РАЗМИСЛИ ВЪРХУ "ДИВИ РАЗКАЗИ" НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

МЪЧЕН ЖИВОТ живеят Хайтовите герои. Конфликтен. Страдат. Но писателят не остава при страданието и не възпява смирението, ако и то да е сред първите християнски добродетели. Напротив - утвърждава дейната борба на човека в тоя "засукан свят". Няма ли тогава противоречие между разказвача и анализатора Хайтов, който в своя "Дневник" размишлява така:

Смирението е най-трудно постижимата човешка добродетел: да свалиш от себе си излишната човешка гордост, излишните амбиции и кроежи; да надмогнеш обременителните желания за власт и забогатяване; да задушиш ненаситния ламтеж, да приемеш света около себе си ако не с обич - със спокойствие.

Това могат да постигнат много силните и мъдрите, но силата подлудява човека и се мъчно съединява с мъдростта.

Има противоречие, разбира се! Има, защото героите на Хайтов са и горди, и амбициозни, да не говорим за това, че са органически неспособни да приемат света със спокойствие. Кой от героите му е хрисим и спокоен? Шабан, Ибрям-Али, Караиван, Селим, Метю?! Хайде, те са "деликанлии", хора на оръжието и силовото действие - такъв им е соят, обстоятелствата са такиви, съдбата им.

Ала какво толкова пречи на Гроздан Панайотов да се смири пред реалностите? Изсичали гората - свои хора я изсичат, пък и да не би да е негова?! Спокойно бе, човек, по-кротко, по-смирено я карай! Ето ти петнайсет хиляди лева, три мулета са това, муле с мулето ти - затваряй очи... Ама на - характер: съвест, курназлък, че и никакъв "неутралитет" не признава. Цепи си Гроздан през живота - с продажни кметове, с поддакващи им лесничеи и със страхливи Ванчовци се дърли, дели мегдан с още по-големи хайдуци от тях - като разните му там пишман следователи, Василевци, Ничевци. В затвора го вкарват, убиец му пращат - той своята "гола съвест" слуша. Пък не е юнак над юнаците, да речеш, не е и сам, сайбия на себе си - жена има, деца гледа...

Какво пречи на дядо Вранко да си гледа старините, да не бъде "букова глава", ами току разбутва скрито-покритото на Бъкларовите кражби? Що му трябва на майстор Лию да се смразява с Кара Сулю, ходжовата брада да бръсне, че и заради кацата си в ада на Хамбардере да слиза? Добре - на майсторска чест го закачили, ама пък на един прост обущар като Влашо работа ли му е пътища да прави? Пенсията му пенсия - тръгнал в делата на пътното да се меси... И защо всички хора са като хора - смирени едни такива, уплашени, а наш Стойчо с неговото "развързано чейне" - наистина "дърво за огън" си е той! - все зорлем влиза в неприятностите с оня свой странен девиз: "на душата си грехове не нося".

Става ясно - не желания за власт, не ламтежи за лесно признание и охолство тласкат Хайтовите герои в техните конфликти със злото. Ако и да изглеждат наивни, те са и силни, и мъдри. Не силата ги подлудява тях, а неправдата. Именно тя пречи на спокойствието - лично и обществено. Няма я правдата - как да се смириш!? Ама мъчно се живее така, трудно... Да, но друг начин за героите на Хайтов няма. Те са в конфликт със света, но в съгласие със себе си. И никакви сладки, та медени приказки от хиляда и едната нощи на конформизма не могат да ги убедят - те няма да пожертват своето душевно равновесие заради фалшивата социализация.

ПРОЧЕТЕТЕ "Пазачът на овесената нива"! Тази малко по-късна творба минава някак метър покрай седемнадесетте от първото издание на "Диви разкази". Хубаво нещо, "хайтовско"!

Грабва ме разказът и по неведоми пътища мисълта завива към "Спасителят в ръжта" на Селинджър. Вероятно асоциацията не е породена само от "зърнените" заглавия. И в двете произведения става дума за нещо много важно - за спасяването на човешкото.

