ПРИПИСКИ ПО СВЕЩЕНИ КАМЪНИ
(поема)

web

ПРИПИСКА КЪМ ПРИПИСКИТЕ

Пишех научен трактат за писателите на Санкт-Петербург - от Ломоносов до Йосиф Бродски. Не казвам, че работата не ми спореше, но беше доста уморителна. За освежаване разтворих поемата на Велимир Хлебников "Зверинец". Тя е писана през 1909 и е посветена на В. И. - Вячеслав Иванов. Поемата начева с възклицанието "О, Сад, Сад!" и пространно описва животните в зоопарка.

Хрумна ми тогава, че всеки един от авторите, които исках да обясня научно, напомня някаква животно: Пушкин е маймунка, обираща най-сочните плодове от дървото на поезията, Карамзин е къртица, прокопаваща засипаните галерии на историята, Гогол е безсънна сова, Достоевски - белоглав орел, Блок - пеперуда с опърлени крила... И така нататък - до русата лисичка Есенин, крокодила Чуковски и червейчето Даниел Хармс, до пчелата Ахматова и костенурката Бродски...

От тази игра на въображението започнаха да извират изречения, които се подреждаха в странна ритмика. Записвах ги през цялата нощ - чак до късния изгрев, когато изкукурига безстрашното петленце Манделщам: "Петербург, я еще не хочу умирать". Аз също - какво, че съм грозно старо пате, което няма как да стане лебед.

Поемата на В. Х., комуто посвещавам приписките си, едва ли може да бъде прочетена наведнъж - отначало докрай. В това отношение инспириращият и новопороденият текст си приличат. А самолюбието ме заблуждава, че някой може да открие свои пасажи в моите писания. Така, както аз откривам своите в зверилницата на гениално-лудия В. Х.

В. Я.

Где в зверях погибают какие-то
прекрасные возможности...

В. Х.

О, Град, Град!

       Където и бездомните животни са пожалени,
а знаменитостите са затворени
във паркове за знаменитости.
Бронзово е там и зъзнат.

       Където Петър е сграбчил в орловите си нокти
маларичните зайци на островите и ги издига
в пияното от морски изпарения чухонско небе.

       Където пустинята преорават с голи ръце,
засяват с надежди и жънат стенания.
Какъв хляб ще замесиш от тях?
Но тук се хранят с месото на величественото.
Пият кръвта на красотата.

       Където свиноподобната Екатерина
превръща одисеевците в нерези,
грухтящи за фаворитство.

       Където пуделчето Ломоносов
разлайва физици и лирици.
А по придворните храсти пълзи Фонвизин
и разсмива с храчици блестящата тълпа.

       Където славеят на рента Державин
приспива с премерени примерни трели
благородно храносмилащите.

       Но събужда маймунката в лицея!

                  Вижте я, вижте я:
скача по клоните на думите,
най-сочните плодове обира.
А за нас какво, Александър Африкански,
а за нас какво?!
Престанете с тези лупинги -
нека се разходим до Черната рекичка.
Там ще обясним какво по-точно за нас.
И кой е по-точен.

       Където Крилов с подагрични криле
дирижира животинския хор.
А хората?
                О, хората са зверове!

       Където къртицата Карамзин
разравя засипаните галерии на историята,
за да се окаже, че и руснаците имат отечество.

       Където винената мушица Денис Давидов
шампанизира кръвта.

       Където Батюшков е дрозд обезумял.
От тебе, Град, от тебе - Град безумен!

       Където Грибоедов души
с подозрителна муцуна мухоморките.
И после - "Каретата ми!"
Каква карета, котарако -
Карабас-Барабас искаш да ни ставаш, а?
Каква карета?!
Каруца волска заслужаваш.
И заслужи. В Техеран.

       Където бръмбарчето Жуковски
лети на императорски криле.
                                          Лети! Летни...

Ала къде отлитнаха декабристите?
Пет паячета са изплели мрежите си.
Висят непостижимо, докато другите...

       Къде са другите?

Странно дългоного -
Кюхелбекер, ти къде си?
Каквото и да изтъчеш,
те няма да го видят...
Ще кажат, че си гол.
И ти умираш, зъзнейки.

       Където пее пронизително
мъгливата птица Лермонтов.
Хищна птица трябва да е, северна,
а се изпява,
                   изпява,
                                изпява -
изпяват й песенчицата на юг.

       Където безсънната сова Гогол снове...
Снов! Снов!
Така ли се възкресяват мъртвите ?
Губерниите са радостни,
какво им прокобяваш, сово?!
Солото ти разваля руската хармония.
О, малък, жалък, малък,
малорусино...
                     Жалорусин!

