УЧЕНИЦИ СРЕЩУ БЛАГОДЕТЕЛИ
(Бележки върху романите "Иван Кондарев" и "Антихрист" на Емилиян Станев)

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Заглавието е алюзия за незавършената повест на Васил Друмев "Ученик и благодетели" (1864). Тук сиракът и слугата Живко Стоянов се стреми към учението, а мнимите благодетели по различни начини препятстват желанието му. Интерпретацията е в духа на социалния критицизъм - чорбаджиите Стоянаки, Жеко, Иванаки и пр. са лесно разпознаваемите лоши, такива се оказват и уж благодетелните търговци Лесев, Гордев, Млясков, Шишков, Хитров. Единственият положителен герой (простете остарялата квалификация) тук е учителят Райко - въпреки бедността си той прибира и издържа Живко, насърчава го в учението и в желанието да придобие знания в Приморск (Одеса). Той не иска ученикът му да тръгне натам без средства, момъкът избягва, а в С. (Свищов) познати на учителя (по молба на учителя Райко) събират пари, за да изпратят младежа в града на мечтите му. Тежкият живот формира скептицизма и песимизма на героя, той скърби за родителите, убития си брат, изгубената сестра - "Живко никога не намерваше радост", често плаче, а на другаря си Богдан обяснява: "Ех, Богдане, ти не мя разбираш. Ти не знаеш и не можеш да знаеш как е благодетелен за мене този плач. Понякогиш мене ми става тъй мъчно, щото няма де да ся дена... само когато си поплача поулеква ми малко". Изходът е в образованието, науката ще компенсира житейските несгоди: "Някой вътрешен глас му казваше, чи в науката той ще намери и утешение и удоволствие и сичко. Този вътрешен глас го усилваше и учителят със съветите си". Затова и учителят е истинският благодетел, а когато тръгва за Приморск, Живко му оставя писмо: "Аз... отивам; но мисълта ми сякога ще е тук при тебе... Учителю! Не ме забравяй!... Сега, когато ся отделям, аз имам двойна нужда от твоята любов..." А когато в С. получава писмо от Райко, той пише: "О! Как радостна начена да тупа сърдцето ми, като прочетох името на добрият си учител! ... Дълго гледах аз на това драгоценно име, като ся мъчих да си удържа сълзите; но най-после не можах да ся удържа, с жадност прилепих устните си на този подпис и казах: "Милий, драгий учителю!" Сълзите ми намокриха писмото!".

Старомодни излияния и художествени решения на една литература, която още не е намерила своя пластичен психологически език. Далече сме от модерността, а "учители благи" и още по-малко благи отношения към тях при Емилиян Станев няма да намерим. При този писател между поколенията се води остър спор, разногласицата е толкова по-страховита, колкото по-мощен е авторитетът на благодетелите, открили пред учениците пътя на духовното. За илюстрация нека се пренесем в стаята на учителя Георгиев, където бившият питомец отива, за да върне книгата, взета за реферата му. Това е томче от Спиноза, потрябвало на Иван Кондарев, за да разнообрази по някакъв начин прочетеното в брошурите "Анархизъм и комунизъм" и "Комунизмът и съветската власт". Той би желал да не влиза в излишни разговори с учителя, но онзи го кани в стаята си. В момента чете Уайлд - "неописуемо богатство на образи и на мисли", според израза му, на което Кондарев се усмихва иронично - "някогашният му учител по литература се намираше във възторжено състояние". Суровият деец не понася възторзите. Неговата реплика е: "Чудя ви се, че се увличате по отживели книги. Стоите тук, трупате познания, а не вземате участие в обществения живот". Кондарев изпитва съжаление към учителя си, за него той е "възрастно, остаряло дете, стои вкъщи и храни душата си със сладостите на литературата". Художественото отдавна няма стойност за дееца - "вита актива" отдавна надделява над "вита контемплатива". Затова и реагира на прочетените стихове от Уайлд:

А сганта е тръгнала с мрачно озлобление
против светлото наследие на вековете!
Тежко ми е за това и повярвал в чудото на изкуството и културата,
няма да бъда нито с бога, нито с враговете му!

