Из "Паметник на книжовността и художествената литература в Пловдив от ХІХ век до наши дни. Енциклопедичен пътеводител"

ПРОЧУТАТА ПЛОВДИВСКА ГИМНАЗИЯ.
ДРУГИ АВТОРИ, СВЪРЗАНИ С ПЛОВДИВ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Владимир Янев

web

ПРОЧУТАТА ПЛОВДИВСКА ГИМНАЗИЯ

Още в своето време първият български литературен критик Нешо Бончев (1839-1878) в проникновената си статия "За училищата" (1871) изказва надеждата, че "тая гимназия ще бъде огнище, от където ще просветлението полека-лека да огрява всичките тъмни крайници, близки и далечни на нашето отечество". Вече стана въпрос за нейните първосъздатели и ролята й на голям образователен и национално-възпитателен център, за достославните й учители и достойните им ученици, играли първостепенно значение в предосвобожденското и следосвобожденско битие на България. Димчо Димов е написал за нея книгата "Историческият подвиг на пловдивската гимназия Св. Кирил и Методий" и най-добре ще е читателите да се справят с този ценен труд, който обаче при досегашното си издание обхваща периода до 1903 г. В изследването на Д. Димов естествено акцентът пада върху педагогическата дейност на свързаните с великото училище, което можем да наречем и фактическия пръв български университет, докато целите на нашия разказ са по-различни.

Непосредствено след Съединението гимназията се премества от предишното си място в така нареченото "Жълто училище", в сградата, където се помещава и досега. Приема името "Княз Александър І" през 1885 г., а от 1946 г. - "Димитър Благоев". Днес като наследник на великото възрожденско дело от 1868 г. с историческо право носи имената на светците Кирил и Методий. И след Освобождението, и след Съединението преподаватели в нея са изключително образовани личности, владеещи по няколко езика и с будно обществено чувство. Доста от тях са оставили имената си в различни области на литературата, културата, науката, обществения живот.

В гимназията от септември 1886 до август 1887 година учителства прочутият езиковед, който по-късно става един от седемте първосъздатели на Софийския университет (наричани шеговито, но с любов "светите седмочисленици") и е първият ректор на висшето ни училище -

академик Александър Теодоров-Балан (1859-1959)

Произхождащ от бесарабските българи, той завършва гимназия в София и следва славянска филология в Лайпциг и Прага, където през 1884 г. става доктор по философия. Вероятно учителят се е радвал, че ще бъде в града, където навремето е публикувал свои работи в списание "Наука", ала бил посъветван от свой колега да си купи як бастун, "понеже пловдивски гимназисти били нападали вече в улици и били някои свои учители". Нрави! А самият академик в своята автобиографична "Книга за мене си" (1952) споделя: "Тежеше ми там учителството по три причини: струваше ми скъпо, далеч от домашни; бореха ме несносни горещини; измъчваше ме особито една тамошна напаст от някакви язвителни мушици "склипи", от които имах рани повсъде и се принуждах с файтон да се возя до гимназията".

Иначе "като сграда и като уредба" пловдивската гимназия била по-добра от софийската, пък и директор бил "харния и благороден Д. Агура". Лошото за Балан било, че тук много се политиканствало, според сведенията му дори някои учители "вършеха дружба с ученици и сееха между тях съблазнителни поучения; а заради такава дейност се облягаха на покровителство от политически лица, едномисълци, силни на власт или в партия". Очевидно през тези времена пловдивчани още са били под влиянието на събитията около Съединението, разтърсили далеч не само образованието, но и българския, и европейския политически живот.

Отдаден на своите научни занимания, Балан обаче отказва да се включи в партизанщините. Той прекарва дните си "с уроци в клас, со служба при училищната библиотека, с учебни и книжевни занятия дома, с цигулка, носена още от Прага, и с разходки наоколо". Между учениците си запомнил бъдещия виден политик Андрея Ляпчев, Георги Шишков (впоследствие професор по зоология), Стоян Аргиров (по-късно заслужил директор на Университетската библиотека). Липсата по това време на достатъчно учебници и на осмислена универсална методика на преподаването по български език и литература подтиква Александър Теодоров да напише няколко проблемни статии в "Периодическо списание", които предизвикват обществено внимание. В Пловдив той участва и в отбелязването с тържествена панахида в църквата "Св. Богородица" на 25-годишнината от смъртта на братя Миладинови.

През едногодишния си престой Балан общува с Христо Г. Данов и Драган Манчов, за да каже: "Техни книги са ме богатили всякога с думи и изрази за българска реч. Тяхното родолюбие и ревност за българска книга правеха, да ценя високо познанството им. Особито ме разполагаше към себе си правдивият Данов, като ми разказваше свои пориви и патила като български пътуващи книжар".

Може би натрупаният тук педагогически опит е в основата на създадения от Александър Тедоров-Балан кратък исторически преглед за средни училища "Българска литература" (1896; второ скъсено и оправено издание, 1901). Това ценно помагало разработва въпросите за Възраждането и периодизацията на книжнината ни, за ролята и мястото на Паисий Хилендарски и Васил Друмев. Специалистите посочват, че издаденият в Пловдив учебник на Балан в продължение на близо три десетилетия е най-добрият в книжовността ни. Много висока оценка получава и отпечатаната пак тук от изтъкнатия учен през 1898 г. "История славяноболгарска" на Паисий Хилендарски. Книгата излиза в подготвяната от учения поредица "Трем на българската литература" и е снабдена с представяне, изразяващо академичното равнище на тогавашното българско литературознание.

Струва си пловдивчани да помислят за по-сериозно отбелязване на присъствието на големия български учен в града.

