ПЕТЪР АНАСТАСОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Поезията му поражда желание за диалог, за шепнещо споделяне на вълнения и прозрения, които не могат да се изрекат гръмогласно, не предполагат микрофонни увеличения. Сякаш Петър Анастасов е роден да бъде събеседник, но не "събеседник по желание", изложен на показ пред всеядното ни любопитство, а събеседник - съдружник в сумрака на тишината, когато суетата и стандартизираните страсти умират, за да се роди онова неопределено, но почти осезаемо и опияняващо чувство за взаимност. Но колко по-добре и магически е описал това състояние самият поет:

И в тъмното, когато ритуално
над масата се разминават чаши,
как въздухът припламва нереално,
пронизван от прозренията ваши.

За приятелството Петър Анастасов предлага и по-директни поетически определения:

Приятелство - красиво тайнство!
Кой първи го е опознал?
Звучи над време и пространство
великият му ритуал.
...
Веднъж ли бил съм изоставян
от щастие или жена.
Помагала ми е тогава
приятелската тишина.
Звездичките на две цигари,
огрели меко две лица,
и безпогрешните радари
на две приятелски сърца.

И в двата цитирани откъса се съдържа една малко странна и непривична за подобен лирически строй дума - "ритуал".

Петър Анастасов като че ли не изпитва боязън от патетичната представа, която поражда нейното споменаване. На ритуала той придава по-естествен, земен характер. Това е "ритуалът прост", както се казва в друго стихотворение. В странното съчетаване на определяемото и определението откриваме същественото за начина на общуване, който ни предлага поетът.

И така - истинската поезия и поезията на общуването са в конкретното, в подробностите, които ни заобикалят и излъчват своите видими единствено чрез душата светлини и сенки. Значителното като мисъл, чувство, цялостна идея за живота не е в надземните пространства; то е тук, около нас, трябва само да се вслушаме в тихия му пулс, в тайнствения морз на сърцето, да се вгледаме с трезви и очаровани очи в заобикалящото ни...

Още в първата си стихосбирка "Зимна нежност" (1968) поетът разкри не само преклонението си пред полюбената "чисто българска тишина на предмети и кротки хора от безхитростни домове", но и екзистенциалното безсилие пред необяснимите форми на битието, страданието от непостижимостта на естеството, вътрешната си раздвоеност пред "тържеството на мъглата". Доста от сполучливите ранни творби на Петър Анастасов имат формата на въпроси, съдържащи само част от отговора. В техните полутонове се преплитат разноречиви мотиви - резултат на усложнена поетическа концепция.

Има поети, за които страданието е пращящ рупор на самолюбието им. При Петър Анастасов то е житейска даденост и психологическа предпоставка на лирическото. Дори и в премалата на любовното очакване героят му е преследван от чувството-мисъл за нетрайността, унищожимостта на човешкото:

И ти си беззащитна,
и аз съм беззащитен,
и кой ще бъде силен
в последния ни час?

Ами тези жестоки, саморазголващи признания - "трябва да умра човешки, а нямам сили за това"; "ние знаем всичко, но не смеем да преглътнем своята беда"?!

Песимизъм, разочарование, страх...?

Не, Петър Анастасов е с елегично усещане за живота, но неговата същественост, бих казал - неговата свещеност, е извън всяко съмнение за поета.

"Поезията има тайна връзка със страданието на човека", твърди Пабло Неруда и Петър Анастасов проследява тази връзка, без да скъсва с действителността. Това особено ярко е изразено в "Двор", където на затвора на света се противопоставя малкият, но защитаван с всеотдайността на порива божествен двор на свободата, на изкуството, което убива и възражда едновременно.

Петър Анастасов отхвърля и сантиментално-сладникавото отношение към жената, и станалото модно днес нейно "дефеминизиране", превръщането й едва ли не в обект на изображение, което буди отвращение и страх. Прекрасни са стихотворенията му "Една жена ще дойде", "Любов", "Когато спиш, любима", "Както те обичам", "В живота си обичах", "Безсилен съм", "Добър ден ще ти кажа", в които това "красиво и печално, единствено безсмъртие - любов" намира своите разнолики превъплъщения в трепетно-нежното чувство към жената. И към нея отношението на поета е ритуално, тя е съществена част от живота на героя му, от цялостно сложното възприемане на света. Тя е и жена, и идея, с реални и нереални очертания; съществува в миналото така естествено, както и в настоящето. И тук - в наглед несложното и разбиращото се от само себе си изживяване - се крият по-дълбоки пластове. Това проличава не само в драмата на актрисата от "Тройно огледало", която е раздвоена между любов и изкуство, но и в творби, в които "страничните шумове" вземат връх над обертона на любовната изповед.

Поетът не познава безгрижието на духа. Той търси спокойствието, възхищава се от хармонията, но му е чужда безметежността. Случайността на изживяванията, експромтното хрумване рядко са в основата на лирическите му настроения. А иначе енергията на мисълта се заражда и сред външната статичност. Така е в "Бургас", където не движението, а предчувствието за движение събужда изживявания с лирико-философска стойност, в които естественото и ирационалното са в изразителен синтез:

Каква е тази неизбежна сила, дето си играе
с отделните съдби човешки и с общата съдба безбройна.
Навярно тя не е безкрайна, но все не й се вижда краят
и хората умират тъжни, загадъчни и неспокойни.

По силата на осмислената поетическа приумица в "Бургас" неподвижното оживява, привичните очертания приемат друга форма така, както лампичката се откъсва от тавана и полита към небесата.

Смесването на земно и небесно е характерно за Петър Анастасов. То е многократно интерпретирано от него, но най-ясно личи в стихосбирката му "Както те обичам". Ще го открием в стихотворението "В полунощ", където, "обгорен от поредната земна беда", героят с предизвикателна битовост представя лирическата си космология - "ще си взема трикракото столче и ще седна край Млечния път".

Такова усещане не би могло да се роди без народопсихологическата представа за всемира, представа, населила необятното с образи от конкретния живот, надарила реалното с причудливост и фантастична непостижимост. Носталгичното завръщане към този свят, езическо-цивилизованите представи за възможно и невъзможно раждат при Петър Анастасов стихотворения с усещането за чудния карнавал на живота, в който стадото лети, дядото се надбягва с петлите, греят редом слънце и луна, а разсеяният поема пътя по стената.

Светът е пощурял!

Има една творба, в която, ако се изразим с езика на средновековните араби, Петър Анастасов е оставил "гравюрата на собствената си душа". Това е "Площад на хълма". Интимният, скрит между къщите без огради площад е приземен и извисен едновременно: "тържествена слава му е чужда", "но той си има свое непреходно дихание". "Подобен на театър", той е еднакво принадлежащ на живота и изкуството - уязвим, но и силен със скромната си красота, незабележим, но и нужен. Към него тръгваш тогава, когато пожелаеш да бъдеш "спасен от суета и от съблазни".

Поезията на Петър Анастасов напомня изобразения с такова вътрешно озарение "площад на хълма".

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.