       Където кашлящата хиена Белински
сочи на Достоевски мършата
на отвратителния живот,
ала белоглавият орел кълве собственото си тяло -
може би така ще паднат каторжническите вериги.

       Където жълтият Некрасов е нашарен от бичове тигър.

А камилската птица Чернишевски
я захрачват с камилски храчки.

Само мъдрата змия Херцен изпълзява оттук.
Тъжна,
         тъжна,
                  тъжна змия
в лондонския зоопарк.

       Където младото лъвче Толстой разкъсва девиците.
       Където изящният зубър Тургенев
доказва, че не е тревопасно, а опасно животно.
И все пак Лев разкъсва девиците.
Тази пустиня с толкова църкви
още трепери от рева му.

       Където мравоядът Гончаров отегчено възпява
мравешкото усърдие на немците.
(Немците пият бира и пеят помирителни песнички
на Пискарьовското гробище)

       Където Александър Втори
е добре трениран кон,
но не може да прескочи седмия атентат.
Да го оплачем ли?
Достойни за оплакване са всички.

Тютчев е паун придворен,
ала очите му не са в опашката.
Фет е катеричка. А Лесков - лалугер.
Лалугерът се крие в дупките на словото,
копае тайни ходове, докато катеричката
завинаги ще ни замерва с дъхави шишарки.

       Където щуката Салтиков-Шчедрин издава заповеди,
но в приказките му не вярва никой.
Спокойни са шараните,
тлъстеят в подмолите мрачни сомове,
а милите кротушки кротуват в супата.
Нали е топло там, нали...

       Където Чехов не е чехълче в блатата на позора.
Като гъсеница е - опипва и преброжда всичко,
свива се в блестяща прежда
и ето - чудото,
и ето - пеперуда!
Откъде си взела тези пъргави крила?
А шарките?
Не казва пеперудата.
Навярно от мечтата.

       Където специалисти по мечтателство са други.
Щраусът, заровил глава в слънцето - Балмонт.
Камилата Мережковски,
помъкнала религиите на света.
А Гипиус - колибрито - извива трелите си сумрачни.
Термитът Иванов строи вавилонски кули.

       Където динозаврите са с мозъци
по-огромни от самите тях.
Тук се раждат динозаврите, но не умират.
Емигрират.
О, корабите са препълнени със мозъци на динозаври:
Булгаков, Франк, Шестов, Бердяев -
на запад ще ви лапат.

       Където Аненски е зелената светулка към Царское,
към лириката царствена и строга.

Блок, Блок... Увил си е копитата с парцалите
от усмирителните ни ризи, за да не чуваме
среднощния му ход.
Блок-блок-блок!!!
Колко са черни белите нощи,
улиците, фенерите, каналите колко са черни.
А в аптеките не продават успокоително.
Блок-блок!!
Пречат му крилата да върви
и той си ги отрязва.
Блок!
Че минал е оттук
разбираш по следите кървави...
Припаднал ангел,нощна пеперудо,
пияна от ароматите на несъществуващи цветя,
за да се вдигне мракът ли заклинаш вятъра?!

       Където Ленин е бълхата,
подпалила юргана мръсен на Русия.
Скачай, скачай, бълха искриста,
от тебе пламък нов ще разгорим!
Ала това е вече минало.
А може би е бъдеще?

       Където футуристите
са бременните мъже на бъдещето.
Носят го като малко кенгурче в утробите си.
На петлиците си го забождат - бъдещето.

Северянин е похотлив като птицата на Ной.
Колко грациозно боде маслинката
и отпива мартинито си.
Гълъбите обичат ананаси в шампанско и себе си.

                    А какво обичат кълвачите?
Кълвачът Маяковски кълве ли, кълве -
разбива си главата о железните дървета,
ала гнездо за песните му няма.
Но той е умножен по много,
докато лястовичката Хлебников е само една.
И пролетта се отлага.
Зрънцата си клъвни поне, безхлебна лястовичко,
преди да отлетиш съвсем...

                     Къде ли?

       Където ножицата ти прерязва
разграничителната линия
между живота и смъртта.
И те са съединени пролетарии.
Обикновени работници
в необикновената фабрика на думите.

       Където има особен цех.
       Където произвеждат природа...

       Където жирафът Гумильов
с предизвикателна шия
предизвиква сабята.

              Сеч,
              сеч, Русийо,
              сеч!

Сеяч на сеч,
       сеяч на реч,
              сеяч на чест...

