостната си биография. И това има обяснение: вече казах, че за романтичното поведение е характерно ориентирането към един или друг литературно-житейски тип. За Пейчев това е типът на достойния, мъжествения герой. Затова и най-добрите му стихове по сила на внушение надминават творбите на тримата поети-участници във войната. Романтикът не описва преживелици, а хиперболизира вътрешни състояния в резултат на целенасочено ориентиране на поведенчески характер към драматично-патетичен стереотип. В този смисъл няма основание твърдението, че Иван Пейчев се движи по хроникирането на войнишкото всекидневие, без да дири по-трайни черти (2: 159). Тъкмо обратното: в стиховете му няма всекидневие, няма ги дори предметите на войнишкия бит. Поетът с характерната си романтична нагласа, познаваща само крайните регистри на чувственото изживяване, се оказва неимоверно по-призивен и заразяващ с гневния или меланхоличен патос, с неговата неравноделна скала, отколкото сравнително по-реалистичния рисунък на своите колеги.

В този план съвсем неправилна е, според мен, постановката за раждането на поета-трибун, още повече, когато се противопоставя на представата за бохестващия романтик или декадент (8: 103). Тези, които говорят за две личности в поета, не разбират, че става въпрос за две проявления на една и съща личност, чиято романтична формация е предопределила двумирието в целостта й. Още по-обречени са опитите да се противопоставя единият на другия Пейчев (с подобни нелепици не е бил съгласен и самият автор). Ако в крайноиндивидуалистичните творби на поета личи крушението (съкрушен е една от ключовите думи в зрялата му лирика) на нравствено-естетическата концепция за страдателния субект, то в творбите с героична тематика като цяло се налага идеята за активизация на субекта, преминаването му от състояние на пасивност в състояние на активност спрямо заобикалящия свят. Това са двата крайни полюса на романтичното възприемане на света, при което първият е доминиращ, а вторият се явява като илюзорен изход от кризата на романтичното самосъзнание. Усещането за тази илюзорност е доловимо в поезията на Иван Пейчев; заради него много от стиховете на военна тема, покрай патосната си линия, се разтварят и в една приглушена елегична тоналност, изразена по-явно в края им. Точно този романтичен поглед към войната-факт, но и войната-представа, е предизвикал язвителните нападки на критиката: В душата на боеца от Отечествената война този марш (Последен марш - б.а.) би предизвикал и ликуване от победата, и презрение, и сдържана омраза към убийците. А ето че стихотворението е написано с обикнатия от Пейчев унило-меланхоличен тон, сякаш авторът се е размекнал при вида на уморено влачещите се пленени хитлеристи (15). Неразбирането, дори отхвърлянето на романтично стилизирания лирически герой води до догматичното заключение, че тази книжна емоционалност е най-характерният недостатък на много от стихотворенията за Отечествената война (пак там). Същественото в случая с военната поезия на Иван Пейчев е, че тя не променя отношението на поета към света (той гледа на войната с очите на романтик), а само изразява другата страна на романтическата му концепция: магическата сила на стихията като символ на действено отношение безспорно е привличала романтичното въображение на автора. В този смисъл фактът, че Пейчев не е участник в самата война, само е спомогнал за биполярното психологическо осмисляне на темата, изчистено от фактологически баласт, какъвто ще открием в творчеството на поети-войници. Липсата на преки впечатления и непосредствени изживявания (8: 103) са фактор за сполуките на автора в Минути пред атака, според мен, а не за несполуките му в отделни стихотворения, както пише М. Наимович.

Битовото възприемане на войната, миризмата на киша, ботуши и партенки само биха убили романтичното й възпяване. Биха облекли в униформа свободната и странна милитаристична поезия на Иван Пейчев.

* * *

След престоя си в Димитровград - от есента на 1949-а до есента на 50-а Анна и Иван Пейчеви живеят в Калофер, после в Шумен, където остават до пролетта на 1953-а. Анна е назначена за учителка в града, а поетът работи за кратко в местната библиотека. През 1951-52-а Пейчев не печата, намира се в творческа криза.

За мълчанието на поета, което при Пейчев е способ за социално реагиране чрез личностно самозатваряне, писах, когато разглеждах творческия му път преди социалния разлом, настъпил след девети септември 44-а. Сега, в епохата на култа, лирикът се чувства несигурен в себе си. От една страна, е осъзнавал, че непрекъснатото сменяне на лирическите жанрове не означава творчески растеж, камо ли себенамиране, а точно обратното, от друга страна, нравственото пълнолетие е изпреварило естетическото му формиране: етикът превъзхожда естетикът. За това немалка роля изиграва общественият климат на култа. Той удря всички автори от поколението на 40-те.

Иван Пейчев е трябвало да намери себе си; след нравствената си себепреценка да се самоопредели и естетически. Ръкописите Начало на деня и В минути пред атака са готови, но те изразяват отминал етап в развитието му, в начина на писане, дори в езика. Много от стиховете в тях са подбор от стари неща. През лятото на 1953-а поетът, приютил се в дома на Петър Пондев, предава първия ръкопис за печат, но вече с усещането, че това не е истинската му художествена същност. Той е чужд на собствените си стихове.

През 1954-а Пейчев живее в София. Димитър Светлин му намира малка стая в бедняшката Коньовица, където семейството се приютява до лятото на 55-а. В тия скиталчески години се ражда замисълът на Всяка есенна вечер, раждат се маринистичните мотиви в поезията му. Лирикът наближава своите 40. Мотивите за изгнаничеството и скитничеството навлизат пълновластно в стиховете му като романтически корелат на темата за самотата, характерна и за ранните му творби. При Пейчев те не са просто израз на романтичното му въображение, както беше с военната му лирика, а изстрадана и заплатена житейска тема. Нейните социални корени са в тягостната атмосфера на епохата на култа. Тая социална обусловеност насища творчеството му оттук нататък с дълбок изповеден драматизъм, а драмите му - с трагически мотиви.

