НИКОЛА ИНДЖОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Той е ярък характер - романтичен, но социално и художествено зрял; артистичен, но и рационално дълбок; съвременен и български, но и с исторически промисъл, с чувство за динамиката на света. Върху разбирането на тази характерологична основа е обяснимо и лирическото пресъздаване на социалната драма на модерния човек, и "заоблянето" на остротата й чрез светлото, звънкото начало на култа към красотата.

Този култ се изразява в умелото структуриране на декоративно-стилизирани цялости, пресъздадени в противоречивото им единство с действителността. Свързващо, придаващо хармонията между тях е вътрешното сияние, излъчването на духовните стойности на миналото и настоящето, интерпретирани в тяхната органика. Затова, макар и творец с "орфическа" нагласа, Никола Инджов няма стихиен, импулсивен лирически темперамент. Колкото и да е "остраннен", за него светът винаги има хармонични пропорции, независимо че може да се сведе до "орис на хляб, на сол и светлина" или да се раздуе до "океана, могъщия гроб на Камило Сиенфуегос". Опозицията между голямото и малкото, между бита и духа създава и енергията на поезията на Никола Инджов.

Това най-ясно личи в стихосбирката "Вечерна ръкавица" (1967) - етапна за своя автор, една от най-цялостните в концептуално и художествено отношение лирически книги в модерната българска поезия. Тук има стихотворение без заглавие, което е така инджовско:

В кухните, където свири
чайникът при мокро време
и швейцарският будилник
звънва, както си мълчи,
виждам как ръката може,
върху къшей хляб да дреме
и прозрачна плесен виждам
в мимолетните очи.

А сънят редовно идва
с облекчен и ясен смисъл,
нещо като старогръцки,
преподаван на делфин.
И във кухните сънувам
все вечерна ръкавица,
ненадейно изтървана
от ръка със пръстен син.

И във полъха среднощен
на цигулки, в силуета
на светилници, когато
някой свещите гаси,
както си мълчи - прозвънва
изведнъж у мен сърцето...

Нека читателят изпита сам удоволствието при цялостното прочитане на тази великолепна творба. С желанието да се отстраня от интимното му общуване с нея, все пак ще обърна внимание на своеобразното съчетание между бит и поезия, реалност и мечта, трезвост и романтика. И на фината лирическа ирония спрямо винаги обречените опити за облекченото и ясно разбиране на тайнството - тези опити са наистина "нещо като старогръцки, преподаван на делфин".

Във "Вечерна ръкавица" се разпада класическата организация на предпочитаната строфика. Балансираното и уравновесеното, намиращо израз в плавни и цялостно завършени стихови конструкции, е взривено. Появява се дръзката асоциативност на внушенията. Фрагментът надделява над цялото. Недоизказаността, недомлъвката, иносказателността са отличителни за преображенията на поета. В доста от творбите на стихосбирката звучи основният мотив за равносметката, намерил съдбовни изражения:

Бие часът на съзвездия и родилки.
Всичко става далече от теб.
Време е
в съвършенството да се повториш спокойно;
в мисълта за небето да намериш небе;
може би да проникнеш отвъд зачатието си.
                                Ти си малък поет.
                    Време е
                    да започнеш смъртта си.

Всъщност - става въпрос за започването на истинския, мъдрия, лишен от случайности живот, за поредното връщане към началата на родното, без които връзката със света е немислима. Осъзнатостта им, вместването на тези начала в голямото и планетарното представя Инджов като творец, непогубил българската си индивидуалност при включването си в бурните световни проблеми. Така се ражда интелектуалният социален промисъл, стават възможни асоциативното сменяне на изобразителния ракурс, динамичното сливане на близко и далечно, обозримостта на пространствено-времевите измерения.

Във "Вечерна ръкавица" са налице носталгията по битовото и нравствено устойчивото, поривът към свежестта и първичността на родното, но и усещането за пълноценността на битието в условията на урбанизацията, на странстванията по света, станали съдба за Никола Инджов. Тук той се представя и като певец на ограниченото пространство, на "почвата", и като гражданин на света, което в стиховете му се съчетава по естествена и странна все пак логика. Поради това при Инджов всеки факт, който има политическо значение, се заземява и персонифицира в лирически балансирани, но драматични изживявания и внушения.

Този толкова български поет има заслугата, че откри в нашата съвременна литература новия образ на Латинска Америка. Духът на романтичната, бедна и горда Америка (не на "Янкиландията"!) особено допада на поетическия натюрел на Никола Инджов - в него сякаш се синтезират представите му за веществено-духовна и социална красота. Осмислянето на "другата Америка" дава възможност на поета да продължи своите експерименти със стиха, с типичните за него рими (от рода на "риза - роза"; "земята - замита"; "плитка - плетка"; "годени - години"). Подобни и множество други оригинални римни решения имат връзка с опита на руската поезия, но в контекста на Инджовите търсения в областта на народопсихологическото те звучат органично въпреки "странността" си.

Поетът предложи и ритмико-интонационни и строфични иновации, доказващи безграничните възможности на българския поетически език. Това го свързва, от една страна, с богатата поетическа култура на видните представители на класическата ни традиция, а от друга - с авторите от следващите поколения, мнозина от които са задължени на майстора заради доказаната свобода на интонационните вариации, характерни за езика ни.

