Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕЗИКЪТ НА МИНЧО

Габи Генчева, Владо Любенов

web | web

Когато Минчо беше пиян, езикът му ставаше страшно зелен и аз не можех да го гледам. В такива моменти на Минчо му беше много весело и се смееше с широка уста, а аз имах чувството, че ще получи епилептичен припадък и ще си глътне езика. Гледах да се махна по-бързо, защото си представях, че ще трябва да бъркам с пръсти в устата му, за да му го извадя.

Не знам защо, но когато заварвах Минчо пиян, винаги беше на пейката пред нашата къща или пред единствения магазин в селото. Сигурно защото му бяха все в посока за кошарата и после лесно хващаше пътя...

Минчо живееше в махалата „Кошарите” над село с майка си. Беше се развел много отдавна, жена му, децата му и внучетата му бяха дошли да го видят само веднъж за двадесет години, по времето, когато цените на имотите скочиха толкова много, че старата наследствена каменна къща с ливадата струваше много пари според обявите на брокерите на недвижими имоти. Вярно, горе имаше и ток, и вода, и панорама, но да биеш толкова път за едната ти гледка, никой купувач не се съгласяваше. После и това мина и Минчо пак си заживя като преди. Майка му пасеше през деня овците, докато Минчо слизаше в селото да свърши някоя тежка работа. Беше много едър мъж, як и можеше да копа и цепи безкрайно. Не обичаше да носи камъни. Много обичаше да коси тревата.

Минчо идваше да ми работи даже и когато не съм го канил. Влизаше рано сутрин в двора и почваше да чука и остри косата, докато ни събуди всички. Аз излизах по копринена пижама на стълбите да видя кой ме е събудил толкова рано, а Минчо ми се хилеше насреща с полубеззъбата си уста и се оправдаваше нещо.

Минчо почти винаги нямаше пари, но когато дойдеше вкъщи, дори и без да се надява на работа, все носеше някакъв подарък - било буркан със супа от майка му, било кошница със стари яйца, било нещо друго, които обикновено изхвърлях...

Синът ми, който беше на шест години, обаче много му се радваше, защото Минчо винаги му носеше дребни подаръци, обикновено „Зрънчо” - някакви гадни царевични пръчици, и сокче, но в който пакет винаги имаше и някаква малка играчка.

Въпреки че беше толкова голям, Минчо имаше психиката на дете - непрекъснато си купуваше тия зърнени боклуци заради играчките в тях. В джобовете му винаги имаше или пъзелче, или войничета и колички, дори огледалце и гребенче, когато играчката беше за момиче.

Като всяко дете обаче, Минчо много бързо губеше интерес от всяка игра, в това число и от работата, която трябваше да свърши, особено ако нямаше с кого да си говори. Приказките не му пречеха на работата, тъкмо обратното, явно беше много самотен, там горе на кошарата с майка си, овците и без нито едно дете като него.

- Жаба-кекерица - изломотваше нещо Минчо, копаейки ямата. - Агънце-багънце!

- Какво каза, Минчо - питах го, застанал горе на площадката.

- Недей да ми мътиш водата - пак изръмжаваше Минчо, без да ме чуе, и нагазваше в калната дупка.

В главата му бяха непрекъснато някакви реплики, стихчета и символни полета от приказки и случки от неговото детство.

- Бяла спретната къщурка с две липи отпред - казваше понякога Минчо и сядаше да изпуши една цигара на пейката пред къщата.

Правех му мляко с какао, но най-обичаше ракийка в пластмасова чашка.

- Който пие - зло не мисли... Хайде де, сипи още малко - изведнъж ми се скарваше Минчо. Но и аз се ядосвах.

- Ставай да работиш! - виквах му, уплашен да не се напие.

- Добре де - въздъхваше примирено Минчо. - И аз съм човек, измарям се.

После се заиграваше с детето ми. После ставаше икиндия - късния следобед, и той ставаше да си ходи. И с топ не можеше да го спра. Плащах му ден за ден, иначе страшно се обиждаше, чак очите му се овлажняваха. При всяко разплащане двамата чувствахме, че на другия ден може и да не работи. Но Минчо беше много съвестен. Ако не беше си довършил работата, идваше непременно да се извини, че днес няма да работи. Обикновено, защото е пиян от вечерта.

Сутрин го намирах седнал кротко на пейката, ухилил зелената си страшна уста, да пие за изтрезняване бутилка бира и да се олюлява застрашително.

- Ала-бала-ница - казваше Минчо - пияна главица...

После вадеше от широкия си джоб малка играчка и сокче.

- На за детенцето! - Седеше дълго с клюмнала глава и увиснал зелен език, говореше си сам, после си тръгваше.

- Виж колко е страшен пияният човек - казвах аз поучително на „детенцето ми”. Виждаш ли му езика!

- Глупости, тате - рече синът ми. - Чичо Минчо не е страшен, той е добър! А езикът му е зелен от сокчето, ето виж - МНАААА! - изплези ми се Гого...

Целият беше отровно зелен! Ужас!

- Само да съм те видял друг път да пиеш тая оцветена вода! - изревах аз.

Някъде надолу по пътя Минчо се смееше гръмогласно.

 

 

© Габи Генчева, Владо Любенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.04.2010, № 4 (125)