Неумолимата рецензия на ученика е следната: "Някога ни учехте на същите естетически бълнувания с поезията на Пенчо Славейков, макар че те не бяха толкова реакционни и унили". Следва риторичният въпрос: "Щом не е с бога, нито с враговете му, къде е тогава вашият Оскар Уайлд?".

Нека засега не обръщаме внимание на дуализма, който в нова социално-революционна премяна изисква непременното застопоряване на личността и позицията й. Поне докато не я огрее нещо подобно на Таворската светлина. Всъщност това го изисква и значително по-сложният Евтимий, който казва на послушника си Теофил в светата лавра на Кефаларския манастир: "Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш - дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живее без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чедо, доде не се докоснеш до Таворската светлина".

Както е известно, по-късно Еню-Теофил вижда Таворската, но тя не е "благодат и райска светлина", не укрепва вярата, охладнява душата му. (Това е някакво "откровение без озарение", по ефектния и точен израз на Петър Стефанов в хубавата работа "Полиелей за расото - дрехата на Антихриста", публикувана в сборника "Гардеробът на литературата". Велико Търново: Faber, 2001). А пред съда ученикът си припомня думите на Евтимий, казани в игуменарията, за да им отвърне мълком: "Но що да сторя, наставниче, като виждам едното и другото? Не е ли едноок онзи, който съзира само единия от световете? Или трябва да обърнем погледа си към Горния Ерусалим, за да не мъчим ума си и да не бъдем "вълна, размятана от вятъра". Такова безумие не е ли по-страшно от моето и аз, като Искариот, нямам ли право да извикам: "По-мъдър съм от тебе, а ти си лъжа!". За героя Горният свят е "смърт и отрицание, сиреч самото Нищо, наречено бог, което превръща в Нищо Нещото Човек".

И все пак, изправен пред съда, безпомощен заради "съждения и представи", с които е "отишел далеч пред съдниците", Еню-Теофил възкликва: "Отче Евтимие, защо мълчиш? Ти познаваш мъките на душата ми. Защити ме!" В него вика ужасеният ученик. Той не търси прошка, не му е потребна толкова и защитата, а жадува обяснение - необходим му е авторитет, който да преведе на понятен език непонятното и за самия него. Публично обяснение, което няма да получи! Патриархът вече изпълнява друга социална роля и тя не е на всеблагия наставник. Пък и е отминало времето на диспутите, думата има неотстъпната догма, която гласи, че "няма защита за никого, който блуждае между дявола и бога", че "ако божата енергия не е могла да смири гордостта /.../, никой не ще я смири" и наказанието трябва да се приеме като "пръст божи за /.../ изправление и спасение...".

Диагнозата всъщност е дадена още при разговора в тъмницата: "твърде много си искал от бога от гордост и от неутолимо нетърпение да узнаеш тайните му"; "съзерцанието на божата енергия се оказа безплодно за поета". (Тук всъщност враждуват две концепции: предпоставено етичната и органично естетическата.) В тъмницата Евтимий постулира нещо, в което се изтървава пред ученика. Той е имал някога своите духовни митарства: "Знам колко е сладка за човека горестната мъка на отрицанието и колко бедна изглежда пред нея тихата радост от добродетелите".

Многозначително е това "знам". Учителят е изпитал страховитото състояние между доводите "за" и "против", преодолял е раздвоението, направил е своя избор, към който подтиква и задължава другите. Той иска да съкрати мъченията им чрез собствения си опит, чрез готовите и годни за всички и за всеки случай отговори. Вече видяхме как въз основа на този кристализирал опит Евтимий съди за поезията - тя е някаква "христоития", благонравно четиво, което отваря дверите към хармонията. Дарбата няма значение! Щом не е свише водеща, щом не се прилага към кодекса на вярата, не сочи правия път, не служи на сакралното, тя е сатанинско ухищрение. (Предполагам, че запознатите с теорията и практиката на социалистическия реализъм се досещат като кого патриархът чете евангелието на поезията.)