В житейския си път писателят изживява темата за самотата не само чрез движението, странстванията, но и статично. През 1955-а той заминава за Калофер, където остава чак до 1964-а. Калофер в живота на Иван Пейчев се явява малкото затворено пространство, отделило твореца от света. Романтикът се е самозаключил. Неспокойният бродещ дух е сменен от страдателния субект, статичния самотник. Паралелно с промените в житейския път вървят и промените в творческото осъществяване. Патосът и призивът отстъпват на елегичните настроения; действеността е заменена от психологическото изживяване на драмата на личността по време на култа.

Всяка есенна вечер е написана в Калофер през 1955-а. Ето какво споделя авторът: Тогава на сцената се подвизаваха пиеси, които аз наричам "плакатни"... Това бяха едни писачи на лозунги и нищо друго (14,331). Творческият подтик за драматургична изява е и външно мотивиран като реакция срещу естетическите догми на времето, модата. Романтически бунт ли е това? Може би. Но то говори и за нещо друго: навлизането на Иван Пейчев във възрастта на естетическото пълнолетие. Любопитно е, че то става отново по линията на романтичното противостоене: този път срещу вкуса на епохата. Драматургията на култа оставя на заден план конкретната човешка съдба, не се интересува от психологическата драма на собствения си герой за сметка на един нов фактологическо-исторически масов дискурс. (Любопитно е днес да се пробва поставянето на сцена на пиеси като Борбата продължава на Крум Кюлявков или Разузнаване на Лозан Стрелков.) През 1954-а излиза драмата Щастие на Орлин Василев, в която авторът прави опит да вмести и психологически контур в епичната картина на съпротивата и революцията. Иван Пейчев търси революционния елемент вътре в героя, с това драматичният конфликт придобива нравствено-етична, а не социално-класова трактовка: Темата за борбата, освободена от буквалното следване на фактологията, се превърна във философски или поетичен размисъл за смисъла на човешкия живот (25).

Пиесата е написана за 25 дни. Но Пейчев я носи дълго в себе си преди това, според собственото му признание. Начинът му на писане на стихове е същият: Ако става дума за самото написване, докато не е тука, в главата, не сядам да пиша (14: 326). По-интересна е причината, поради която авторът решава да прекрачи границата на лириката и влезе в друг литературен род, макар и близък: лирическата драма. Вече споменах за външните основания на Пейчев, но безспорно е, че без специална нагласа той не би успял да създаде своите драми. Писах и за увлечението на младия поет по театъра още в Шумен. Споменах и за юношеския опит за пиеса със заглавие Трите прилепа, която, макар и незавършена, носи много от атмосферата на онези му стихове и онова време. Иван Пейчев е имал психологическата нагласа да разшири жанровия обсег на лирическото си творчество. От друга страна, мисля, ясно е, че при него това се явява израз на романтичния стремеж към активизация на субекта. Има и една чисто естетическа причина: жанровият диапазон на лириката не би му позволил да изрази натрупания житейски опит, родил персонажите на Всяка есенна вечер. Склонността на Пейчев към афористично мислене, което беше характерна негова черта (14: 305), неминуемо търси адекватна форма за литературно осъществяване. Впрочем склонността към афоризма, предпочитането на фрагмента е типична черта на разпадащото се отчуждено съзнание в модерната литература (1: 111). В това отношение естетическото кредо на автора - да се обгърне в отделното целостта - ясно прокарано и в двете му пиеси, се явява проводник на мотива за отчуждението в творчеството и житейската му философия.

По линията на противопоставянето на обемните публицистични пана с масови сцени, властващи в ония години, Пейчев внася новото в тогавашната ни драматургия. Заедно с усилията на Иван Радоев, Валери Петров, Никола Русев той става основател на т.нар. поетическа вълна в българската драматургия. Но по същата линия авторът става обект на редица неласкави отзиви от театралната критика. Добре приета от публиката, Всяка есенна вечер получава плесница от куп театроведи.

Спомням си как занесох пиесата в "Септември". Казах на Камен Калчев: "Камене, написал съм пиеса". Той ми каза: "Остави да я прочета". Отидох след три дни. Камен ме посрещна: "Благодаря ти. Най-сетне една българска пиеса..." Но не я пусна в "Септември", защото срещнал съпротива (14: 333). Личи как поетът разказва спомена без сянка на съмнение, че е можело да бъде друго.

Повечето от критиците отдават слабостите на пиесата на пределния субективизъм на автора: Всички герои говорят по един маниер - маниера на автора (17), или: Авторът Иван Пейчев застава зад всеки герой, подчинява го на своята логика и мисъл, без да се съобразява винаги докрай с развитието на характера съобразно жизнената правда. Ето къде се корени силният субективизъм, с който е пропита цялата пиеса. В този субективизъм е и силата, и слабостта на Всяка есенна вечер (29). Още: По начало Пейчев залага всичко на мисълта и почти не се интересува от конкретните жизнени подробности, с които би могъл да насити и освежи творбата си. Впрочем тук се крие и силата, и слабостта на автора (23). Театралната критика схваща новаторството на драматурга като нож с две остриета: едното, насочено към превъзмогване на декларативността и публицистичността на тогавашната ни драматургия, развиваща се в класическата вазовска национална традиция, а другото - подкопаващо сполуките на самия автор. С годините обаче завишеният критицизъм на театралите все повече намалява, а Иван Пейчев си остава верен на принципа да пише не това, както може да се пише, а само онова, което не може да не напише.