Старият Янаки едва крепи живота си, ама пази овесената си нива от дивите прасета. Брани живота човекът и с горчив хумор разправя за своите перипетии, за сраженията си с глиганите и с не по-малко вживотнените млади. Синът му подчехълен, снаха му - дрън-дрън, та пляс, а той с един само инат им се опира. Противодейства им и с изненадващата експресия на словото, отляло се в афоризми, идващи отвътре, родени от престрадания опит: "без деца - лошо, ама и с деца не е много за предпочитане"; "Като взима сто и трийсет - ще приказва за сто и трийсет, а не за двеста!"; "Ще има не за море, а за през море"; "Хора на живота! Малко им се работи - много им се живее!". И такива едни обобщения: "Тоя, дето е за овчар, седи в града, а градските идват тука да ни учат как се копае и оре. Караме пчелата да прави оцет, а мравката - мед, затова понякога медът е кисел, а оцетът - сладък".

И какъв хумор - избликващ направо от емоциите, от напрегнатия размисъл. Ето го диалога с ловния, който се сърди на приспособлението на дядо Янаки срещу глиганите:

- Да махнеш - вика, тия варели оттука, че дивечът се дразни, инак ще ти съставя акт! Завчера - казва, една мечка си изяла малкото от нервност. Твоите варели са причината.

- Ти - викам, можеш да съставиш акт, но варелите няма да пипна. Аз съм го сял този овес и имам право да си го браня, пък на твоите мечки им дай да гълтат валериан.

Великолепен е трагикомизмът във финала на творбата, когато дядо Янаки одухотворено разказва за ситуацията с дивите прасета:

Те сега седят горе в шумака и се молят на свинския им господ: "Дай, Боже, тоя дъртак да си отиде оттук. Вземи го, Боже, при себе си, а ние да нагазим овеса!" А не мислят, че като ме няма мене - няма да има и овес. Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде. Затова някой ден ще хукнат въз мене и ще отгърмя с варела в дерето.

Извинявам се за асоциациите: дядо Янаки ми напомни за Холдън Колфийлд с неговото странно желание да пази децата, играещи в ръжта над пропастта, а ситуацията - че това са не само родопските диви прасета, ами и носорозите на Йонеско. Отвсякъде заплахи, а трудовите дядовци останаха съвсем малко. Кой ще пази българската нивка, погазвана от какви ли не щеш хайвани?! Колцина бранят и любимата Хайтова твърдина, за която в момент на трагичен промисъл писателят отронва: "Целите Родопи са умирисани на пърлени човешки съвести".

СВЕТЪТ може да "си събува потурите", да обува цървулите на "Бакиш" или да нахлузва "Леви Страус", но човекът не изменя на природата си. Той не е куклата "Барби", по-скоро е вълк: козината си мени, нрава си - не. Красива, драматична, трагикомична неизменяемост в суровия и непрощаващ "засукан свят"!

Твърде "заплетен, за да познаеш кое е за хубаво и кое - за лошо", този свят обаче е обитаван от хора, които знаят твърдо за себе си кое е добро и кое - зло. Те не са неволни жертви на фаталистичната предопределеност, както се е струвало на някои критици. Съдба има - това се утвърждава в края на "Ибрям-Али", "само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него". Тази вътрешна сила може да изглежда и слабост, може да бъде причина за драми, за смърт дори, но не се преломява. Затова нека не мислим, че Коста от "Когато светът си събуваше потурите" се е предал - той има спомен за красивото, което е творил, съпротивата му срещу масовата безвкусица е останала, проявява се в иронията и в самоиронията му. Няма как да не влезе в новата игра Коста, принуден е да приеме правилата й, но те не стават негово вътрешно мерило, закон. Нима това е малко?!

Разбира се, Хайтов "принуждава" героите си да се стремят към многото. Най-силните измежду тях искат да имат най-скъпото на света - чиста съвест, да чуят истинската песен, пък каквото ще да става, на думата си да отстоят, майсторството си да докажат, пътеки да правят... Въпреки всичко!

Откъде такива стремежи у героите, как да си обясним влечението на писателя към тях?

