Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТАРИЯТ АДВОКАТ

Габи Генчева, Владо Любенов

web | web

Събудих се с мисълта, че съм стар, никому ненужен учебник, изпълнен със скучни мъдрости. Впрочем това чувство ми е познато от известно време. То води след себе си желанието да лежиш цял ден и да мислиш. За щастие инерцията на четиридесетгодишната работа задвижи мозъка, ръцете и краката ми и аз превключих на автомат - старателно оправяне на леглото, бръснене, обличане и вече съм готов с предварително приготвената чанта на път за съда. Набраната инерция ми пречи да се отпусна и да си кажа: “По дяволите, стига, днес е толкова хубав ден!” - и да запраша някъде другаде. Това би ме погубило. На моите години човек трябва здраво да се държи за професията и навиците си, защото те са всичко, което има, и е твърде късно за нещо друго. Твърде късно е да си недоволен от себе си и от живота си, нямаш време да рушиш миналото и да търсиш бъдещето, защото просто бъдеще няма.

Виждал съм много такива нещастници, които рано се предадоха. Всъщност те предадоха себе си, това, което са градили цял живот, за да търсят в края му смисъла и щастието, до които, както те си мислеха, не са могли да се доберат. Сега се лутат объркани, изведнъж скочили в старостта като в блато, от което не могат да се измъкнат. А бяха добри в професията.

Денят беше наистина хубав - топъл есенен ден, с улици, засипани с мъртви листа. Можех да стигна до съда със затворени очи - вече толкова години извървявах този път всяка сутрин и вечер, без неделите, разбира се. Не беше само въпрос на навик, а и на някакво трудно определимо достойнство - да продължаваш, да си на ниво, да поддържаш мисълта си тъй бърза и свежа, както някога. И да се бориш със същата страст, както в началото, като току-що пробиващ адвокат. Знаех много добре, че тази вътрешна дисциплина се отразява и на външността ми - стойката ми е стегната, погледът - бистър, и годините въобще не ми личат. Колегите ме смятат за добър, дори много добър и аз зная, че са прави. Защото рядко губя дела.

Сградата на съда е стара и олющена. При други обстоятелства навярно би ми навявала печал. Но не и сега. Тя е моето царство вече цели четиридесет години, в сумрачните й зали се бяха разиграли толкова много битки, при които неизменно побеждаваше по-добрият, по-хладнокръвният, по-безкомпромисният. Бях побеждавал аз, и то много по-често от всеки друг, много по-бляскаво - за тези, които познават правото и знаят какво искам да кажа.

В коридорите се разминах с няколко колеги, които разсеяно ми кимнаха. Зная, че не ме обичат, но считам, че това е в реда на нещата. В нашата професия не може да има приятелство, защото то би довело до компромиси по делата, a това е недопустимо. Поне за мен.

Отворих внимателно вратата на съдебната зала. Съдът заседаваше. Обичайната смесица от хора - изнервени, уплашени, възмутени... Няколко колеги седяха по пейките и чакаха реда си.

И тогава я видях. Беше много млада, с дълга руса коса, падаща свободно на раменете й, с открито чело и с очи - сини почти колкото моите. Защото моите са наистина сини.

Нещо трепна в сърцето ми - някакъв спомен - отдавна забравен и преболял, проблясна за миг и изчезна.

Погледнах я още веднъж. Сигурен бях, че е адвокат, макар че я виждах за първи път. По всичко личеше, че й предстои първото дело и не се чувства никак сигурна.

Внезапно изпитах странното желание да й помогна, да я закрилям, да я науча на хилядите тънкости в професията, които бях трупал и пазил и които щяха да й спестят толкова огорчения в бъдеще.

Но знаех, че няма да го направя. Основен мой принцип е да не помагам на колеги, защото след време тази помощ може да се обърне срещу мен по някое дело.

Заех обичайното си място и започнах да прехвърлям мислено делата, които ми предстояха. Но не можех да се съсредоточа. Може би защото в залата беше по-шумно от обикновено. Може би заради непознатата. Навярно тя олицетворяваше всички жени, в които се бях влюбвал през годините и с които се бях разминавал в същата тази зала. Рано или късно ставахме противници по делата, рано или късно аз печелех, а те си отиваха от мен. С огорчение почувствах, че е твърде късно да поправя всичките си грешки. А и не бях съвсем сигурен трябва ли да съжалявам за тях.