За първи път пиесата е поставена през 1958-а в Бургаския театър, малко след това и на сцената в Русе. Различни са подходите на двата режисьорски екипа: В постановката на Ю. Огнянова и В. Цанков ясно личи стремежът да се запазят особеностите и стила на пиесата, нейната камерност, нейната лирична тоналност (17). Любомир Шарланджиев, режисьор на русенската постановка, е решил да разчупи камерността на пиесата и да изведе действието й извън стените на дома на д-р Василева... Спектакълът на Русенския театър е бояк, оптимистичен, мобилизиращ. В него липсва лиричната тоналност, леката тъга, задушевната атмосфера (пак там). С една дума: в Русе липсва Иван Пейчев. Противоположната тоналност - миньорна в Бургас и мажорна в Русе - се подчертава и от Кънчо Табаков (29). Смислов център на първата постановка са образите на Андрей и Елена, а в емоционалната гама - душевните полутонове, докато във втората център е образът на Анна, действеният герой, а доминанта на емоционалната гама е оптимистичният патос. Както сочи критикът, емоционална кулминация на спектакълът в Русе е сцената в затвора (29), сцена, която Огнянова и Цанков не включват в бургаската постановка. От друга страна, в русенската постановка на отрицателните образи - гестаповеца Богдан и провокатора Кръстан - не е отдадено голямо значение (пак там). Идейният акцент в двата спектакъла е не просто различен, а до голяма степен противоположен. Приоритет критиката дава на русенската постановка, Гочо Гочев я определя като стилно единен романтично-героичен спектакъл (30).

Особено показателна е рецепцията на самия Пейчев. Той е възхитен от бургаската постановка, точно обратното на критическите оценки. Романтикът е склонен да измени на житейската достоверност, но не и на естетическата си концепция за смисъла на човешкия живот. Може би това е причината да вижда основния конфликт в пиесата между Андрей и Богдан (10: 129), а не между Анна и Андрей или Анна и Богдан, както искаха да го видят неговите критици. Тоя конфликт авторът разгръща преди всичко в нравствен, а не в социално-исторически план. Именно романтичната формация на драматурга влиза отново в конфликт с критическата рецепция от края на 50-те години на ХХ век.

Но не така прие публиката Всяка есенна вечер. Направо като диагноза звучат думите на Атанас Натев: Ако някоя вечер ми предложат едновременно билети за Незабравими дни, Блокада и Всяка есенна вечер, без колебание бих грабнал третия билет. Дълбоко съм убеден обаче, че когато се обсъжда задачата за все по-дълбокото сценично отразяване на нашата социалистическа революция, критиката ни трябва да се вглежда най-вече в драматургическите опити като тези, които не без успех прави Камен Зидаров (43: 182). Шизофренна критика.

Любопитен е в тоя смисъл успехът, който пиесата има на международна сцена. На 12 февруари 1960-а е премиерата й в театъра на Чешке Будьовице. Нестихващи аплодисменти. Постановката е осъществена от чешки актьори, а гост-режисьор е Вили Цанков с бургаския вариант, елегийно-меланхоличен. Възторжени рецензии излизат още на 16 февруари във в. Людова демокрацие и по тогавашното чехословашко радио. С успех пиесата се играе на сцените в СССР, Румъния. През 1974-а, 19 години след написването на пиесата, Иван Пейчев получава Димитровска награда за Всяка есенна вечер, не за поезията си. Това също е шизофренен избор.

Що се отнася до актьорските изпълнения в Бургас и Русе, Пейчев е запленен от играта на Досьо Досев. За него той замисля и ролята на Огнян от Ковачи на мълнии. И тук драматургът се разминава с оценката на критиката: Андрей на Досьо Досев не може да се окачестви като сполука на актьора... Той успява да предаде вътрешното богатство на Андрей, неговата сърдечност, топлота, очарование, но не и остротата на мисълта му (17). В Русе, според В. Стефанов, образът на Андрей също не е намерил сполучлива интерпретация: Н. Бинев постига интелектуалния финес у героя си, но не и вътрешната му дълбочина (пак там). Очевидно двете актьорски изпълнения са заложили на различни страни в характера на героя. По-близо до романтичната нагласа на Пейчев се оказва не рационалното интелектуално изпълнение на Николай Бинев, а лирично-емоционалното на Досьо Досев. Самият актьор става най-близкият приятел на поета.

Като най-значимо постижение в двата спектакъла критиката изтъква Богдан на Петър Пейков в Бургас. Драматургът харесва Елена Стефанова, която играе Елена в Русе. За нея той ще отреди образа на майката от втората си пиеса. Лирико-емоционалната сценична интерпретация на героите от Всяка есенна вечер е предпочитана от автора. Това е вече рецептивен, а не само естетически избор.