А днешното им отношение към друга ярка личност тук е направо позорно. Пловдив дължи признание на

Димитър Благоев (1856-1924)

Роден в село Загоричане, Костурско, той отрано се проявява като български патриот. Възпитан от родолюбиви учители, на няколко пъти ученик и на Петко Р. Славейков (в Цариград, в Одрин и в Стара Загора), Димитър Благоев продължава образованието си в Русия. В столицата Санкт-Петербург през 1883 г. основава първата социалдемократическа организация в империята. За това е "награден" с екстерниране от Русия, за да продължи дейността си в родината.

Известен като организатор на социалистическото движение в България и създател на Българската социалдемократическа партия през 1891 г., в Пловдив той идва през 1894 г. заедно със съпругата си. В града е назначен за учител по български и руски език, преподава и история. За учебни цели издава различни помагала. Димитър Благоев създава тук прочутото списание "Ново време" (1897-1920), в чиито първи годишнини широко е застъпена художествената литература - стихове публикуват Цанко Церковски, Димитър Полянов, Георги Кирков (1867-1919), Трифон Кунев (1880-1954), Иван Радославов, Йордан Йовков (1880-1937). Проза печатат Антон Страшимиров, П. Ю. Тодоров (1879-1916), Иван Кирилов (1876-1936), Вела Благоева, като особено силни са критическите страници. Тук обнародват първите си работи критиците Димитър Димитров (1876-1902) и Георги Бакалов, а множеството естетически публикации на Димитър Благоев лягат в основата на отпечатаната в Пловдив "Обществено-литературни въпроси" (1901) - "първият цялостен и разгърнат факт на марксистката естетика в българското литературознание и критика" (Иван Радев). Тълкувател и полемист, Благоев прилага социологичния анализ при оценката на житейските и художествените факти, с което съществено обогатява панорамата на българските визии за света и духовността. Начетен и принципен критик, в споровете си той интригуващо отстоява линията на реалистичната и тенденциозната литература.

В Пловдив Димитър Благоев активно сътрудничи на вестник "Работник", издава политически книги, организира социалистическото движение. Следва вече познатата "награда": съпругата му и той са уволнени от Министерството на народното просвещение.

С основание проучван, но славословен по повод и без повод (като се принизяват опонентите му, а с това и значимостта на неговите спорове) през социалистическата епоха, след демократичните промени Димитър Благоев става жертва на безпринципно инкриминиране - паметниците му са демонтирани, булевардът и училището, носили името му, са преназовани. Подобни партизанщини спрямо личности с несъмнени духовни заслуги и с ползотворно присъствие в живота на града и страната не правят чест на Пловдив.

Ярка личност е и съпругата на големия социалист -

Вела Благоева (1858-1921)

Произхождаща от революционно търновско семейство, Виктория Атанасова Живкова е милосърдна сестра през Руско-турската освободителна война. По време на учението си в Петербург (тук има две срещи с Иван Сергеевич Тургенев) се запознава с Димитър Благоев, за да премине с него през всички перипетии на епохата. Една от първите ни изявени публицистки, белетристки и преводачки, в Пловдив тя издава списанието за литература и обществени знания "Дело" (1894-1896). В него публикуват стихове Кирил Христов (1875-1944), Димитър Полянов (1876-1953), Иван Ст. Андрейчин (1872-1934), а сред прозаиците изпъква Антон Страшимиров. Много активно се разработват проблемите на тогавашната българската литература - най-вече от Димитър Благоев.

В Пловдив Вела Благоева издава учебник по методика на българския език, публикува реалистични очерци, разкази, повести. Романът й "Процес" (1898) има за основа четиригодишните съдебни преследвания за "обида на височеството", на които съпругът й е подложен от режима на Стамболов. Днес нейното присъствие в обществения живот на града и България е несправедливо забравено.

Пловдивчани следва да помнят и делото на

Иван Пеев-Плачков (1864-1942)

Роден в Копривщица, той завършва цариградския Роберт колеж през 1882 г., а след това учителства в Пловдив. Тук израства като авторитетен учител и виден образователен деец. Сътрудник е на реномираните литературни издания. Критикът е автор на отрицателен отзив за "Гусла" на Иван Вазов през 1883 г. По-късно обаче пише с утвърдително уважение за народния поет, като признава: "След освобождението, в първите години на българската книжнина се издигаше и налагаше Ив. Вазов. И аз, за да привлека внимание върху себе си, имах наивността да изляза да критикувам и да осъждам Вазова (...) Това направих в особна брошура (...), за която съжалявам и днес, че съм могъл да я издам".

Близък по дух на д-р Кръстьо Кръстев, с когото има интересна кореспонденция, Иван Пеев-Плачков печата още в първото му списание "Критика" (1891), а има данни, че именно той е предложил името на списание "Мисъл" (1892-1907). В модерното издание той води месечните "литературни бележки", като от третата му годишнина ги пише с подчертана сатиричност под името на измислен английски литератор Уипърсън.

Иван Пеев-Плачков е събрал част от работите си в "Бележки, очерки и фейлетони. 1884-1900" (1908). Той е писател и преводач, достигнал до министерски пост, академик, дългогодишен главен редактор на вестник "Мир" (1894-1944). Този път на отличителния интелектуалец започва именно от Пловдив.

Ученик, а след това и учител в гимназията е

д-р Димитър Страшимиров (1868-1939)

Роден във Варна, завършил висше образование в Швейцария (Берн), преподавателят по литература и история е сред ярките личности на Пловдив от края на ХІХ и началото на ХХ век. Вече издал стихосбирката "Южни сонети" (1894), в Пловдив, където пребивава от 1895 до 1903 г., той печата изследването "Христо Ботев като поет и журналист" (1897), социалния роман на съвременна тема "Сред мрака" (1901), памфлетната "Критици и драскачи" (1901). И най-важното - подготвя забележителния тритомник "История на Априлското въстание" (1907). Трудът е панорамно и темпераментно изследване на героичната и трагична епоха, представена върху широка документална основа. Авторът не приема доста от свидетелствата и твърденията на Захари Стоянов, към чиито "Записки" се отнася скептично - според него те не могат да служат като изворов материал. И до днес многократно преиздаваната книга се радва на научен авторитет, а Йордан Венедиков определя авторът й като "най-добрия познавач и тънък изследовател на нашите въстания".

