Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПУКАНКИ

Владо Любенов

web

"Каква само жена, еййй! - и като клекне да пикае има осанка!"

Този вик на неподправено възхищение се изтръгна от устата на тежката мотриса, по-точно от устата на Мишо Машиниста и се сля със свистенето на парата, която в този миг изпусна влакът, за да облекчи напрежението.

Силуетът на жената, клекнала сред полето, взе бързо да се смалява и при първия остър завой изчезна. Но усещането в душата на Мишо остана и го държа чак до гара Зверино, откъдето беше жената, че и още малко нататък, додето се виждаше реката, дето се виеше сред пролома.

Като гледаше реката, Мишо Машиниста сякаш виждаше образа й, забулен сред отраженията на тополките. Едно сладко чувство пронизваше душата му и той настъпваше педала на свирката:

У-УУУУ!

И музиката от ритъма на влака му заприличваше на Искърското хоро, Мишо пускаше ръчките, разперваше ръце и започваше да играе на платформата.

Жената се казваше Уна и беше омъжена за селския пъдар, но мислите й бягаха все подир влака на Мишо Машиниста. Поне така си мислеше той от известно време. Някакъв звяр беше влязъл в душата му, едър и силен като локомотив, и пуфтеше денонощно в него.

Мишо Машиниста беше добър момък, но заради влака ли, дето му вземаше всичкото време и му даваше всичкото щастие, той пропусна момента да се ожени. После нещата тръгнаха по ония релси, по оная уравновесена двойна спирала, дето се вие до самия край на живота ти. Само че когато влакът на Мишо влизаше в тунел, на него му ставаше изведнъж страшно самотно и мъчно и се сещаше за майка си, която рано бе загубил. Добре, че тунелите по Искърското дефиле бяха къси и красотата на природата отвън спасяваше всичко...

Но ето, че се появи Уна и Мишо Машиниста се влюби с цялата си обикновена душа. А с него и влакът. Изведнъж, някак плавно ли, наперено ли, локомотивът пристигаше на гарата, чист и важен, с блестящата фуражка на главата и чиста униформа. Спираше, качваше Уна от Зверино до Мездра и от Мездра до Зверино, а понякога и до София, надаваше лек протяжен и възторжен вик и потегляше тежко, пуфтейки от гордост и щастие. А когато Уна не пътуваше, всеки случаен пътник сред полето, с изключение може би на пъдаря от Зверино, можеше да се закълне, че локомотивът не свиреше, а сякаш издаваше вопъл след вопъл, щурайки се безсмислено из дефилето, така тъжно звучеше свирката му...

Не мина и година и работата стана. А като стана - и се разчу. А като се разчу - разви се като кълбо мека прежда, търкулнало се от скутите на Уна чак до гара Мездра. И щеше да се забрави, ако не беше тая невероятна история…

А че Уна не беше за жена на Митьо Пъдаря - то беше ясно на всички от много отдавна. Уна беше, сто на сто, от болярски род. Слабичка, стройна, с бяла кожа и сини очи, ходи с леко отворени навън стъпала, ама как ходи! И по равно, и по нанагорнище, а най-вече по нанадолнище - с такава осанка нямаше жена не само в Искърското дефиле, ами, сто на сто, и сред чистата арийска раса от Иранско - на изток, та до Немско - на запад. Така беше!

И ето сега - влакът тупти и препуска, а Мишо Машиниста си чеше потния тил, за да измисли как да зарадва Уна, какъв подарък да й направи за рождения ден, хем да я впечатли, хем така, инкогнито, да й помогне на сиромашията, в която, уви - с този пъдар и четирите им малки дечица - беше почти загинала. А това, че бедността похабява всичко, дори и осанката на жените, беше ясно и на простите селяни от Зверино, и на Мишо Машиниста, а и на нас, безмълвните странични наблюдатели. А защо се беше омъжила за него пъдар - това беше тайна, която Мишо не можа да изкопчи от Уна, сигурно беше нещо, свързано с религията на двамата, която тя, въпреки тихата си всеотдайност към Мишо, ревниво пазеше само за своето голямо семейство...

Влакът препускаше като луд сред полето, Мишо Машиниста хвърляше кюмюр в пещта и мислеше, мислеше, мислеше, а по нивите от царевица шареха червени комбайни и жънеха, жънеха, жънеха - богата реколта щеше да има и тая година...