Всичко това обаче, както и "тихата радост от добродетелите", е твърде елементарно, твърде "еснафско" за учениците. Няма значение, че Георгиев натяква на Кондарев: "Самомнителни и вироглави, такива сте вие... Сега на всичко искате да гледате от политическа точка, но и политика не знаете що е, далеч сте от нея, далеч...". Само че и той предлага на ученика си нещо, от което онзи няма нужда - "божествения храм на красотата", "божествен град", който е "венец на историята", тъй като "красотата е предшествала всяко понятие за добро и зло и тя ги е създала!". За Кондарев това са "стари мисли", "отпреди войната, от нашите хождения по мукам, които ни сочеха естетически идеали". Той не може да приеме, че "онова, което наричаме прогрес, развитие, история" е "абстрактно и никога не ще го обясним, особено ако отричаме моралните преценки".

"В отчаянието отричате изпитаните пътища!", констатира учителят, за да изрази болката си: "Нима красотата и величието на духа са ви заблуждавали? Малодушието, безверието, липсата на обществено възпитание са ви заблудили, вашето младежко нетърпение и дилетантство...". И ще отсече в края на краищата: "Вашите реферати са по-скучни от литургии", "не мога да приема аз във вашата философия, нейната догматична и суха теоретичност". На което Кондарев отговаря с иронично етикетиране: "Вие сте естет!". Естет вече звучи жалко, ненужно, подло.

Би могло да се заключи, че разбунтуваният ученик, станал вече друг, не желае и не иска да живее с небесния хляб, а да се бори за общия хляб земен, твърдо отхвърлящ Христовия отговор на сатанинското изкушение: "Не хлебом едином будет жит человек". Нали този ученик е убеден, че "нравствените идеи нямат особена стойност на тоя свят". За него "войната окончателно сложи край на вярата в "нравствените прераждания", "висши битиета" и "свиши признания". Те са "мили химери", "глупава поезия".

Тогава? Какво да прави тогава проницателният, умният, волевият, който загърбва съзерцанията и бляновете на учителите. Ето какво: "Ако си умен и на всичко отгоре имаш идея, ще я осъществиш далеч по-лесно, отколкото ако плащаш данък на съвестта или на някаква божествена истина, пред която глупците остават да подсмърчат". Толкова! "Светът е подчинен на сурови и неизменни закони и всяко отклонение от тях води до идиотизъм". Иван Кондарев ще каже със светотатствена нихилистична радост: "бях почитател на "духа и неговата философия", сега му плезя език". Светът му се представя като "умопобъркан от мъка Санчо Панса, който дири нов рицар, за да сложи нов ред в света". "Трябва да се премахнат окончателно моралните бариери и да се разрушат старите метафизични представи за добро и зло!". Защо? Защото "всяка метафизика е теологичен морал, а такъв морал сам по себе си е безсилие", "революцията не може да се прави от проповедници на морал".

Кондарев отбелязва в дневника си: "Отказвам се от всяко състрадание и християнски концепции и ги смятам за чисти илюзии"; "отстранявам за известно време /.../ самата култура в името на великата цел", защото "тия "културни достояния на цялото човечество" и сега дават права и основания за тиранстване". Той, естествено, не се замисля над тиранията при отсъствието на културни и морални достояния!... Не, защото: "Моралът е обществена цел. Вън от целта не може да съществува никакъв морал". "Няма вече отвлечени блуждения на мисълта, а проста и постижима цел - събаряне на управляващата класа и унищожаване на нейната идейна и материална сила".

Простотата на отговорите е свързана с разбиране за особена сложност на положението на прогледналия, но невярващия в устойчивостта на хората. "Целта трябва да бъде ясна за масите, но не може и не бива да им се разяснява тактиката, която се променя според обстоятелствата, защото ще се намерят, особено между интелигенцията, малодушни хора, които ще въстанат в името на свободата, красотата, духа и прочее и ще обърнат масите срещу нас". Пред нас е самоназначилият се Велик Инквизитор. Изправени сме пред абсолютна "шигалевщина". (Да си спомним какво казваше героят на Достоевски от "Бесове": "Аз започвам с абсолютния произвол и завършвам с абсолютното робство!")