Домът на д-р Димитър Страшимиров - учен и интелектуалец от национален мащаб, е съхранен в архитектурно-историческия резерват "Старинен Пловдив". (Назован "Старата къща", през 70-те години на ХХ век е любимо средище на писатели, художници, журналисти.) Тук често е гостувал брат му - известният български писател Антон Страшимиров (1872-1937), който споделя: "Наумя ли си да напиша нещо добро, идвам тук". Ако думите не са израз на куртоазия, а представят психологията на творческия му процес, ще излезе, че доста от значимите творби на физиономичния български прозаик и драматург са създадени сред очарователния пейзаж на стария град. Днес името на Антон Страшимиров носят едно от централните пловдивски училища и улица. Добре е, че има улица, кръстена на неговия заслужил брат - д-р Димитър Страшимиров.

Учители от началото на ХХ век в града са и вече проявяващите се в столичния печат литературни критици. Тъй като днес те са забравени и познати само на тесните специалисти, заслужава да кажем нещо повече за тях.

Стефан Минчев (1874-1912)

е родом от Клисура, завършил пловдивската гимназия, за да се завърне отново в града. Известно е негативното отношение на начинаещия критик към Иван Вазов - според публикация в "Общо дело" от 1901 г. "идеалите на Вазов са средновековни, патриархални", поради което "всяка взаимност между поета и младежта е немислима, тъй като поетът не разбира тая младеж". Това очевидно прави впечатление във воюващото с "вазовщината" списание "Мисъл" - през 1903 г. той помества именно тук статията "Издребнял писател". В нея основният извод е, че Вазов "не чувства художествено новия ни живот", "впечатленията му от тоя живот са много ограничени и повърхностни и осветлението им несъгласно с реалната правда". А през 1904 г. пак в "Мисъл" Стефан Минчев критикува и романа "Казаларската царица".

Резервиран е той и спрямо "Сред мрака" на Димитър Страшимиров (също към "Есенни дни" на Антон Страшимиров) и стихосбирката "На кръстопът" (1901) от Кирил Христов (но през 1904 г. го оценява благосклонно заради "Избрани стихотворения"). С недоверие са посрещнати от него разказите на Елин Пелин - нямали "широка концепция", поради което "селският живот не е намерил (...) своя силен израз". Твърде често суровият критик обаче утвърждава книгата на Стоян Михайловски "Днес чук, утре наковалня" (1905) във време, когато писателят жестоко е атакуван заради желанието си да получи пенсия именно от онези, които неведнъж е жигосвал - княза и политическата върхушка. Минчев отбелязва, че "и дума не може да става за някакво морално падане на писателя и на обществения деец или за някакъв компромис", че неговите "молитви имат нещо библейско и пророческо в себе си". Безусловно положително е отношението на тълкувателя към поезията на П. К. Яворов - още от високата оценка, която дава на "Стихотворения" (1901).

Очевидно е пренасочването на Стефан Минчев от оперативната критика към научната дейност - през 1908 г. той отпечатва кратко двутомно изследване "Из историята на българския роман": І. Опит за литературно-исторични наблюдения върху развитието на романа през ХІХ век до Освободителната война 1878 год.; ІІ. Материали за живота на Василя Друмева (митрополита Климента), а през 1910 г. обнародва и продължението - "Побългаряване на чуждите произведения".

Стефан Минчев често печата в списание "Демократически преглед", където се налага и учителствалият в Пловдив

Алберт Гечев (1881-1915)

И този критик недоволства от новите творби на Иван Вазов - "тъжен финал на една ползотворна и славна дейност", но впоследствие коригира мнението си в студията "Вазов пред съда на нашата литературна критика" (1912). Критичен е и към повечето проявления на съвременната му литература, като явно симпатиите му клонят към кръга "Мисъл" - най-вече към Яворов, чиито изяви в поезията, прозата и драматургията оценява своевременно. Положително е и отношението му към новите книги на Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, Петко Тодоров. Той забелязва и утвърждава талантливите поетически дебюти на Дора Габе "Теменуги" (1908) и "Снежинки" (1909) на Екатерина Ненчева.

Алберт Гечев приветства изявите на Ник. Вас. Ракитин, проявява внимание и към творчеството на Антон Страшимиров, Елин Пелин. Ценни са неговите статии за Добри Войников, Константин Величков, Стоян Михайловски. Правещ обзори на родната словесност в списание "Демократически преглед", през 1914 г. той издава неизгубилата значение и до днес книга "Българската литература през последните няколко години - 1907-1912" (1914).

В Пловдив преподава и приятелят на Алберт Гечев - завършилият химия и физика в Гренобълския университет

професор д-р Асен Златаров (1885-1936)

Възпитаникът на гимназия "Княз Александър І" (родом е от Хасково) се завръща в същото училище. Тук става любимец на пловдивските ученици, а след това и на студентите от Софийския университет "Св. Климент Охридски", откъдето професорът тръгва към националната си популярност, за да се превърне в "културната съвест на едно цяло поколение". Изключителен оратор, известен със сказките си по най-широк кръг от проблеми на науката, изкуството и актуалната политика, Асен Златаров е автор не само на научни изследвания, но и на поетически и белетристични книги. "Широко разпространение и жив отзвук в средата на младежта", както свидетелства Константин Гълъбов, предизвикват излезлите непосредствено след края на Първата световна война (1918) негови поеми в лирична проза "Цветя за него" и "Песен за нея". Подписани с псевдонима Аура, те многократно се преиздават. Името на професор Асен Златаров днес носят улица и Професионалната гимназия по туризъм.