Сам той е дал обяснението:

Драго му е на човека да се вижда в огледалото на литературата красив и силен, благороден и героичен. Читателят, като изживява героите, малко или много се изравнява с тях!

Възпитава, сиреч, ама така - без ангелическо безплътни поучения, без агиографии и лесносмилаеми белетристични кашици.

Пак Хайтов със свойствената си категоричност заявява:

Заслужава да се пишат само такива разкази, които облагородяват. Да се пише не за низостите, а за върховете на човешката душа (може и чрез низостите). Разказът трябва да извисява, да радва, да прави човека по-силен. Разказвачът трябва да окриля своите читатели, а не да ги приземява, да ги въвлича в клоаките, да ги вплита в низостите. Разказът трябва да е поема за красотата. "Писателят трябва да се застъпва за човека" - както е казал Чехов. Страшна истина има в тия думи.

Ето това застъпничество за човека - не за неговата "дивост", а за "дивността" му - прави творбите на Хайтов хуманистично значими. Регионалното при тях е обвивка - същността им е общочовешка. И не в конфликта природа-цивилизация е същността им, а в сблъсъка между човечността и безчовечието. Затова някак не иде да се съгласим със Светлозар Игов, който, вписвайки писателя в регистъра на "коренотърсаческото направление в съвременната българска литература", определя Хайтов като "своеобразен идеолог на традиционалисткия консерватизъм". Ама и съвсем прав да е проницателният и артистичен автор на най-добрата ни "История на българската литература" - няма нищо лошо в традицията, в апробираната система от ценности, които защитава консерватизмът, когато насреща ни е голям художник.

А иначе вече са набили бая скомина поплаците на нашенските трактатни тарикати: несъвременни били внушенията на "Диви разкази", постмодернизмът отричал стабилните ценности и големите наративи... Няма ги вече родопските орли - останали са само допингираните градски кокошки, така ли?! Хайде де - ценностите са нещо като вапцилка, която ще се олющи при повейчетата или ураганите на бездуховността, от инфантилните плювнички или гръмовитите храчки върху душата! Че защо са тогава писателите? Литературата защо е? Каквото и да разправяте - човекът е в летежа към върховете, а не в пърхането към клоаките!

"КЪМ ВЪРХА" е също някак недозабелязван от критиката, а и от почитателите на Хайтов. Напразно! Той целият трепти от скрит живот. Тук има такива одухотворения. Озарения!

Съботин иска да посади плодни дръвчета на самия връх. Това не става лесно и отведнъж: "крушата се дърпа и се плаши, не желае да върви нагоре... Каква мъка е да изтегляш присадена, опитомена круша от топлите пазви на дерето към върха... Стотина круши насади, а оцеляха само девет... Ето я тази, горката - деветата круша, едвам не скъса юздите. Все й е тъжно за градината, все към нея гледа. Навела се е, като че иска да си поплакне в топлите струи на реката: не нагоре, а надолу иска да върви".

Очовеченото описание на дръвчето ми напомня антиутопичния роман на Джон Уинздъм "Денят на трифидите". Трифидите са отгледани в лабораториите отровни растения, които в един момент тръгват срещу ослепялото човечество. А Хайтов ("утопистът"?!) е направил обратното. Неговият Съботин е "заслепен" от идеята си. В "лабораторията" му питомното се сродява с дивото за добро:

Тогава Съботин разбра, че е нужна здрава подложка, жилава. Три недели се лута из гората, докато намери едно джудженце крушово, една огризка дива. Бяха я прехапвали кози, говеда я бяха мачкали, ветровете шибали, снеговете затискали. Това беше дърво озлобено, шипесто, същински таралеж, закалено в несгоди, злопаметно. Пренесено на новото си място, то не забрави шибаницата на вятъра. Дълго сдържаната му дива сила премина в питомните стръкчета, които Съботин му присади.

И от прегръдката между питомното и дивото се роди плод, три круши, едри и сочни.

Звучи като притча, чийто смисъл едва ли има смисъл да се разяснява. А Съботин умира. Ала смъртта към върха е висока смърт. Така умират големите. Няма малки хора... Има малки дела. Тоест - липса на дела, на движение! Това го знае Съботин, който иначе не може, или се срамува "да разправи, че по-сладко е от зрелите круши качването към върха. Че сладостта е в пътя!".