Кондарев отхвърля "литературните сънища на ХІХ век", защото "който иска да прави революция, трябва да знае, че в тая работа временно умират свободата на личността, личното щастие, "скрижалите на духа" и прочее". Това обаче го прави велик в собствените му очи, той се самопоставя в позицията на един възкръснал носител на висшата идея: "Не, аз съм революционер преди всичко не само за хлебното щастие, а за извишаването на човека". "Човек трябва да се откаже завинаги от каквото и да било обожаване на собствените си закони и нравствени норми, за да разбере, че е свободен, колкото и да е страшна тая свобода. Не само за хляб се води тая борба, а за един по-висш етап в развитието на човечеството". За обзетия от теоретично вдъхновение това е "революция на духовете" и "смешно, много смешно /.../ звучи всяка проповед за хуманизъм". Тук може да се възкликне с изумлението на Порфирий Петрович: "Това са книжни мечти, тук има теоретически раздразнено сърце!".

Спестявам всички натрапващи се аналогии и коментари. Само ще подхвърля, че Иван Кондарев е антихристът, напълно освободен от все пак сдържащия патриаршески (патриархален?!) авторитет. Той е ученикът, освирепял от смазващата бедност, от липсата на духовни перспективи, от военната касапница, от изгълтаните и набързо смлени социални идеи, който безапелационно и бездарно учи учители, съобщници, народ. Той е наставникът; той е пътят, истината и животът; той е рицарят без страх и с много, много упреци към всичко и всички.

Учениците, борещи се с учителите, противопоставящи им своя нов, псевдопрактически опит на духовността и "откъснатостта от живота", се оказват по-книжни от книжниците и фарисеите за каквито имат наставниците си. Квалифицирайки ги като "естети", като "жители на горния Ерусалим", те ги отстраняват от битието, приписвайки на това битие своите социални телеологии или своите болезнени съмнения, "горестната мъка на отрицатието".

Но трябва да се види и нещо друго, което изхожда от самите учители. Да обърнем внимание, че "естетът", "поетът" Георгиев (един особено важен второстепенен герой, средищен герой в романа) е преподавател на всички по-важни "бесчета" в К. По един или друг начин същностни негови черти се израждат у учениците му: индивидуализмът му - в зверския егоизъм на Христакиев; догматиката на общественото отрицание - в догмата на анархистичното разрушителство на Анастаси Сиров; опиянението от бляновете - в "революцията на духовете" на Кондарев. Видимо е и неговото значение за трагикомичните сблъсъци на Кольо Рачика с измъчващата го реалност. Всъщност и двамата ги измъчва, именно измъчва, красотата. (Мотивът за мъчителността на търсенето в "Антихрист" достига до пароксизъм.)

Предлагащи приемственост, еволюция, формулиращи същността на духовното, учителите предизвикват (парадоксално!) скъсването с хармонията, с духовното, възбуждат у учениците си бунтовните страсти. Учениците все повече се откъсват от наставниците и, както е в "Антихрист", все повече имат нужда от тях. За да ги оспорват. "Дяволът превръща горделивите ангели в бесове", казва Еню, за да формулира трагедията на отказа от "тихата радост". Горделивостта ражда оспорването, а както се знае от Кришнамурти, "дяволът се появява от пяната по устата на спорещите ангели".

Но да оставим красивите фрази, защото зад индивидуалните приключения на героите при Емилиян Станев се провижда нещо много важно. То е свързано с неотменното внимание към историческата перипетийност на България и следствията от обществената деятелност на героите му. Ето защо да четеш този писател е тотално приключение. Жестоко приключение, тъй като авторът не предлага успокоителни. Той помага да излезеш от ада на скуката, но те закарва в чистилището и те оставя сам. Оттук решаваш ти - втренченият в пъпа си Теодосий (Георгиев?) ли ще си, благият и жесток Евтимий ли, оня изтерзан Еню ли, оня Теофил, който от преголяма обич към бога (сгрешена любов, иска да я провери чрез разума, чрез практиката) достига до Сатанаилчо.

Решаваш сам, но не опира работата до индивида, въпросът не е за споровете със себе си и с другите, а за нещо важно и със страшни последствия. "Ти с горния Ерусалим и аз с отрицанието му спомогнахме да се пороби българският народ", горчиво изрича Еню-Теофил пред патриарх Евтимий това, което търновското светило не иска и не желае да признае. Учители и ученици, вкопчени в противоборство без край, спомагат за поробването... Страшно! И никога няма да се раздаде "Милий, драгий учителю!".

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.