Специално трябва да се отбележи, че пловдивското образователно дело има традиционно големи заслуги пред българската словесност. Освен вече посочените, възпитаници на местните училища са дейци и заслужили мемоаристи като Стоян Заимов (1853-1932); споменатият Михаил Маджаров; старозагорецът Атанас Илиев (1852-1927) - педагог, фолклорист, преводач; белетристът; изследователят с широк научен диапазон Никола Начов (1859-1940) от Калофер; академик Стоян Аргиров (1870-1937) - директор на Народната библиотека в Пловдив, автор на множество специализирани изследвания, издирил и коментирал редица ръкописни паметници на българската книжнина.

В гимназия "Княз Александър І" са учили големи български писатели и изтъкнати литературни критици. Тук през 1883 г. е

Пенчо Славейков (1866-1912)

Той е един от инициаторите на ученическия "смут" против лошото преподаване. След нещастен случай на заледената река Марица младежът заболява тежко. Полупарализиран, големият творец цял живот се подпира на бастун, пише с усилия и говори трудно. В борба със страданията си младият Славейков достига до идеите за приоритетите на духовността. "Падането на леда на Марица ме направи поет", споделя той неведнъж. А в близкото село Белащица показват чинара, под който според преданието юношата е мечтал и писал първите си стихове. Красиво предание, увековечено във възпоменателната плоча и бюста на големия наш модернист. Училище и улица в Пловдив носят името на европейски ориентирания и много български творец.

Днес почти няма спомен за училия в гимназията

Георги Бакалов (1873-1939)

Старозагорецът идва в Пловдив, следвайки "чаровника на словото", любимия си учител, въвел го в идеите на социализма, Никола Габровски, който е назначен за преподавател в Първа мъжка през 1890 г. Тук постъпилият в шести гимназиален клас Георги Бакалов става председател на ученическото дружество "Напредък", което устройва сказки и разпространява книги. Младежът е в основата на ученическата акция срещу уволнението на учителите Н. Габровски, Г. Баламезов и В. Велчев на 11 февруари 1901 г., за което "тарторът на бунта и главен двигател въобще" е изключен от гимназията. Получен е първият от множеството "класови уроци", от които ще израсне пламенният литературен критик, преводачът, редакторът на множество български литературни списания.

Тук през 1893 г. завършва V (ІХ) клас и великият поет

Пейо Яворов (1878-1914)

Пейо Тотев Крачолов пристига в Пловдив през 1891 г. В града той сменя множество квартири, в които живее все с близки от родния му Чирпан. (Според един от съквартирантите му - Яким Петров, веднъж ги изгонили, защото "Пейо беше нарушил общественото приличие: беше нацелувал едно младо, на нашата възраст момиче, съседка в двора".) Юношата другарува с Костадин Нунков - станал по-късно четник, а след това и кумановски войвода в Македония, където загива в сражение на 28-годишна възраст. Нему Яворов посвещава стихотворението "Напред!" (1895).

Първите литературни опити на поета са от пловдивското му битие. Сестра му Екатерина Найденова свидетелства: "В Пловдив започва да пише разни драмички, малки разказчета, в които осмива някои близки. Най-важното е, че първите му работи са балади. (...) У нас, през една ваканция, той чете една такава балада". Учител на Яворов в гимназията е споменатият Иван Пеев-Плачков.По-късно, вече завоювал известност, поетът надписва на бившия си преподавател своята книга "Стихотворения" (1901). За началните си литературни стъпки в Пловдив Яворов споделя пред професор Михаил Арнаудов (1878-1978): "Четях и пишех ревностно. По всеки повод пишех - на ден по три-четири стихотворения". Той добавя, че тук е писал комедия и роман със сюжет от турското робство, а в автобиографията си отбелязва: "Тогава почнах да пиша по-сериозни работи, но не ги изнасях на свят. Пиша - късам, пиша - късам - не ги харесвам". Особено вълнуващо за младежа е, че видял по време на Първото изложение любимия си поет Иван Вазов. Пред сестра си Мина Крачолова той споделя: "Видях поета Иван Вазов, той мина моста и аз до него, той излезе из полето и аз след него. Исках да го заговоря, но не смеех". Характерна за епохата свенливост!

За Пейо Яворов в Пловдив напомнят името на Средното образователно училище в квартал Каршияка, читалище и улица с негово име, а пред Арменското училище в Стария град е поставен бюстът на автора на забележителното стихотворение "Арменци".

Другият любим български поет

Димчо Дебелянов (1887-1916)

заедно с цялото си семейство се премества от родната Копривщица в Пловдив след смъртта на бащата през 1896 г. Издръжката им поема най-големият брат Иван - пощенски чиновник в града. Твърде различен изглежда малкият Димчо сред децата от търговската махала. Той завършва в "Жълтото училище" четвърто отделение и първи прогимназиален клас, след което семейството му се прехвърля в Ихтиман.

През годините на узряването, когато от 1900 до 1904 г. е гимназист в "Александър І", Дебелянов е забелязан от учителя Стефан Минчев, който отрано оценява дарбата му. Константин Гълъбов представя младия поет като "неизчерпаем шегаджия", чиито "шеги се превръщаха в хумористични стихотворения". Мемоаристът уверява - "учениците от пловдивската мъжка гимназия знаеха наизуст и други стихотворения от Димчо Дебелянов, особено негови стихотворения, писани за подигравка на някои учители, известни със своята прекалена строгост. От това се вижда, че поетическото дарование на Димчо Дебелянов е намирало още тогава признание не само от учителя му Стефан Минчев, но и от съучениците му". Един от тях - бъдещият професор по математика Любомир Чакалов, помни поета като "момче с по-висок умствен уровен от уровена на другарите си"; той правел впечатление като "необикновен младеж с релефно изразена индивидуалност".