"БЕЗКОНФЛИКТНИЯТ РАЗКАЗ всъщност е опит да се осъществи съвкупление с помощта на биберон", отбелязва малко шокиращо Хайтов, но не е ли така? (Не вярвам, че във времената на "изкуственото опсеменяване", както се изразява дядо Каньо от разказа "Мерак", на забременяването "ин витро" и на клонирането псевдоестетските биберони ще подменят мъжествеността на страстната проза.) Но сам по себе си конфликтът не е художествено решаващ. Неговата острота не зависи и от значимостта на повода му - той може да бъде на пръв поглед нищо и никакъв. Както е в "Черното пиле".

Широк е идейно-стиловият регистър на този разказ за необичайното погребение на един кос: от битовото повествование - до социално-нравствения протест; от хумора, иронията, пародията - до неподправената трагика; от разговорно-просторечивото - до афористично-патетичното. Удивително е и каква пъстра тълпа от герои препълват пределите на творбата - тя се разпуква по шевовете от тях, сякаш едва ги задържа в сюжетно-композиционните си рамки. Това са образи на хора, създадени само с едно майсторско махване на четката, а релефни, открояващи се на фона на общото движение. Едва ли ще сме в състояние да ги изброим, камо ли да ги обхванем аналитично. (Подобно е усещането, когато се взираме в майсторските изображения на зографите ни, в многообразието и кипналата цялостност на резбарското изкуство.)

Да опитаме все пак, като следим отблизо разказа на Коста. Той начева с утвърждението: "Много погребения съм прекарал на тоя свят: и с музики, и без музики, с войници и стражари, с речи и без речи, с поп, без поп и с дванайсет попа, но едно погребение като си го спомня, ме разплаква и сега: погребението на черното пиле". Още това първо изречение затруднява "броенето" ни. Ще сложим ли разказвача и черното пиле в сметката, или не - все едно: тук има и музиканти, и войници и стражари, и мъртъвци и безмълвни неназовани близки, и повече от дузина попове...

Веднага след това в разказа се появява "информацията" за женската на коса, за бачковлията, донесъл на бабата на Гогоша двете пилета, че да си мажела брадавиците с тяхната мас. Въпросният Гогош е един от централните персонажи в разказа, макар че за него е казано доста малко: дожалели му двете пилета, сложил ги в кафез пред кърпачницата си и като човек на шегата - научил ги на разни "мурафети". Чукат косовете по бръснатата му глава, а човекът подхвърля: "като се хубаво научат да пощят, ще ги пратя в министерството в София, че да попощят и министерските кратуни!". Идва приставът, запират за тези думи майтапчията в общината, пускат го, следва тайнствената му смърт. Но тя не е център в "Черното пиле". Сам разказвачът я отбелязва бегло - "погребахме Гогоша надве-натри, без церемонии и камбани, че Гогоша уж не вярвал в попове и камбани". Самоубил ли се е кърпачът, или е бил убит, вярвал ли е, не е ли вярвал - не става ясно, но от това образът му на колоритен шегаджия и прекословец на властта не е по-малко релефен.

Обаче - да се върнем към косовете в кафеза. Цялата чаршия се стича да ги види: "кундурджиите - с чуковете, касапите - с конските опашки, бръснарите - с ножиците, бозаджиите - с гюмовете - всички-и!". Колко са тези всички, че да ги сложим в сметката?! Колко са попарените от кризата, които пилетата карат "да позабравят запустелите дюкянчета и закъсалия алъш-вериш"? Колко са селяните, идващи в града, колцина измежду тях са като онзи "полчанин", чиито волове са спрени от косовата свирка за велико удоволствие, а и за малка печалбица на продавачите - "като спираха колите, някой от селяните, току-виж, зазяпал се в халвата на бозаджията или пък в папуците на кундурджията, или пък в някое шкембе и остави некоя пара"?