* * *

Втората пиеса на Иван Пейчев Ковачи на мълнии, написана през 1958-а и за пръв път играна на бургаска сцена през 63-а, няма щастливата съдба на драматургичния му дебют, макар в много отношения да го надминава. Ето какво пише руската изследователка Н. Пономарева: Но несомненно, что вторая пьеса в ряде моментов более профессиональна... Пейчев избежал мелодраматизма, свойственного некоторьiм епизодам первой пьесьi, добился большей стройности композиции, несмотря на изпользование ретроспекции (45: 58). Такова впрочем е усещането и на самия автор: Композицията на Ковачи на мълнии е по-стройна, езикът е по-добър, конфликтите - по-ярки, остри (14: 336). Но не такава е оценката на театралната критика у нас. Вл. Каракашев пише: в пиесата на Пейчев драматизмът е до голяма степен външен, за да не кажа бутафорен, конфликтите между героите само набелязани, взаимоотношенията пунктирани. Причината за това се крие преди всичко в схематизма на образите (32). Тоя критик очевидно се разминава с основната характеристика на Иван-Пейчевата драматургия - стремежът към максимална интелектуализация, който превръща Ковачи на мълнии повече в драма на идеите, отколкото в драма на характерите. Обаче дори Чавдар Добрев, който иначе се явява най-ревностният привърженик на лиричната драма у нас, не е съгласен с подобен род колизия (Огнян - Добрев) от гледна точка на житейската достоверност: известно е обаче, че в такава една ситуация е наложителна военната сурова дисциплина, която е невъзможно да се съчетае напълно с интересите на всеки отделен боец. Дисциплината, организацията, за които мечтае Иван Пейчев, са повече възможни в мирно време (34). Най-близо до истината е рускинята Пономарева: Конфликт Огнян - Добрев не между хорошим и лучшим (как можно понять из констатации В. Каракашева), а между двумя нравственньiми позициями. И то, что сталкиваются люди "одного мира", ничуть не ослабляет етот конфликт (45: 58).

Ако Лилиев, който е директор на Народния театър, когато излиза Всяка есенна вечер, и Караславов отричат първата пиеса на Пейчев поради чисто естетически несъгласия, то в заклеймяването на втората от критици като Каракашев осезаемо присъства идеологическо обвинение: А това авторово виждане и усещане, ако и да не го наречем с твърде непопулярното напоследък словосъчетание "идейно погрешно", то не можем да употребим други епитети, освен художническа бедност, принизеност и схематизъм (32).

С какво поетът е смутил вкуса на времето? Култът към личността е минало, въпреки това размразяването на идеологическия фронт, априлизирането на литературата е привидно. Ковачи на мълнии е съсечена не по естетически съображения (когато тя е поставена на сцена, поетическата драма отдавна е извоювала своите позиции в драматическия репертоар на българските театри с пиесите на Иван Радоев, Валери Петров, Климент Цачев, Никола Русев, Георги Джагаров). Пиесата на Пейчев е по-скоро идейно, а не художествено новаторска. Драматургът противопоставя партийния на човешкия дълг, а с открития финал на пиесата слага под съмнение справедливостта на тоталитарния строй. Конфликтът ескалира не в смъртоносна схватка между два противоположни свята и техните защитници, между новото и ретроградното старо, а вътре в границите на системата. Романтичната нагласа на автора отдава симпатии на поетично възвисения Огнян пред смелия, но сух и догматичен партиен функционер Добрев. Нека припомня, че противопоставянето на човешкото на социалното, на личността на обществото, се разбира от романтиците като висш нравствен избор, като мирогледна категория. Очистителната сила на подобно схващане в контекста на обществения развой е смел индивидуалистичен акт. Тук само ще отбележа свидетелството на Петър Пондев за провала на постановката: научих от Анна Пейчева, че тя (Ковачи на мълнии - б.а.) е била играна през 1963 година в Бургас за ужас на нейния автор в някаква култовска интерпретация и смъкната след двадесет и първото й представление (7: 147). Режисьор е Н. Кънев. А ето какво казва и самият Пейчев: Изобщо съдбата на Ковачи на мълнии ми повлия тежко. После написах още една пиеса. Върнаха ми я (14: 336).

Става дума за третата пиеса на поета Денят след най-кратката нощ, написана през пролетта на 1959-а, която и до днес нито е печатана, нито е поставяна на сцена. Пейчев не се връща повече към драматургията. Пред Чавдар Добрев той казва: Жалко, че престанах да пиша, а чувствам, че имам сили да напиша две-три пиеси. Мисля дори за едно условно заглавие: Събота в ада (14: 336). Това не става, адът е настъпил, без да чака до събота. Причините Иван Пейчев да спре с драматургията са до голяма степен външни. И все пак има една дълбоко вътрешна причина: след Ковачи на мълнии поетът съумява да обнови стилно-езиковите средства на поезията си по линия на драматизирани монологични структури и разговорни интонации, изместили изцяло импресионистичния рисунък и изказ от Далечно плаване. Двете пиеси, разпъвани и отричани, помагат на Пейчев да усвои нов език и нови пространства в лириката си.

И в драматургията, както в лириката, е явно предпочитанието на Иван Пейчев към автори с романтична нагласа, в чието творчество поетичната атмосфера е не просто фон, а понякога - самото действие. Ето какво споделя той: Чел съм Юджийн О'Нийл. Той ми е влиял. Влиял съм се също от френски автори, от Чехов. Обичам много Яворов (14: 334). Чавдар Добрев тълкува драматургията му така: В подобна нагласа на творческата лира аз виждам своеобразно продължение на Яворовата драматургия при съвременни условия (34). В подкрепа на тази теза е и фактът, че любимите герои на Пейчев, а те са романтични герои, са хора от един въображаем свят, повече мечтан, отколкото живян. По думите на Кр. Минкова неговите герои нямат прототипове в живота, по-точно техен единствен прототип е авторът (33).

От драматурзите на своето поколение, основатели на т.нар. поетическа (лирическа) вълна, Пейчев особено харесва пиесите на Иван Радоев и Валери Петров, Когато розите танцуват му е любима. Отличителното, самобитното в драматургията на поета отново се предопределя от спецификата на романтичната му формация - и в предпочитанията, и в реализацията на драматургичния конфликт.