По време на ученичеството си в Пловдив Димчо Дебелянов е силно впечатлен от пиесата на Максим Горки "На дъното", играна тук от трупата на Матей Икономов. Песента "Солнце всходит и заходит" от пиесата потресла юношата. Връстниците помнят части от стихотворението му, посветено на Максим Горки:

Из смрадний кал и тинята вонеща
излезе ти със светнало лице,
каза ни що вълнува и повдига
босяшкото сърце...

Тези стихове показват, че часът на изящните елегични откровения не е настъпил. Но по свидетелство на Гунка Алваджиева още през тези години младежът познал тягостните пристъпи на самотата. Братовчедката на поета притежавала и автограф (за жалост пропаднал) от прекрасната му елегия - сонета "Пловдив".

Съществуват свидетелства, че Дебелянов още твърде млад печели вниманието на духовните си връстници. Той участва в литературния кръжок на гимназията, в който са и Константин Гълъбов, Иван Касъров, Иван Волний, бъдещият художник Михаил Лютов, Райчо Славов. Кръжочниците издават ръкописното списание "Устрем", четено в мъжката и в девическата гимназии. Тук Димчо се сдружава с Людмил Стоянов (Георги Златарев, 1886-1973), по-късно написал: "Димчо Дебелянов живя самотен и тази самота той носеше като бреме още от дните на своето детство. Още в Пловдив знаех, че той опитва силите си в стихотворството, но това се смяташе от всички нас като някаква лоша орис и ние криехме тази своя "слабост" от околните". Срещите на двамата продължават и в София, където Дебелянов завършва гимназиалното си образование. (Любопитен факт е, че тук учи в един клас с писателя Чавдар Мутафов, 1889-1954). А в компанията на бохемата от литературния кръг "Звено", събираща се в столичната бирария "Батенберг", покрай обществото на младите поети са и други пловдивски познайници: журналистът Лука Груев, загинал на фронта, натурализираният българин (немец по произход) - публицистът и прозаикът Коста Кнауер, също загинал съвсем млад. Трагичното е, че преди него, в деня на примирието след трагичната Междусъюзническа война - 28 юли 1913 г., загива брат му Франц Кнауер, за когото Дебелянов много страдал. В приятелското обкръжение на поета е и студентът юрист Атанас Букорещлиев - племенник на композитора Ангел Букорещлиев и баща на пианиста Андрей Букорещлиев. През краткия си живот Дебелянов не пропуска възможност да идва в Пловдив, където се среща и с пребиваващия тук като учител Николай Лилиев.

Вълнуващо свидетелство за връзката на Дебелянов с града е дадено в книгата "Знаци на величие" (1996) на Павел Нейков. Тя се открива с изключително интересния "Прозаичен пролог (Петербургска тетрадка)". Тук централно място е отделено на бабата и дядото на автора - Фидана Хаджитодорова от Перущица и Поликарп Попнейков от Панагюрище, преживели като съвсем малки ужасите при потушаването на Априлското въстание. В книгата е поместено изключително ценното писмо на Димчо Дебелянов (датирано "29.ІХ.1916 г. Демир Хисар - Македония") до неговия бивш съученик, известен с почтителния прякор Баето - Нейко Нейков (бащата на Павел Нейков). Това е последното писмо на поета, загинал в кръвопролитното сражение на 2 октомври 1916 г. Той споделя своята "натрапна мисъл, че едва ли ще се върна жив от тук", възкликва с, уви, сбъднало се прозрение: "Не пиша ли предсмъртното си писмо...". Връщайки се в спомените за преживяното, Дебелянов сърдечно изповядва:

Вашият гостолюбив дом, хората в него, като бако Поликарп и леля Фидана, бяха за мен, за моето тъжно ученичество в Пловдив онова, което аз нямах дори в моя осиротял дом в Копривщица, при моята превита от грижи и немотия майка. Този ваш дом често считах в Пловдив за свой, въпреки че имах друга квартира. Този дом ме топлеше, той ми даваше сила да вярвам в доброто в човека.

Зная от бако Поликарп и леля Фидана много подробности от техния живот и от рождението им още. Те са го споделяли с мен, както и с Вас. Винаги съм мислел, че техният живот поотделно, преди да създадат семейство, а и след това е чудна приказка за тези много честни, много родолюбиви и много сърдечни хора - живот, който трябва да се възпее, защото е живот на здрави и много честни българи с корени от най-свидни родни места на нашето изстрадало и страдащо отечество.

Понякога съм си представял, че сядам и почвам да пиша за тях, нали съм божем поет, разказа си мислено създавам все в ритъм, все в строфи, все с рими. Този техен чуден живот, макар и житейска проза, е така възторжен, така светъл, на места така мъченически, че само със стих може да се предаде неговата епическа красота и да останеш удовлетворен, че си разказал за тях по най-съвършен начин.

По-нататък писмото продължава с доста странна молба:

Но аз нямам право да направя това, но не се отказвам да го поискам от тебе, Бае, въпреки че не съм уверен, че имаш сили да го направиш, защото си доволно земен.

Но ако някой седне да опише техния живот, чувства, вълнение и родолюбие, създаденото от тях семейство и дори да спомене в края на това описание и за мен, като сгрян от този дом човек, той ще полети в този техен свят с крилете на едно упование в доброто, което ще го направи не само епик, а ще вплете в този епос и чудно поетическо вдъхновение, техният път ще направи този някой не само творец, а поет.

Започни, Бае, може би много искам от теб, едва ли не някакъв обет пред мен, но ти обещавам, че когато се върна, ще вложа и сърце, и талант и с чувствата, които имам към тези хора, ще ти помогна да осветим паметта за тях.

Забележителното писмо завършва така:

Като поздравиш Иван и Райничка, целуни ръка на майка си - моята първа поетическа наставничка. Желая Ви вяра, че можете да станете творци на една заслужаваща да се създаде хроника. Ах, как би изглеждала тя, написана в сонети - една огърлица от сонети, с която да обкичим достойно изживения им живот.

