ЗА "ОБИСК НА ПУСТИНИТЕ" НА ВАЛЕРИ СТАНКОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Последните стихосбирки на Валери Станков "Влакът към зимата" (2000), "Соленият връх на бога" (2001), "Челен удар" (2003), "Стихове от кашона" (2004), "Треньор на пеперуди" (2005), "Автопортрет със светкавици" (2006) са дело на значим съвременен поет. При него активният интерес към социално злободневното е израз на осъзнат творчески ангажимент с художествени проекции извън плоската стихотворна публицистика. Пресичането на индивидуалните драми с обществените зигзаги е в основата на екзистенциалната многопосочност на лирическите внушения. Тези внушения изхождат от конкретното, но се домогват до битийни откровения. Житейските и културно-ерудитските напластявания насочват към психологическа рефлексивност, чести са препратките към обвързаността на собственото поетическо слово с високата национална традиция. Прекомерността на прибягването към интертекстуалното, известната повторителност на мотиви и образни решения в книгите на Валери Станков, както и симптоми на излишна лирическа бъбривост, будят възражения, но е ясно, че пред нас е професионално изграден и въздействащ поет.

Нагнетеното в последните стихосбирки на Валери Станков драматично напрежение намира взривен израз в тази книга на трагическия пароксизъм. Поетът я е нарекъл "Обиск на пустините" - значещо заглавие, което насочва към темата за опустошаването на човешкото, за да се наложи лайтмотивът за емоционалната разправа с фараонщината от разнороден порядък. (Тук най-често се прибягва до образа на Сталин - конкретна и обобщена представа за безкрайността на тираничното.)

Сам Валери Станков определя представеното като хюбрис, което на някои читатели може и да звучи в определена степен претенциозно. Античното и осъвременявано (най-вече в постмодерната практика и философия) понятие се нуждае от известен коментар, държащ сметка за патоса и внушенията на "Обиск на пустините".

Обикновено под "хюбрис" се разбират изявите на дръзкото противопоставяне, на необузданите безчинства срещу божествено установения ред, естествено последвани от възмездието на висшата инстанция. Съществува и мит за Хюбрис (самодоволството и забравата), комуто противодейства Немесис (възмездието и разправата). Арнолд Тойнби в "Разпадането на цивилизациите" борави с три понятия: "корос" (пресищане) - "хюбрис" (възмутително поведение) - "ате" (катастрофа). Според него обществената разглезеност и самодоволство водят до упадък, чиито последици са умствената и моралната неуравновесеност (хюбрисът), за да се достигне до неконтролируемите импулси, до модерния Апокалипсис.

Още авангардистите от началото на ХХ век натоварват понятието "хюбрис" с позитивните конотации на вътрешното кипене, на стихийността и катастрофичността. Фундаменталността на динамизма при тях има радикален характер - злата йерархична "хармония", "космосът" на потисничеството следва да бъдат пометени от тоталния "хюбрис". Като тежащи вериги отпадат традиционните обвързаности, ограниченията от всякакъв род се отричат като пагубни за човека и обществото, границите се преодоляват, за да се достигне до всеобща граничност на индивидуалната и обществената ситуация. Авангардистичното тотално отрицание на всичко старо през 20-те години има преди всичко социално-революционни доминации, най-ярко проявени при немските експресионисти, руските футуристи, френските сюрреалисти. В нашата литература голямата фигура на авангардистичния хюбрис е Гео Милев. (Реплики към експресиониста и изграждане на цели пасажи в свойствения му ритмико-интонационен дух са характерни за "Обиск на пустините".)

В общи линии стесняващ сектора на пряко политическото, постмодернизмът възприема хюбриса като радикална безсистемност, извеждайки на преден план креативния потенциал на хаоса, неговата нелинейна, антидискурсивна природа.

Това кратко "въведение в хюбрисологията" няма за цел да впише поетичната книга на Валери Станков в еднозначната парадигматика на определена традиция, да я включи в моделите на абстрактната трактатност. То просто е опит да намери възможни посоки на интерпретация, да представи социалнопсихологическата установка на лирическите предложения, а в определен смисъл - да предложи адекватна им теоретико-лексикална фразировка. Уви, невъзможен в настоящия момент опит: все още съм преди всичко втрещен читател, а не уравновесен тълкувател; не мога да формулирам хладнокръвно същността на тези странни и ужасяващи стихове. Те са като протуберанси - клокочат, давят се от злоба и дива, варварска радост от самата възможност на съществуването си. Вероятно не са прецизирани, може би са в повече отколкото трябва, но очевидно това им трябва - "вулканът няма нужда от грация", беше отбелязал добрият стар патетик Пиндар.

Изправени сме пред експресивен епос без начало и край, в който разсъдъкът сякаш не диктува - делириумната ексцесивност го подчинява на фрагментарността си. Прескочени са границите на обичайното словописание - всичко влиза в свръхдейността на възпалените емоции. "Обиск на пустините" впечатлява с огромния си лексикално-стилов регистър, който не държи сметка за строгата селективност. Отчаянията от вечността на злото, на диктатурата, от израждането на човешкото предизвикват образи с разнороден характер. Често се достига до лирически аберации, чиято асоциативност отрича каузалния порядък. Това е характерен за модерната поезия принцип: с антикаузалност срещу казуистиката! Гротесковото представяне на света е следствие от неговата надменна и порочна, антихуманна "подреденост". В стиховете вие болката, крещи жаждата за възмездие, но не се добива усещането за надпоставеност на героя. Напротив - видимо страстен отрицател на историческото безчестие, той не е несломим демиург на новото и справедливото - целият е болка. Не прави никакви опити за дезинфекция на раните - те се развреждат със садистично остървение, с мазохистична заразност.

Възможно е някои читатели да възприемат поетическите безчинства срещу обезчинените божества в тази мъчителна, по-скоро - мъченическа книга, като своеобразен прочит на историята, като израз на закъснял политически реваншизъм. Не бих се солидаризирал с подобни схващания, въпреки че "Обиск на пустините" подхваща и исторически, и политически мотиви, тук са налице и доста публицистично интонирани пасажи. Нейният дълбок художествен патос има преди всичко актуално екзистенциален характер, представящ екстатично ситуацията на модерния човек. Неговият бунт е израз на цялостна ангажираност: с миналото и с настоящето; с общественото и с интимното; с бита и битието. У този трагически човек наслоенията от житейски преживяното и интелектуално премисленото образуват сложни емоционални конфигурации, изразими чрез слово, въвличащо разнородни ресурси на езика - оттук идва смайващото лексикално-стилово богатство на поетическия изказ. Пребиваването в катастрофичното, ужасът от забравата, жаждата за разправа и възмездие, артистичното и плебейското възмущение предизвикват морално пулсациите на образите, на ритъма, противоречивата монолитност на етичните инвективи.

Тези думи са ранни наброски върху забележителното творение на Валери Станков. Възприемам ги като начало на сериозната си работа над "Обиск на пустините". След тази книга българската поезия ми изглежда друга.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.