* * *

През 1960-а е публикувана Всяка есенна вечер, а през 1962-а в сп. Театър - Ковачи на мълнии. Двете пиеси излизат заедно в отделна книга през '63-а. На следващата година Иван Пейчев се установява окончателно в София, където получава квартира, а две години по-късно е назначен за драматург на Сатиричния театър. Петдесетгодишен, поетът завоюва и признанието на критиката.

Уредил битовите си проблеми, приключил със скиталчеството си, той навлиза във възрастта на есента с носталгичното чувство, че бъдещето е зад него, че е преминал синята черта на житейския хоризонт. Уви, остават му девет години живот.

Миналото все по-властно ще нахлува и подчинява стиховете му, превръщайки ги в накъсана драматична изповед на едно раздвоено съзнание. Романтическата антиномия действителност - идеал сега приема друго название: настояще - минало, при което настоящето рефлектира в болезненото чувство за лична вина, а миналото се тълкува като желано, но непостижимо бъдеще. Изобщо в лириката на Пейчев от зрелия му период бъдещето има минало, но миналото няма бъдеще. Тази антиномична двойственост на поетизираното време както и драматичния заряд на лириката му от този период се предопределят от двумирието в романтичната формация на автора. Нещо повече, поетът обръща гръб на бъдещето, зареял поглед в едно романтично, носталгично, идеално минало. На фона на "модерната" тогава поезия от т.нар. априлско поколение творци това е най-малкото екзотично приключение. Емоционална доминанта в лириката на Пейчев е, ако не отчаянието, то носталгията и песимизма. Скептичното романтично усещане за двойствеността на света и човека сега се противопоставя на утопичната надежда, на небивалото, но възможно бъдеще. Поетът е отново извънстоящ - този път на самата "модерна" поезия.

Симптоматичен е фактът, че драматизмът най-напред се реализира в пиесите и след това в лириката му. Едновременно с излизането на Далечно плаване сп. Театър отпечатва втората пиеса на Иван Пейчев. Импресионистичния лирически рисунък е сменен с остър драматизъм, романтичните стихове - с трагически колизии. Владимир Каракашев се пита: рожба на едно перо ли са те? (32). Разбира се. Миналото като лирична изповед в стиховете и като драматичен монолог в пиесата е достатъчно основание да не се съмняваме в единството на авторството. Друг е въпросът, че това единство е противоречиво, двойствено, че като компенсаторен вариант на драматическия дискурс се явява лирическият. Драматично и лирично са противопоставени като крайни състояния на един романтичен дух. Това, че драматичното се реализира първо в пиесите и след това в стиховете (Лаконично небе) е във връзка по-скоро със спецификата на отделните литературни родове, а не с естетическа еклектика на автора. Драматургията помага на Пейчев да открие нова лексика и нов тип лирически изказ: практически нов поетически език. Вече споменах, че намирането на този език, който съответства на новата драматически устроена лирика на поета, е една от причините той да не се завърне към лиричните драми. Затова е несъстоятелно противопоставянето на лирика Иван Пейчев на драматурга Иван Пейчев. Л. Тенев е най-точен като пише: лирата е една и съща и в неговата лирика, и в неговата драматургия (13: 111).

* * *

Годината е 1962-а. След тригодишно закъснение издателство Български писател пуска стихосбирката на Иван Пейчев Далечно плаване. Подборът и подредбата са направени от Борис Делчев, затова са извън интереса на тази студия. Все пак ще отбележа, че критикът отхвърля като маниерно работното заглавие на ръкописа - Лаконично небе, и обрича на посичане половината от стихотворенията (6). За безспорни той намира стиховете с импресионистичен рисунък, малко или много свързани с предходната лирика на автора, а другите - влезли по-късно в книгата Лаконично небе (издателство Христо Г. Данов, 1967), окачествява меко като спорни. Сега, разбира се, е безспорно, че Лаконично небе е не просто най-добрата книга на поета, а най-иванпейчевската книга. Но критическата рецепция от началото на 60-те очевидно не е можела да приеме разговорната лексика и накъсания строеж на фразата, драматичната рефлексия, изтласкала почти напълно лирическото изживяване, за добра поезия.

Далечно плаване е приета възторжено от читатели и критика - прецедент в досегашната поетическа реализация на Иван Пейчев. Стефан Елевтеров пише: в областта на елегията няма равен в съвременната ни лирика (19). По-важно е обаче какво ново внася стихосбирката в тогавашната ни поезия. Същият критик отбелязва: Образният стил на Иван Пейчев е продължение на една плодоносна класическа традиция в нашата лирика, но той дисхармонира с модерната "рационалистична" интелектуална поезия (пак там).

Като типичен романтик Иван Пейчев се води повече от образа, от поетическата инвенция, отколкото от рационалния сказ, изпълнен с романтическо недоверие към разсъдъчното познание. Вече казах, че интуицията е по-важна от мисловните конструкции за тоя тип поети. Дебеляновско-лилиевският рисунък е по-близък до поетическия натюрел на Пейчев. Точно с това връщане към романтичния декаданс в неговия български вариант Далечно плаване привлича читателя, донякъде отегчен от модата на интелектуалничещата лирика на 60-те.