Изведнъж гласът на съдията ме върна към това, за което бях тук.

- Административно дело номер 183 - извика той и аз се запътих към адвокатската маса, леко раздразнен, че бях допуснал мисълта ми да се отклони в друга посока.

И тогава я видях да върви към масата срещу мен - леко уплашена, но затова пък готова да се бори. Движенията й бяха нервни и напрегнати и тя с мъка се опитваше да ги омекоти.

Бях изненадан. Не че беше невъзможно, но все пак не очаквах точно сега, още в първия ден, да се срещнем един срещу друг пред съда. Ясно си дадох сметка, че пътищата ни вече се бяха разделили и че никога няма да се срещнат, защото от тази зала щяхме да си излезем противници и такива щяхме да си останем винаги. Защото аз вече знаех изхода на делото.

За първи път почувствах лека болка. Може би трябва да се откажа веднъж в живота си от предварителната схема? Може би трябва да й дам възможност да се бори, да отвори тежките книги, които нареди пред себе си, да цитира мъдрите юристи, погребани в мъртвите страници, да убеждава някого в нещо, което навярно е без значение за вселената като цяло и е толкова глупаво да спорим за него въобще... Знаех, че е чудесно подготвена по същността на спора, кой знае, може и да беше права, но беше допуснала един малък, фатален пропуск, който съвсем променяше нещата. Господи, защо не можех да си затворя очите поне веднъж в живота, защо не можех да се призная за победен и кое в края на краищата бе по-важно - интересите на клиента ми, моята гордост или последната възможност, която животът ми предлагаше - да постигна ако не любовта, то поне приятелството на едно човешко същество?

Изведнъж усетих, че съдията ме гледа настойчиво, сигурно бе казал нещо, което не бях чул, от мен се искаше нещо, а аз за първи път не бях готов, за първи път не знаех как да постъпя.

- Оспорвате ли жалбата, колега? - раздразнен повтори съдията и аз с изненада се чух да казвам, че я оспорвам и че всъщност делото трябва да се прекрати, тъй като жалбата е подадена след определения срок, че в случая не важат общите правила за обжалване, а тези по специалния закон, който колежката не е съобразила.

Тя се изчерви изведнъж и започна объркано да рови из книжата си, искаше да направи някакви възражения, но не знаеше какви, искаше да прочете нещо, но нямаше време да се рови в дебелите книги и съвсем безпомощна, тя загледа съда с някаква надежда оттам да получи помощ. Съдът също започна да рови в книжата, да сравнява дати и да смята срокове, а аз стоях толкова безпомощен и объркан и бих дал всичко, да не съм казал това, което току-що се чух да изричам. Но вече беше много късно. Съдът набързо прекрати делото. В такива случаи те са доволни, че поне един спор отпада, без да е стигнал до тях, без да е нужно да изслушват свидетели, вещи лица и становища на страните, без цялата тази тежка процедура, по която обикновено минава едно дело.

Тя набързо си събра книгите, все още изнервена, без да ме погледне, без да погледне въобще някого и аз вече знаех, че за в бъдеще старателно ще избягва погледа ми и по делата срещу мен ще се опита да ми върне удара, който току-що бях й нанесъл.

И тогава ми се стори, че всички лоши чувства, които волно или неволно бях предизвикал в колегите и клиентите им в тази съдебна зала по време на цялата ми четиридесетгодишна практика, се измъкват от пукнатините на пода и стените, насочват се към мен, обгръщат ме в някаква мъгла, която попива бавно в цялото ми тяло и ме задушава така, както някога бе задушавала другите. За първи път почувствах, че повече не мога да издържа и трябва да изляза навън, на чист въздух, по-далеч от съда, по-далеч от себе си, по-далеч от цялата цивилизация, която ни принуждава да бъдем не такива, каквито бихме искали, да постъпваме не така, както бихме искали, и въобще да живеем не така, както бихме искали...

 

 

© Габи Генчева, Владо Любенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.04.2010, № 4 (125)