МОЕТО ДОСИЕ ЗА ТИЛЬО ТИЛЕВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Той е роден през 1960 г. в Стара Загора, но детството му преминава в близкото село Стрелец. Живее в Пловдив от 1987 г. Дългогодишен редактор е на вестник "Пловдивски университет". След дебютната "Извънсезонно време" (1992), в която са налице отгласи от поетиката на Борис Христов, издава физиономичната стихосбирка "Сънят на разума" (1999) - с до известна степен херметични, на места изненадващи с внезапните избухвания на самоозлоблението творби.

Поетът предпочита тихия контакт с малцината, които търсят в стиховете нещо повече от очевидното. Това се вижда в "Една октава над дъжда" (2002) - стихосбирка с предимно интимни творби. Тильо Тилев е склонен към медитативни състояния, но винаги с оглед на социалната конкретика, присъстваща като активен изразител на нравствените преживявания в стихосбирките "Крал Артур и другите ми братя" (2008).

С доверие към думите

Един казал:

- Това е моята трета книга. Реших да не пиша втората.

Така изглежда е и с Тильо Тилев, който след дебюта си през 1992 не прибърза да се яви с нова свезка стихове. Белезите (белезниците?) на мълчанието (което за поета е по-скоро олово, а не злато) са видими и в стихосбирката "Сънят на разума". Ето: "Всичко тишината ще ни каже. Думите пораждат недоверие"; "думите /.../ водят към бесилото"; "с уста на статуя - крача върху себе си"; "оттатък думите ще бъда"; "ненужността на думите да изразяват казаното"; "страхувам се от думата, която разрушава".

Въпреки всички тези примери едва ли за автора "изречената мисъл е лъжа". Мълчанието не е издигнато в култ, но темата за него и за насъщните думи, които единствени могат да го преодолеят, очевидно е основна за Тильо Тилев. Затова и в орбитата на неговите възприятия така често кръжат представите за самотата, съня, смъртта. Този своеобразен "неодекадентизъм" е фиксиран в стиховете:

Четири посоки
Отвън навътре
От другите към себе си
От самотата към усамотението
От живота към смъртта
Превръщат всеки звук в тишина

На мен лично ми се ще поетът да открие петата посока, но няма да се заловя с безнадеждното й указване. Няма и да обявя за чудовища стихотворенията от "Сънят на разума". (Гоя предупреди какво ражда подобен сън, но ХХ век отврати именно с чудовищните претенции за разумно устройство на света.) Само кротко ще кажа, че тези херметични и на места изненадващи с внезапните избухвания на самоозлоблението стихове ми допадат. Вероятно ще се харесат и на още неколцина, които ще открият в тях част от собствената си вътрешна биография. Това е достатъчно за поезия, която не обяснява гръмко света, не се стреми себепоказно да го променя, но е преди всичко израз на страдащо (и обречено на отчаяние) себеизследване.

Тильо Тилев предпочита тихия контакт с малцината, които търсят в стиховете нещо повече от "житейските" истини. С това не искам да кажа, че поезията не е животът. Но казвам, че не е сензационен репортаж или предписание (по-скоро е надписание).

*

Това бяха думите ми към втората книга на старозагореца (той смята това за титла) Тильо Тилев, живеещ от доста години в Пловдив, където редактира вестник "Пловдивски университет". След "Сънят на разума" той продължи да следва пътя, на който едва ли ще изневери - рядко писане на стихове, още по-редки публикации. Може да се спори дали това непременно е достойнство на характера, но ми е симпатично поведението на поета. Харесва ми една негова публицистична (малко очаквах от него това!) поема, отпечатана в списание "Участие", харесаха ми и част от стиховете, които ми е показвал. Надявам се да доживея до третата му книга, която да излезе във времената на интерес към достойната поезия. Прогнозирам това да стане след десетина години, но често съм грешал в прогнозите. Убеден съм обаче, че не греша в оценката си - за разлика от масата провинциални самодейци и тълпата столични самонадейци Тильо Тилев е поет. Това не е толкова похвала, колкото диагноза - значи му предстоят нови отчаяния. Дано ги срещне, защото съм сигурен, че няма да описка света поради това. Просто ще напише стихотворения, предизвикващи доверие към думите.