Друга характерна черта на стихосбирката отбелязва Иван Пауновски. Цитирайки стиха в очите ти блуждае разрушена/ вселената на моята любов, критикът пише: На тази вселена й липсва мащабност, тази вселена съществува извън времето, тя е абстрактна (18). Ако се абстрахираме от негативната отсенка в тълкуването, ще можем по-вярно да оценим критическото попадение: разрушаването на времевите граници в Далечно плаване, надвременното съществуване на лирическия герой като романтически символ на чистия дух, противопоставен на тленното, телесно начало. Тази пантеистична философия има своите корени в романтичната формация на поета, за която морето (метафора-концепт в книгата) е символ на безкрая и вечността. Както сочи и Пауновски, по същество това е идеята за единството на света. Бих добавил: за двойственото единство на света и човека.

Интересен е пътят, по който Иван Пейчев осмисля морето като тема в редица от късните си стихове. Анна Пейчева споделя: Обичаше Калофер, но повече обичаше морето, беше влюбен в него. Дълго ми е говорил за него, как в младостта си е мечтаел да стане моряк (14: 297). Несебър и Созопол са любимите му градове, рибарите - най-верните приятели: дълги дни излизаше с тях навътре в морето, наричаха го "капитане" (пак там).

Морето в живота на Пейчев е не просто екзотика, курорт, откъсване (поетът предпочита морето през есента), а другата - истинската - същност на живота. В романтичната му аспирация морето е връщане към самата природа, която се противопоставя на самото битие; то е илюзорен изход от действителността. Иван Пейчев казва: Който открие морето в поезията си, ще стане голям поет (14: 298). Това не е случайна реплика, а израз на съзнателно откриване на иреален контрапункт, в който се осъществява духовната стойност на човека. Пантеизмът на Пейчев е не спасение от себе си, а връщане към себе си, пълно тъждество на личността. По законите на романтичното светоусещане това тъждество е възможно само там: отвъд - зад синята черта.

Уталожените елегични чувства в стиховете са израз именно на това себеосъществяване, несмутено от съзнанието за илюзорност на поредното романтическо бягство. И ако все пак това съзнание се промъква тук-таме в книгата, редактирана твърде едностранчиво от Борис Делчев, то е в белезите на някаква душевна драма, останала за съжаление само загатната и неразкрита в публикуваните стихове (28). Веднага ще кажа, че съзнание за илюзорност на тая философия Иван Пейчев е имал и ако то не присъства в стиховете, причината е редакторската шлифовка. От предложените 70 стихотворения в ръкописа Делчев утвърждава 30. Това са стихотворенията, които изразяват само едната страна от двойствената романтична концепция на поета за света и човека. Другата част - крахът на тази представа - ще открием в сбирката Лаконично небе, в която са включени 40-те спорни стихотворения и някои по-нови.

Уви, само можем да съжаляваме за редакторските намеси при големите изригвания на българския поетически дух.

* * *

Лаконично небе е най-физиономичната книга на Иван Пейчев, защото най-пълно изразява романтичната формация на този поет с типичната резигнираща двойственост на световъзприемането. Романтическите мотиви, характерни за цялото му творчество, са получили своята най-адекватна и синтезирана разработка. Тук Пейчев е отвъд полутона; намекът е сменен от накъсан драматичен изказ, поетизмите - от разговорна лексика. За пръв път авторът изоставя и класическия стих. Поетическата стилистика на Лаконично небе е нова форма в българската поезия. Тя ще бъде продължена от ред значителни и незначителни автори след Пейчев.

Раждането на книгата отново е мъчително: Аз не бях писал от две години. Не можех да пиша както по-рано. Тогава започнах с книгата Лаконично небе (14: 326). Прагът на самовзискателност, съзнанието на поета, че в литературата недостатъчното добро е достатъчно зло, е една от причините да търси нова поетика. Пейчев споделя: Въпреки че творческото усвояване на нова лексика е труден процес, не е оправдано в никакъв случай отсъствието й в днешната поезия (пак там).

Най-общо казано, импресията като доминиращ принцип на поетически строеж в предишните Иван-Пейчеви стихотворения е заменена от експресивен изказ, езикът е оголен откъм поетизми, а лаконизмът на фразата е доведен до ултиматум. Синкопите изцяло изместват плавните интонации; щрихът, а не рисунката интересуват автора. И това не е случайно. Ако Далечно плаване бе книга за единството на света, то Лаконично небе е книга за разпокъсаността на света. Ако героят на първата, малко или много, притежава характеристиките на природния човек или поне се стреми към тъждество с него, то героят на втората има ясното съзнание за тотална всемирна отчужденост (чужденец и нейните производни са знакови думи в Лаконично небе). Ако в първата не се прокрадва и сянка от съмнение в смисъла на съществуването (19), то във втората лирическият герой е ситуиран на границата между живота и смъртта. Нещо повече: неговите усилия не са достатъчни да се премине тази граница в едната или другата посока; той е предопределен да бъде граничен, т.е. - раздвоен, нецялостен, частичен, чужд. Абсурдът е самото съществувание, над което човекът няма власт. Впрочем такова гранично съществувание водят и романтичните герои в пиесите на Пейчев - особено в Ковачи на мълнии: Героите на пиесата непрекъснато се намират на границата на живота и смъртта (32). Това е още едно потвърждение за връзката между тематично-езиковия диапазон на Иван-Пейчевите драми и лириката му от периода на Лаконично небе и след това.

Тези стихове обаче не са плод на абстрактни умопостроения, към които тоя интуитивист в поезията питае неприязън, а плод на драматичен личен опит: в духовното самозатваряне на Пейчев в своя личен кръг от мотиви се крие съзнателно отдалечаване от обществения живот, преднамерено и тревожно бягство от метежността на чувствата и собствената му поетична природа (7: 146).