Теб прегръщам силно твой:

Димчо Дебелянов

Днес училище и улица носят името на "най-нежния български лирик", както гласи обичайното определение за символиста.

В града завършва средното си образование поетът и белетристът, създателят на модерната българска есеистика

професор д-р Константин Гълъбов (1892-1980)

Роден в Перущица - онова "гнездо на герои", възпято от Иван Вазов, синът на известния поборник и учител Спас Гълъбов завършва пловдивската гимназия през 1910 година. Бъдещият професор отрано проявява литературни способности - през 1905 г. печата стихове в местните вестници "Санстефанска България" и "Балкански новини". Още тогава той показва и чепатия си характер, спречква се с един от учителите си и едва е спасен от изключване лично от министъра на просветата професор Иван Шишманов (1862-1928). Случаят е разказан колоритно в книгата на Константин Гълъбов "Спомени весели и невесели за български писатели" (1959).

Тук вече възрастният мемоарист, основоположник на университетската германистика в България, автор на обемисти изследвания върху класически представители на немската литература, видна личност в литературния кръг "Стрелец" (1926-1927), темпераментно твърди: "За Пловдив, какъвто той беше преди Балканската война, цари една погрешна представа, що се отнася да културния живот на тоя град. Смята се обикновено, че той е бил глуха полубългарска-полутурска провинция, с население абсолютно чуждо на всякакви културни интереси. Това е голяма заблуда!". Константин Гълъбов се мотивира с дейността на трите местни театрални трупи, на музикантите и художниците, но за литературата отбелязва само гостуванията на софийски писатели, като за местните прояви посочва: "Държаха се сказки в салона на мъжката гимназия от тъй наречения Вечерен университет, в който влизаха Асен Златаров, Никола Филипов и др."

Писаното от професор Константин Гълъбов (жалко, че нищо в Пловдив не напомня за него) е видяно през идеализиращия взор на автор, достигнал до почтена възраст. Очевидно проявленията на тогавашния културен живот са останали завинаги врязани в съзнанието на някогашния любознателен ученик. Ала тогава градът съвсем не е това, което е бил през щастливата творческа епоха на Източна Румелия. Добре е обаче да се знае, че освен Димчо Дебелянов, за когото Гълъбов пише с особен пиетет, в Пловдив преди Балканската война учат и се изявяват някои непознати днес, но интересни за проучване автори. За един от тях - Никола Енчев, любим ученик на Асен Златаров, мемоаристът отбелязва, че се е проявил със сполучливи литературоведски статии върху френския класицизъм и Ибсен в списание "Съвременник" на Георги Бакалов. Друг автор е роденият в Стара Загора Владимир Желязков, охарактеризиран като "даровит белетрист, печатал по-късно с псевдонима Владимир Балдер". Мемоаристът добавя, че Балдер е "много даровит писател - гърбав, слаб, късоглед и склонен към меланхолия и съзерцателност". Творбите "Под крилата на смъртта" и "Невероятен разказ" на този автор могат да се видят в списание "Демократически преглед", редактирано от Тодор Влайков, а Константин Гълъбов пояснява, че Балдер е скандинавско божество на светлината и пролетта, за което се говори в романите на много популярния тогава у нас с "Пан" и "Виктория" Кнут Хамсун. Професорът изброява имената на някогашните пламенни почитатели на норвежеца - освен Владимир Балдер, това са Коста Кнауер (публикувал студия върху философията на Дицген в списание "Съвременник" на Георги Бакалов), Димчо Дебелянов, Теньо Радев-Чайкин - автор на стихосбирката "Кой гаси кандилото?", често твърдящ, че Хамсун можел "да разбира правилно само оня, който го чете и пролива сълзи на всеки негов ред".

Мечтателни и романтични години!

През различни периоди в пловдивската гимназия са били писателите Цанко Церковски (1869-1926), Никола Г. Данчов (1878-1964) - белетрист и съставител с брат си Иван Г. Данчов на много популярната еднотомна "Българска енциклопедия" (1936), Димитър Бабев (1880-1945), Вен. Тин. (Стефан Тинтеров; 1885-1912), Христо Цанков-Дерижан (1888-1950), който редактира вестник "Ученишки труд" (1906).

Има и

ДРУГИ АВТОРИ, СВЪРЗАНИ С ПЛОВДИВ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Тук заслужава споменаване роденият в село Плевня, Драмско, Андрей Гяуров (1854-1910). Завършил Московския учителски институт, той е преподавател в Девическата гимназия, публикува исторически документи и преводи в списание "Илюстрация Светлина". Високообразованият педагог публикува книгата "Кратки бележки за миналото и сегашното на Пловдив" (1899).

Сериозно внимание и значително по-голяма популярност изисква изключителното дело на

Лука Касъров (1854-1916)

Роден в Копривщица, завършил Робърт колеж като бакалавър по изкуствата, той 16 години е изтъкнат журналист в цариградския български вестник "Зорница" (1875-1944). През 1893 г. идва в Пловдив, където първоначално е учител, а след това работи като уредник в Народната библиотека. Близо три десетилетия отдава Лука Касъров на колосалния си труд: неговият тритомен "Енциклопедичен речник" (1899, 1905, 1907) е определен още навремето от прочутия професор Иван Шишманов (1862-1928) като "най-смелото българско начинание". Забележителното дело (издание на Драган Манчов) съдържа: 1. Сведения исторически, биографически, географически, научни, литературни, митологически, библейски и други. 2. Чужди думи, употребителни в книжовния ни език. 3. Наши си думи, които мъчно се разбират. Енциклопедията на Лука Касъров съдържа общо 3172 страници с текст в две колони. В нея са дадени над 12 000 понятия и чужди думи, а статиите за видните българи, между които и за множество писатели, включително и за тези от началото на ХХ век, заемат по няколко страници.

