Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАНЪТ "АУТОПСИЯ НА ТЯЛОТО" - СТРАСТНА ПОЛЕМИКА ЗА СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКОТО

Владимир Янев

web

Веселин Стоянов. Аутопсия на Тялото. София: ИК "Захарий Стоянов", 2007Веселин Стоянов, един от най-интригуващите съвременни български белетристи, живее и твори в Казанлък - град, известен със съхранената Тракийска гробница, с някогашното си розово масло и със също някогашното си процъфтяващо машиностроене. Тук Чудомир е създал хумористична проза, любима на поколения българи; тук е роден големият съвременен литературовед Никола Георгиев. Всичко това е достатъчно за общобългарска известност, но Казанлък си остава провинция, която Веселин Стоянов не само не напуска, но пресътворява в книгите си с любов и майсторство. Столицата и по-претенциозните културни центрове не го изкушават - по това писателят напомня за Плутарх, който отвръщал на поканите да премине от родната Херонея в някой по-забележителен център: “Аз живея в малък град и не искам да го напусна, за да не стане той още по-малък”.

Петдесетгодишният писател “уголемява” своя град още с първата си книга - пронизаната от светла носталгичност “Шлагери” (1992; ІІ изд. - 2002). Ценителите на сладкодумната и пластична проза свързаха с дебюта на Веселин Стоянов надежди за сериозно творческо развитие и не се излъгаха. Качествата на неговото писане - художествено функционална разговорност, увличащ ритъм на фразата, естествена метафорична наситеност и деликатна ирония, намират по-нататъшен израз в сборниците “Вечеря с Ангели” (1995) и “Сантиментална като пума” (1999). Междувременно журналистът Веселин Стоянов издава книгите с темпераментно ерудитски есета “Белите полета на спомена” (2000) и “Забравената уговорка с Бога” (2003). Няколкото драматични произведения на писателя разкриват друга страна от дарованието му - за жалост, все още неоценена по достойнство от съвременните български театрали.

Самият белетрист настоятелно формулира своя творчески интерес към “Великото Всичко Наоколо”, което не го превръща в битописател и плосък публицист. Прав е неговият тълкувател Христо Карастоянов (прекрасен български писател и в определен смисъл вдъхновител на по-младия си колега), когато по повод книгите на Веселин Стоянов отбелязва, че в тях е налице “неотстъпчиво дирене на загубената (и погубена) духовност”, както и “вглеждане отвъд видимостта на историята на съвременника”. Със свойствения си остър поглед за талантливото Карастоянов твърди, че в “Шлагери” “няма нито един унизен герой”, за да определи автора като “таен морализатор” и “ерудиран разказвач”. Да запомним казаното - всички тези точно подчертани качества на Веселин Стоянов (без едно, за което ще стане дума) са проявени в романа “Аутопсия на Тялото” (2007). Поставям това произведение сред събитията в съвременната българска проза.

Темата на творбата е твърде популярна в художествената литература - всеки добър читател може да си припомни книги, в които Иисус Христос и неговата съдба фокусират вниманието: забележителни (“Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков) и бързопреходни (“Шифърът на Леонардо”). В “Аутопсия на Тялото” авторът назовава своя герой с едно от предполагаемите му имена Иешуа бар Йохосеф. Не съм убеден, че предпочитането на това име и цялостната интерпретация на съдбовната история няма да засегне христолюбивите догматици, но това е проблем от извънхудожествената сфера. Правото и дори задължението на писателската дейност е да се заеме рискована позиция и спрямо личността на Спасителя (Иешуа), и спрямо отзвучаването на скръбната му и величествена история в човешката душа.