И все пак какво се е случило в психографията на поета? Какъв е тоя драматичен, трагичен обрат, който тласка поезията му към краен субективизъм, към крайност на световъзприемането? Последните петнайсет години от своя живот Иван Пейчев прекарва на легло. В творчеството му нестихващата жажда по неосъществени пътешествия е трагическа компенсация на действителното физическо страдание на поета, поразен от костна туберкулоза. Vita activa е сменена с vita contemplativa. Ако преди съзерцанието и действието да съставляваха двете страни на едно противоречиво романтично съзнание, сега едната везна е откъсната. С деятелния живот е свършено, остава животът-съзерцание.

Житейската драма по някакъв начин помага на поета да стигне до себе си. Прикован от болестта, той приключва с екстравертните пътувания-местения, за да изрази истинската интровертна типология на своя характер. Ако в основата на vita activa е увереността, че светът може да бъде променен, че случващото се зависи от нас самите, тъкмо обратното е при vita contemplativа. Нищо не може да се промени извън субективната ни представа; случващото се е израз на вътрешния ни свят и няма обективна посока. Романтическите и неоромантическите школи са израз тъкмо на vita contemplativа.

Изобщо романтично устроените поети превръщат живота си в поезия, а не обратното. Тяхното появяване от 19 век насам е обективно обусловено в смисъла, който Гьоте влага, казвайки пред Екерман: всички епохи, които са в процес на упадък и разложение, са субективни, докато всички епохи на възход имат обективна насока. Лаконично небе е плод както на трагично стеклия се индивидуален живот на Иван Пейчев, така и на упадъка в нравите на обективния социален живот на едно затворено ерзац-общество. Тиранията - продължава Гьоте, - накарва поета да се затвори в своя вътрешен свят.

Лаконично небе и до днес не е оценена по достойнство от критиката. Засега Петър Пондев най-точно е определил биографията на този ръкопис: Трябва да признаем, че той е единственият наш съвременен поет, който със своята проста човешка драма показа колко съдбовни могат да се окажат чистотата на идеала и човешката съвест след духовния стрес от разобличението на култа и обществената лъжа (7: 149). Това, разбира се, е половината от истината и все пак - най-голямата половина, която е казвана за Лаконично небе. Отчуждението тук не е само отчуждение от хората, но и от самия себе си; то е отчуждение от всичко свое. Тъкмо това прави книгата изключително драматична, един накъсан вътрешен монолог на човек, доведен (или довел се) до пълен разрив със света на обективното. Вдъхновението от Далечно плаване е сменено с рефлексията на осмислянето; изживяването - със съзерцаване.

Това личи и от другата функция, с която е натоварено морето като основна метафора в лириката на Пейчев от късния му период. Морето е повече алегория и символ отколкото чувствено осезаем образ, какъвто е в Далечно плаване. От реалия то се превръща в скъпо измислено нежно море. Някога Здравко Петров писа, че деструктивното не може да го вдъхнови, той (Иван Пейчев - б.а.) ще предпочете патоса пред ироничните гримаси (4). Това обаче е вярно само за първия период от творчеството му - до 60-те години. Лаконично небе и следващите два сборника (вторият издаден посмъртно) представят скритата страна на поета - драматичните синкопи на едно отчуждено съзнание - и така затварят двойствения кръг от романтичната формация на Иван Пейчев. В тоя смисъл Далечно плаване и Лаконично небе са две амбивалентни стихосбирки, чийто висш поетически и мирогледен смисъл е в равностойното им присъствие, изграждащо романтичния свят на поета. Само можем да съжаляваме, че редакторската намеса не им е позволила те да излязат в едно тяло - така, както Иван Пейчев го вижда и предлага на Български писател.

* * *

Още преди да излезе Лаконично небе, поетът е подготвил следващата си книга: В мене е почти готова вече друга нова стихосбирка, която ми се иска да нарека "Вкаменени треви" (21). Или не му позволяват да го стори, или сам се отказва от заглавието, но през 1973-а сборникът излиза като Знамената са гневни. Ултимативното заглавие ни връща към ранната поезия на Пейчев, към очерка му Улиците на нашата младост, където той пише: Нашата памет пази непокътнати спомените за младежките мечти, мисли и дела, и колкото повече времето ни отдалечава от тях, толкова по-ярки и по-близки те оживяват у нас и навярно техният чар и светлина са най-тежкото наказание за ония, които са изневерили на високия полет и светлия порив на младостта.

Дълбоколичностното осмисляне на миналото е основна тема на стихосбирката. Замисъла на Знамената са гневни Пейчев носи повече от двайсет години. Сам той споделя: Имам стихотворения, които нося дълго и все не мога да напиша, а някои сигурно и до края на живота си ще нося (14: 326). Миналото тук се осмисля от императивите на романтичното светоусещане, според което като времева категория то, а не бъдещето е най-висшето нравствено мерило на живота. При романтика Пейчев миналото има свойството да руши, а не да изгражда настоящето, да го опровергава, а не да славослови; то пронизва лирическия герой с болезненото чувство за лична вина, за лично крушение. Миналото е vita activa, настоящето - vita contemplativа. Двата живота са не просто противопоставени, те са взаимноотричащи се.

И тук лирическият герой е двойствено изграден: от една страна, угнетеният от миналото, чиито нравствени императиви не е съумял да защити (опроверган и нейните производни е смислоопределящата дума в Знамената са гневни), от друга - извисеният романтичен герой, стоящ над катадневното и провъзгласяващ собствени нравствени императиви. По същество това е идеята за независимия романтически дух, който общува със света, а не с отделния индивид. Много точна е констатацията на Вяра Чолакова, че Знамената са гневни е разговор със свободата, а не за нея (36). Лирическият герой е самият свободен дух, а не стремлението към него. При това Пейчев позиционира свободата чисто романтически: Свободата е съвършената субективизация, подчиняването на битието на "аза" (1: 433).

