Из "Белези от българин"

17. ДАРЪТ

Антон Баев

web

Щом се изтъркули жив на земята, Спас Господов реши да даде курбан.

„Всичко в живота започва с молебен и завършва с курбан!“ - извика Спас Господов, докато отупваше дрехите си от прахоляка.

А беше четвъртото денонощие от живота на Спас Господов, с което започна и историческата фаза от неговото битие.

Спас Господов започваше втори живот, но в същото време не беше дал курбан за първия. Ето защо Спас Господов реши веднага след курбана да направи и молебен. Идеха две радостни седмици, две седмици на тъпани и гайди, в живота на Спас Господов.

Като начало Спас Господов реши да се представи на жена си. „Ето ме! - рече той на Господовица и я стисна за вдовишките бутове. - Аз съм, твоят Спас!“

А Господовица отупа брашнените си от тестото ръце по гърба на нейния Спас и, макар да не го позна (архангел Гавраил беше върнал Спас не в ХХ, а в ХІХ век), го целуна, помириса и отведе в банята. А банята беше на двора и Господовица съблече Спас, както Господ й го вкара в леглото навремето - в самия зверски край на ХХ век, и бухна мъжа си в коритото, над което се виеше тънка елинпелиновска пара.

Спас Господов оноди жена си няколко пъти под манастирската лоза, каза си, че отново е мъж, м-м-м, мъж с голямо М, препаса пояса, пък се хвана за работа. А Господовица, румена и златна, остави с кур-бана да се оправя Спас, нейното завърнало се от оня свят мъжленце, нейното, м-м-м, миличко пишленце, и безшумно излезе от тоя сюжет, както българските жени ту излизат, ту влизат в живота на мъжете си - все през кухнята.

Спас Господов се запъти с широка крачка към мегдана.

Спас Господов срещна първо селския глашатай. От него разбра, че тоя юли, както му е ред, направили молебен за дъжд, а Господ ги чул, нали е милостив, чул ги, чул ги, ама или лошо ги чул, или прекалено щедър бил, та им пратил цял потоп. В края на юли пък дали курбан да спре дъжда, ама и август минал, и ето, септември превалял, а още кални реки, мътни морета отнасят малкото останала ни българска земя.

„И къде я отнасят тая българска земя? - викна глашатаят, та да го чуе цялото село. - На майка си у путката, жъ гу иба в потопа, жъ гу иба в ковчега, дето вътре за нас, българите, все няма място, все няма въздух!“

А Спас Господов извика една мастика за глашатая да успокои страстите му български, сипа му мента за нервите, и попита кой сега е кметът в това село, дето не во чревото адово, ами направо на майка си у путката се е заклещило. А глашатаят му рече, че е някакъв стамболовист, либерал ли, народняк ли, нъл' се били омешали кат' трици в хамбар, жъ ги иба в дембелите, жъ ги иба в дебилите, съдират ти кожата, пилят ти костите, пък те захвърлят гачи си египетска мумия.

„Брей! - рече Спас Господов, - ама днес кой век е?“

„Какъв ти век, бе, жъ тъ иба в стамболовиста! - кръвяса съвсем глашатаят. - Аз часовник нямам, той за век ме пита!“

Тъй мина първата среща от втория (историческия) живот на Спас Господов, от която той не разбра ни кое време е, ни кой век е, а само, че си е тук, у дома, на Балканите, и това му стига, и това му харесва. А ето какво стана по-нататък накратко.

Глашатаят падна под масата в кръчмата и там си остана. Спас Господов взе тъпана му и така наложи опънатата като онодена булка кожа, че вдигна потопеното българско село във въздуха. Кметът и приставът първо се скриха в мазето на общината, но като разбраха, че Спас Господов се е върнал от мъртвите и ще дава курбан, а после и молебен за единия и за другия си живот, довтасаха прегърнати, изтрещяха по няколко патрона и казаха, че те са насреща. Оттам насетне Спас Господов нямаше никакви проблеми с курбана и молебена.

Цялото село наизлезе с лодки в превърнатия на езеро мегдан и пиршеството за завръщането на Спас Господов продължи по мед и масло, по вода и олио, и завърши с мазни борби. Спас Господов натръшка всички знатни ергени, натискаше им главите във водата, докато спряха да излизат мехурчета, ха сега да видите как е там, разбираш ли, жъ въ иба в тиквениците български, викаше глашатаят, приставът трещеше с манлихерата, а кметът се дереше, че боят настана, тупкат сърца ни, ама я сега да ви видя гащите, жъ въ иба в женското семе, затуй ни затри потопът, че като власите се давите все в края на Дунава, и стига с тия вълци от Турну Мъгурели, ние сме в ХІХ век, какъв ти Радичков, жъ въ иба в писателите, жъ въ иба в мискините!

„Това са народни обичаи - обясняваше Спас Господов дългото си отсъствие от дома, докато Господовица налагаше раните му с мехлеми след двуседмичните български вакханалии, - а те не са нищо друго освен битова ритуалност плюс религиозна мистика. Сигурно помагат, щом са оцелели от езичеството до модерните времена.“

„Какви времена? - попита Господовица. - Ще ти дам аз на теб едни времена!“

Fuck! Fuck! Fuck!

И Спас Господов разбра, че никакви модерни времена не го интересуват него, българина, и дори да подаде нос в тия времена, българката така ще го зашлеви, че пак ще го върне на оня свят, а там го чакат шамарите на Гавраил и по-лошо - проповедите на архангела. Но да оставим Господови за малко сами, защото какъв е тоя писател, дето се занимава само с героите си, сигурно не е български, ами някакъв американски вагабонтин ще да е, а ние сега сме в ХІХ век, ако не сте забравили, интересуваме се от сериозните неща, дето мъчно влизат във фабула, дето са tabula rasa за простаците, тъй да се каже, vox dei за посветените.

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2006, № 11 (84)

Други публикации:
Антон Баев. Белези от българин. Пловдив: Хермес, 2006.