Обезкуражени сме в своето преброително начинание. Та тук е кундурджията Али, който пръв изрича фаталистичното: "Когато много сме се смели, всякога сетне става по нещо". Тук е касапинът Колю Пъпката, когото единствено косовете могат да разсмеят, кръчмарката Жълта Петра, която дава за косовете буре с малага, е тук, Арапа, който иска да смени всичките си кафези с кадънки за тях... Тук са хамалите, които начело със Саздо се хилят и кискат на пилешката любовна игра.

И хаджи Васил, хаджи Васил Кекето, който не робува на никакви сантименти, е тук! Той взема цялото имущество на мъртвия Гогош, че и кафеза му на всичко отгоре. "С едно посягане обра ни и смеха, и радостта" - коментира разказвачът Коста и това вече е достатъчно, за да разберем що за човек е Кекето. Не е той да съзнава, че "насила песен не става", че пилето, както му казва Бабача, "не е циганин да се продава". Кекето е единствената отрицателна персона сред толковата герои в разказа, но каква персона! Няколкото негови думи и жестокото, безсмислено убийство на косовете са достатъчни, за да бъде очертана изцяло и индивидуалността му, и типът, който представя. "Веселичкото погребваме! Смехът!" - възкликва след това по време на необичайната церемония Алито, а на самото погребение Саздо пуква с пищова и се провиква: "Тая година с пищов - догодина - с топ. Тая година в небето - догодина, дай си, Боже, в Кекето!". Лаконичен е писателят, не се втурва в пространни обяснения, но веднага разбираме огромната нравствена и социална пропаст между "Кекетата" и народа.

Това е народът от върволицата, изпращаща черния кос - "главата" й на шадравана, а "опашката" на дървения мост". Като прибавим присъединилите се "десетина табладжии" от кафенето и онази "банда чалгаджии", придала завършен вид на церемонията ("докато да се разбере кои са, какви са - внизаха се в калабалъка и засвириха"), вече направо сме се отказали да броим персонажите. Пък то още и селяни чернигировци има - "изоставиха воловете на пътя и току се рязнаха в калабалъка и те".

Наистина "калабълъкът" е необичаен. Необичайно е и умението на Хайтов да организира целия този хаос - с обичайността на живота и със странността на проявленията му - в единните рамки на разказ с определени, ясни и дълбоки послания. И като си помислиш, че става въпрос за някакви си косове... Всъщност - какво казвам?! Какви ти някакви косове - та те са всичко, те са животът! Само да имаш очи за многообразието му, уши за музиката му. Писателят притежава това зрение и този слух - с пластическа находчивост той ни дарява придобитото чрез тях:

Имаха едно свирене хайдушко, силно, кратко, веднъж изсвири, три пъти мълчи, сякаш ей сега ще шумнат храсти, ще запукат револвери, ще гръмнат пушки и ще ревне някой: "Сто-ой! Главата ти отсичам ей сегичка!" Имаха едно ситно свирене, дебело, с него спираха воловете, и една тюрлия трета - по-сербез, като че се препираха за нещо косът и косойката. Косът викаше: "Тю-тю-тю-ют!" Косойката отговаряше: "Ти-ти-ти-ти!", а като се ядосаше повече: "Чур-рук, чур-рук! Чур-рук!" - значи лош си, не си свят... Тогава косът пак се разядосваше и започваше да я гони из кафеза и с клюна си да я кълве, но крилото му не беше в ред - не можеше да я достигне и започваше да заеква и пелтечи...

Това е! "Ако в дъното на какъв да е разказ няма една човешка страст - не може да бъде истински разказ", казва Хайтов. А какви страсти кипят в "Черното пиле", какъв живот се разлива в няколкото страници на тази весела и тъжна, пъстра и мрачна като битието творба! Да не се залъгваме, че нейната сила е в зависимост единствено от сладкодумно интригуващата история за хората и косовете.

РАЗКАЗЪТ Е ВСЪЩНОСТ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ. Колкото и хубаво да е написано произведението, не литне ли мисълта на читателя извън редовете, не се ли мерне вторият план, няма ли нищо освен онова, що е пред очите ти - цялата работа е вятър. Разказът е толкова по-голям, колкото е по-величествен вторият му план, колкото е повече неказаното, онова, което се подразбира. Колкото е по-широко "междуредието", сиреч колкото е по-голяма идеята му.