Самият Веселин Стоянов резюмира случилото се с божия син именно като със син човешки в текст, съпровождащ изданието на романа. Тук има такова виждане за разпъването и кръстните мъки: “Умирал е сам и неразбран, много уплашен и с болка. Вероятно, без да разбира, че съдбата му е отредила безмилостната роля на пилигрим в пиеса за залеза на боговете”. Тълкувание, различно от евангелските внушения, от общохристиянските представи! То е защитимо поне донякъде от предвидими институционални нападки, защото не трагическият герой Иешуа бар Йохосеф е в центъра на романовото изображение, концентрирано в един ретроспективно протяжен ден. Случилото се свързва настоящето и миналото на героите с твърде непредвидимото бъдеще на техните исторически ограничени представи. Тези герои - римският император Тиберий, прокураторът в провинция Иудея Пилат Понтийски, царят на Галилея Ирод Антипа; старците от Синедриона - Кайяфа, Ана, Йосиф Ариматейски; съобщниците на Иисус - Мария Магдалена, Юда; сирийският лечител Ейшу (не и неговият ученик Хайсар Рашид), та дори стотникът Лонгин, са реално съществували или евангелски отбелязани личности. В повествованието са включени и характерни за свещените книги образи и епизоди (този с предзнаменованието при разкъсването на завесата например), но не художественото реставриране на познатото интересува писателя. Той има своя концепция не за “реално случилото се” от гледна точка на религиозните трактовки, а от гледна точка на сякаш “нереално случващото се” с човека и човечеството. Тъжно, печално, позорно случване! Може би затова романът започва със “стипчивата миризма на дървеници” и завършва с: “ужасно воняло навсякъде в нощния Ерусалим”.

Доста безотрадно е това художествено рамкиране, но за трагичните внушения на творбата ще стане дума по-късно. Засега нека се върнем към едно от вече приведените съждения за Веселин Стоянов - че при писателя “няма нито един унизен герой”. Това е вярно за предходното творчество на този автор, но в “Аутопсия на тялото” повечето герои са “унизени”. Унизени са от йерархията - като нейни крепители или като нейни жертви. Унизени са от собствената си или от чуждата власт, от безкрайността на аморалния си егоцентризъм или от ограничеността на моралния догматизъм, от доброволното втурване в света на меркантилния ангажимент или от студеното отстраняване от ангажименти към битийната ситуация на другите.

Това са все вечни апории на съществуването, мощно разкрити и проблематизирани от Достоевски. Да си припомним какъв отговор на въпроса “Светът ли да се провали, или аз да пия чай?” дава неговият “човек от подземието”. Посвоему подземни (пиещи отровния чай на безграничния си егоизъм) са доста от персонажите в романа. Независимо от тяхното привилегировано положение, те са подобни на къртици, копаещи с ентусиазирана уплаха своите подземни галерии, за да се объркат от собствените си ходове и да не намерят изход към светлината на човешкото.

Чрез романа си Веселин Стоянов се разплаща именно с някогашното, днешното и сякаш вечното унижение на човешкото. Затова въпреки явното пренебрегване на директните и еднозначни внушения, в тази творба плющят ударите на Ювеналовия бич. Така при изображението на ужасяващата морална разруха, на жестоките и перверзни нрави в света на Тиберий и Пилат, на по-перфидния или по-примитивния им аналог в Юдея писателят достига до особен тип гротескност. Нейното въздействие не се гради върху наслагването на епизоди и детайли, свидетелстващи за физическа и душевна деградация. Тук акцентът пада върху изчерпаността и упадъка, до които винаги води съзнанието за единственост и безнаказаност. По този повод сирийският лечител Ейшу (в известна степен резоньор на авторовите послания) заявява пред Йосиф Ариматейски: ”Не знам защо, но вие се смятате за пъпа на света и един ден римляните ще ви пръснат по този свят. Защото самите римляни смятат, че пъпът на света е техният Рим”.

