Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАЛЪК НОЩЕН РАЗКАЗ
Te quiero mas de la vida!*

Габи Генчева, Владо Любенов

web | web

С тънкия си усет животът винаги предусеща смъртта. Но в нощта е скрита много нежност, и колкото и да е странно, именно от тъмното се ражда онова чувство, което оттласква смъртта надалеч...

Тази вечер лежах по гръб до жена ми и слушах вятъра, който разтрисаше прозорците.

- Да пея ли вече - попита тя.

Имахме си малък семеен ритуал, който спазвахме почти всяка вечер. Аз й казвах кратко стихотворение по неин избор, тя ми изпяваше някоя песен по мое желание. Винаги накрая.

Но днес беше тежък ден. Бях загубил важно дело. Медицинските ми резултати не бяха добри, болестта ми се задълбочаваше. Жена ми също имаше проблеми в работата.

Всяка вечер си правех равносметка на деня. После си казвах мечтите. На глас. Ако всичко беше наред и нищо не ме измъчваше, заспивах бързо. Всъщност заспивах само когато започвах да виждам видения с отворени очи. Това беше някакъв странен вид халюцинация преди сън. Първо се появяваше някакво неясно петно, след това образ на лице или фигура на човек, но винаги на нещо живо. Но тази вечер видения нямаше.

- Днес беше тежък ден - казах. - И не се справих както трябваше... А?

- И аз не се справих - каза след кратко мълчание жена ми... - А?

Засмях се, схванал огледалната ирония на въпроса. Намерих ръката й под одеялото и я стиснах.

Останахме така известно време.

- Не ми се спи вече - каза Ани.

- Освен това е петък вечер - рекох аз. - Ако не бях боледувал така скоро, можеше да сме някъде навън.

- Боли ли те още - попита жена ми.

- Понякога - казах и поех дълбоко въздух - имам чувството, че се влошава. Но сега ми няма нищо - добавих бързо.

Навън беше хубава пролетна нощ. Само преди малко силен вятър беше блъскал прозорците, а сега беше тихо и миришеше на зелено.

Жена ми запя...

- Чакай - казах. - Не ти ли се излиза?

- Сега? - попита Ани. - Добре ли си?

- В кой смисъл? - отвърнах.

И двамата обмисляхме отговора.

- Можем да вземем такси - казахме почти едновременно.

Нищо не разсънва така, както внезапния естествен смях.

- Днес ми се обади Алди - рекох. - Имат в бара латино-парти...

Надигнах се и седнах в леглото. Жена ми също седна от другата страна.

Внезапно зави линейка. Беше решаващ момент. Кое щеше да надделее. Страхът от смъртта или любопитството на живота. После мина някаква кола. Бяха надули музиката. За секунди няколко познати латино-ритми пропукаха нощта.

- Отиваме - рече Ани. - Само се облечи хубаво. Сега ще ти приготвя дрехи. Ще ти взема за всеки случай и лекарствата.

Обичах женската решителност в такива моменти. Сигурно в такъв момент и Ева е откъснала ябълката. Малко преди полунощ в една топла пролетна вечер.

След малко таксито се отправи към бар „Колорама”, една от новите модерни нощни латино-дупки в столицата.

Шофьорът беше младо момче, навито за работа.

- Накъде?

Обясних му. Момчето ни погледна с любопитство.

- Контрол над децата, а? - подсмихна се той.

- И по-старите обичат да танцуват - казах. - Обичат живота.

- Извинете - каза сконфузено той. - Но не мога да си представя моите родители на латино парти след полунощ.

- И те са били млади - обади се и жена ми.

- Много обичам да танцувам латино - продължи шофьорчето. - Но все нямам време от работа. Наскоро се ожених и станах баща. На момиче - допълни гордо и погледна за миг нагоре. От сенника над огледалото се смееше щастливо малко розово бебе.

- Художник - казах шаблонната фраза. - Да е живо и здраво!

- Всъщност аз наистина съм художник - запали се младежът. После отвори жабката и извади малък албум. Вътре имаше снимки на картини в ярки тонове и много светлина. Но някак им липсваше перспектива.

- Имат много светлина - рече замислено жена ми. - Никога не спирайте да рисувате...

Бяхме стигнали. Момчето подаде визитката си.

