ПЕНЬО ПЕНЕВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Този "гръмогласен" поет е казал много, но и много е премълчал. Това не е непроверима хипотеза. Да вземем стихотворението "Релси". Там третият и четвъртият стих в духа на драматичния размисъл констатират:

Колко много неща премълчавани,
колко много неказани думи!

Последната строфа на "Релси" затваря смисловата елипса на творбата, подземайки отново началния мотив, за да го изведе до риторичната императивност на пожеланието:

До гръбнака на скели изправени,
съберете се хора и друми -
да си кажем неща премълчавани,
да си кажем неказани думи!

Мотивът за премълчаното, за неказаното е подхванат и в стихотворението "Епоха", което начева със следните стихове:

В гняв и жалба
клокочат гърдите задъхани
и тежи на езика ти
дума неказана.

Мотивът за казването и раз-казването е средищен в поезията на Пеньо Пенев. Самоназовал се "барабанчик в похода", неговият лирически говорител дава най-точното определение за своето аз: "глас и съвест на епохата". За отбелязване е - "глас" е поставено на първо място: "обезгласена", съвестта сякаш не би имала свое битие. Може последното съждение да е пресилено, но не би било пресилено становището, че огласяването - патетично и трагическо - се разбира от героя на Пеньо Пенев като същност на живота, на позицията, на присъствието му.

Оттук толкова често употребяваните лексикални варианти на "казването". Няколко примера:

Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда...

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята, или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи.

(Това са цитати от "Когато се наливаха основите", което в съдържателно-интонационен план се родее с класическото стихотворение на Вапцаров и явно е реплика в заченатия и нестихващ диалог-спор на огняроинтелигента с историята. В полза на подобно сравнение е и финалът на Пеньо-Пеневата творба:

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний.

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!

Но нека продължим с примерите. В "Дни на проверка" след началното "Недей ме пита! Замълчи!" - тоест, един антитетично обърнат спрямо говоренето императив - следва самоопровергаването, драматичното желание за пълно изказване на всичко:

За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.

В тази поема е отчетливо "чуваема" "гръмотевицата на въпросите" и затова връщането назад, в безмълвието, във взаимното "нечуване" е с особения характер на болезнената равносметка:

Не чувахте ли моя глас? Аз вашия не чувах!

Въобще в "Дни на проверка" казването, говоренето, преодоляването на безсловесните пространства е особено важно и с оглед на преодоляването на лоши предишни състояния, за да се достигне до кулминацията на темата за прошката именно заради словото, по-точно - заради невярното слово:

Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми бягството в съмнения излишни!
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издуманите хулни думи ми прости!

Акцентирайки върху високата драматична степен на авторефлексивност в творбата, която е и един размисъл върху стореното като казано и необходимостта от ново, провидческо казване, ще премина към почти идентичен с вече цитирания откъс от "Дни на проверка" пасаж от "Повест". От това стихотворение Пеньо Пенев е счел за необходимо да "експроприира" за поемата четиристишието:

Свири, Лозане, разкажи
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи -
загроби вяра и доверие!

Това е характерен пример за автоцитатност, който следва да ни подскаже, че Пеньо Пенев често се завръща към вече подловени мотиви и художествени решения, за да им придаде по-завършен и цялостен вид. Показателното в случая е, че това е свързано с императива - "Разкажи!", който - отново да припомним - е характерен за "История" на Вапцаров. (Още един пример за автоцитатност: "Хора, на път! Хора, на път!" в едноименното стихотворение и популярният финал на "Дни на проверка". И пак в скоби казано - при едно евентуално изготвяне на честотен речник на поезията на Пеньо Пенев вероятно ще се установи, че лексемата "хора" е сред най-често употребяваните при автора на "Добро утро, хора". Така ще е и с различните словоформи на "казвам". Любопитен пример на съседство и взаимно обвързване между двете лексеми е началото на стихотворението без заглавие: "Ако някой ви каже:/ - В живота си аз не тъжа -/ не му вярвайте, хора!")