Това личи и в едно непретенциозно стихотворение - "От чужбина":

България, сънувана отчаяно,
надвиснала, в очите ми, в ръцете;
България, след пътища и срещи
оставена за размисъл интимна;
България, единствено спасение
на моя дух.
                                        Ти някъде
далече някъде във мен и до Балкана
възраждаш, възкресяваш, именуваш
висока
                    и със снегове като Ламар.

Достигнал до възвишената патетика на чувството, поетът съумява да го материализира, да го персонифицира в личността на един от най-здраво свързаните с представите за народностното поети у нас. И това е типично при този толкова "световен" като възприятия, култура и вкус към странстванията творец. Той не губи българската си мяра, чужд му е космополитизмът. Търсейки ценностно лирическото във всичко, той го съотнася с вътрешното си битие, проектира го и на фона на миналото и настоящето на отечеството си. Траен е усетът му за родова принадлежност. Където и да е, той е в състояние да възкликне:

Аз виждам град - на раковина
изваял куполи и бряг,
отгледал ме наполовина
полуорач, полуморяк.

Това е "странната магия", която владее поета, в нея е обяснението за способността му да изтръгва лирическа енергия и от обикновените неща, населяващи българския космос. В тяхната оптимистична вечност е скрита и силата на поетическите озарения на Никола Инджов.

Във "Възпоменание за снега" (с прекрасния поетичен рефрен на кръговата композиция: "Валеше оня сняг през март и през април валеше, и виното и пепелта миришеха на сняг") поетът надмогва мъката, породена от смъртта на майката със сърце "единствено в света". Непреодолима скръб, но силата й е в името на живота:

И твойто име се преля
в далечно име - мама.
Ти орис имаше на хляб,
на сол и светлинка.
Сред мъртвите не си,
но и сред живите те няма.
В един четвъртък ти стоиш,
четвъртък със дъга.

Това е пак българският четвъртък, четвъртъкът на пъстрото пазарно оживление, на плодородно езическия карнавал, в който причудливо се смесват смеховете на битието и гримасите на несретната човешка участ, за да внушат усещането за безсмъртието на живота.

Неговата поезия не шокира, не дразни с показно-креслива жестикулационност, не заплашва с апокалиптични картини и видения. Тя не тласка към преоценка на ценностите, които сме възприели, но притежава чисто български драматизъм, деликатно движение на чувствата, съдбовна дълбочина. Тя импулсира към ново и ново вглеждане в красотата наоколо, към вникване в сърцевината на нещата, които крият значително повече смисъл, отколкото обикновено влагаме в тях. "Ще се озаря накрая от очи, от сняг, от лято" - възкликва поетът, но чудото е станало не само с него, а и с докосналите се до поетическия му свят, които също се озаряват от щедростта, романтичната копнежност, жизнелюбивата мъдрост на стиховете му.

Светът на идеите за Инджов е неотделим от света на реалната красота и поезия. Оттук и липсата на резоньорство, на абстрактно студенокръвие. Оттук и продължаващото органично битуване в световното пространство. Това нагледно се вижда в поемите му "Дългосвет" и "Избор на звезда". Ето - карнавалът и преминаващите момичета раждат такива стихове:

Испания, и ти си тук -
повтаряш своята китара
във фигурата на момиче,
което цялото ще звънне,
ако сапфиреният пръстен
на мъж докосне се до нея;
в страдание високомерна
и милосърдна в любовта,
ти можеш цял живот да чакаш
обречения странстващ рицар,
но можеш също цял живот
в съпружеското златно ложе
да мислиш за ратая, който
довежда коня оседлан...

В ритмите на тези стихове не е трудно да доловим тръпката на романсерото - упоителна, възбуждаща тръпка... Поетическото съзнание на Инджов е карнавално. Дори драматизмът при него е светъл, празничен, сценично релефен. Той не ужасява с гримасите на гротескното. Не се усеща самотен и безсмислен. Вероятно причината за това е изостреното чувство за общност. Не са много българските поети, при които това чувство да е толкова органично. "Кръвораздел през мен минава" - заявява в "Дългосвет" героят, но именно този "кръвораздел" го свързва и с преминалото, и с бъдещето, а най-вече с текущото като борба и динамика.

В този смисъл особено характерен е образът на странника, последователно представян от Инджов като свързващо звено между вътрешни състояния и обективност. Странникът е и завършена индивидуалност, пилигрим, изпълнен с духа на прозрението, и свидетелство за единство. Не е случайно в този смисъл, че въпреки живописно-пластичната си склонност, предполагаща и известна статика на изображението, Инджов винаги е в плен на движението. Героите му са все на път, но път, по който са елиминирани безсмислието и суетата на хаотичното търсене.

Никола Инджов е поет по милост божия, по начин на живот и човешко общуване. Той е такъв и в строгата си документалистика, и в изящните си есета, и в прозаичните си търсения. Поет на гражданското и патриотичното начало, на съдбовната мисъл, на извисената нравственост и красота. Романтичен поет - озарен от познанието, което дори и да е тъжно, води до хората. Не е ли в това същността на "Посвещение":

Меланхоличен е поета
на вашето градче.
По калдъръмите полека
живота му тече.

Във клюките за него вий сте
със челюсти на кон:
поезия - самоубийство
с ръждясал камертон!

Разголва са и се разува
за срам на този град...
Ала поетът съществува,
не ще умре от глад!

Той пише златната си книга
и тя с върховна власт
като апостолска верига
придържа го към вас.

Поетът съществува - да не предполагаме наивно откъде започва и къде свършва! Съществува като укор и радост за нас: какво по-красиво и трагическо събитие...

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.