              И на безчестие!

              Зверилницо,
решетките ти само хищници прегризват,
а славеите в клетките си славят свободата.
              Зверско е...

       Където русата лисичка Серьожа
не може да излъже примката.
Какво ти има, лисиченцето ми, какво ти има?
Талантът ли те заболя,
       талантът ли те разболя,
              талантът ли те залюля...
                                                               Люш-люш!
                                   Баюшки-баю,
              баюшки-и-и...
Нека, нека се разкъсват хищниците,
но слънцеглавите защо?!

       Където слонът Жданов гази
солидно по цветята на духа и сме солидарни.
Хоботът астматичен преподава дишане.
Щастлив е слонът, докато пчелата...

Само мед Ахматова създава,
а на държавата стомана е необходима!
Не и Зошченко!
Кърлеж, кърлеж на смеха!
Паразитира върху мръсното бельо, мръсникът,
когато всички сме като чекисти чисти.

Не, по-добре да дойдат реалистите!

       Където моржът Горки
схруска всички допотопни риби,
но костта на революцията разчекна челюстта му.

       Където Алексей Толстой, тюленът,
не сваля графския си лигавник
дори на пролетарската трапеза.
Не му се плува по опасните морета -
по-добре е във басейна топъл.

       Където високомерната кукувица Набоков не изкуква
макар да снася хладните си яйца в чужди гнезда.

       Където Куприн се завръща кротък.
Да погалим цирковата мечка по скръбната муцуна,
какво че е била стръвница някога.

                     Как всичко е насериозно вече.
                     Как всичко е насериозно...
                     И винаги насериозно е било.
Абсурдно сериозно!

       Където е абсурдно да си гарванът Радишчев
и да грачиш
по пътищата от престола до старопрестолната.

       Където е абсурдно да си соколът Бунин -
дори питона той парализира с острото си зрение.

       Където е абсурдно да си бяла врана. Да си рана.
Като Белия Андрей. Като Саша Черния.

       Където е абсурдно да си Леонид Андреев -
прилеп, който винаги виси надолу със главата
и преобръща равновесния ни свят.

       Където е абсурдно да си абсурдист,
защото мечтите са превърнати в действителност,
ако не слушаме, разбира се, животните.

                     Животно Хармс, какво животно си?
Приличаш ми на червейче -
поглъщаш мрачната земя и пак я връщаш мрачна.
                     Но готова за весели растения.
За лудости обериутски.
За тропически цъфтежи...
За игри с природата,
за дружески игри и представления със арлекини.
Природата сама е Арлекин, обича арлекините!

Но тук е север! Всичко е насериозно и арктически.

Дори Чуковски - крокодилът - плаче с истински сълзи,
но всички мислят, че преживя,
защото преживява някак си.
Маршак? Маршалът на орехчетата страхливи,
но неговият орех е от злато.

       Ще му простим ли, Град, ще му простим ли?

О, нека са простени всички -
дори и Йосиф, който броди мил и драг по онзи свят.
Не беше ли открил той динамита тих,
от който рухват Вавилонски кули и империи?
(Погребаха черупката на костенурката във Южната Венеция,
а се кълнеше, че иска да умира на Василевския остров -
в Северната)

Нека са простени всички, нека!
И Онзи йосиф даже нека е простен.
Нали и той е писал стихове?
Можел е да бъде неизвестно птиче,
да си има гнездо във храсталака.
А в храстите да са заплетени стенания.
Любовни.
Можел е да пее на влюбените нещо мъничко,
ала е поискал да им пее всичко.
Да го обичат, стенейки.
Нека е простен!

       Където всички са простени.
И дано не се събужда повече.
                     Нека и дано!

Но кой няма да бъде простен?
       Кой няма да бъде простен?
                     Кой няма да бъде...

Този, който не заспива никога!

Този, който е изкукуригал
       и-и-и-и...
кукурига ли, кукурига -
обявява времето,
пери аленото си гребенче.
Безстрашното петленце Манделщам
няма да бъде простено.

Защото не иска,
                  не иска,
                  не иска да умира.

                            О, Град, Град!

       Където и аз - грозното старо пате -
                  не искам,
       не искам,
                  не искам да умирам.

И да пея лебедови песни.
                  Дори след грозотата.
                  Дори сред красотата.

                                              Град, о, Град!

Санкт-Петербург - април, 1996

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2005, № 9 (70)

Други публикации:
Владимир Янев. Приписки по свещени камъни. Приписки на священных камнях. Пловдив, 1999.