Като автокоментар именно към "Черното пиле" звучат размишленията на Хайтов. Но защо само към него? Целият сборник "Диви разкази" - въпреки очевидните си хубости, въпреки конфликтната си напрегнатост и интригуващите си герои (всъщност именно поради тях!) неудържимо влече към своя втори, че и трети план. Към сложната многоплановост на простотата си! Той е като Родопа - "е, саа барчинка" и "е, саа", и още, и още, и още... Очите се ненасищат, ушите се ненаслушват, духът не спира уморен и успокоен.

СМЕХЪТ в "Диви разкази" не е сред страстите на героите. Не е буен, волен, гърмящ. Виждал съм и съм слушал как родопчаните се смеят - повече с очите си, между две приказки, негръмогласно... А жените - като зашепват устата си. Смях в шепи - да не чуе дяволът! Може и да греша, но смехът на Хайтов (нямам предвид гротескното издевателство над силните на деня и вечните поддакващи край тях) не е обиждащ, жигосващ, нито пък има характер на тънко раняваща ирония. Той е смях на героите над себе си преди всичко - това е сред основите на Хайтовия "сказ".

Смеейки се над себе си, човек не се прощава с миналото си. Но и не прощава на настоящето.

Това е видимо и в откровено "неджумбушлийски" разказ като "Дърво без корен" - с неговия тъжен вътрешен комизъм. Тук смехът звучи като обреченост. Смее се героят над чуждия за него език, но и над своя - вече ненужен на "цивилизацията"; смее се над разобщеността и алиенацията, но и над непостижимото собствено приобщаване към някогашното и далечното; смее се над тая "серт жена" - снаха си, но и над старческото си миролюбие: "от мир човек може преспокойно да умре." Над градската майонеза, но и над чесъна се смее: "Върви, че уйдисвай майонезата с чесновия лук!". Нерде Широка лъка, нерде Багдад!

Само че май и в Широка лъка са се завъдили "багдадци". Иначе нямаше председателят да реагира по байганьовски на направената с такъв мерак от Гатю ливадка: "да имаше под чучура една дамаджана гъмза, да разглобиме на тая детелина тука едно чеверме, че да захвърчат кокалите на опеченото шиле въз небето, тогава да ти стане ясно какво е кеф!".

А иначе - какъв заряд от поетическа енергия има в тоя Гатю, каква висша култура на чувствата и усетите! Освобождаването на ливадката от "дивите храсти, рипнали въз нея" е цяла поема за свободния творчески труд, а вслушването в звуците - не, не на мирозданието, а на най-простите неща наоколо - сякаш отваря вратата към един друг, много по-различен и по-истински свят от обичайния:

И за вратата да ти кажа. Тя е на цигански панти, а пък е дъбова, тежичка, та завърти ли се да се отваря или затваря - свири! Веднъж свири като кос, а друг път одрезгавее - влага, когато има, та поблява като агне, а като пекне, та се разсъхне - жива латерна!

Това е нашият свят - по-точно: светът, от който доброволно и самодоволно сме се отказали. Само че вратата към него е ръждясала: "Няма кой да я отвори, да чуе какво ще каже, с какво ще се похвали". Смешно, нали?! А на такива като Гатю им се плаче...

"ПИСАТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА ЗНАЕ вкупом онова, което поотделно знаят историците, етнографите, фолклористите и езиковедите" - твърди Хайтов и не се уморява от придобиване на знания. Това личи по многобройните му книги, които са му създали триж по многобройни врагове. Откъде-накъде горският писател ще им дава акъл?! Ами горски, полски - писател е: знае и чувства повече! Изискване на занаята, нормален професионализъм... Че ако писателят не е ангажиран с историята и психологията на народа си, ако му е далечна грижата за езика - не само собствения, а на българите, ако гробът на Левски и гробниците на съвременните учебници са му безразлични - що за писател ще да е?! Да не подхващаме тази тема, че тя ще ни изведе много надалече...

