Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА АПОФТЕГМИТЕ НА СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ

Владимир Янев

web

Понятието “апофтегма” е употребено от самия Стоян Михайловски в ХVІІІ фрагмент от отпечатаната в списание “Мисъл”, год. ХVІ, кн. ІХ “Из присоите на мисълта. Откръшлеци от дневника на един самотник” (с. 529-538). Този фрагмент се открива с констатацията, че “тихата и невъзмутима философическа поезия не се харесва на нашите книжовници”. Авторът продължава с риторичния въпрос “Нима поетическото слово трябва винаги да бъде гръмовито, върло, - нима поетът е писател неизменно запенен, неуморно запъхтян?”, за да завърши:

“Нека напомним и знаменитата апофтегма на Волтера:

“Думите са врагове на мисълта”! (“Les paroles sont les ennemies de la pensee”).

Другояче казано, краткост и простота са първите качества на литератора.”

Ще припомня, че едно от знаменитите лирически твърдения на Фьодор Тютчев “Мысль изреченная есть ложь” (“Изречената мисъл е лъжа”) е перифраза на апофтегмата на френския мислител. Между Тютчев и Михайловски могат да се направят доста сравнения. Руският царски дипломат е бил против народовластието. Според него то е принцип на безбожието, защото е “власт на човешкото аз, безкрайно умножено в количество”. Прав ли е? По-скоро - не! Да не смесваме демокрация с охлокрация. Всъщност това е “грях” и на нашия мислител, който във фрагментите, за които става дума тук, възкликва: “Свобода: божество, което не позволява на своите почитатели да му се кланят!”, но в други свои размисли акцентува: “И тъй - българското народовластие ни доведе до положението, в което се намираме днес - до провала...”; “Впрочем има едно название, за което всички наши партии се лакомят и се надпреварват коя по-рано да го заграби - названието демократи.” Не вярва той и в църквата - у нас тя била “ултрамонтанска”, институция, свързана с държавната йерархия.

И с вярата в българина при него нещо не е наред: “Изгонихме османлийците, но османлийщината бие в сърцата ни”; “Българизмът чезне, прабългарщината възкръсна.” Михайловски мрази и политиците без корени: “На власт у малокултурните народи е уличният политикан.” Утвърждава странни за нас, за историята ни мерки: “Свободата се добива в реда, а не редът в свободата.” Тук очевидно се пледира за мяра, за необходимостта от която Гьоте индиректно се изказва така: “от многото свобода човек се чувства накрая вече като пленник”.

Специално в нашия случай Михайловски се бори против общественото запленяване от “шарлагановщината”, която громи в “От развала към провала”. Той се самоутвърждава като “революционер против владетеля-тиранин и консерватор против уличния анархист.” Иди след това, че го обичай! Хайде, нека не го обичаме, но да се вслушваме в него. Дори и с несъгласия! Кой, ние ли: народонадвластниците, суперултрамонтанистите, османо-прабългарите, готови да прегърнем всеки митингаджийски политикан, за да се срутим в калните му нозе?!

И все пак, връщайки се към ХVІІІ фрагмент, ще отбележа, че философската лирика на Стоян Михайловски едва ли може да се характеризира като тиха и невъзмутима, че твърде често неговото слово е гръмовито и върло, а краткостта и простотата не са видимите качества на този автор. Тези съждения обаче се отнасят преди всичко за Михайловски от преди 1906, за общественика и бореца, за автора на “Поема на злото” (1889), “Novissima verba” (1889), “Железни струни” (1890), “Currente calamo. Краевековни стихотворения” (1890) и разбира се - за твореца на “Сатири. Нашите писатели и газетари” (1893), “Философически и сатирически сонети” (1895), “Книга за българския народ” (1897), на “диалогизираните очерки” “От развала към провала” (1905).

Ала през същата тази 1905 Михайловски издава “Днес чук, утре наковалня”, в която е очевидно заглъхването на гръмовитостта, своеобразното насочване към “александрийското” в изказа. Нека припомня, че библиотекарят Калимах, един от знаменитите александрийски поети, смятал голямата книга за голямо зло, като отбелязва: “Асирийската река е пълноводна, но водата й носи много мръсотия и тиня.” Калимах има и друго изискване - стиховете да бъдат лирични и тихи, защото поетът не бил Зевс, та да гърми. Нещо подобно отстоява “божественият размирник” в “Днес чук, утре наковалня” и в “Присоите...”

