МОЦАРТ

web | Живи души

Той, Моцарт, бил музикант, значи. Музики пишел по ноти... Пък хората ги свирели тия неща и им ръкопляскали. Всички ръкопляскали - от царя до пъдаря.

И останал Моцарт. Знаем му името.

Обаче аз питам, това справедливо ли е?

Щото да вземем мастилото. Нали ти трябва мастило, за да пишеш нотите? Тогава е трябвало! Нямало е химикалки, нямало е компютри. С мастило са писали. И с пачи пера.

Та! Пише си там Моцарт нотите и изведнъж му свършва мастилото. Мастило - тук, мастило - там: няма го никакво!

И "Сватбата на Фигаро" отива на кино.

Няма мастило, няма сватба.

Ненаписана остава "Сватбата на Фигаро" - факт! Най-много "Малка нощна музика" да остане написана. И то още по-малка.

От едно просто мастило става тая работа. По-точно - не става!

А и пера е трябвало. Перата да не са вечни. Пачите пера.

Пък то, докато се стигне до тях, бая зор е било. Не за Моцарт. Какво му е на Моцарт толкова? Изхаби му се перото, счупи му се - от вдъхновение там, от разните али-бали... Изтичва Волфганг Амадеус и си купува ново перо. Ако има пари. Ама пари е имал де, нали и царят, и пъдарят са му ръкопляскали, все е падало колкото за пачи пера.

Аз, обаче, казвам не за Моцартовите зорове, а за зоровете на такива като мен. На обикновените хора. Да вземем само паткаря. Че тоя паткар, доде излюпи пиленцата, доде ги храни, доде ги пази от болести, зверове и крадци - душата му излиза. И не му е никак приятно от това.

На Моцарт какво му е?

Даже Моцарт обича да му излиза душата, защото така се прави изкуство, така се печелят пари. А паткарят не обича. Паткарят иска да печели пари, без да му излиза душата.

Стига, стига с тоя паткар - ясно е какво искам да кажа. На тия, дето са правили мастилото, перата, хартията, дето са ги превозвали насам-натам, дето са ги продавали, хем душата им излизала, без да обичат това, хем са останали неизвестни.

А Моцарт го знаят всички. И аз го знам.

Пак питам - справедливо ли е?

Утре ще ми дойде някой такъв Моцарт в бакалницата - нотни листове да ми иска. То аз нотни листове не продавам, фигуративно се изразявам един вид - за по-голяма яснота. Ама и да продавам, баш на него няма да му дам. Колкото и да ме моли, каквото и да ми предлага - не, не и не! Ей така - напук! Аз съм си малко чапрашък в главата. Принципен съм и няма да му дам.

Що ще му давам? Да ми се дуе после с неговата музика, с разните му там Дон Жуани и бръснари, а мен никой да не ме бръсне. Няма да стане, няма... Колкото и да надува флейтата. Оная, дето казват, че била вълшебна.

Аз даже, ако имам бръснач в момента и ако оня започне много-много да се пени, може и да го клъцна. Познавам си се, затова го казвам. Избухливичък съм си и като ми кипне така, отвътре, като ми падне пелена пред очите...

Ама сега като разсъждавам по-трезво, на спокойно, си мисля - от къде на къде ще го трепя. Ще го трепя, пък после да го излежавам. Не става така днес - с бръснач!

Аз него по-иначе - икономически... Тъй де - който има пари, той поръчва музиката. Пък аз никаква музика няма да му поръчам!

Освен ако много ми се примоли, ама ей така - наистина много - тогава такава музика ще му поръчам, та никой да не се сети, че това е Моцарт.

Волфганг Амадеус, а?

Да ми дойде той в бакалницата, ще му дам аз на него един Волфганг Амадеус!

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.03.2007
Владимир Янев. Живи души. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Владимир Янев. Живи души. Велико Търново: Фабер, 2006.