За "поета с ватенката" казването, разказването, преодоляването на неказването или на лошо казаното е от особено значение. А е от такова значение, защото неговият герой се чувства тотално отговорен пред света, пред човека, пред себе си. Той е с убеждението и гордостта, че казва най-важните, същностните неща. Кои и какви са тези неща е ясно, но повече трябва да ни занимава въпросът как те са изказани, разказани, огласени. И още по-точно - с какви свои естетически параметри казването на Пеньо Пенев е модерно, актуално, съвременно...

Едва ли ще изчерпим всички измерения на зададения въпрос, но нека започнем с нещо на пръв поглед по-странично и дори обратно на оглеждането към съвременните поетически постижения. Става въпрос за ясно доловимата, но рядко анализираната връзка на Пеньо Пенев с традицията. Обикновено този въпрос е бегло подчертаван чрез аналогии с поезията на Вапцаров и Маяковски, внимание е отделяно и на буквалната заемка от Балмонт: "Аз дойдох на този свят да видя слънцето", което в "Дни на проверка" е "Дойдох на тоя свят да видя слънцето".

Трябва да отбележим обаче, че редица лирически изказвания на Пеньо Пенев са трансформативен отклик на една по-далечна и неособено актуална през 50-те години национална традиция - тази на българските символисти. Не е случайно, че критиките и обвиненията в декадентство спрямо последния "упадъчен" цикъл ("добруджанския") почти буквално цитират официалното тогава отношение към нашите символисти. Авторите на подобни инвективи посвоему точно са схванали аберациите от гръмовните интонации на "барабанчика" към мелодиите "под сурдинка". За символистичната традиция подсещат стиховете от "26 април":

Обида тук дочака
опазената нежност.
Линее сетно слънце
на смелите мечти.
И траурна камбана
в тревожна безнадеждност
в душата ми не стихва,
ридае и звънти.

Лексикално, интонационно, образно-съдържателно тези стихове се родеят с яворовско-дебеляновската традиция. Как - напълно в духа на изповедално скръбния символизъм - изглежда на елегика Пеньо Пенев неговият жребий личи в едноименното стихотворение: "Сърцето ми е пълно с горест -/ за горест сякаш съм роден". Стихотворението "След залеза" също припомня страдалческия стоицизъм на символистите: "Не искам нищо!... С никакви пътеки/ не диря през страданието брод -/ към слънцето, угаснало навеки,/ към скъпата безсмислица: живот!" Мелодично и лексикално съзвучни със структурата на символистичния модел са "Злочеста песен" ("Прокуденик прокуден във забрава -/ о, колко съм злочест и уморен!"), "Откровение", "Пътека", "Тъжна неделя".

А ето един пасаж от "Дни на проверка", който определено напомня "Нощ" на Яворов:

Зад моето чело, родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочието се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...

В случая само припомняме и насочваме към възможностите за сравнително-типологичен прочит на символистическите завещания и сякаш напълно чуждата им (поне така е за усредненото читателско съзнание) лирика на певеца на Димитровград. Явно е, че става дума за възможностите на междутекстовата процедурност, които би следвало да бъдат приложени по-задълбочено от изследователите на поета.

Интертекстуалният прочит на Пеньо-Пеневата поезия не само още по-ярко ще я впише в националната лирическа традиция и не само ще ни даде нови, несхващани досега нейни измерения. Той ще ни подскаже нещо, което сякаш не сме склонни да отнесем към таланта му, твърде често представян като самороден, нелитературен и при всички случаи - чужд на ерудитството. Не твърдим, че поетът по научному е щудирал нашата и чуждата поезия, но и спрямо него, и спрямо значителните автори митът за "птичката божия", за "самородния" и "витален" талант си е просто нищо неказващ и дори вреден.

Така или иначе - този аспект от Пеньо-Пеневото лирическо осъществяване, свързан с кореспондентността с явно познавани, ценени и творчески усвоени художествени модели на високата символистическа традиция, е едно от основанията на твърдението за модерността и актуалността на пребиваването на автора в съвременните стихопространства. Става дума за онова, което обикновено се изтъква като белег на днешното поетическо съзнание - неговата трансформативност, способността му да трансферира идеи и образни решения от традицията в настоящето. Струва си да се поработи в тази насока, за да се докаже значително по-убедително, че Пеньо Пенев е творец, пребиваващ по свой начин в модерните поетически пространства.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.