Препоръка

за членство в Съюза на българските писатели на Тильо Енев Тилев

Познавам Тильо Тилев още от студентските му години в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Оттогава измина доста време, през което авторът търпеливо и с нравствена прецизност осъществяваше себе си. Очевидни тук са усвоените завинаги "уроци" от общуването с достойни творби и творци, за които кресливо прибързаните и ексцентрично егоцентрични изяви са израз на нисък човешки и литературен морал. Изкушавам се да подметна това, защото особено в наше време това, което наричаме с красивата българска дума "рейтинг" на писателя, зависи повече от децибелите на саморекламата, а не от реалните достойнства на творчество и житейски позиции. Израсналият в Стара Загора и живеещият в Пловдив Тильо Тилев в това отношение е "несъвременен", но нека оставим подобна "съвременност" на старите и новите кресльовци. За мен е по-важно, че поетът и в стиховете си, и като главен (единствен) редактор на много добре списвания вестник "Пловдивски университет", и като участник в литературния живот проявява дарованието и нравствеността си.

Още първите му пестеливи публикации обърнаха внимание върху достойнствата на стиховете му. Те са резултат на психологическо осмисляне на преживяното, на стремежа към лирикофилософски синтези и внушения. Това се вижда в двете му поетични книги, издадени през 1992 и 1999, които очертават достатъчно ясно творческите му предпочитания и нагласи. Той е склонен към медитативни състояния, но винаги с оглед на социалната конкретика, която, без да се натрапва декларативно, присъства като активен фон на нравствените преживявания. Мисля, че особено във втората си книга "Сънят на разума" (1999), на която съм и "съавтор" чрез послеписна бележка към стиховете, покрай всички проявени поетически достойнства Тильо Тилев показва сериозни възможности и за по-нататъшно развитие. (Доказателство за това са последните публикации на автора в местния и в централния печат.) Не очаквам това развитие да е свързано с шумни изяви и количествени показатели - първото е чуждо на художествената природа на лирика, а от второто ще го предпазват чувството му за мяра и нравственото отношение към литературата.

Убеден съм в дарбата на поета и го препоръчвам за член на Съюза на българските писатели.

Пловдив - 25 октомври 2000 г.

(Послепис: И през 2008 г. Тильо Тилев не е член на СБП)

Предговор

към стихосбирката "Крал Артур и другите ми братя" (2008)

Приятелю,

Имаме да си казваме важни неща.

За Кръглата маса. За Гибелния стол. За Свещения Граал. За разбягалото се рицарско братство.

Но как, щом "думите пораждат недоверие", щом сме включени в "безчислен мъртъв хоровод от думи и от жестове безсмислени", щом участваме в "малки бутафорни войни с притъпени копия и скопени жребци"?!

Какво тогава, кървящи рицарю, "нощен пътнико"?

Ти разчиташ сиглите на съня, но не разчиташ на спящите.

Ти не знаеш таблицата за умножение на думите. Съкращаваш ненужните (и живота си), за да не ги разделяш.

Ти имаш разправии с времето. Елипсите му удивяват, безчовечността му гневи.

Ти се опитваш да прекосиш абстракциите, за да стигнеш до същностите. (Абстракциите са необходими, за да се избавиш от тях.)

Логиката се преодолява - открояват се естествените неща: любов, приятелство, "къщи и улисан дим над тях"...

Нещо такова бих ти казал, ако не се страхувах от празнодумството.

А ако не се страхувах от старомодността, щях да ти кажа, че по-важна от всички рицарски подвизи е Прекрасната дама.

Но вече няма време за страх.

Крал Артур хвърля Ескалибур в реката, а ладията с безжизненото му тяло отплува в неизвестна посока. Песните "превръщат всеки звук в тишина".

Няма нужда от приказки:

Всичко тишината ще ни каже.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.