В перспективата на тази студия ще спомена още едно критическо изказване: Сега (след Знамената са гневни - б.а.) стават пределно ясни подбудите на много негови терзания, първопричината за толкова оспорваната му меланхоличност (42: 237). В тази книга, превъзмогвайки меланхоличността на интровертната си нагласа, Иван Пейчев обясни дълбоките й корени в житейската драма на романтично устроеното си световъзприятие. Сам поетът бе заявил: тя (тъгата - б.а.) се поражда от величествената и светла трагика на времето, през което живеем (11). Знамената са гневни, на фона на цялостното лирическо наследство на поета, се явява по ницшеански величествен акорд на една трагична участ. Дионисовото и Аполоновото начало в смисъл на vita activa и vita contemplativа са призовани на последна обречена битка.

* * *

В залеза на житейския си път Иван Пейчев подготвя книга със заглавие Зимни преддверия, но недочаква издаването й. След смъртта му Български писател пуска сборник с част от последните му стихотворения под заглавие Сенки на крила. В тия стихове поетът се прощава с живота - този път не като романтическо бягство, а реално, дори физически осезаемо. Vita activa и vita contemplativа са се слели примирени. Вече няма и сянка от драматизма, характерен за предните две стихосбирки. Елегията е сменила несъгласието, тъгата е овладяна, а не синкопирана. Пейчев се сбогува с най-скъпото си: морето, пътешествията, Анна. Ако можем да степенуваме книгите на един поет по искреност, това е книгата без никаква поетическа поза. На фона на досегашните му постижения обаче тя не ни представя нов и неочакван Иван Пейчев.

Вариациите на мотивите в сбирката са познати и не търсят изненада. Оттук и усещането за монотонност и разлятост на писането в противовес на драматичната сгъстеност в Лаконично небе. Отделните стихотворения преливат едно в друго като фрагменти на безкрайна поема. Поема не за отчаянието, свойствено на романтика, а за примирението и стоическото спокойствие пред краха на романтическите визии. Това е смисълът на тази книга-подборка от последните стихове на поета: тя ни представя последното му поетическо превъплъщение - на стоика. Пред мъчително бавното отдръпване на живота Иван Пейчев не остана в позата на вкаменен романтик: той предпочете спокойното отдалечаване отвъд - зад синята черта.

Най-после vita contemplativа = vita activa.

* * *

На въпрос на Михаил Неделчев: Не сте ли правили опити в прозата? - поетът отговаря: Проза не съм писал с изключение на един очерк - Улиците на нашата младост. Прозата ме отегчава страшно много. Не мога да си представя, че ще седна да напиша петстотин страници (14: 329).

Когато разглеждах ранното творчество на Пейчев, отбелязах изгубения ръкопис на повестта Момчето под електрическия фенер; за нея се знае само по устното свидетелство на Здравко Недев. Дори да е имало такава творба, тя ще да си е оставала в границите на ученическото творчество, след като сам авторът й не се сеща за нея. Изобщо в отношението на Иван Пейчев към прозата личи романтичната му нагласа на роден поет, за когото последната мисъл е да стане писател. Той не възприема себе си като професионалист литератор. Далеч е от прагматичното и утилитарно отношение към творчеството: по изразност тя (поезията - б.а.) си остава за мен лично най-бързото средство за достигане до сърцето на човека (пак там). Световните образци на романтическата литература са тъкмо в поезията, по-малко в драмата и съвсем малко - в прозата. Пейчев следва този модел.

Няколко думи и за отношението му към изкуството на превода. Поетът признава, че се е опитвал с любимите му Блок, Пастернак, Ласло Наги, но че няма талант на преводач: Не върви - става стихотворение от Иван Пейчев (14: 330). Същото е и с опитите да пише за деца - стиховете се получавали все мрачни и философски.

Талантът му притежава една силно изразена доминанта - и в изказа, и в мотивите - която не му позволява свободно да прескача оградите на различните литературни родове и жанрове. Оттук и сравнителната непроменяемост на Иван Пейчев в естетическите му търсения, обречеността му да има едно-единствено поетическо лице. Нещо повече: дори в мотивния си диапазон той е също така последователен. Сам поетът заявява: Тежко и горко на тоя, който търси тема след тема (14: 329). Това е уловено и от критиката: Лириката му се характеризираше с вариантност на темите, мотивите, емоциите, мислите (10: 95). Любимата поетическа физиономия на Иван Пейчев е бялото каменно лице на винаги закъснелия спрямо времето си романтик, а доминиращите мотиви в творчеството му - романтическите.

Вариацията като подход в тази студия избрах и заради това: да бъда близо до самия психографски и творчески профил на поета.

Поразен от рак, Иван Пейчев умира на 9 юли 1976-а в София. Около леглото му са най-близките приятели, разбира се, Анна, трите деца. Като една закъсняла отломка на романтическото племе поетът не дочаква дълбоки старини. Десет години преди това в едно интервю той казва: Понякога ми се струва, че поезията е територия на ужаса, защото най-талантливите в нея не са дочаквали своите годишнини (21).

Иван Пейчев не отпразнува своята шейсетгодишнина, но много преди това бе отпразнувал своята година в календара на българската поезия.

 

 

© Антон Баев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.02.2006
Антон Баев. Вариации за поета Иван Пейчев (Романтична формация и романтически мотиви в психографията и творчеството на Иван Пейчев). Варна: LiterNet, 2006.