Това не остава незабелязано и през 1906 В. Миролюбов в статията “Стоян Михайловски и неговото значение” (“Мисъл”, г. ХVІ, кн. ІІІ, с. 153-162) пише за това “сборниче от няколко неголеми и твърде различни по съдържание и по литературна стойност стихотворни неща”, откривайки в него “свръзка с душевната криза, която преживява поетът”. За д-р Кръстев “тая малка книжка е от голям интерес за критика с ония самопризнания, които и по форма, и по съдържание са нещо единствено у г. Михайловски”. Пак тук той твърди: “Но най-хубавото и най-задушевно от всичко що е написал студеният сатирик е стихотворението “Лама Сабахтани”. - Там той е намерил тонове, по-нежни и по-трогателни от които никога не е намирал. То е една песен, изтръгната из глъбините на жестоко ранена душа, преживяла най-горките разочарования, които една човешка душа може да преживее.”

Разочарованията могат да бъдат обяснени по много начини - с умората от десетилетните борби и все нищожните им резултати, с избухналото недоволство от удовлетвореното искане на пенсия от ония, които Михайловски е жигосвал, с кризата на зрялата възраст. Самият автор сякаш отваря врата към разбиранията им във втория фрагмент от “Присоите...”: “Има времена, когато ни се струва, че Господ бере черешите една по една - а дяволът ги брули с прът.”

(В скоби казано - върви им на черешовите метафори през 1906 в сп. “Мисъл”. Тук в кн. VІ-VІІ Пенчо Славейков печата “Българска поезия. ІІ. Сега” (с. 353-375), където казва за младежките си опити: “Разни безсмислености, що съм драскотил преди това, когато още черешите бяха зелени, те остават за сметка на младостта, а на младост дори безсмисленостите имат смисъл.” Между другото тук той отделя твърде малко място на Стоян Михайловски, определяйки го като “неспокойник”, “единствения любовник на сатирата”, чиято “сила е в негацията и през тая негация твърде рядко прозира положителният идеал”. Доколкото такъв, според Славейков, все пак има, той “не е свободният идеал на младите, на ония поне, които копнеят за напред, а тъй да река, идеалът на запазване благолепието на това, което е било и се разрушава, и към което младите се отнасят отрицателно”.)

Вероятно, отнесено към самия Михайловски, ефектно изразеното му наблюдение би могло да се тълкува като отказ от “дяволското брулене” и приближаване към някакъв тип божествено смирение. С доста голяма доза съмнение в току-що казаното ще отбележа, че в наченалото по това време отдръпване на Михайловски от активен обществен живот (отдръпване фиктивно, защото той продължава да мисли и пише по актуални въпроси, но вслушването на обществото в неговите изказвания видимо намалява) намирам основание за разбирането, че не може хоризонтът на политическото да се превръща в хоризонт на творчеството и прочита му. Това са го знаели символистите, които въобще не са обръщали внимание на Стоян Михайловски и всякакви други изкопаеми, търсещи полезните изкопаеми под земята. Отвратени от омърсеното слово, те извисяват думите.

Твърде много се отдалечих от заявеното в заглавието, от темата, която в случая ме интересува. Да се върна към апофтегматиката, предложена от Стоян Михайловски в “Присоите...”. Апофтегмите са кратки, сбити, остроумно поучителни изречения; сентенции и афоризми, изначално любими на този познавач на старогръцката и латинската литератури, на увлечения по френските моралисти наш автор. Може определено да се говори за цялостна насоченост на Михайловски към апофтегматичния стил, чийто ярък изразител в нашата литература той си остава и до ден-днешен.

Това се доказва от представителните стихотворни творби на автора, от сатирите му, от повече или по-малко духовитите и изобретателни негови „легенди”, две от които („Азиатска легенда” и „При вратите на ада”, определена като „българска легенда”) са публикувани в кн. ІV (с. 237-243) на ХVІ-та годишнина на „Мисъл” (несъмнено една от най-силните години е 1906 за прочутото списание). „Из присоите на мисълта” влиза в контекста на духовните търсения и предложения на Михайловски. В кн. ІХ на „Мисъл” авторът дава 41 „откръшлеци” (на друго място ги нарича „редушки”) „от дневника на един самотник”, които според мен конституират фрагмента като продуктивен жанр в българската култура. Обикновено в нашето съзнание в тази посока преди всичко възникват имената на Гео Милев, на Атанас Далчев, отчасти на Константин Гълъбов, за да се стигне до днешното ферментиращо „фрагментясване” след благосклонното приемане и уважение пред стореното от Борис Делчев, Светлозар Игов, Иван Динков и някои други.

Ще се осмеля да подхвърля, че тайният и непознат баща на този жанр у нас е именно Стоян Михайловски, но това, дори да го припознаем за такъв, не е от голямо значение. От значение е, че миниатюрите, както, разбира се, и важни творби и идеи на „чорбаджийския философ” не са продуктивно проектирани в българската култура. Може би защото при наличието на учени с „обширна начетеност” у нас все още няма „здрава наука”. Заемам тези изрази от Стоян Михайловски, който твърди в V фрагмент:

„Между обширна начетеност и здрава наука има същата разлика каквато между упоритост и енергия.