Да можеше сега да спре влака, пък да метне няколко чувалчета от оная, бялата царевица, дето стават пуканки от нея, та да зарадва и Уна, и дечурлигата!... Ех, да можеше!

И си го представи! После още веднъж. И още веднъж. А след туй си представи светналите лица на дечорлята и мекото благодарно излъчване на очите на Уна, пуканките, които пукаха в котлето - топли, вкусни, весели - цели три чувала! Може и пет. Или седем. Или най-добре десет! Колко му е да спре влака и да ги натовари!...

На другата нощ Мишо Машиниста взе четири конопени чувалчета и тръгна пеша към нивите. Вървя дълго и после дълго събира разпилените бели мамули. Кооперативната нива не беше като частната - винаги оставаше по нещо в нея за добросъвестните събирачи. Къде с торбици и чувалчета, къде с магаренца, предприемчивите селяни след това попълваха собствените си бедни къщи. От Кооперацията уж си затваряха очите, но хванеха ли някого - нямаше прошка, - съдеха го жестоко в съда - държавна собственост беше това, не беше шега работа!...

Мишо Машиниста върза здраво дебелите чували и ги извлече до стърнището, близо до железопътната линия, търкулна ги настрана, хвърли няколко снопа безплоден изсъхнал фураж за маскировка и бързо потъна в мрака...

На другата сутрин Митьо Пъдаря случайно откри чувалите и застана на пусия да дебне, кой ще се появи по никое време.

Малко по-късно, в 11 часа и 3 мин. сутринта на 15 август, влак № 177 тръгна от гара Зверино за гара Мездра, пълен с мечти и надежди.

Мишо знаеше, че днес Уна вече е завела с ранния влак четирите си деца в Мездра да ги почерпи със сладолед за рождения си ден и тайно да си купи от ония много модерни найлонови чорапи, за които Митьо Пъдарина мърморел, че били “буржуазни” и не приличало на жената на чиляк от властта като него, да ги обува.

Пуф-пуф-пуф!

Хайде бе - буржоазни! А да ядеш бели пуканки не е ли буржоазно?!

Мишо щеше да слезе с четирите чувала царевица в Мездра, да им лепне по едно клеймо с име и село в “Багажи по влака” и да ги прати за разтоварване обратно в Зверино. Знаеше, че Уна има някаква леля отвъд Балкана, пък и кой щеше да тръгне да проверява и връща четири чувалчета с царевица обратно.

Пуф-пуф!

Беше спокоен летен ден, с една мрежеста свенлива облачност, която настройваше душата на “си бемол” и без да е необходимо да познаваш нотите. Далите плод царевични ниви се наслаждаваха на най-хубавите дни от лятото, което вече си отиваше…

Пуфффф…

Влакът спря не по разписание и замря. Митьо Пъдарина се събуди от обзелата го дрямка и разтърка очи.

Мишо Машиниста скочи пъргаво от влака и на два пъти метна чувалчетата на платформата на локомотива. Влакът хукна към Мездра, а Митьо Пъдарина хукна обратно към Зверино да телеграфира от кметството за небивалото престъпление…

Човешкото щастие е особена работа... Може да се каже, че и Мишо, и Митьо бяха посвоему щастливи от един и същи факт, но с различни последици. На Мишо много му се искаше Уна и хлапетата да ядат пуканки, а на Митьо много му се искаше Мишо Машиниста “да изяде дървото”! И двамата бяха сигурни в успеха си и сърцата им пееха, влакът пуфкаше ли, пуфкаше, Мишо мяташе кюмюр в раззинатата уста на локомотива и викаше: “Давай, байо, давай!”, а Митьо Пъдарина пуфтеше, лиги капеха от раззинатата му уста, но не спираше да тича по баира като звяр, и понеже омразата е по-бърза от любовта, Митьо успя да стигне пръв в селото.

Жалко!

А гара Мездра вече се виждаше. Мишо Машиниста се усмихваше, докато бършеше потта от косматите си гърди, влакът, набрал скорост, нямаше нужда от повече заряд, целият му заряд сега преминаваше в Мишо, който, като облече новата си униформа и нахлупи небрежно фуражката, придоби такава осанка, че ако след малко излезеха заедно с Уна по главната улица на Мездра, целият град щеше да падне в краката им…

Така е, щастието и късметът обичат хората с осанка.