Усещането за избраност е в основата на престъпленията, които самопоставилият се отвъд добро и зло извършва спрямо другите и спрямо себе си. Горестният индивидуализъм на победителите и властниците ликвидира етичните критерии, нравствената безпаметност довежда до разрухата на разюздаността. В това отношение Тиберий, Пилат и подобните им са жестоки и кухи марионетки на тварното битуване. Те са плът, тяло, материя без дух. (“Душата на този човек е много болна”, констатира Ейшу, видял за първи път Пилат.) Тяхната обездушеност контрастира с телесното насилие над Иешуа. Обругана и приживе, и след смъртта му, неговата плът заживява чрез духовното. В тази посока повествованието на Веселин Стоянов е най-близко до евангелската гледна точка. Писателят обаче обдарява изображението на своя герой чрез хуманистичния полъх на болката и съжалението пред страданията и утопиите на обикновения човек. Митологизирането му, издигането му в ранг на божество вече е маркер на манипулативността. Отдалечаването на Иешуа от непосредствено човешкото превръща дори страданието в догма и норма, в оправдание за онези, които вземат на всеоръжие Христовото име.

Подобен тип внушения са деликатно поднесени - стремежите на писателя са към художествено мотивираното, към философско-екзистенциалната диалогичност. В този роман разправата с формите на безчестието, на предателството, на равнодушието спрямо мерзостите на живота и най-вече спрямо човека няма социологически или публицистичен, а болезнен, разтърсващ естетико-етичен характер. Оттук идва усещането, че ”преразказаната” история - не чрез директните си, а чрез фините си психологически послания - придобива актуална значимост. Тук е важна способността на писателя да притчовизира изображението. Външните индикации за това се проявяват в стилизирането на фразата, в избраната форма на преизказното наклонение, наподобяваща библейско-легендарните конструкти. По-дълбоките индикатори за авторовите намерения обаче са в умението на писателя чрез художествената пластика да ни въвлече в епицентъра на универсални човешки конфликти и питания. Така извечният социален, съсловен, класов конфликт придобива измеренията на вътрешната конфликтност у самия субект. Разправата с обективното безчестие води до саморазправа със съмнителността на собствените постъпки. Тук се проявява индиректното морализаторство на автора.

Той не създава просто увлекателна творба. В сложните етични послания спорът между “идеала содомски” и “идеала на Богородицата” се разпластява на различни нива и ако следваме реалистично приземените внушения на Веселин Стоянов, би следвало да възприемем богородното като еквивалент на човекородното. Така езотеричността на богоявлението в творбата се разчита екзотерично - като човекоявление. Подобно внушение се инспирира от избрания подход на Веселин Стоянов, според който важен е не самият Иешуа, а отзвукът, който предизвиква случилото се с него у героите. Тогава когато този сякаш всекидневен епизод на насилие се възприема като необходимост, като част от политическата игра, като елемент от властовия пъзел, не може да има перспектива пред човешкото. В тази посока Тиберий, Пилат, Кайяфа, търговците в храма, долнопробният плебс, за който екзекуцията е зрелище, са въплъщение на варварското.

Един от корективите на това варварство е сирийският лечител Ейшу. Той е извършителят на аутопсията, доказваща, че клетият Иешуа бар Йохосеф не е бог, а просто поредната жертва на насилието, в което светът пребивава до ден-днешен. Писателят не представя героя си като циник, той е по-скоро трезв ясновидец, който има своите съмнения, но проверяващ ги чрез логиката, чрез доверието в разума, съществуващ някак извън неразумността на ставащото. Професионален, хладен, капсулиращ в собственото битие е този разум. Съхраняващ е той, но е и тъжен, екзистенциално безперспективен. Защото можем да намерим всякакви доказателства за тварността на човешкото, но и най-сръчната мисловна аутопсия не може да открие сияйността на божественото в същото това човешко. Душата, съвестта, чудесното не са постижими чрез анатомията!