Та "многознаещият" и "многонабутващият" се между шамарите Хайтов често размишлява върху същността на разговорния език и отношението му към литературния. Това са размишления с безспорна ценност за анализаторите на твореца. Ето едно от тях:

Броих думите в някои от възпроизведените разкази и установявам, че в простонародната реч около половината думи са глаголи. Второ - прилагателното се употребява като комката - от Великден на Великден. Трето - глаголът се намества където поиска, без да се "съобразява" с другите части на речта. Той води хорото. Четвърто - в името на ритъма и на мелодиката е простено дори словесното разточителство.

Вижте сега този откъс от вълнуващия разказ "Калинкините чанове":

Има едни - люшнат се, звъннат и замълчат, като че на шията си ги настъпил, а тия - чукне веднъж езичето, а десет пъти на талази му отпява "майката". Докато се носи екотът на малките чанове, големите карат издебело и държат "исото" като на литургия при второ възкресение. Слушат овчарите, радват се, надува ги драгото извътре, та ходят, ходят, а че спре някой и отпуши глас:

- Хе-хе-хе-е-е-е-е!

Шестнадесет глагола са сбрани сред общо шейсет и петте думи тук - сбутват ги и ги подкарват ту натам, ту насам, прилагателните са съвсем сиромашки ("малките"; "големите"), ала сравненията (2) и метафорите (7) придават такава пластика, такъв ритъм на изображението, че и нам се прищява да отпушим глас с гордостта от българското слово: "Хе-хе-хе-е-е-е-е!". И да чуем как откънтява тази радост от красивото, от жизненото в деветглаголните две следващи изречения:

Заедно с викането вади пищова и гърми.

Бърчините това си и чакат: поемат гърмежа, подават си го една на друга, та ехти и се носи, докато се търкулне и заглъхне в някое дере.

Да не му е уроки на писателя - много е висока "глаголната температура" тук! Това е свидетелство за здравето и динамиката на фразата. За младата й, първична красота.

КРАСОТАТА... Как я разбират, как я възприемат героите на Хайтов? По различен начин. За такива като дядо Каньо от "Мерак" тя е в природата и в природното, чиито уроци така и не сме възприели. Вижте как емоционално и одухотворено възприема героят пейзажа:

Леви-десни - стигнахме на Криво бърдо, дето са кошарите. Ама то асъл криво, криво-закривено, та хем завет и припек, хем всичко наоколо се вижда. Бре, че много са вижда, бре-е-е! Вижда се Перелийца насреща, обраснала с тъмни ели, като че забулена с фередже; по-наляво - Карлък, белоглав, не му стигнало купището със земя под него, ами се ровнал в небето, като че търси майка си и баща си, а до него - връх до връх: зелени, жълто-зелени, едни като кучешки заби подострени, други заоблени, да се не нагледаш на балкан!

С такива усети като него са горският Порязов от "Страх", Гатю от "Дърво без корен", Влашо от "Пътеки" и Съботин от "Към върха", докато Метю от "Горски дух", Гроздан Панайотов от "Гола съвест", Стойчо от "Дърво за огън", дядо Янаки от "Пазачът на овесената нива" имат не само душа да се радват на хубостите природни и ръце да ги множат, ами дух и кураж да бранят гората от безумията на враговете й.

Красотата е в действието, във верността към дадената дума, в непримиримостта пред обстоятелствата. Мнозина от героите на Хайтов пребивават в пространствата на "мъжките времена", откъдето идват преживелиците на Шабан, където едноръкият Селим засрамва младия Хасан и с поведението си, и с гордото напомняне - "Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша", където още голобрадият Лию е с "шашава глава", но храбро отстоява труда и майсторлъка си. В тези "мъжки времена" нищо не може да има по-висока цена от веднъж завинаги полюбеното. Това може да е жена, както е за Рамадан от "Дервишово семе" с неговата пословична вярност към Силвина. Може да е песен, както е за Ибрям-Али, който надделява над всичко, но не и над оная дивна мелодия, която му надвива. За такава песен - по-висока, по-ценна от всичко - живот дава и бащата от "Калинкините чанове", а народът от "Черното пиле" сълзи лее и проклина убийците й.

