ПЕТЪР АЛИПИЕВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Поетът има предшественици, но ги и създава. Тук важи правилото за обратната перспектива - днешното премоделира миналото. И още - поетът, според израза на Пол Валери, "влиза в бъдещето гърбом - с очи в миналото". Достойният автор при цялата си оригиналност е със съзнание за традиция. Опирайки се на част от нейните същности, той изказва особено същественото за себе си. Изборът на поетика, на естетика и позиция, разбира се, е обусловен от характерното за съответната му съвременност (по-точно - от съпротивата срещу нея), но е и избор на традиция.

Ето защо поетът е задължително ерудит, селектиращ традицията, която усеща особено живо. За да не е книжен (в смисъла на известния далчевски афоризъм, че най-книжни са авторите, които не четат книги), той е задълбочен читател. В творчеството му реминисценциите имат важна функция. Поетът е неосъществен (съобразно изискванията на съответните дискурсивни практики) критик! Не мисля, че последното е кой знае колко провокативно. Фактите от литературната ни история представят критици и тълкуватели като Славейковците, Ботев, Вазов, Яворов, символистите, Гео Милев, Фурнаджиев, Далчев...

Казвам това с ясното съзнание за относимостта му към лирическите проявления на Петър Алипиев. За мен той, взет и само като автор на стихове (дори да изключим преводите и антологията му) разкрива култура и ерудиция, насочващи към полагане в определена линия на поезията ни. Бих я нарекъл условно и приблизително - "природническа", за да я противопоставя на откровено емоционалната, на откровено социалната и откровено метафизичните линии. Тази линия се отстоява от "късния" Фурнаджиев и от "ранния" Петър Алипиев.

През 60-те години начеващият с "Лирика" Алипиев и завършващият с "По пътищата ти вървях" и "Най-трудното" признат поет са не просто съвременници, а естетически съидейници. Тогава, казано с думите на Пастернак, Фурнаджиев навлиза "като в ерес в нечуваната простота". Руският поет възприема подобно навлизане като пречистване, като отхвърляне (не зачеркване, естествено!) на крайностите от футуристичен и социален порядък, характеризиращи ранното му творчество и поезията му от 30-те години. Нещо подобно става и с Фурнаджиев - авангарден през 20-те години, психологически рефлексиращ през 30-те, а след 9.ІХ.1944 създател на казионни стихове, чиято клишираност ги изравнява с писаното от множество други автори през 50-те години.

Самият Алипиев не познава в еволюцията си подобни ясно разграничими етапи. Известна е скъпернически рядката му продукция, легитимираща го през годините във все тънките издания на почти все същата "Лирика". Навлязъл в ереста на нечуваната простота съвсем млад, той остава в тази рискова територия до края на живота си. А рискована е лирическата простота, защото не можеш да се скриеш зад нея. Просто пишат Ангел Тодоров и Вапцаров, да речем. Но ако единият е прозрачно дълбок, другият е... Ясно какъв! Сложнописът (имам предвид лошите му проявления, естествено) предоставя на авторите сякаш повече шансове да не бъдат разобличени като бездарни. Тяхната днешна неразбраност може да мине като утрешна гениалност поне в очите на неколцина снобстващи и на още неколцина простосърдечни хорица.

Приел рискът на простотата и на "конвенционалността" на класическия стих по време, когато придържането към него е едва ли не свидетелство за ретроградност, Алипиев поема и един още по-голям риск - да не пише "по горещите следи на времето"; да се оразличава от доминиращи тематични и идейни насоки; да насочва внимание към "малки неща", отвъд "голямата правда". Той съзнателно, в известен смисъл провокативно, предпочита да демонстрира своята особеност като някаква изначална слятост с органиката, като един вид консервативна естественост, чрез привидно литотничене. Затова изглеждат емблематични и програмни творби като "Великден":

Дето слънце простора залива,
край разцъфнал до шипката глог,
сред лайкучка и чубрица дива,
теменуга, бодил и млечок,
ти си само подробност нищожна
и един хаос от мирис и цвят,
но нима е без тебе възможна
красотата на божия свят.

Апологията на естественото и типовото, преклонението пред първичното и усещането за странност и значимост без прибягване до авангардните ефекти на остраннението и ударите на изненадата припомнят "герганиния комплекс" на възрожденската ни традиция и Вазовия шедьовър "Песента на синчеца". В годините, когато Алипиев прави първите си поетични стъпки, естествеността като чудо и чудото като естественост сякаш не се възприемат от българската поезия. Това я приближава към абстрактното и тезисното. Нейната легитимност (пред властта на непросветените) посредством идейна правоверност и (пред властта на снобстващия елит) посредством смехотворно изглеждащи днес новаторски напъни, изключва "традиционни" подходи като този на Алипиев.