- За навръщане - каза - Ако няма друг колега.

В бара танците бяха започнали. Просто трябваше да влезем в тълпата, за да се преродим.

Тълпата, която танцува, е най-хубавото нещо на този свят. Веднага се виждаха открояващите се двойки. Бяха толкова близко до нас, че аурата им веднага ни придърпа. Усещах мириса и тръпките като със своето тяло, въпреки че бях се облегнал на колоната. Загубих усещането за време и място. Ритъмът, всичко е в ритъмът. Под пръстите си усещах телата на всички танцуващи момичета, а върху себе си - техните обвити ръце. Изведнъж почувствах, че не съм в стегнатите си черни дрехи, а в оня бял костюм на дебеланкото пред мен, който се гънеше като антилопа с облечената в черно лъвица. Погледнах крадешком към жена ми. Тя също гледаше захласната. Господи, какви вълни, какви крака и шии. Почувствах се като висока трева под вятъра. Като пясък в пустинята. Като лъв на върха на платото. Танцувах! Вече танцувах. Бях забравил за болката, за самотата, за смъртта. Усетих тялото на жена ми, което сякаш се раздвояваше пред мен. Може би и аз се раздвоявах. Едното тяло беше истинското, което стоеше облегнато на колоната, притискащо скръстените си ръце на гърба, а другото беше въздух, мъгла, видение... „Астралното тяло!” - мина ми за секунда през ума, после се наредих на редичката и се включих в ритуалите на групата. Салса, да, следвай стъпката на другите, две крачки, кръгом, пак една крачка...

Потта тече по лицето ми, но дишам леко. Една много красива жена ми се усмихва за секунда. Позната физиономия. Червената й сатенена рокля за миг ми резва въображението... „Сестрата от болницата!” - жена ми вика в ухото ми, проследила погледа ми...

А, ето го и шофьорчето от таксито, каня се да й извикам на свой ред, но той се завъртва, не, не е той, но защо пък не! Когато танцуваш, светът се върти толкова бързо...

Музиката е такава, че се вкопчвам в жена ми и танцувам зарил глава в косите й. Две самотни тела, облечени в черно, люлеещи се сред червения дансинг, които не разбират, че музиката вече е спряла.

- А сега специален поздрав за... - Алди обявява имената ни на своя смешен български. - Te quiero mas de la vida! - казва и пуска парчето. Само след миг дансингът е пълен.

- Какво значи това - питам Ани и момичето до мен. - Те само вдигат рамене и се усмихват.

Нима има значение в такава вечер...

*

Някъде към два се качваме на таксито. Животът е прекрасен. Всеки е сам със себе си, заедно сме и целият свят е в нас.

Шофьорът е възрастен и мълчалив.

- Животът е хубав - обаждам се аз. - Особено след полунощ. - Нали така, шефе!

Шофьорът нищо не отговаря.

Този път пътуваме дълго. На главния път се е образувало задръстване по никое време.

- Какво става? - пита жена ми и отваря прозореца. Мирише на бензин и мръсен градски въздух.

- Катастрофа - отвръща след малко шофьорът. - Един колега е катастрофирал жестоко...

Една тъмна вълна преминава през нас, прорязвана от червените светлини на чакащата колона автомобили.

- Младо момче - продължава шофьорът. - Наскоро му се бе родило момиченце. Някакви пияници изскочили внезапно и той, за да не ги удари - право в стълба...

- Жив ли е - прошепна жена ми.

- Кой знае - рече след малко шофьорът - утре ще разберем.

Усетих как жена ми плаче отзад. Стиснах зъби. Можеше и да не е той. Но има ли значение кой е точно.

- Извинявайте, че ви развалих настроението - обади се шофьорът. - Виждам, че сте щастливи. Но понякога това е животът.

После пусна радиото от копчето.

Силни латино-ритми гръмнаха от новите колони на колата. Беше нашия поздрав:

Te quiero mas de la vida!

Te quiero mas de la vida!

Te quiero mas de la vida!

Таксиметровият постепенно намали музиката и спря. Бяхме пристигнали у дома.

 


* Обичам те повече от живота. [обратно]

 

 

© Габи Генчева, Владо Любенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.04.2010, № 4 (125)