Едното е карикатура на другото.”

Начетеността на Михайловски е на места стряскащо обширна, но в случая е по-важно да се подчертае, че в тази своя публикация вече маститият автор, с когото дори най-коравосърдечните и високомерни авторитети избягват да влизат в лични или културни прения, сменя позиция и гледна точка. Той не снизхожда от громителния си Олимп към тържището на евтините мнения, но интригуващото е, че тук, както и в „Днес чук, утре наковалня”, острият му сатиричен поглед към едрите прегрешения на съвременниците му се насочва навътре. Саркастичните ретроспекции се изтласкват от интроспективното, от характерната изповедност, която има сентенциозен характер, но изразяващ не сатиричното опиянение, а понякога и горчиви самонаблюдения. Сякаш се е сбъднало еклезиасткото прозрение, че който трупа знание, трупа печал, че разбирането за житейската суета може да е израз на мъдрост, но идва твърде късно. Така си обяснявам възклицанието в VІІ фрагмент: „Мъдрост! Ясно небе - подир фъртуна... В сърцето на всеки философ се таи един роман.” Така си обяснявам и търсенето на оправдание за несбъднатите творчески мечти в ХІ фрагмент, завършващ: „За възсиянието на нашия дух потребен ли е друг свидетел освен Бога?”, а и странния за един книголюб, макар и доста ефектен опус, представен от ХV фрагмент:

„Да бих имал да преустроявам дома си и живота си - премахнал бих най-напред грамадната си библиотека - и запазил бих само четири книги:

Библията - титанското усилие на човека да се доближи до божеството;

Омир - буйното, наивното, усладителното юношество на човешкия гений;

Шекспир - глубокият смисъл или по-право безмерната безсмислица на двубоя между разумното същество и сляпата съдба;

Хилядо и Една Нощ - хилядо и един перли в чаровния наниз на човешката фантазия...”.

Жадуващият безпределното, включително и при усвояването на книжовната премъдрост, сякаш познава прастария повик да се знае много от малкото, но отбрани източници. На мястото на пищната литературна трапеза се появява скромната францисканска въздържаност. Духът се опитва да се освободи от излишното, лисицата иска да стане таралеж, ако използваме класификацията на Исая Бърлин, делящ писателите на две породи: лисици - Шекспир, Балзак, Джойс и таралежи - Данте, Монтен, Паскал, Достоевски. Мислителят се доизяснява, казвайки, че лисицата знаела много неща, а ежът едно, но велико!

Разбира се, в своите фрагменти Михайловски е верен на интересите си към политиката, на изобличението си както на авторитарността (която при него има актуален антифердинандовски характер), така и на охлокрацията. В ХХІІІ фрагмент например той, сочейки положението в Русия от революцията през 1905 до настоящия момент, обобщава:

„Едни злотворстват като вършат работа за народа - без участието на народа!

Други злотворстват като вършат работа против народа - с участието на народа.”

Подобни парадокси звучат актуално. Трагически актуално е и припомнянето на Михайловски в ХХІV фрагмент, „че воденето на много воли от една съвест често се превръща в притискането на много съвести от една воля”, както и предупреждението в ХХХІІІ „откръшлек” да не се изпада в ситуацията на фетишизиращите водачи, тъй като „само заробеник не знае да прави разлика между знамето и наметалото на знаменосеца”.

Явно е, че старият борец и моралист проявява нрава си и в новата козина, но все пак от тези фрагменти вее нещо подобно на „Жестокостта ми се сломи”. Не виждаме тук „индивидуалната личност, издялана от един камък - корав, студен, неприветен, недостъпен”, както го характеризира д-р Кръстев в цитираната статия, а, преди всичко този „с вечно туптящо човешко сърце в него, с което той мисли, и с един вечно неспокоен разум, с който той чувства” (с. 158). Именно тази развълнуваност, тази страстност до пароксизъм, вярата във възможността от освобождаване от пороците, но и скептицизмът, породен от тяхното тържество, довеждат Михайловски до отчаяние. А защо не и до онова неверие в постижимостта на идеалното, намерило израз във възклицанието на Вакенродер: “По-добре суеверие, отколкото вяра в системите”. Вяра и безверие владеят духа на Михайловски, а това сякаш го води до онази фрагментарна апофтегматика, която характеризира проявленията му от публикуването на “Из присоите на мисълта” до края на живота му.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.07.2007, № 7 (92)