Ала подобни подходи имат славни традиции. Въпреки липсата на "революционност", а може би - тъкмо поради нея. Пристрастията на поета се определят от стремежа към природното и вещното, от микроскопския му поглед към познатото, за да се видят дълбините, без да се изгуби очарованието им. Навлизането в познатото не само го съхранява, а го умножава, натоварва го както с иманентен, така и с привнесен екзистенциален смисъл. Това са пристрастия, свързани с романтизма на езерниците (един видим белег е цитатът от Уъдсуърт в "Кукувица"), с пейзажността на Фет, с лирическото изящество и изповедност на Тютчев, с традицията на Полонски, Аненски и акмеистите... Много гласове озвучават акустиката на тази наглед толкова проста и некнижна поезия. Бих я успоредил с някои от инвенциите на Дебелянов и особено на Лилиев в една посока; с Ник. Вас. Ракитин и зрелите Славчо Красински и Николай Марангозов в друга; с Далчев и с неговото влечение към преминаването "отвъд отвъдното", тоест - към завръщането в света на същностите, на представно зримото, на естествените чудеса на живота. Една интригуваща съпоставка би била и тази с Валери Петров.

Ето причината, поради която първоначално замислената тема претърпя корекции. И преди съм виждал вписаността на Алипиев в значим лирически контекст, но сега зрението ми е насочено към по-общата компаративистична и интертекстуална процедурност. Тук от значение са символно пластичните измерения на често повтарящи се образи и мотиви, образуващи семантични общности между Алипиевото представяне на света и това на линията, която изразява. Така например дешифрирането на образите на бялото и белотата отвежда към "онуй бяло и светло начало в търпеливите наши души", асоцииращо се с първичното, началното в природното, с кръговратите му, които са винаги първи за личността, за да я впишат в поредните тържества на вечното. В това отношение скрито програмен характер има стихотворението "Щурци":

Трепти земята от вечерната им песен.
Ще кажеш - не умират, а са вечни.
А всъщност като всички мрат. Но тези,
които идват за живот, отново
запяват същата мелодия и тъй
от нощ във нощ, вовеки и безкрай.

Притчово-интимният характер на лирическото споделяне тук озвучава гордата убеденост на твореца в безсмъртието на красивото и хармоничното, към което е съпричастен и приобщен. Мотивът за сливане с бялото и светлото ("Сняг") намира своите органни контрапункти в творби като "Бах", където "светлината с мрака спори,/ зове, и пее, и лети,/ и не със бога - с теб говори,/ защото бог - това си ти." Изравняването на божествено и човешко няма трансцендентален, метафизичен характер. При Алипиев странстванията на душата са лишени от абстрактната риторика, чийто личен представител у нас е Теодор Траянов.

Тази "заземеност" на Алипиев не е израз на фантазно безкрилие. Става въпрос за онзи "далчевски" стремеж към синтезираност, към рисунък, обединяващ предметното, природното и философското, моралистичното. Ето как е в "Залез" - според мен една от поредните реплики на Алипиев към предшественика му (към "Вечер"):

На запад някъде далеко,
пак виждам как потъва леко
пламтящото червено колело,
как плавно времето отива
и днешното добро и зло
спокойно с нищото се слива.

Какво е това? Импресия, пейзажно визионерство, философски ескиз, моралистичен етюд? Всичко заедно - зад лирическата пейзажност, зад разкриващата перспективи пред мисълта и чувствата лапидарност и недоизказаност на творбата.

Пряко свързан с белотата и хармонията (и отвеждащ към Валери Петров) образ и траен мотив при Алипиев е този за детето и детството. Тяхната първа последност се изживява в своеобразен цикъл, организиран от "Детство", "Детето на приятеля", "Понякога и щастието може", "Ето че стъпи на острова". Всъщност детство и поезия при Алипиев образуват синонимна верига от значения (както е в "Поезия"), позната от романтичната трактовка и утвърдена в българската лирика. Влогът на поета тук е в елиминирането на сецесионния сантимент при запазването на лирическата трепетност.

Пак в тази връзка е мотивът за живота и живеенето, обединил такива иначе различни творби като "Дими над дърветата" и "Дъждовна седмица". Защо различни? Защото в едната е първичният, природният, а в другата - интровертният, рефлексиращият Алипиев. Лирическият синтез обединява естествено природното битие с извисената метафизика на Равеловото "Болеро".

И още един постоянен образ символ - на птицата и летежа. Пунктуалният анализ би показал, че сложната относба на подобен род творби е нещо характерно и като че ли незабелязано в Алипиевата поезия - нейната притчовост и индиректните културно-ерудитски внушения, които, естествено, не се изразяват чрез няколкото "флорентински" творби или чрез споменаванията на едно или друго име.

Тук само нахвърлям известна мотивна и тематична близост на създаденото от Алипиев с повече или по-малко познати български поети преди него. А връзката на създаденото от него с така наречените "тихи поети" е видима. За мен е несъмнена значимостта на вграждането на постигнатото от Алипиев в техните лирически търсения. В този смисъл той е доста признат поет, сред онези брястове - раснали "без вик, без стон,/ засенчени, измъчени, но живи".

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.