Но героите на Хайтов обитават и времена, "когато светът си събуваше потурите" - те са със съзнанието за все по-усложняващата се природа на битието, за един така "засукан свят", в който доброто и злото, красивото и грозното, трагичното и комичното са така неразделимо преплетени, че е мъчно да разпознаеш "кое е за хубаво и кое - за лошо". Трудността на разпознаването, страхът и нежеланието за отделяне на нравственото и красивото от задушаващата къклица на пошлостта могат да доведат до примирение, до конформизъм.

Дали обаче е конформист, както се струва на някои, бившият кундурджия Коста от "Когато светът си събуваше потурите"? Та той помни себе си, когато е работел с майсторски мерак, а чаршията - това действително народно събрание - е решавала всички заплетени казуси. Той живее с копнежа си по времената, когато един нищо и никакъв избор на папуци е "легитимирал" индивидуалността, но не може да не приеме новите условия на играта. Прав е мъдрият турчин Али: "Започне ли светът да си събува папуците - няма кой да го спре. Събува ли си потурите, той ще си събуе и папуците. И кой знае още какво!". Знае Коста и сам формулира: "Народът, като се юрне, не можеш да го спреш". Какво му остава, освен адаптацията - приспособяване мъчително, критично и горчиво самоиронично... При това положение?! Трудно, много трудно е да решим, да "оправдаем" или "осъдим" - пред нас е сложната, нееднозначната съдба на човека от преломното време. Хайтов не ни дава по-ясни индикации (знаци, тоест иширети) за отношението си. Сами да решаваме - има ли тук измяна на хубостта или няма.

Има ли, или няма съвест и отговорност героят - та ние знаем, че Асан ходжа от "Магьосникът от Брезе" за една своя невинна грешка (от гледна точка на обичайния морал) с аллаха си се разделя, разбрал, че "страшното не е в хората, а в мене си"... Знаем и онова изстрадано мъдро заключение на Хасанчек от "Сватба": "Едно саатче бягане - животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал".

ИМА ОБАЧЕ един разказ "Римска делва", в който писателят е и необичайно еднозначен, и сякаш сам озадачен от станалото в него. За мен това е най-страшната, най-кошмарната Хайтова творба, а не е да не сме се сблъскали със страховити и кошмарни ситуации при него. Иначе разказът тече съвсем обикновено, делнично - Ваньо и Гочето опитват да извадят от нивата делва от римско време, за да я продадат на замогнал се архитект, по едно време идва някакво момче от Врачанско, главено да пасе селските кози, след това около делвата се събират още двама - младеж в инвалидна количка от близкия приют и някакъв странен продавач на бръмбари. Работата си върви, моабетът тече, козите са нахълтали в лозето и някой вика на пасача им да ги прогони от там, но кой да го слуша... Нали според врачанлийчето "козарин всеки не става", какво има да се притеснява?!

Междувременно по делвата откриват рисунка - Ваньо и Гочето я излъскват: жена пристъпваща на пръсти към увенчан с лаври мъж. Образите "заблестяват керемиденочервени, златисти, като че сега рисувани". Ваньо не може да скрие възхищението си, решава, че делвата е само за музей, да я гледат всички, да й се радват, а архитектът ще мине и без нея. Парите са си пари - красотата е над всичко. И точно тук става невероятното, страшното: козарчето издебва сгоден момент и строшава със сопата си делвата. Развеселено, със злорад кикот побягва към баира.

Младото козарче, безродното козарче, кошмарното козарче...

Вечното в историята козарче с неисторическото чувстване, с нелепата си, варварски неразгадаема омраза към красивото.

Козарчето - днешният потомък на разрушилите статуите на Фидий и Праксител, на тъпия римски легионер, убил Архимед пред чертежите му, на султана, изгорил Александрийската библиотека, защото, нали - всичко истинско е писано в корана, а което не е писано там, не заслужава да се чете.

Колко малко красота и колко козарчета, боже мой!

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.