И оня далечен братовчед на Мишо Машиниста, на който той все забравяше името, и който пътуваше в същия влак, и който беше видял как Митьо Пъдарина беше хукнал към Зверино, и който беше по рождение добра душа, щом влакът спря за миг на гара Разпределителна, слезе от вагона, изтича отпред и викна на Мишо:

- Бате, Пъдаря те виде и ще те обади! Бегай!

“Еххххххх…”

Влакът изпъшка и тръгна бавно, щото му бяха дали път, момчето се метна обратно във вагона, а Мишо усети слабост в краката си.

А известно е, че когато усетиш слабост в краката си, после ушите ти глъхнат и очите ти не виждат добре, и може би и затова, като се взря напред, Мишо Машиниста видя само едно: цялата отговорна милиция на град Мездра се беше строила тържествено на перона, заедно с духовата музика, и го чакаше да спре влака, за да го обискира и арестува.

А там сред пътниците отдалече блестеше Уна с четирите си красиви дечица и с белите си болярски нозе, обути в “буржуазни” чорапи. Всички чакаха Мишо Машиниста да слезе с четирите си пълни чувалчета бяла царевица и да му щракнат белезниците за срам на цялата славна железничарска история.

И тук може да кажем с гордост: Мишо Машиниста не беше вчерашен! Не случайно Уна го беше избрала сред всичките диви шопи по Искърското дефиле, нейната древна женска интуиция и велика арийска кръв бяха почувствали безпогрешно първичната вродена интелигентност на този рядък български екземпляр от тази неопределена балканска раса, който в изключителни моменти правеше такива невероятни неща, за които после дълго и въодушевено се говореше не само от Зверино до Мездра и обратно, ами и по света, чак от Иранско - на изток, та до Немско - на запад.

Мишо Машиниста изчака неподвижен няколко секунди, за да чуе ясно в ушите си великото Искърско хоро, да види пред очите си белите зъби на Уна, представи си я как тя слиза по най-стръмната улица на Зверино, леко разкрачена и горда, с величествена осанка, видя удивените очи на малките хлапета и… - и!

С лявата ръка Мишо отвори огромната топла уста на пещта, а с дясната хвана за ушите първия чувал с бяла царевица и го хвърли в нея, без дори да го развърже… После Мишо Машиниста пак с лявата ръка дръпна свирката и влакът пронизително изсвири, а с дясната хвана за ушите втория чувал с бяла царевица и го хвърли и него, без дори да го развърже…

Имаше нещо величествено и красиво в тези повтарящи се жестове на Мишо, такова, което можеш да усетиш само със сърцето и душата си, една такава сладка мъка от непостижимостта на щастието, в което вече си повярвал, и което ти се изплъзва, като онзи тържествен миг на сбогуване с живота в името на любовта…

После Мишо Машиниста натисна докрай педала за парата… и на всеки звучен чинел на сърцето си го натискаше пак и пак, и пак, сякаш играеше в ритъма на хорото, докрай!, докато мина така пред изумените очи на шопите по перона, на строената мирно градска милиция, на занемялата духова музика, на разплаканите очи на Уна, и на най-радостните детски очи…

:- Мамо! Мамо! Виж! Виж! - викаха едно през друго децата и дърпаха майка си за полата, за бохчата, за чорапите, за душата и сърцето й…

Уна свали бялата бохча от рамото, пълна с дребни покупки, сложи ръка над очите си да затули слънцето и погледна към влака, който бавно и някак тържествено влизаше в гарата…

А от отвора за парата, от свирката на локомотива, от прозорчето на машиниста, отвсякъде, откъдето можеше да излезе радостта, от всички дупки и цепнатини излитаха с безреден пукот нависоко и падаха с леко безмълвие по перона - бели и нежни, топли и вкусни… пуканки - десетки, стотици, хиляди, милиони, милиарди пуканки, които влизаха весело в бохчите на селяните, в пушките на милиционерите, в инструментите на музикантите, в устите на децата, и в очите на Уна.

 

 

© Владо Любенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2013, № 1 (158)