"Тоя кратък енциклопедически речник", както с невероятна скромност го определя самият Лука Касъров, поставя солидна основа за националното справочно дело в разнообразни посоки. Днес незавършеният ръкопис на Лука Касъров "Пълен български речник" се съхранява в Народна библиотека "Иван Вазов". Жалко е, че не е увековечена по достойнство паметта за удивителния родолюбец, винаги показвал особено пристрастие към създаденото от българските писатели. Добре все пак, че една пловдивска улица носи неговото име, но животът и делото на създателя на първата българска енциклопедия Лука Касъров изискват проучване и широко обществено признание.

Трагически свързана с града е родената в Троян

Екатерина Ненчева (1885-1920)

Още съвсем млада, тя печата стиховете си в знаменитото списание "Мисъл". "Първожрица на женската любовна лирика у нас" (Георги Райчевски), поетесата издава лирическата книга "Снежинки" (1909). Стихосбирката си подготвя в Пловдив, където живее при своята сестра - актрисата Симеонка Ненчева. "Мадоната в черно" (след смъртта на баща си и самоубийството на брат й е във вечен траур) е съпруга на юриста, публициста и общественика Иван Харизанов. Заболяла от туберкулоза, талантливата жена умира в града, където малцина знаят, че е поетеса. Името й нашумява, когато нейният роднина - младият тогава поет Веселин Ханчев, съставя "Избрани стихотворения" (1941), в които включва и цикъла "Други стихотворения" - творби, създадени в Пловдив. В по-късните издания "Изповеди на една мадона в черно" (1985) и "Прокълнатият ангел" (1992) влизат и други нейни творби, съхранени от сестра й.

В Пловдив пребивава и големият символист

Николай Лилиев (1885-1960)

Роден в града на липите и поетите Стара Загора, получил признание за началните си публикации, той е назначен за учител в пловдивската Търговска гимназия през 1912 г. Неин основател и дългогодишен директор (от 1910 до 1927 г.) е Евтим Дабев (1864-1946) - родом ог Габрово, преминал и през прочутото пловдивско "Жълто училище", един от първите български социалисти, публицист и редактор на периодични издания, автор на стихотворни и белетристични творби.

Николай Михайлов Попиванов (рожденото име на поета) вече е завършил следването си в Париж, а в Пловдив намира добри приятели. За Лилиев от това време подробни спомени е оставил Константин Гълъбов, запознал се с поета в дома на братята Франц и Коста Кнауер, намиращ се близо до улица "Станционна" (днес "Иван Вазов"). Мемоаристът подчертава скромността и любезността на поета, който не успява да започне учебната година - тогава избухва Балканската война и занятията са отменени.

През втория срок (от януари 1913 г.) Лилиев поема педагогическите си задължения. Тогава тук отбива военната си служба редникът артилерист Людмил Стоянов, който почти всеки ден бяга от поделението, за да се среща с поетическия си събрат. Това прави впечатление на Димчо Дебелянов, който пише в едно от писмата си: "Ето един човек, от когото дори казармата се уплаши". За Лилиев и Людмил Стоянов това време е свързано с интензивен труд - те споделят творческите си мечти, обсъждат стиховете си, заедно пишат писма на приятелите си в София. Поетическо свидетелство за срещите им е стихотворението "Кладенец", което Людмил Стоянов посвещава на Лилиев. Войните временно разделят пътищата им, за да се срещнат отново в столицата.

Учителят в Търговската гимназия се запознава в града с Николай Райнов - вече известен като автор на "Богомилски легенди" (1912). Още при първата си среща те говорили само за литература. "Надпреварвахме се да изреждаме кой от чуждите писатели е писал на темата "Пан",спомня си поетът, за да продължи: "Разбрахме се. Впрочем с Николай Райнов никога не е трудно да се разбереш - той не възразява". (По-късно дебютиралият с прочутите "Богомилски легенди" (1912) автор предава на Пловдивската библиотека изключително ценните писма на големия символист.)

В Пловдив на Николай Лилиев гостуват мобилизираните Димитър Подвързачов-Бащата (1881-1937) и Димчо Дебелянов. Поетът се задържа за кратко в града, но в спомените си дава интересни сведения за някои местни обстоятелства и личности. Тук той пише и стихотворенията си "Ти сплиташ в упоение ресници", което посвещава на Николай Райнов, "Кажете тоя странен ден", "Тълпите". Неговите ученици и познати са запазили завинаги в съзнанието си образа на този човек, обзет "от постоянната радост да дарява на другите всичко, което притежава - от най-обикновените материални неща до най-духовните" (Константин Константинов).

Името на Николай Лилиев носи пловдивска улица, а интересно дали той е знаел за печатаното тогава в града списание "Литературна беседа" (1911), редактирано от

Бойчо Липовски (1878-1913)

Истинското име на родения в Кюстендил преподавател по български език и литература през 1905-1906 г. в Пловдив е Никола Василиев Кюркчийски. В града той другарува с педагога Тодор Самодумов. Списание "Литературна беседа" излиза в 10 книжки. В него печатат Иван Вазов, Цанко Церковски, Ник. Вас. Ракитин, Иван Ст. Андрейчин, Димитър Бабев, Христо Цанев-Борина, Иван Кирилов, Стефан Руневски, Ана Карима. Очевидно е, че тези автори споделят линията на списанието, която е срещу "тенденцията на отчуждение от националния ни духовен живот" (Ник. Вас. Ракитин). Изцяло литературно, умело списвано и редактирано, изданието няма по-значима роля във време, когато актуални са модернистичните търсения.

"Литературна беседа" има културно-просветен дух, стреми се към утвърждаване на естетически вкус към реалистичното изкуство. За съжаление не е било съдено дарбата на поета и белетриста Бойчо Липовски да разцъфти - той загива през Междусъюзническата война.