Това е една от възможните интерпретации на този амбивалентен образ. Но в редица епизоди акцентът пада върху емоционалното съпреживяване на ставащото от Ейшу. Така при своята житейска зрелост, прикриваща непредпазливите реакции, той все пак има смелостта да оспорва позицията на Пилат, да се противопоставя на Кайяфа, чието догматично съзнание е само външен израз на уморен старчески меркантилизъм. В този смисъл не е случайно горчивото възклицание на лечителя, който, обзирайки ставащото, си задава внезапния въпрос: ”Как стигнах дотук?”. Ейшу, от една страна, е недостъпен за чудото, постижимо чрез вярата, а от друга, е достатъчно проницателен, за да заключи с характерния си афористичен стил на мислене - “Във всеки случай не знам дали той е избирал времето, но със сигурност времето е избрало него”. Това се отнася за Иешуа, като авторовият коментар е, че медикът “за пръв път изпитвал недоверие към света наоколо”.

Може да се твърди, че тук рационалистът излиза извън себе си, че подсъзнателно достига до представата за логическата непроверимост на всичко и при всички обстоятелства. Така, противопоставяйки се на закъснелия, виновен и затова манипулативен фанатизъм на Йосиф Ариматейски, Ейшу съзнава, че разпънатият, чието тяло аутопсира, не просто се е спасил от един свят на лъжливи приятели, на предатели и жестоки врагове, а и че слага началото на нова мечта, която, уви, отново ще доведе до противопоставяния, предателства и жестокости. Каквато и стратегия да имаме спрямо този важен герой от романа, ако достигнем до еднозначното му тълкувание, ще го обедним. Писателят едновременно “унизява” и надарява своя герой с особена дълбочина на промислите. Може да се каже, че Ейшу е най-самостоятелният и склонен да опонира на силните на деня и на самия себе си герой. Неговата дискусионна енергия, винаги владяна от мощния интелект, представя един привлекателен и проблематичен образ.

И все пак, с най-голяма топлота и човешко обаяние са надарени образите на герои като Мария Магдалена и Хайсар Рашид. Не е случайно, че авторът ги обвързва в повествованието си. Не е случайно и това, че твърде младият ученик на лечителя не само изпитва все още неоформената си интелектуална енергия в пренията си с Йосиф Ариматейски, но и усеща у себе си емоционално влечение към стореното от Иешуа - “задигнал пред разплаканите му очи душата на Мария Магдалена”. Самата тя, някога заставена да продава тялото си, изпитва истинската страст в порива към Него - към извънредното, към духовното лъчение и лечение. В тази посока може да се търси уподобяване със заслепения от нея Хайсар Рашид. Ученикът на безупречния Ейшу сякаш има повече шансове за постигане на нещо повече от учителя си именно заради младата си и кипяща страст, която може и да отминава с годините, но оставя своите белези.

Друга част от героите, възприемащи станалото като съществена част от собствената си духовна съдба, достигат до проблематизиране на съществуването си и до виждането на това съществуване отвъд рамките на временното житейско пребиваване. Това е своеобразен залог за продължаващата битка на човешкото с варварското. Тъй като писателят не е склонен към сладникавост или към утопийно визионерство, оставаме с впечатлението за неговата твърде мрачна присъда над човешкото битие. На места директно, а иначе чрез цялостното излъчване на творбата си той довежда до усещането за неразрешимост на извечните човешки конфликти. Това обаче не води до мизантропия и безутешен песимизъм. Причината е в онази болка пред човешките страдания и в убеждението за значимостта на интелектуалното и душевното напрежение.

Пред читателя емайсторска творба, създадена от зрял художник. Нейното начално обзиране носи всички белези на ранното рецептивно домогване. Тези кратки бележки по горещите страници на романа имат незавършен характер, надявам се намерението ми за интерпретативно общуване с “Аутопсия на Тялото” да намери по-обстоен и задълбочен израз. Но още сега за мен творбата на Веселин Стоянов - страстна полемика за смисъла на човешкото, е сред събитията на съвременната българска проза.

 


Веселин Стоянов. Аутопсия на Тялото. София: ИК "Захарий Стоянов", 2007.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2008, № 2 (99)