Като любопитно краткотрайно продължение на "Литературна беседа" през 1914 г. в Пловдив се появяват 4 броя на "Ученическа трибуна", в което се предупреждава, че "списването не става от ученици, а за ученици". "Ученическа трибуна" не оставя по-трайна следа, но пък е факт от биографията на родения в близкото село Фердинандово (днес, Първенец) Константин Димитров Стаматов. Редакторът на изданието по това време е учител в Пловдив, а по-късно става известен като белетрист и театрален деец с псевдонима Константин Сагаев (1889-1963).

Хубаво е поне по-културните пловдивчани да знаят тези факти и личности. Трябва да се цени и вече изтъкнатата роля на учителя във Френския мъжки колеж "Свети Августин"

Тодор Панчев (1862-1924)

Той е роден в Копривщица, където получава първоначалното си образование. Тринадесетгодишен е, когато вуйчо му Найден Геров го извиква в Пловдив, за да продължи учението си. След Априлското въстание Тодор Панчев остава сирак и руският вицеконсул го прибира при себе си. Още през тези години племенникът е приобщен към филологическите занимания на Найден Геров, а впоследствие става най-ценния му сътрудник и завършител на делото му. Третият том той издава, когато вуйчото е тежко болен, а след смъртта му впряга всичките си сили, за да се появят четвъртият и петият, както и собственото му допълнение в отделен том.

Заслугите на скромния и трудолюбив учител са забелязани от французите - на специално тържество на 29 юни 1909 г. френският консул в Пловдив връчва на Тодор Панчев ордена Palmes academiques (Академически палми). С помощта на Българската академия на науките безкористно признателният пред Найден-Геровото дело издава два тома от архива на великия будител, без да види последният, който излиза след смъртта му.

Паметен деец е Тодор Панчев!

В условията на премахнатата идеологическа цензура след 10 ноември 1989 г. се появява изумителната художествено-мемоарна книга "Предвестници на бурята" (1993) от

Петър Манджуков (1878-1966)

Самият живот на този непознат приживе автор е достоен за роман. Родом от македонското село Мирковци, племенникът на Охридския и Пловдивския митрополит Натанаил учи в гимназия "Княз Александър І". Заради участие в анархистична група той е изключен и се отдава на борбата за освобождението на македонския край. След разгрома на Илинденското въстание през 1903 Манджуков завършва лесовъдство във Франция и става един от първите български лесничеи. В края на 20-те години се установява окончателно в Пловдив, където и умира, без да е известен като автор. Неговите ръкописи излизат след смъртта му. Това са "Одисеята на първите" (1974) и солидна част от вече споменатото голямо мемоарно произведение, а монографията му "Богомилството" все още не е издадена.

"Предвестници на бурята" изобразява живота и борбите на Манджуков и неговия кръг от приятели през периода 1895-1903. В повествованието се преплитат бегло информативни, пространно документални, публицистични и художествени елементи. Образите на известни и съвсем неизвестни личности са представени пластично и запомнящо се. Конфликтите между героите имат исторически и универсален характер, авторският глас звучи в цялото на естествено постигнатото многогласие. Гледната точка се двои между някогашното и сегашното, отделени от десетилетия, но споени от продължаващото полемично търсене на истини за човека и обществото. "Предвестници на бурята" съдържа незабравими епизоди, като сред тях особено изпъкват преживяванията в Скопския затвор, в Цариград, походите с четата на Гоце Делчев, участието в борбите за освобождение на родопския край.

Макар и излезли десетилетия след написването си, мемоарите на Манджуков са ценни както за националното самопознание, така и с умението на автора да представя историческото битие чрез интригуващи образи и ситуации. Тук особено значима е функцията на езика - естествен и ползващ се от различни стилови възможности, извисено интелигентен и в същото време дълбоко народностен. Забележителната книга все още не е осмислена в историко-философските и художествените си аспекти. Ярка е физиономичността й - тя е от редките и изненадващи проявления на българската книжнина. Все още неоценена от по-широк кръг читатели, "Предвестници на бурята" ще придобива все по-голяма стойност. Пловдив е длъжен да издаде цялостния (и подходящо коментиран) ръкопис на Петър Манджуков.

Длъжност на културните фактори е издаването и популяризирането на доскоро непознатия Любомир Генчев (1907-1981). Роден в Пазарджик, той учи във Френския колеж "Свети Августин", където по-късно става преподавател по френски език и литература. След закриването на многозаслужилото учебно заведение през 1946 г. е лишен от преподавателски права "заради разпространяване на западна култура". Живеещ трудно, обичаният и почитан от учениците си и от културните пловдивчани мосю Генчев не се разделя с литературата - превежда на френски език поезията на Константин Величков, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Теодор Траянов. Автор на изследванията "Гьоте, Франция и французите" (на френски език) и "Опит върху поезията" (на български и френски), Любомир Генчев създава и своя поезия, публикувана в авторския сборник "Трезор поетик". Сведенията са, че е написал над 500 сонета на френски език, оценени от съвременния професор Ален Вилмен.

От забравата излиза и

Иван Шишманов-Бистров (1894-1971)

Роден в родопското село Карлуково (днес Славеино), той е завършил втория випуск на пловдивската Търговска гимназия. Както отбелязва Георги Райчевски, авторът е "изключително скромен, пише стихотворения, които рядко публикува, подписани само с инициали". Участник в Първата световна война, поетът работи като счетоводител в пловдивската Тъкачна фабрика (днес Памукотекстилен комбинат "Марица"), в града пребивава до края на дните си, без да е известен на местните писатели. През 1917 г. Бистров публикува в списание "Отечество" стихотворението "Край гората", което се превръща в популярната и до днес песен "Белокаменната чешма" (музика - Димитър Пенев).

Поетът Ламар пише за творбите на дълго време непознатия автор: "За онези години неговите стихове са чудни. Те са като Дебеляновите!". Едва през 1994 г. излиза книгата му "Стихотворения", последвана от "Мълчаливият поет" (2002) и "Белокаменната чешма" (2002).

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2007, № 10 (95)